„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

май 6, 2022 | Срещи

„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

6 май 2022 | Срещи

Днес уж празнуваме героизма, но… какво е значението му тук и сега? Какво е днес за вас героизъм? Има ли храброст и в социалните мрежи? Струва ли си да почитаме хора, живели преди векове? А правим ли го?

Михаил Кунчев създава „Осинови герой“, за да се грижи за гробовете на велики българи от миналото. Със съмишленици, събрани в Клуба на грубите джентълмени, го правят безкористно, с пиетет към героизма. Докато търси последния дом на героите, събира и техните истории, неотдавна излезе книгата му „Юнаци, лека нощ“. В нея от забравата излизат съдбите на хора, на които днес дължим това, че я има страната ни.

Той е популярен и като създател на документалната поредица The No-Mad Chronicles, в която дава безброй гледни точки към темата за смелостта и саможертвата, разказвайки истории от бойното поле, от ежедневието на бойците по света, достигащи до днешния ден.

Една от големите му каузи е популяризирането на историята сред идващото поколение. Автор е на първата детска книга, разказваща историята на цар Борис III, а преди дни излезе и такава за Гоце Делчев и Пейо Яворов.

Това са каузите на нашия гост, който по освен професия е и главен редактор на реалити формати като „Фермата“, „Игри на волята“, „Стани богат“, „Hell’s kitchen“.

Нека поговорим за героизма. За това защо е важно да пазим паметта за миналото и как от това зависи бъдещето ни.


 

– Трябва ли да има война, за да има героизъм?

– Има разлика между войник и воин. Говорил съм с тюлени, бойци от британските специални сили, пешмерги – кюрдските специални сили, които изнесоха битката срещу Ислямска държава. С всякакви хора, които се бият по горещи точки, и всички са на мнение, че да си воин, не се припокрива с това да си войник. Да, понякога двете вървят в комплект, но съвсем не е задължително. За да воюваш, да сложиш юмруците си там, където е сърцето ти, не е задължително да имаш оръжие.

Воинът невинаги държи пушка. Понякога например държи самун хляб. Или пък перо и четка.

Ето, колко български семейства приютиха бежанци от Украйна, при положение че не сме страна с висок стандарт? Всеки може да бъде воин, водейки справедливи ежедневни битки. Има хора, които се борят за къшей хляб всеки ден и те могат да са много повече воини от някои, които са професионални войници, но воюват само за пари и съмнителни каузи или пък са стояли 30 години в казарма, без някога да се появи необходимост да правят това, за което са обучени.

 

снимки: личен архив

 

– Уви, въпреки това, май трябва да приемем, че „естественото състояние на човека е войната, а не мирът“, както казва Георги Бърдаров.

– Надявам се и пожелавам на българските войници, защото имам много такива приятели, никога да не им се налага да правят това, за което са ги обучили. Пожелавам им от сърце много скучни години в казармите, а вечерно време да са до семействата си, а не на фронта, защото виждаме какъв ужас е войната.

Наскоро ми попадна автобиографията на Стефан Цвайг и се шокирах. Той разказва как в началото на ХХ век всички, включително и самият той, са мислели: „Господи, ние вече сме културни. Войната е варварщина, която остава в миналия век. Вече нямаме нужда и от армии“.

И това е преди две световни войни. Дори в момента живеем в една приказка, смятаме, че сме културно общество. Как през XXI век ще се получи война? Уви, това е нещо, което циклично се повтаря.

 

– Може ли и във фейсбук да има героизъм?

– Социалните мрежи са причината за някои от най-хубавите и най-лошите неща в съвременното общество. Шокирах се, когато настъпи коронавирус кризата, започнаха да публикуват статистики колко са починалите и отдолу много хора започнаха да реагират със смях. Съгласен съм, че всичко трябва да бъде подложено на критично мислене, защото има неща в историята, които се казват от официалните власти и не са били истина. Да, трябва да си имаш едно наум, независимо кой какво ти казва. Но смях при новина за жертви…

И сега – при новината за убити руски войници, отдолу хора, които симпатизират на Украйна – смях – намерили, каквото търсели. Убити цивилни граждани в Украйна – смях от другата страна – не били „истински цивилни“, били нацисти, и те си го търсели…

Със сигурност умират хора и от двете страни и те не заслужават подобно нещо. Всичките те, независимо на коя страна се бият, са синове или дъщери на някого. Бащи, майки. Смятам, че

в момента фейсбук наистина е бойно поле.

