„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

май 6, 2022 | Срещи

„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

6 май 2022 | Срещи

Днес уж празнуваме героизма, но… какво е значението му тук и сега? Какво е днес за вас героизъм? Има ли храброст и в социалните мрежи? Струва ли си да почитаме хора, живели преди векове? А правим ли го?

Михаил Кунчев създава „Осинови герой“, за да се грижи за гробовете на велики българи от миналото. Със съмишленици, събрани в Клуба на грубите джентълмени, го правят безкористно, с пиетет към героизма. Докато търси последния дом на героите, събира и техните истории, неотдавна излезе книгата му „Юнаци, лека нощ“. В нея от забравата излизат съдбите на хора, на които днес дължим това, че я има страната ни.

Той е популярен и като създател на документалната поредица The No-Mad Chronicles, в която дава безброй гледни точки към темата за смелостта и саможертвата, разказвайки истории от бойното поле, от ежедневието на бойците по света, достигащи до днешния ден.

Една от големите му каузи е популяризирането на историята сред идващото поколение. Автор е на първата детска книга, разказваща историята на цар Борис III, а преди дни излезе и такава за Гоце Делчев и Пейо Яворов.

Това са каузите на нашия гост, който по освен професия е и главен редактор на реалити формати като „Фермата“, „Игри на волята“, „Стани богат“, „Hell’s kitchen“.

Нека поговорим за героизма. За това защо е важно да пазим паметта за миналото и как от това зависи бъдещето ни.


 

– Трябва ли да има война, за да има героизъм?

– Има разлика между войник и воин. Говорил съм с тюлени, бойци от британските специални сили, пешмерги – кюрдските специални сили, които изнесоха битката срещу Ислямска държава. С всякакви хора, които се бият по горещи точки, и всички са на мнение, че да си воин, не се припокрива с това да си войник. Да, понякога двете вървят в комплект, но съвсем не е задължително. За да воюваш, да сложиш юмруците си там, където е сърцето ти, не е задължително да имаш оръжие.

Воинът невинаги държи пушка. Понякога например държи самун хляб. Или пък перо и четка.

Ето, колко български семейства приютиха бежанци от Украйна, при положение че не сме страна с висок стандарт? Всеки може да бъде воин, водейки справедливи ежедневни битки. Има хора, които се борят за къшей хляб всеки ден и те могат да са много повече воини от някои, които са професионални войници, но воюват само за пари и съмнителни каузи или пък са стояли 30 години в казарма, без някога да се появи необходимост да правят това, за което са обучени.

 

снимки: личен архив

 

– Уви, въпреки това, май трябва да приемем, че „естественото състояние на човека е войната, а не мирът“, както казва Георги Бърдаров.

– Надявам се и пожелавам на българските войници, защото имам много такива приятели, никога да не им се налага да правят това, за което са ги обучили. Пожелавам им от сърце много скучни години в казармите, а вечерно време да са до семействата си, а не на фронта, защото виждаме какъв ужас е войната.

Наскоро ми попадна автобиографията на Стефан Цвайг и се шокирах. Той разказва как в началото на ХХ век всички, включително и самият той, са мислели: „Господи, ние вече сме културни. Войната е варварщина, която остава в миналия век. Вече нямаме нужда и от армии“.

И това е преди две световни войни. Дори в момента живеем в една приказка, смятаме, че сме културно общество. Как през XXI век ще се получи война? Уви, това е нещо, което циклично се повтаря.

 

– Може ли и във фейсбук да има героизъм?

– Социалните мрежи са причината за някои от най-хубавите и най-лошите неща в съвременното общество. Шокирах се, когато настъпи коронавирус кризата, започнаха да публикуват статистики колко са починалите и отдолу много хора започнаха да реагират със смях. Съгласен съм, че всичко трябва да бъде подложено на критично мислене, защото има неща в историята, които се казват от официалните власти и не са били истина. Да, трябва да си имаш едно наум, независимо кой какво ти казва. Но смях при новина за жертви…

И сега – при новината за убити руски войници, отдолу хора, които симпатизират на Украйна – смях – намерили, каквото търсели. Убити цивилни граждани в Украйна – смях от другата страна – не били „истински цивилни“, били нацисти, и те си го търсели…

Със сигурност умират хора и от двете страни и те не заслужават подобно нещо. Всичките те, независимо на коя страна се бият, са синове или дъщери на някого. Бащи, майки. Смятам, че

в момента фейсбук наистина е бойно поле.

