Бърдаров. Така е подписан на корицата на новия си роман – “Absolvo te”, който неотдавна спечели Европейската награда за литература за България.

Сигурно го познавате като омайващ писател, но той е и още много повече (биография ще намерите в края).

Разговорът ни с Георги Бърдаров започва и завършва с книгите и историите, които ни правят хора. А междувременно говорим за изхода от демографската криза; за неумението да изградим елит, който да ни води напред като нация; за лекотата, с която човекът се превръща в хищник, способен да предизвика чудовищни катаклизми като Втората световна война.

– Твоята история като писател започва дигитално, после минава към аналоговото. Ще се върнеш ли някой ден онлайн?

– Да, наистина, цялата ми литературна кариера тръгна благодарение на това, че един мой разказ стана популярен в социалните мрежи. Аз пиша от дете, но никога не са ме отразявали, не получавах дори отрицателни отговори. И ако не беше това хората просто да почнат да го харесват и да го разпространяват, никога нямаше да се стигне до романите ми. Дали ще се върна, не знам. Времето ще покаже.

– Двата ти романа са на световни теми и все са свързани с войни. Ако ги няма войните, ще има ли за какво да пишеш?

– Още преди 10-12 години

избрах да се занимавам с етно-религиозни конфликти, тъй като съм пацифист и хуманист, убеден до утопизъм.

Така ми се стекоха нещата в университета, продължава и в романите. Много ми се иска вече да не пиша за войни, искам следващият роман вече да бъде на тема, която да бъде, ако не весела, то поне по-спокойна, нормална.

Но войните много ме провокират с безсмисленото насилие, с манипулациите. И с това, в което постепенно, но напълно се убедих – че

естественото състояние на човешкия род е войната, а не мирът.

Ние, хората, никога не се поучаваме от грешките си от миналото, а напротив – постоянно ги повтаряме.

Винаги съм се интересувал от Втората световна война и Холокоста, в България преди много се говореше за това. Представях си ги като някакво извънредно зло, незнайно как допуснато в цивилизована Европа. Сега, покрай романа, направих много мащабни проучвания и колкото повече четях, толкова повече осъзнавах, че не е извънредно, а е просто поредното зло, макар и с големи мащаби. И че пак ще се случи някога някъде.

Снимка: Hasan Almasi, Unsplash

– Какво може да породи нещо толкова ужасно?

– Генерира се от характера на самия Homo Sapiens.

За съжаление, такива сме като индивиди. С доброто и злото в себе си, с лесното провокиране на агресия.

Единственото същество, което може да убива за удоволствие, е човекът. В природата убиват за храна, за територия, за възпроизвеждане. Просто такъв е човекът и това е много тъжна констатация. Но трябва да престанем да величаем, или да принизяваме човека, той е това, което е. И аз съм човек, имам своите недостатъци, слабости, склонност към агресия. Не мога да се преборя с пороците и комплексите си. Най-лошото и най-доброто е съчетано в човека. Способен е на невероятно добри постъпки и невероятни низости.

– Технологиите, които сега до голяма степен ни определят и формират като хора, помагат или пречат в тази посока – за генерирането на напрежение, което да прерасне в конфликт?

– Моята теза е, че човекът като индивид не се е променил от първия представител на вида си до днес и няма да се промени. Движат го едни и същи инстинкти, страсти, желания, комплекси, мечти. Променят се технологиите, променят се мащабите, защото никога не е имало толкова население на планетата. В края на века ще има 10 милиарда души! А 10 милиарда не са живели общо от първия Homo Sapiens до Индустриалната епоха. Рамките се променят, но човекът в същността си остава същият. Нито помагат, нито пречат. Може би това води до повече жертви при военни конфликти, тъй като оръжията са усъвършенствани, но в процентно отношение не е така. При 30-годишната война през XVII век, когато почти няма технологии, на териториите на участващите държави са избити до 60-70% от населението. Представете си само…

Технологиите няма как да ни променят. Всеки човек, от първия до последния на тази планета, ще иска децата му да живеят по-добре от него, да има мир и спокойствие. Същевременно ще е склонен към насилие, без да го осъзнава.

Технологиите обаче ни дават практически неограничени възможности.

Живеем в най-благодатното време в цялата човешка история,

никога хората не са имали такива възможности, каквито имаме ние днес. Но това както е позитивно, така и крие много рискове.