Дали може да има героизъм там? Според мен героизмът е да устоим на цялата дезинформация и пошлост, която ни залива там.

 

 

– Тъкмо във фейсбук четох да казваш, че „нашите родители мечтаеха да имат право на глас, а децата им откачат, когато някой не е на тяхното мнение. Самототалитаризирахме се“. Много точна ми се стори думата…

– Дълги години общувам с хора, които се бият в горещи точки в Близкия Изток. Беше ми попаднала много интересна книга за възхода на Ислямска държава и там се говореше за саморадикализиране. Хора, които никога не са мислили, че ще наранят и муха, на базата на това, че някой постоянно им се присмива и ги тормози заради това, че са мюсюлмани, се саморадикализират и стават терористи за изумление дори на най-близките си.

Същото се случва в момента. Една група хора постоянно ти се присмива на постовете. Обяснява, че няма коронавирус, ваксините са отрова. Друга пък се радва, че първата щяла да умре без ваксините. И всички се забавляват, че някой, който не е на тяхното мнение, ще пострада. Нали? Нека му! Не заставам на никоя страна, но виждам, че съществува

много тежка пропаганда, която включва унижения и присмех спрямо хората, които не са на „нашето“ мнение.

И това унижение води до саморадикализиране. Днес ако си чукнем леко колите на улицата, вече излизаме и се пребиваме до смърт. А става дума за смачкана броня, всички имаме „Гражданска отговорност“. Човешкото у нас умира, защото

фейсбук ни показва, че спокойно и безнаказано можем да сме отвратителни с всеки и това дори започва да ни носи удоволствие.

 

Михаил Кунчев

 

– Какъв според теб е пътят да се измъкнем от това?

– Лошото е, че нямам отговор. Много пъти съм решавал да се откъсна от фейсбук. В същото време преди минути, в Клуба на грубите джентълмени, общност, която създадох преди 3 години, получихме информация, че колега оператор от БНТ е пострадал тежко и има има нужда от кръв. За 30 секунди намерихме човек, който да дари.

Откъсването не е вариант, защото губим възможността да помагаме. Живеем в едно безбожно време и за мен отговорът е балансът между вярата и това да помним историята. Разбира се, има хора, които не вярват в Бог. Наскоро гостувах в един популярен подкаст и ме питаха

наистина ли вярвам, че има отгоре един човек с брада, който ти контролира живота.

Не мога да ви убедя, че там има Бог. Но със сигурност мога да ви кажа, че само преди 50 години е живял свети Лука Кримски, известен хирург и в същото време свещеник, който въпреки гоненията на комунистите и това, че са го пращали във всевъзможни лагери, е посветил живота си на доброто и това да помага. Владика Йоан Шанхайски, човек, извел хиляди китайски деца от сиропиталищата, за да ги заведе в Америка, когато Китай става комунистически. В момента в Сан Франциско има цели два квартала, които са само наследници на тези деца. Дори да не вярваме, със сигурност можем да изведем от светците уроци за това как да бъдем по-добри хора.

Затова така съм кръстил моята кампания за детски книжки – „Минало за бъдещето“. Защото вярвам, че ако помним достойните примери от миналото, ще можем да съградим по-добро бъдеще за децата и внуците си.

 

 

– Теб самия кое те спечели за историята? Някъде четох, че не е била „любов от пръв поглед“…

– Така е, когато се запознават с мен, хората си мислят, че тези теми ме вълнуват от малък. До 18-годишен обаче аз въобще не се интересувах от история. Израснал съм само с майка ми и, впоследствие го усетих, в един момент от живота си явно съм потърсил достоен мъжки пример. Открих и го припознах в първия ми любим исторически образ, който изненадващо не беше Ботев или Левски, а генерал Стефан Тошев.

Бях изумен, че това, което чета в неговите спомени, е толкова ужасно различно от онова, което уча по история. Че всъщност не бях учил история, а някакъв сбор от математика и география, от дати и места. Тогава вече знаех, че след години ще трябва да кандидатствам с история и всеки път, когато си го помислех, ми ставаше лошо от самата идея, че трябва да науча 5000 дати и 5000 места. Но когато прочетох за първи път спомените на генерал Тошев, се оказа, че

историята има съвсем друг вид и той е личният поглед, мисли и страсти на хората, които са я създавали.

Така на 18 започнах да купувам където и каквото намеря по антикварните книжарници. Бяха такива години, купувах книги, издадени през различните периоди, и по метода на пробата и грешката трябваше да намирам истината по средата. Сега вече е много по-лесно, има държавна агенция „Архиви“ и лесно можеш да провериш всяко нещо, в което се съмняваш.