Дали може да има героизъм там? Според мен героизмът е да устоим на цялата дезинформация и пошлост, която ни залива там.

 

 

– Тъкмо във фейсбук четох да казваш, че „нашите родители мечтаеха да имат право на глас, а децата им откачат, когато някой не е на тяхното мнение. Самототалитаризирахме се“. Много точна ми се стори думата…

– Дълги години общувам с хора, които се бият в горещи точки в Близкия Изток. Беше ми попаднала много интересна книга за възхода на Ислямска държава и там се говореше за саморадикализиране. Хора, които никога не са мислили, че ще наранят и муха, на базата на това, че някой постоянно им се присмива и ги тормози заради това, че са мюсюлмани, се саморадикализират и стават терористи за изумление дори на най-близките си.

Същото се случва в момента. Една група хора постоянно ти се присмива на постовете. Обяснява, че няма коронавирус, ваксините са отрова. Друга пък се радва, че първата щяла да умре без ваксините. И всички се забавляват, че някой, който не е на тяхното мнение, ще пострада. Нали? Нека му! Не заставам на никоя страна, но виждам, че съществува

много тежка пропаганда, която включва унижения и присмех спрямо хората, които не са на „нашето“ мнение.

И това унижение води до саморадикализиране. Днес ако си чукнем леко колите на улицата, вече излизаме и се пребиваме до смърт. А става дума за смачкана броня, всички имаме „Гражданска отговорност“. Човешкото у нас умира, защото

фейсбук ни показва, че спокойно и безнаказано можем да сме отвратителни с всеки и това дори започва да ни носи удоволствие.

 

Михаил Кунчев

 

– Какъв според теб е пътят да се измъкнем от това?

– Лошото е, че нямам отговор. Много пъти съм решавал да се откъсна от фейсбук. В същото време преди минути, в Клуба на грубите джентълмени, общност, която създадох преди 3 години, получихме информация, че колега оператор от БНТ е пострадал тежко и има има нужда от кръв. За 30 секунди намерихме човек, който да дари.

Откъсването не е вариант, защото губим възможността да помагаме. Живеем в едно безбожно време и за мен отговорът е балансът между вярата и това да помним историята. Разбира се, има хора, които не вярват в Бог. Наскоро гостувах в един популярен подкаст и ме питаха

наистина ли вярвам, че има отгоре един човек с брада, който ти контролира живота.

Не мога да ви убедя, че там има Бог. Но със сигурност мога да ви кажа, че само преди 50 години е живял свети Лука Кримски, известен хирург и в същото време свещеник, който въпреки гоненията на комунистите и това, че са го пращали във всевъзможни лагери, е посветил живота си на доброто и това да помага. Владика Йоан Шанхайски, човек, извел хиляди китайски деца от сиропиталищата, за да ги заведе в Америка, когато Китай става комунистически. В момента в Сан Франциско има цели два квартала, които са само наследници на тези деца. Дори да не вярваме, със сигурност можем да изведем от светците уроци за това как да бъдем по-добри хора.

Затова така съм кръстил моята кампания за детски книжки – „Минало за бъдещето“. Защото вярвам, че ако помним достойните примери от миналото, ще можем да съградим по-добро бъдеще за децата и внуците си.

 

 

– Теб самия кое те спечели за историята? Някъде четох, че не е била „любов от пръв поглед“…

– Така е, когато се запознават с мен, хората си мислят, че тези теми ме вълнуват от малък. До 18-годишен обаче аз въобще не се интересувах от история. Израснал съм само с майка ми и, впоследствие го усетих, в един момент от живота си явно съм потърсил достоен мъжки пример. Открих и го припознах в първия ми любим исторически образ, който изненадващо не беше Ботев или Левски, а генерал Стефан Тошев.

Бях изумен, че това, което чета в неговите спомени, е толкова ужасно различно от онова, което уча по история. Че всъщност не бях учил история, а някакъв сбор от математика и география, от дати и места. Тогава вече знаех, че след години ще трябва да кандидатствам с история и всеки път, когато си го помислех, ми ставаше лошо от самата идея, че трябва да науча 5000 дати и 5000 места. Но когато прочетох за първи път спомените на генерал Тошев, се оказа, че

историята има съвсем друг вид и той е личният поглед, мисли и страсти на хората, които са я създавали.