Снимка: Stijn Swinnen on Unsplash

– Аз пък мисля, че еволюираме. Според мен технологиите ни променят на видово ниво, при това много бързо – и като отношение към света, и като начин, по който го възприемаме, по който се отнасяме към другите.

– Да, и все пак по всички основни характеристики си остават същите. Ако в миналото са ни държали някакви управляващи като роби с ограничаването на достъпа до информация, сега чрез същата тази информация отново ни манипулират и ни държат като роби.

Какво се е променило от това, че имаме технологиите по отношение на конфликтите? Начинът на мислене, поведението… Израел и Палестина, този конфликт, който описвам. Ние имаме технологии, имаме информация. Всичките тия хора знаят, че произхождат от един и същи баща, че имат еднакви права за тази територия. И какво? Продължават да ги манипулират с невероятна лекота.

– Преди почти 20 години във Факултета по журналистика ни казваха на шега: Добре че го този конфликт, така че винаги да има с какво да се пълнят международните страници на вестниците. Вестниците почти вече ги няма, но другото си е още вярно…

– Това няма да се промени.

– Но пък няма такъв конфликт в историята, който в един момент да не приключи.

– Така е, няма вечни конфликти. Но това, което генерира конфликта там, са интересите на Великите сили, комплексите на двата народа, страховете им. В крайна сметка невъзможността да си поделят една територия, за която и двата народа имат абсолютно еднакви права и претендират, че си е тяхна. Как ще се разреши конфликтът, по какъв начин? Продължават да им вземат земята на арабите, последната ескалация беше в Източен Йерусалим, квартал с араби. Изселват ги, сриват къщите, правят квартал за евреите. Как да продължат? Единият от двата народа трябва да се изпари, да изчезне.

– Нали уж има ООН, което е създадено и участват всички държави на света, за да решават такива проблеми?

– Уж.

Снимка: Антон Дмитриев, Unsplash

– Междувременно в Европа си отива това поколение, което помни Втората световна война. Чувал съм метафората, че спомените му са като ваксина срещу повторението на нещо подобно и срокът ѝ на действие вече изтича. Има ли по-голям риск отново да стигнем до такъв момент? Или тук вече е спокойно, народите са единни…

– В една лекция точно преди пандемията обяснявах на младите хора, че изпитвам много голям страх от това, че 70 години Европа е в мир.

Започнахме да приемаме мира за даденост, демокрацията. А не за суперкрехки неща, за които трябва да се борим всяка секунда.

Забравихме какво е войната и това е много страшно. Да, пандемията беше може би някакъв заместител, но… притъпени са ни сетивата и усещането за това колко е страшна войната. 70 години е много дълъг мирен период и заплахата е много голяма.

Периодично някой някъде има интерес да има конфликт и го провокира чрез манипулации. В бивша Югославия толкова години живяха като братя. Докато говорех с различни хора в Сараево, бях потресен. „Как, как така се получи? Давали са ви за пример за религиозна толерантност, живели сте толкова дълго и спокойно без конфликти?!“ „Да, така е. До един ден си живеехме заедно и си пиехме ракията и изведнъж какво се случи – като с магическа пръчка почнахме да се колим…“

– Колективна лудост.

– За съжаление, пак се връщаме към това променя ли се човекът. Изключително податливи сме на манипулация. Не би трябвало сега да е така! Имаме толкова много информация. Ако в миналото образованието е било привилегия на малцинствен елит, сега е стандарт. И въпреки всичко пак се поддаваме толкова лесно.

Снимка: Chandler Cruttenden, Unsplash

– Но пък, както казваш, пандемията дойде като някакъв отрезвяващ момент. Изведнъж всички се оказахме в нереалистична по тогавашните ни представи ситуация…

– Всъщност, и пандемиите са циклични явления в човешката история. Въпросът според мен е в реакцията. Мнението ми е много субективно, не съм лекар… Но ми е странно. XIV век е последното голямо избухване на чумната пандемия. Човечеството се справя с маски и социална дистанция, когато няма никаква наука и образование. Сега, 7 века по-късно, имаме технологии, медицина, образование. Идва отново пандемия, което е нормално явление и как се справяме? С маски и социална дистанция. Наистина изглежда странно и не мога да си го обясня.