 

– Може би заради това, че сам намираш така историята, днес полагаш толкова усилия да я представяш на децата. С думите на участниците, а не с математико-географията…

– Абсолютно. Често ме канят да гостувам в училища и винаги подхождам леко резервирано, защото това е изключителна отговорност. Децата са много впечатлителни и е много важно да знаеш с какъв тон и какво ще им кажеш. Можеш да ги спечелиш или точно обратното – да ги загубиш завинаги за каузата, само защото си им бил безинтересен или дори досаден.

Някои назидателно сочат: „Вие трябва да помните вашите дядовци, иначе сте нищо, нямате история, дърво без корен“. Виждал съм много хора да се отказват от историята само заради такова отношение. Така е, действително имаме огромен дълг към тези преди нас и той е неизпълним, каквото и да правим. Но не това е начинът да го припомняме на обществото. Затова много внимавам с дечицата, но често се шокирам, защото се оказва, че дори отличниците не познават много важни моменти в историята ни. Просто са изтрити от учебниците по някаква необяснима за мен причина.

 

 

– Разкажи някоя история, която привлича вниманието им.

– Моята дъщеря е на 9 и започна да се интересува живо от това, което възприемам като кауза. Именно затова реших да създам поредица от книги за исторически личности, за които никога не е писано за деца. Първата беше за цар Борис III. Гостувах в няколко училища и видях, че повечето от учениците дори не знаеха за съществуването на този човек. Тъжно е, защото той е един от героите ни, които с личен пример могат да дадат много уроци за живота на нашите деца. Не за историята, за живота.

По време на Първата световна война князът е офицер за свръзка и специални поръчения на главнокомандващия българската армия генерал Жеков и много често е на предни линии на фронта. Веднъж по някакъв военно-информационен обмен гостуват офицери от скандинавска страна. По едно време започват да валят снаряди, а окопите са изкопани така, че да поберат войниците, но не и 20-ината новодошли. Някои остават извън окопа, за да могат знатните персони да имат убежище. А цар Борис казва: „Аз ще остана с войниците си отвън“.

Не бива да се заблуждаваме, че става дума за глупав човек, на когото не му е ясно какво ще стане, ако го уцели снаряд. Но той е живял винаги с идеята, че ако не дава личен пример, това много бързо ще се разчуе и ще подейства зле на морала на войската. Скандинавците се чудят: „Ваше Величество, виждаме, че искате да покажете смелостта си, но не е ли глупаво да оставате там? “. А цар Борис се шегува: „И аз като вас, северните народи, обичам чистия въздух“.

 

 

– Разбират ли децата такива истории?

– Това е много важен пример, който детето ми веднага разгада и това ме учуди, мислех, че ще трябва да ѝ обяснявам. Каза: „Мисля, че шефовете трябва сами да живеят по начина, по който живеят техните работници“. Да, точно това е, води с пример.

Разбира се, според учебниците по военна тактика това е един от най-грешните ходове, които офицер може да направи, но същевременно десетилетия наред подобно поведение е вероятно най-важният фактор за нашето самосъзнание и победи на фронта. Пълководците ни винаги са водели най-отпред.

Генерал Тошев разказва за Сръбско-българската война как е ранен в двете колена и за малко не умира, защото е водил най-отпред. Генерал Вазов за Първата световна разказва как „почнаха да свистят куршуми, аз аха да залегна, но после видях, че моите войници ме гледат и ми стана неудобно“. Дори и 2003 г., когато се случва ужасът в Кербала, лейтенант Саръев, който води войниците си към цистерната – бомба, е най-отпред. Отива да я провери пръв, но тя е взривена дистанционно и той умира.

Но това е част от легендата и от българския дух. Води с пример. За съжаление, вече сме го забравили.

Аз се опитвам да водя семейството си с пример и вярвам, че ако се върнем към тази и много други забравени ценности на нашите дядовци, ще живеем в по-друго общество.

 

 

– Много ме впечатли проектът ти „Осинови герой“. Почиствате паметниците на значими хора – от генерали до поети. Случвало ми се е да вървя из Софийските гробища, през броени метри да виждам гробовете на хора, които са в учебниците ни по история, литература, изкуство и са тотално занемарени. Защо сме такива?

– „Осинови герой“ продължава вече пета година. В началото бях склонен съвсем не по християнски да се ядосвам и на роднините, и на народа.