Така на 18 започнах да купувам където и каквото намеря по антикварните книжарници. Бяха такива години, купувах книги, издадени през различните периоди, и по метода на пробата и грешката трябваше да намирам истината по средата. Сега вече е много по-лесно, има държавна агенция „Архиви“ и лесно можеш да провериш всяко нещо, в което се съмняваш.

 

– Може би заради това, че сам намираш така историята, днес полагаш толкова усилия да я представяш на децата. С думите на участниците, а не с математико-географията…

– Абсолютно. Често ме канят да гостувам в училища и винаги подхождам леко резервирано, защото това е изключителна отговорност. Децата са много впечатлителни и е много важно да знаеш с какъв тон и какво ще им кажеш. Можеш да ги спечелиш или точно обратното – да ги загубиш завинаги за каузата, само защото си им бил безинтересен или дори досаден.

Някои назидателно сочат: „Вие трябва да помните вашите дядовци, иначе сте нищо, нямате история, дърво без корен“. Виждал съм много хора да се отказват от историята само заради такова отношение. Така е, действително имаме огромен дълг към тези преди нас и той е неизпълним, каквото и да правим. Но не това е начинът да го припомняме на обществото. Затова много внимавам с дечицата, но често се шокирам, защото се оказва, че дори отличниците не познават много важни моменти в историята ни. Просто са изтрити от учебниците по някаква необяснима за мен причина.

 

 

– Разкажи някоя история, която привлича вниманието им.

– Моята дъщеря е на 9 и започна да се интересува живо от това, което възприемам като кауза. Именно затова реших да създам поредица от книги за исторически личности, за които никога не е писано за деца. Първата беше за цар Борис III. Гостувах в няколко училища и видях, че повечето от учениците дори не знаеха за съществуването на този човек. Тъжно е, защото той е един от героите ни, които с личен пример могат да дадат много уроци за живота на нашите деца. Не за историята, за живота.

По време на Първата световна война князът е офицер за свръзка и специални поръчения на главнокомандващия българската армия генерал Жеков и много често е на предни линии на фронта. Веднъж по някакъв военно-информационен обмен гостуват офицери от скандинавска страна. По едно време започват да валят снаряди, а окопите са изкопани така, че да поберат войниците, но не и 20-ината новодошли. Някои остават извън окопа, за да могат знатните персони да имат убежище. А цар Борис казва: „Аз ще остана с войниците си отвън“.

Не бива да се заблуждаваме, че става дума за глупав човек, на когото не му е ясно какво ще стане, ако го уцели снаряд. Но той е живял винаги с идеята, че ако не дава личен пример, това много бързо ще се разчуе и ще подейства зле на морала на войската. Скандинавците се чудят: „Ваше Величество, виждаме, че искате да покажете смелостта си, но не е ли глупаво да оставате там? “. А цар Борис се шегува: „И аз като вас, северните народи, обичам чистия въздух“.

 

 

– Разбират ли децата такива истории?

– Това е много важен пример, който детето ми веднага разгада и това ме учуди, мислех, че ще трябва да ѝ обяснявам. Каза: „Мисля, че шефовете трябва сами да живеят по начина, по който живеят техните работници“. Да, точно това е, води с пример.

Разбира се, според учебниците по военна тактика това е един от най-грешните ходове, които офицер може да направи, но същевременно десетилетия наред подобно поведение е вероятно най-важният фактор за нашето самосъзнание и победи на фронта. Пълководците ни винаги са водели най-отпред.

Генерал Тошев разказва за Сръбско-българската война как е ранен в двете колена и за малко не умира, защото е водил най-отпред. Генерал Вазов за Първата световна разказва как „почнаха да свистят куршуми, аз аха да залегна, но после видях, че моите войници ме гледат и ми стана неудобно“. Дори и 2003 г., когато се случва ужасът в Кербала, лейтенант Саръев, който води войниците си към цистерната – бомба, е най-отпред. Отива да я провери пръв, но тя е взривена дистанционно и той умира.

Но това е част от легендата и от българския дух. Води с пример. За съжаление, вече сме го забравили.

Аз се опитвам да водя семейството си с пример и вярвам, че ако се върнем към тази и много други забравени ценности на нашите дядовци, ще живеем в по-друго общество.