– Пандемията обаче, освен всичко друго, допълнително влоши демографската ситуация у нас. Смъртността избухна, надминавайки всякакви рекорди. Заговорим ли за демография, ти винаги си оптимист, промени ли се това от новата ситуация? Ще ни бъде ли като нация?

– Да, смъртността достигна 18,1 промила, това е изключително много! 20 промила е в най-изостанали региони, региони на конфликти, на тежки пандемии. Ние я доближаваме и това е страшно, страшно много.

Но то не променя моя оптимизъм. Ако се работи в правилната посока, има изход от демографската криза. Въпросът е да се работи в правилната посока. Ние продължаваме и като реторика, и като политики да действаме погрешно.

Има 4 процеса, които определят демографската криза. Два от тях са нормални, обективни, световни явления, тях не можем да повлияем по никакъв начин. Да, раждаемостта дефакто е ниска, но така е в целия развит свят и това се дължи на обективни причини. Нивото на образование, динамиката на живота, репродуктивните нагласи, все по-отговорното родителство. Много се забавлявам, като ми обясняват, че младите хора днес били безотговорни и егоисти, защото не правели по 6-8 деца. Кое е по-отговорно –

да имаш едно-две деца и да им дадеш възможност да се реализират, или да направиш осем и да ги хвърлиш да се справят сами?

Преди хората тогава не че са били лоши родители, те са нямали образованието.

– Тоест, според теб няма как да се увеличи драстично раждаемостта?

– Няма начин. Тя ще си бъде такава за дълъг период от време. И Африка, и Азия ще влязат в този ритъм, светът към 2060-2070 г. ще е застаряващ, а населението ще започне да намалява. Това си е естествен демографски процес..

Вторият фактор, който не можем да повлияем, е застаряването. Също нормален, обективен, естествен процес, резултат от технологиите, медицината, начина на живот. В началото на ХХ век средната продължителност на живота в Европа е 35-40 години, вече гони 85, скоро и 90. И ние продължаваме да говорим глупости.

Хем искаме да живеем все по-дълго, по-активно, по-здравословно, хем да не застаряваме като общество.

Невъзможно е. Ще застаряваме все повече, нормално е, така ще става в целия свят.

Имаме обаче и два други фактора, които са специфични български феномени и те определят демографската картина. Свръхвисоката смъртност, дори не говоря за пандемията. Ние бяхме и още сме първи в Европа и сред първите в света. Това за развита, модерна държава, каквато сме дефакто, е толкова срамен факт, че просто няма накъде. В България масово си отиват хора от болести, които са лечими в целия нормален свят. И това е заради състоянието на здравната система, бедността на населението, липсата на достъп до здравни услуги.

Четвъртият процес, разбира се, е липсата на младо и активно население. Това са двете неща, които определят тежестта на проблема и по които трябва да работим.

– Всичко, което казваш, определено е различно от това, което си представяме масово – че основното решение е повишената раждаемост. Политиците ли ни водят до погрешните изводи? Не че държавата прави нещо в последните 30 години за повишена раждаемост, но пък обичат да ни приказват за нея…

– И сега гледам демографските програми на партиите. Чисто популистки се говори отново най-много за раждаемост. Няма да я променим. Не съм против, дай Боже да има деца, да има млади хора, големи семейства. Това е бъдещето на всяко едно общество, но днес не е възможно да има чудеса в тази посока. Орбан дава 33 000 евро на семейство, което има три деца. 5 години върви тази програма, вдигнаха коефициента на среден брой деца в семействата от 1,4 на 1,5. Няма го драстичния скок, няма и да го има.

България има огромен потенциал като държава. Ние все още в много отношения сме неразработена ниша и от чисто географска гледна точка. Ние сме в 10-те процента на държавите с най-благоприятни климатични условия. При тези изменения на климата, миграционни вълни, България ще става все по-привлекателно място за живеене.

– Дори напук на политиците и неработещата държава.

– Да, аз съм абсолютно убеден. До 20-30 години ще станем изключително привлекателно място. И оттам нататък, ако тази територия не я населим с българи, тя ще бъде населена с друго население. Просто не е възможно да остане ненаселена.

В Северозападна България например имаме огромно обезлюдяване. Моя колежка въведе един съвсем обективен терми – демографска пустиня. Тя предвижда, че през 2040 г. 40% от България ще бъде демографска пустиня при сегашните тенденции.

– Пандемията може ли да окаже и позитивно въздействие? Доста хора разбраха, че няма нужда да живеят в свръхнаселения град.