Първият гроб, който открих, тогава инициативата още беше лична, беше на генерал Тошев. На него има един обелиск над 2 метра и от храстите се подаваха само два пръста. Знаех къде е този гроб и три пъти го подминах, защото не се виждаше. Хората, ако влязат на сайта ни, ще видят на какво приличаше. Тогава бях много краен пред приятелите си: „Тия негови потомци, как може, бе, преиздават книгите му! Като стане въпрос за вземане на пари – супер, а да почистят гроба на дядо си…“.

Впоследствие стана така, че се запознах с внука на генерал Тошев. Оказа се човек на 80 години, който живее в Швейцария и няма други преки роднини. Разбрах, че абсолютно не съм прав.

Много често преките роднини са избягали още през 1944-та зад граница, а в семействата на по-далечните пък просто не е говорено за това родство. Естествено, има и такива хора, за които знам, че се грижим за техните дядовци и когато по телевизията има годишнина, този човек е първият, от когото се взема интервю, размахва шапка и обяснява как трябва да помним неговия дядо, но на гроба не е стъпвал от десет години. Нормално е, всякакви хора има.

 

 

– Какъв според теб е най-важният смисъл на проекта? Че припомня историите на тези хора ли?

– Да. И че ни напомня и че всеки от нас е потомък на герой. Смятам, че в последно време се позавърна желанието на хората да търсят миналото си. Ежедневно получавам по два – три зова за помощ, значи по 1000 на година, „моля ви, кажете ми, много се вдъхнових от ваше изказване, знам, че прадядо ми е участвал в тази и тази война, как да разбера кой е бил“. И аз обяснявам какви са стъпките – кметството, архивите…

Много хора започнаха да търсят дядовците си, да се вълнуват.

Дори съм по-щастлив от тази част, че им помагам в това търсене, отколкото че сме почистили чисто козметично гробовете.

Но пък и второтоа ми доставя огромно удоволствие. Винаги отивам на гробищата с усмивка и другарите в началото ме питаха: „Луд ли си? Ние трябва да ги псуваме тия, че са го зарязали?“. А аз отвръщам: „Помисли от друга гледна точка. Ако всичко беше почистено, как щяхме да можем да направим нещо за генерал Вазов? За човека, който е водил нашите дядовци в битка“. Невероятно е да можеш да помогнеш дори с нещо толкова дребно на хората, дали всичко, за да имаш собствена земя и език.

Ако познаваш собствената си история и собствените си дядовци, неизменно ще стигнеш и до величията. През Първата световна война от 5 милиона българи 1 милион са били войници. Значи няма начин нито аз, нито ти да нямаме поне по един дядо, който да е участвал под командването на тези велики българи. Поинтересуваме ли се от дядовците си, неминуемо ще стигнем и до военачалниците им. А после и до тяхната вяра и ценности, които, за съжаление, днес сме забравили напълно.

 

 

– Така е. Аз съм редактор на доста исторически издания за войните от началото на миналия век. Чак след като приключих работата, си дадох сметка, че дядото на дядо ми, който се е казвал като мен – старши подофицер Георги Караманев, е загинал по време на Балканската война. Историята изведнъж стана доста по-лична…

– Трябва да ги пазим тези неща, да търсим и да разказваме. Ето, вкъщи имаме орден за храброст от Руско-турската освободителна война, някой от дядовците ми е бил опълченец. Сетих се да питам за него тогава, когато вече нямаше кой да ми отговори.

Имам усещането, че ние, хората между 30 и 50 години, сме последните, които имаме такъв сантимент и лично отношение към историята. Дълг е да търсим историите на дядовците ни и

да ги предадем на децата си, защото те живеят в различно време, в което ще им трябват.

Днес всичко се глобализира. Започваме да говорим за войните като за нещо, което не е трябвало да се случва. Да, те са жестоки, но не ние решаваме дали е трябвало и могло ли е да се избегнат. В рамките на ХХ век никога не сме стъпвали като агресор на чужда земя с изключение на много малка част от Втората световна война. Това винаги е било с някакъв идеал. Трябва да помним този идеал и да не отричаме историята си, без да я познаваме добре.

 

 

– Да, но в историята винаги е много трудно да намериш баланса, няма как да си безпристрастен.