 

 

– Много ме впечатли проектът ти „Осинови герой“. Почиствате паметниците на значими хора – от генерали до поети. Случвало ми се е да вървя из Софийските гробища, през броени метри да виждам гробовете на хора, които са в учебниците ни по история, литература, изкуство и са тотално занемарени. Защо сме такива?

– „Осинови герой“ продължава вече пета година. В началото бях склонен съвсем не по християнски да се ядосвам и на роднините, и на народа.

Първият гроб, който открих, тогава инициативата още беше лична, беше на генерал Тошев. На него има един обелиск над 2 метра и от храстите се подаваха само два пръста. Знаех къде е този гроб и три пъти го подминах, защото не се виждаше. Хората, ако влязат на сайта ни, ще видят на какво приличаше. Тогава бях много краен пред приятелите си: „Тия негови потомци, как може, бе, преиздават книгите му! Като стане въпрос за вземане на пари – супер, а да почистят гроба на дядо си…“.

Впоследствие стана така, че се запознах с внука на генерал Тошев. Оказа се човек на 80 години, който живее в Швейцария и няма други преки роднини. Разбрах, че абсолютно не съм прав.

Много често преките роднини са избягали още през 1944-та зад граница, а в семействата на по-далечните пък просто не е говорено за това родство. Естествено, има и такива хора, за които знам, че се грижим за техните дядовци и когато по телевизията има годишнина, този човек е първият, от когото се взема интервю, размахва шапка и обяснява как трябва да помним неговия дядо, но на гроба не е стъпвал от десет години. Нормално е, всякакви хора има.

 

 

– Какъв според теб е най-важният смисъл на проекта? Че припомня историите на тези хора ли?

– Да. И че ни напомня и че всеки от нас е потомък на герой. Смятам, че в последно време се позавърна желанието на хората да търсят миналото си. Ежедневно получавам по два – три зова за помощ, значи по 1000 на година, „моля ви, кажете ми, много се вдъхнових от ваше изказване, знам, че прадядо ми е участвал в тази и тази война, как да разбера кой е бил“. И аз обяснявам какви са стъпките – кметството, архивите…

Много хора започнаха да търсят дядовците си, да се вълнуват.

Дори съм по-щастлив от тази част, че им помагам в това търсене, отколкото че сме почистили чисто козметично гробовете.

Но пък и второтоа ми доставя огромно удоволствие. Винаги отивам на гробищата с усмивка и другарите в началото ме питаха: „Луд ли си? Ние трябва да ги псуваме тия, че са го зарязали?“. А аз отвръщам: „Помисли от друга гледна точка. Ако всичко беше почистено, как щяхме да можем да направим нещо за генерал Вазов? За човека, който е водил нашите дядовци в битка“. Невероятно е да можеш да помогнеш дори с нещо толкова дребно на хората, дали всичко, за да имаш собствена земя и език.

Ако познаваш собствената си история и собствените си дядовци, неизменно ще стигнеш и до величията. През Първата световна война от 5 милиона българи 1 милион са били войници. Значи няма начин нито аз, нито ти да нямаме поне по един дядо, който да е участвал под командването на тези велики българи. Поинтересуваме ли се от дядовците си, неминуемо ще стигнем и до военачалниците им. А после и до тяхната вяра и ценности, които, за съжаление, днес сме забравили напълно.

 

 

– Така е. Аз съм редактор на доста исторически издания за войните от началото на миналия век. Чак след като приключих работата, си дадох сметка, че дядото на дядо ми, който се е казвал като мен – старши подофицер Георги Караманев, е загинал по време на Балканската война. Историята изведнъж стана доста по-лична…

– Трябва да ги пазим тези неща, да търсим и да разказваме. Ето, вкъщи имаме орден за храброст от Руско-турската освободителна война, някой от дядовците ми е бил опълченец. Сетих се да питам за него тогава, когато вече нямаше кой да ми отговори.

Имам усещането, че ние, хората между 30 и 50 години, сме последните, които имаме такъв сантимент и лично отношение към историята. Дълг е да търсим историите на дядовците ни и

да ги предадем на децата си, защото те живеят в различно време, в което ще им трябват.

Днес всичко се глобализира. Започваме да говорим за войните като за нещо, което не е трябвало да се случва. Да, те са жестоки, но не ние решаваме дали е трябвало и могло ли е да се избегнат. В рамките на ХХ век никога не сме стъпвали като агресор на чужда земя с изключение на много малка част от Втората световна война. Това винаги е било с някакъв идеал. Трябва да помним този идеал и да не отричаме историята си, без да я познаваме добре.

 

 

– Да, но в историята винаги е много трудно да намериш баланса, няма как да си безпристрастен.

– 45 години се обяснява как цар Борис е бил фашист и тъжното е, че след това някои продължиха да го повтарят като папагали. Скоро в една телевизия ме питаха не се ли притеснявам, че пиша за „спорна“ личност. Само че той не е спорна, а безспорна личност, стига да има кой да провери, а не да повтаря сляпо. Днес имаме достъп до всякакви документи. Докато си говорим, с пет клика мога да вляза в архивите на британците и да видя враговете ни по онова време какво казват за нашия цар. Никъде не се споменава, че е фашист, че е нацист, че е предал евреите. Напротив. Опитваме се да сме пò католици от папата.

Дай да си зачеркнем историята, защото може би е лоша в очите на другите.

Ей така, за всеки случай. И това, когато дори враговете ни говорят за нашата история с достойнство, а ние я каляме. Много е тъжно.

Същото е и да зачеркнем някого заради мъничка част от живота му. Например Александър Протогеров. За него се говори, че може би е участвал в убийството на Тодор Александров и сме го изтрили от историята. Ако наистина е участник в това мерзско убийство, би било ужасно, но от друга страна трябва ли да забравим с лека ръка, че този човек 20 години е проливал кръвта си за родината и има медали за храброст, които мога да наредя оттук до съседния апартамент? Не можем да даваме толкова тежки и най-вече крайни оценки просто на базата на собственото си его Историята се създава от хора. И тя, и те не са толкова прости и едноизмерни.

Ето, цар Фердинанд. Някои казват : този човек ни донесе 3 национални катастрофи. Говорим за нещо в рамките на 3 – 4 години, но преди това 20 години какво е правил? Че той превръща София в „Малкия Париж“ на Европа. Да, той е противоречива личност. Заради неговото желание да е владетел на една по-голяма сила, е пресилил възможностите, които има. От друга страна, се гордеем с българското военно чудо от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.Той да не би да няма общо с тези войни? Че той е бил последна инстанция за всяко решение, взето в тях. Как така хем не го харесваме, хем се гордеем с делата му? Не всеки е бил буквално ангел като Гоце Делчев, че да му слагаме едноизмерен етикет. Силните личности са многостранни и често противоречиви. Което не ги прави просто „добри“ или „лоши“.

Трябва да сме малко по-широко скроени. Това, на което ме е научила работата ми като журналист толкова много години, е, че

трябва да се поставиш на мястото на другия. Не за да го оправдаеш, а за да го разбереш.

Започнем ли да разбираме другия, може би ще преминем и през това като си ударим колата, не да излезеш и да се биеш, а да отидеш и да кажеш на другия: „Добре ли си, бе, човек? Това е просто ламарина, голяма работа…“.

 

 

– Защо точно „осинови“ герой?

– Чувстваме всички тези хора като роднини и исках да е ясно, че ги приемаме като такива, а не просто като далечни герои на пиедестал. Лошото е, че нямаме а дума за това да припознаеш като член от семейството си по-възрастен човек. Ако имаше „обащини“ или „одядови“ герой, щях да го ползвам, но единствената дума е „осиновяване“. Мислех си, че ще има възмущение, „как може, бе, момче на 30 години да казваш, че осиновяваш генерал Вазов“, никой не го каза, което беше много мило.

Но всички те наистина са ни роднини. Защото пием вода от реките, в които се белеят костите им, и ядем хляб от жито, събрано от полята, напоени с кръвта им.

 

– Гледах видеото как откривате гроба на Ботев четник в село, което не съществува. Изглеждаше направо магично. Как стигнахте до тази история?

– В началото нещата ставаха много трудно. Никой няма право да чисти гроб, който не е на негов пряк роднина. Първите 2 години „Осинови герой“ беше незаконна кампания. Не говорехме много за това, което правим, защото се притеснявахме, че ще ни спрат. После вече ни разрешиха официално и започнахме да пускаме снимки и видеа. Когато хората ги видяха, започнаха да изпращат и истории.