– 45 години се обяснява как цар Борис е бил фашист и тъжното е, че след това някои продължиха да го повтарят като папагали. Скоро в една телевизия ме питаха не се ли притеснявам, че пиша за „спорна“ личност. Само че той не е спорна, а безспорна личност, стига да има кой да провери, а не да повтаря сляпо. Днес имаме достъп до всякакви документи. Докато си говорим, с пет клика мога да вляза в архивите на британците и да видя враговете ни по онова време какво казват за нашия цар. Никъде не се споменава, че е фашист, че е нацист, че е предал евреите. Напротив. Опитваме се да сме пò католици от папата.

Дай да си зачеркнем историята, защото може би е лоша в очите на другите.

Ей така, за всеки случай. И това, когато дори враговете ни говорят за нашата история с достойнство, а ние я каляме. Много е тъжно.

Същото е и да зачеркнем някого заради мъничка част от живота му. Например Александър Протогеров. За него се говори, че може би е участвал в убийството на Тодор Александров и сме го изтрили от историята. Ако наистина е участник в това мерзско убийство, би било ужасно, но от друга страна трябва ли да забравим с лека ръка, че този човек 20 години е проливал кръвта си за родината и има медали за храброст, които мога да наредя оттук до съседния апартамент? Не можем да даваме толкова тежки и най-вече крайни оценки просто на базата на собственото си его Историята се създава от хора. И тя, и те не са толкова прости и едноизмерни.

Ето, цар Фердинанд. Някои казват : този човек ни донесе 3 национални катастрофи. Говорим за нещо в рамките на 3 – 4 години, но преди това 20 години какво е правил? Че той превръща София в „Малкия Париж“ на Европа. Да, той е противоречива личност. Заради неговото желание да е владетел на една по-голяма сила, е пресилил възможностите, които има. От друга страна, се гордеем с българското военно чудо от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.Той да не би да няма общо с тези войни? Че той е бил последна инстанция за всяко решение, взето в тях. Как така хем не го харесваме, хем се гордеем с делата му? Не всеки е бил буквално ангел като Гоце Делчев, че да му слагаме едноизмерен етикет. Силните личности са многостранни и често противоречиви. Което не ги прави просто „добри“ или „лоши“.

Трябва да сме малко по-широко скроени. Това, на което ме е научила работата ми като журналист толкова много години, е, че

трябва да се поставиш на мястото на другия. Не за да го оправдаеш, а за да го разбереш.

Започнем ли да разбираме другия, може би ще преминем и през това като си ударим колата, не да излезеш и да се биеш, а да отидеш и да кажеш на другия: „Добре ли си, бе, човек? Това е просто ламарина, голяма работа…“.

 

 

– Защо точно „осинови“ герой?

– Чувстваме всички тези хора като роднини и исках да е ясно, че ги приемаме като такива, а не просто като далечни герои на пиедестал. Лошото е, че нямаме а дума за това да припознаеш като член от семейството си по-възрастен човек. Ако имаше „обащини“ или „одядови“ герой, щях да го ползвам, но единствената дума е „осиновяване“. Мислех си, че ще има възмущение, „как може, бе, момче на 30 години да казваш, че осиновяваш генерал Вазов“, никой не го каза, което беше много мило.

Но всички те наистина са ни роднини. Защото пием вода от реките, в които се белеят костите им, и ядем хляб от жито, събрано от полята, напоени с кръвта им.

 

– Гледах видеото как откривате гроба на Ботев четник в село, което не съществува. Изглеждаше направо магично. Как стигнахте до тази история?

– В началото нещата ставаха много трудно. Никой няма право да чисти гроб, който не е на негов пряк роднина. Първите 2 години „Осинови герой“ беше незаконна кампания. Не говорехме много за това, което правим, защото се притеснявахме, че ще ни спрат. После вече ни разрешиха официално и започнахме да пускаме снимки и видеа. Когато хората ги видяха, започнаха да изпращат и истории.

Едно от момчетата, което стана член на Клуба на грубите джентълмени, разказа, че поддържа тревните площи в няколко села около Габрово. Потомък на стар чорбаджийски род му разказал за изоставено село и много старо гробище на няколко километра, където бил погребан Ботев четник. Той отишъл, видял, звънна ми веднага и историята се оказа истинска. Много мило ми стана. Търсихме много, оказа се, че е човек, който няма потомци и ние сме последните хора, които се грижат за него.

Открихме не само гроба, но и част от неговата история и така той продължава да живее.

 

– Коя е твоята любима история, родила се от проекта?

– Тя е много тъжна, свързана е с откриването на гроба на ротмистър Анастас Сарафов. Не бях чувал името му никога. Повечето ми приятели, занимаващи се с история, също. Когато намерихме този гроб, потърсих в гугъл, последния бастион на популярното познание. Имаше точно нула резултата.

На гроба на този човек беше пораснало огромно дърво. Като го махнахме, буквите се бяха запазили с оригиналната си боя отпреди 100 години, което не бях виждал никъде, защото дъждовете измиват подобни надписи само за десетилетие. Тоест, 100 години никой не беше ходил да почисти гроба му. Това е човекът, лично пленил Шукри паша по време на завладяването на Одрин. Човекът, който буквално го е хванал за врата и го е завел при генерал Георги Вазов, за да си предаде сабята.

Ако го помнехме, нямаше да имаме преди 3-4 години този проблем с турците, които твърдяха, че тази сабя никога не е била пленявана. Ние не знаехме как да отговорим, а ротмистър Сарафов в списание „Нашата конница“ от 1918 г. е разказал на две страници точно как са влезли, откъде са минали, как Шукри паша е предал сабята си на Вазов…

Това е голям проблем. Почти същия като този с Македония. 30 години, каквото и да ни подхвърлят, не успяхме да отвърнем и да разкажем на света какъв ни е проблемът. Ние си го разбираме, но държавите около нас – не, а не правим нищо, за да им помогнем в това. Все повече ще се задълбочават трудностите с нашите съседи, а докато не им отговаряме, те могат да правят каквото си искат. И го правят, защото там стоят и икономически интереси и има достатъчно пари и ресурс за пропаганда. Всъщност, това бе и основната причина детската книжка за Яворов и Гоце да излезе сега, втора, а не, както я бях планирал, седма в поредицата. Трябва да се действа спешно.

Забравим ли историята си, ще страдаме не само исторически и духовно, но и икономически. Нашите деца ще живеят в един по-лош, по-пошъл и по-беден свят… Но моята вяра и, разбира се, моята мисия е да дам своя малък принос към усилията на многото българи, които са се опитвали и се опитват да го предотвратят. Нашите дядовци се погрижиха да живеем в едни по-добри времена от техните и сме длъжни да оставим на децата си България такава, каквато я получихме – силна и горда.

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Въпросът е да не убием сами креативността си“

„Въпросът е да не убием сами креативността си“

„Единствената голяма надежда, която имам за човечеството, е че няма да загубим любопитството и креативността си. И смятам, че загубата е по-възможно да се случи поради забавления, които ни правят...

повече информация
„Светът е вмирисан на кич. Затова върви към катастрофа“

„Светът е вмирисан на кич. Затова върви към катастрофа“

Текла Алексиева се превръща в легендарен илюстратор, след като създава 120 корици за книгите от поредицата „Библиотека Галактика“. Поколения читатели свързват най-големите фантастични романи с...

повече информация
Програмистът, който избра да е детегледач

Програмистът, който избра да е детегледач

Продължава да е повече от примамливо да се насочиш към програмирането, да потърсиш бъдещето си в прословутия IT сектор… Днешният ни гост е програмист с 20-годишен стаж! Насочва се към това поприще,...

повече информация
Човек или ИИ – можем ли да различим автора? (Резултати)

Човек или ИИ – можем ли да различим автора? (Резултати)

Можем ли днес да различим създаденото от изкуствен интелект и от човека? Започвам с краткия отговор: не можем. Това е основният извод от експеримента, който беше организиран на сайта Дигитални...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Въпросът е да не убием сами креативността си“

„Въпросът е да не убием сами креативността си“

„Единствената, най-голяма надежда, която имам за човечеството, е да не загубим любопитството и креативността си. И смятам, че е по-възможно да се случи на базата на забавления, които ни правят безлични и незаинтересовани. А не заради това, че някой изкуствен интелект ще ни е взел работата…“
Струва ли си днес да започнем да учим програмиране или науките, свързани с данните? Не е ли обречено бъдещето на софтуерните инженери? Всеки ли би могъл да стане специалист в тези област? Защо понякога университетското образование се превръща в пречка?
Йордан Даракчиев има много какво да каже по темата, за 8-и път той започва да преподава първия у нас едногодишен модул, в който човек може да получи достатъчно знания, за да започне работа в областта на науката за данните и изкуствения интелект.
При предишното му гостуване поговорихме за дефинициите и възможностите на машинното самообучение, невронните мрежи, изкуствения интелект. За това как почти случайно астрофизикът по образование започва да преподава на хора, които после стават част от ИИ-екипите във фирми като „Тесла“ и „Мета“, в обещаващи стартъпи.
Сега ще надникнем към предизвикателствата, пред които ни изправят генеративните алгоритми. Ще си говорим за разработването на софтуер и системи с изкуствен интелект като професионално предизвикателство, вълнуваща област… и възможност, която си струва повече хора да опитат.