Едно от момчетата, което стана член на Клуба на грубите джентълмени, разказа, че поддържа тревните площи в няколко села около Габрово. Потомък на стар чорбаджийски род му разказал за изоставено село и много старо гробище на няколко километра, където бил погребан Ботев четник. Той отишъл, видял, звънна ми веднага и историята се оказа истинска. Много мило ми стана. Търсихме много, оказа се, че е човек, който няма потомци и ние сме последните хора, които се грижат за него.

Открихме не само гроба, но и част от неговата история и така той продължава да живее.

 

– Коя е твоята любима история, родила се от проекта?

– Тя е много тъжна, свързана е с откриването на гроба на ротмистър Анастас Сарафов. Не бях чувал името му никога. Повечето ми приятели, занимаващи се с история, също. Когато намерихме този гроб, потърсих в гугъл, последния бастион на популярното познание. Имаше точно нула резултата.

На гроба на този човек беше пораснало огромно дърво. Като го махнахме, буквите се бяха запазили с оригиналната си боя отпреди 100 години, което не бях виждал никъде, защото дъждовете измиват подобни надписи само за десетилетие. Тоест, 100 години никой не беше ходил да почисти гроба му. Това е човекът, лично пленил Шукри паша по време на завладяването на Одрин. Човекът, който буквално го е хванал за врата и го е завел при генерал Георги Вазов, за да си предаде сабята.

Ако го помнехме, нямаше да имаме преди 3-4 години този проблем с турците, които твърдяха, че тази сабя никога не е била пленявана. Ние не знаехме как да отговорим, а ротмистър Сарафов в списание „Нашата конница“ от 1918 г. е разказал на две страници точно как са влезли, откъде са минали, как Шукри паша е предал сабята си на Вазов…

Това е голям проблем. Почти същия като този с Македония. 30 години, каквото и да ни подхвърлят, не успяхме да отвърнем и да разкажем на света какъв ни е проблемът. Ние си го разбираме, но държавите около нас – не, а не правим нищо, за да им помогнем в това. Все повече ще се задълбочават трудностите с нашите съседи, а докато не им отговаряме, те могат да правят каквото си искат. И го правят, защото там стоят и икономически интереси и има достатъчно пари и ресурс за пропаганда. Всъщност, това бе и основната причина детската книжка за Яворов и Гоце да излезе сега, втора, а не, както я бях планирал, седма в поредицата. Трябва да се действа спешно.

Забравим ли историята си, ще страдаме не само исторически и духовно, но и икономически. Нашите деца ще живеят в един по-лош, по-пошъл и по-беден свят… Но моята вяра и, разбира се, моята мисия е да дам своя малък принос към усилията на многото българи, които са се опитвали и се опитват да го предотвратят. Нашите дядовци се погрижиха да живеем в едни по-добри времена от техните и сме длъжни да оставим на децата си България такава, каквато я получихме – силна и горда.

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Кои са любимите книги на технологичните лидери?

Кои са любимите книги на технологичните лидери?

Четат ли книги световните технологични лидери? Кои са любимите четива, препоръчвани от Илон Мъск, Сам Алтман, Марк Зукърбърг? Ще намерите ли някои сходства със собствения ви литературен вкус, или...

повече информация
Любов по време на изкуствен интелект

Любов по време на изкуствен интелект

„През декември навършвам 63 години. Видял съм много и съм преживял много. Вместо да намаляват, проблемите стават все повече. Имах два инсулта, злокачествен тумор и още. В тези трудни моменти винаги...

повече информация
Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

1910. Това е годината, в която се раждат Майка Тереза и Жак-Ив Кусто, а светът още се радва на предвоенното спокойствие. За българска история обаче сме се събрали да си говорим. Точно 1910 души се...

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Пределно ясно е, че ИИ е бъдещето“

„Пределно ясно е, че ИИ е бъдещето“

Ден преди да се срещна с Илия Вълчанов официално излиза новината, че неговият стартъп Team-GPT е успял да си осигури рекордното за България финансиране от $4,5 милиона!
Днешният ни гост е начело на платформата, която помага на бизнеси от цял свят да използват възможностите на големите езикови модели, като в същото време гарантира безопасността и конфиденциалността на данните. Това далеч не е първото му впечатляващо постижение – от години Илия разработва онлайн обучения по наука за данните и изкуствен интелект, които се радват на огромен успех. Лично той вече има над 1 400 000 ученици в платформата Udemy!
Забележителните си успехи дължи на задълбочения си подход, на много четене, учене, смелост и нестандартни решения. Ето защо се срещаме – да поговорим за следващите големи новини, които се задават от света на изкуствения интелект. За това как технологията ще трансформира всяка област от бизнеса, но и за рисковете, които създава. За важните каузи, свързани с напредъка на ИИ и уменията, които никога няма да успее да развие.