повече информация
„Светът е вмирисан на кич. Затова върви към катастрофа“

„Светът е вмирисан на кич. Затова върви към катастрофа“

„За човека продължава да има 10 000 начина да мисли и да гледа света. А какво прави той, по дяволите? Зяпа си телефона. Децата, които растат сега, не са виждали какво има наоколо. Те са обект на фантастиката, живеят в паралелен свят. Те не знаят как изглеждат улиците, как изглеждат хората. Това ме кара да мисля, че няма оправия. Кой ще ги вкара в този свят? Ако стане случайно, те ще бъдат разбити.“
Текла Алексиева се превръща в легендарен илюстратор, след като създава 120 корици за книгите от поредицата „Библиотека Галактика“. Поколения читатели свързват най-големите фантастични романи с образите, нарисувани от нея. Освен художник със самобитен поглед и безброй признания, е и автор на стихосбирка.
Какво ли мисли тя за изображенията, генерирани от изкуствен интелект?
Защо според нея днес сме заобиколени отвсякъде от кич – в литературата, в изкуството, в живота?
Можем ли и как да си върнем добрия вкус?
Защо в никакъв случай не бива да напускаме Земята?
Как така… Текла Алексиева не е успяла да дочете книгата с една от най-известните ѝ корици?

повече информация
„Колко ни е важна днес истината?“

„Колко ни е важна днес истината?“

„Как изпуснахме обществения договор? Ей така, тихичко…“
Вече не сме способни да различаваме текстовете и изображенията, генерирани от изкуствен интелект от тези, създадени от човека. Това е големият извод от експеримента на Дигитални истории, в който се включиха близо 2000 души.
Срещаме се с Надя Шабани, правозащитен адвокат и директор на БЦНП, и с Радина Банова-Стоева, правозащитен адвокат и правен консултант към центъра.
Какъв ще е начинът, по който оттук нататък ще можем да различаваме истината?
Защо е важно да си говорим за човешките права в контекста на големите въпроси, пред които днес ни изправят технологиите? Обречени ли са опитите за регулация на изкуствения интелект? Как да решим големия въпрос с етиката в тази област?
Защо решенията, които вземаме днес по въпросите на изкуствения интелект, имат толкова голямо значение за бъдещето на цивилизацията ни?

повече информация

Най-новите:

„Въпросът е да не убием сами креативността си“

„Въпросът е да не убием сами креативността си“

„Единствената, най-голяма надежда, която имам за човечеството, е да не загубим любопитството и креативността си. И смятам, че е по-възможно да се случи на базата на забавления, които ни правят безлични и незаинтересовани. А не заради това, че някой изкуствен интелект ще ни е взел работата…“
Струва ли си днес да започнем да учим програмиране или науките, свързани с данните? Не е ли обречено бъдещето на софтуерните инженери? Всеки ли би могъл да стане специалист в тези област? Защо понякога университетското образование се превръща в пречка?
Йордан Даракчиев има много какво да каже по темата, за 8-и път той започва да преподава първия у нас едногодишен модул, в който човек може да получи достатъчно знания, за да започне работа в областта на науката за данните и изкуствения интелект.
При предишното му гостуване поговорихме за дефинициите и възможностите на машинното самообучение, невронните мрежи, изкуствения интелект. За това как почти случайно астрофизикът по образование започва да преподава на хора, които после стават част от ИИ-екипите във фирми като „Тесла“ и „Мета“, в обещаващи стартъпи.
Сега ще надникнем към предизвикателствата, пред които ни изправят генеративните алгоритми. Ще си говорим за разработването на софтуер и системи с изкуствен интелект като професионално предизвикателство, вълнуваща област… и възможност, която си струва повече хора да опитат.

повече информация
Павел Дуров. По-добрият Зукърбърг

Павел Дуров. По-добрият Зукърбърг

Щом има Гандалф и Гандалф Белия, защо да няма Зукърбърг и Зукърбърг Белия?
Странна птица е създателят на Telegram Павел Дуров. И той, като колегата си, „таткото“ на Facebook, е роден през 1984-а. Забогатява, след като създава социална мрежа. И той успява да натрупа известен брой милиарди.
Само че с доста съществени нюанси. За разлика от набора си, говори свободно латински, по снимките личи, че изглежда доста различно в мускулатурата. Направи световния си пробив с приложение, което ви гарантира сигурност и се старае да не ви манипулира. Не точно както при колегата…
Завършва с всякакви възможни отличия… филология, макар че в същото време уж е опасен хакер. Превръща се в знаменитост, преди да се забърка в тежки проблеми с властите в родината си.
Докато в същото време и до днес остава енигма за медиите по цял свят. Дали има две деца, или никога не е имал връзка с жена? Какъв ли ще е следващият му голям проект? Как си представя бъдещето и бои ли се от изкуствения интелект?
Павел Дуров е от онези образи, които правят днешния технологичен свят значително по-вълнуващ…

повече информация
„Светът е вмирисан на кич. Затова върви към катастрофа“

„Светът е вмирисан на кич. Затова върви към катастрофа“

„За човека продължава да има 10 000 начина да мисли и да гледа света. А какво прави той, по дяволите? Зяпа си телефона. Децата, които растат сега, не са виждали какво има наоколо. Те са обект на фантастиката, живеят в паралелен свят. Те не знаят как изглеждат улиците, как изглеждат хората. Това ме кара да мисля, че няма оправия. Кой ще ги вкара в този свят? Ако стане случайно, те ще бъдат разбити.“
Текла Алексиева се превръща в легендарен илюстратор, след като създава 120 корици за книгите от поредицата „Библиотека Галактика“. Поколения читатели свързват най-големите фантастични романи с образите, нарисувани от нея. Освен художник със самобитен поглед и безброй признания, е и автор на стихосбирка.
Какво ли мисли тя за изображенията, генерирани от изкуствен интелект?
Защо според нея днес сме заобиколени отвсякъде от кич – в литературата, в изкуството, в живота?
Можем ли и как да си върнем добрия вкус?
Защо в никакъв случай не бива да напускаме Земята?
Как така… Текла Алексиева не е успяла да дочете книгата с една от най-известните ѝ корици?

повече информация
Програмистът, който избра да е детегледач

Програмистът, който избра да е детегледач

Продължава да е повече от примамливо да се насочиш към програмирането, да потърсиш бъдещето си в прословутия IT сектор…
Днешният ни гост е програмист с 20-годишен стаж! Насочва се към това поприще, много преди то да се превърне в мода и да стане толкова изкусително. Докато не усеща, че му е омръзнало да прекарва времето си пред компютрите, а най-приятно му е да е сред децата.
Така, напук на всички стереотипи, Богдан решава да си изкарва хляба, като гледа хлапета. Това го прави щастлив, осмисля ежедневието му. Дори не му минават идеи да се връща към компютрите, за него няма нищо по-смислено от времето, прекарано с децата…
Не е ли време да преосмислим някои клишета?

повече информация
„Колко ни е важна днес истината?“

„Колко ни е важна днес истината?“

„Как изпуснахме обществения договор? Ей така, тихичко…“
Вече не сме способни да различаваме текстовете и изображенията, генерирани от изкуствен интелект от тези, създадени от човека. Това е големият извод от експеримента на Дигитални истории, в който се включиха близо 2000 души.
Срещаме се с Надя Шабани, правозащитен адвокат и директор на БЦНП, и с Радина Банова-Стоева, правозащитен адвокат и правен консултант към центъра.
Какъв ще е начинът, по който оттук нататък ще можем да различаваме истината?
Защо е важно да си говорим за човешките права в контекста на големите въпроси, пред които днес ни изправят технологиите? Обречени ли са опитите за регулация на изкуствения интелект? Как да решим големия въпрос с етиката в тази област?
Защо решенията, които вземаме днес по въпросите на изкуствения интелект, имат толкова голямо значение за бъдещето на цивилизацията ни?

повече информация
Човек или ИИ – можем ли да различим автора? (Резултати)

Човек или ИИ – можем ли да различим автора? (Резултати)

Способни ли сме да различим създаденото от изкуствен интелект и от човека?
Започвам с краткия отговор: не можем. Това е основният извод от експеримента, който беше организиран на сайта Дигитални истории.
Има обаче и толкова много други любопитни щрихи, които да ни накарат да се замислим…
Йеронимус Бош или Петко Славейков се оказаха по-трудни за разпознаване? Гозбите на Мария Жекова или строфите на Виолета Кунева?

повече информация
Share This