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация

Най-новите:

Кои са любимите книги на технологичните лидери?

Кои са любимите книги на технологичните лидери?

Четат ли книги световните технологични лидери? Кои са любимите четива, препоръчвани от Илон Мъск, Сам Алтман, Марк Зукърбърг? Ще намерите ли някои сходства със собствения ви литературен вкус, или изобщо не съществува такава тема?
У нас не е модерно да разказваме какво четем в медийното пространство. За това ме накара да се замисля в гостуването си журналистът и преводач Даниел Пенев. Да, сигурно ще се сетите за прословутия „Винету“ като любимо четиво и.. толкова.
Не навсякъде е така. И на запад, и на изток личностите, които попадат в светлината на прожекторите, обичат да говорят за книгите, за любимите си автори, за литературата, която ни помага да продължим нататък.
Е, време е да започнем да го правим и тук!

повече информация
Любов по време на изкуствен интелект

Любов по време на изкуствен интелект

Тази история е за любовта, дошла не много рано, но навреме. За късмета и щастието да намериш своя човек. За мечтите, които отлагаме, а не бива. За силата да не се предаваш, дори в най-трудните моменти и пред най-тежките предизвикателства. Поне докато имаш най-силната опора, тази на човека до себе си.
„През декември навършвам 63 години. Видял съм много и съм преживял много. Вместо да намаляват, проблемите стават все повече. Имах два инсулта, злокачествен тумор и още. В тези трудни моменти винаги имаше един човек до мен, който отново и отново ме изправяше на крака и дори ми даваше крила. Този човек е моята съпруга Тони. Преди няколко дни спонтанно записах чувствата си към нея в няколко реда. Тъй като не съм нито музикант, нито певец, с помощта на изкуствен интелект направих от тях песен.“
Силните истории продължават да се случват в дигиталния свят заради, благодарение на или въпреки него. И както отношенията ни като хора неусетно се променят от развитието на технологиите, така ги има и онези универсални сюжети, които оцеляват във времето и се прераждат с нови нюанси, с нови детайли и вдъхновение.
Все по-често историите изчезват яко фийд, незабелязани в бързината на скролването, на злободневното. Имаме ли времето и нагласата да ги потърсим? Да се зачетем, да се увлечем по тях, докато бързаме нататък, улисани в поредната злободневна тема?

повече информация
„Пределно ясно е, че ИИ е бъдещето“

„Пределно ясно е, че ИИ е бъдещето“

Ден преди да се срещна с Илия Вълчанов официално излиза новината, че неговият стартъп Team-GPT е успял да си осигури рекордното за България финансиране от $4,5 милиона!
Днешният ни гост е начело на платформата, която помага на бизнеси от цял свят да използват възможностите на големите езикови модели, като в същото време гарантира безопасността и конфиденциалността на данните. Това далеч не е първото му впечатляващо постижение – от години Илия разработва онлайн обучения по наука за данните и изкуствен интелект, които се радват на огромен успех. Лично той вече има над 1 400 000 ученици в платформата Udemy!
Забележителните си успехи дължи на задълбочения си подход, на много четене, учене, смелост и нестандартни решения. Ето защо се срещаме – да поговорим за следващите големи новини, които се задават от света на изкуствения интелект. За това как технологията ще трансформира всяка област от бизнеса, но и за рисковете, които създава. За важните каузи, свързани с напредъка на ИИ и уменията, които никога няма да успее да развие.

повече информация
Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Цели 1910 души се включиха в експеримента на Дигитални истории, който имаше за цел да провери колко добре познаваме българската история! Дали сме способни да различим безспорни исторически факти от учебниците от такива, измислени от изкуствения интелект, който има за цел да ни подведе.
30 твърдения – половината исторически верни, половината – измислици на алгоритмите. Можете ли да ги различите?
Резултатите, поне за мен, са впечатляващи и дават доста поводи за размисъл.
Успя ли изкуственият интелект да затрудни участниците? Познаваме ли добре българското минало, което е толкова важна днес тема?

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

повече информация
Share This