– Да, със сигурност променя нагласите. Доста хора се върнаха в България – казват, около 200 000, но няма официална статистика. Работим по един проект в Етрополе, периодът беше 2010-2019 г. Забавихме се заради пандемията и решихме да включим и 2020-а. Оказа се, че всички села в община Етрополе увеличават населението си! Девет поредни години наблюдаваме тенденция надолу и изведнъж – всичките се увеличават, дори съвсем малки, изолирани селца… Дали обаче това ще бъде трайна тенденция, това е големият въпрос. Защото пандемията ще отмине…

– Евентуално, може би, някога…

– Е, да, все някога, но ще отмине. България е прекрасно място за дигитални номади. Хората, които могат да работят отвсякъде, ще идват тук, защото природата е много хубава. Това е процес, който под някаква форма трябва да бъде подкрепен от държавните и местни власти. Трябва да имаме инфраструктура, но не само пътна, а и социална. Училища и болница. Младите хора имат все по-голямо желание да живеят извън големите градове, просто са им нужни условия.

– Има ли в историята примери, когато подобна негативна демографска тенденция е била обърната?

– Има много, много ясни примери, които показват какво трябва да се прави. Държави, които са много аналогични с нас, са били в много по-тежка ситуация, а сега са водещи по демографски процеси. Ейре е брутален пример в това отношение. В началото на XIX век Европа преживява демографски взрив, той идва в България век по-късно заради Османската империя. Раждаемостта се запазва висока, но смъртността започва бързо да намалява заради медицината и образованието. Тогава Ейре достига население 8,2 милиона.

В средата на ХХ век, когато вече са независима държава, след Втората световна война, са в колапс, който е в пъти по-страшен от българския. 50-те години емигрират 80% от родените през 20-те години. 80%! Социално, икономически, демографски те спират да съществуват. В средата на XX век стигат до 2,5 милиона души. Това е почти три пъти по-малко само за век! А ние сме много далеч, не сме станали от 9 милиона на 3.

„Аз още броя дните“ неотдавна излезе в ново издание, подготвено от „Мусагена“.

– Има време, ако продължим в този дух…

– Това наистина са процеси, които могат да продължат. Но тогава започват програма за рестарт на Ирландия. Днес имат най-висок коефициент за раждаемост, на брой деца в семейството, най-голям процент младо население. Направили са го за 70 години. Аналогични на България като територия, като брой на населението, като историческо развитие, ако го погледнем. Като начин на мислене и манталитет също.

Финландия е друг такъв пример. 1907 г. е най-бедната губерния на Русия, днес са по почти всички показатели водещи в Европа.

– Какво според теб ни липсва, за да направим нещо подобно – политически умения, воля, далновидност?

– Всичко това, за съжаление.

– Факт е, че нямаме политическа класа, която да притежава тези характеристики. А защо не успяваме да я формираме?

– Ето това е големият въпрос. България страда според мен от това, че не може през съвременната си история да формира елит, който да я води напред. Интелектуалният елит води народите, а в България периодично той се унищожава. Османската империя задържа нашето развитие, а след това преврати, 9 септември, 10 ноември. Всичко това нарушава естественото развитие, което не позволява да се формира елит. И другото е, че ние постоянно започваме отначало. Само в рамките на 30 години, сега като че ли за 5-и пъти започваме отначало. Докога така?

– Мислиш ли, че един ден Европа може да стане една държава?

– Да, това е възможно. Тези процеси под някаква форма се повтарят през определен период от време в нови варианти. Европа с Римската империя, със Свещената римска империя де факто е била една държава, само че от империален, робовладелски тип. Европейския съюз е нещо изцяло ново, никога не е имало доброволен съюз на толкова много държави в рамките на едно наддържавно образувание… Но

XXI век ще предложи толкова много и различни модели, някои от тях не можем и да предположим, че са възможни.

Имаме глобално разместване на населението. Имаме идентичности, които се размиват и други, които се формират чрез технологиите, пътуванията, информацията, образованието. Светът върви към някакъв тип унификация, към някаква световна държава, едва ли не. Което също има и позитиви, и негативи. Негативите са, че се заличават традиции, култури.

– Нека отново се върнем към писането, Различава ли се то за електронна или за „хартиена“ аудитория?

– Никога не съм се замислял и не правя разлика. Текстът трябва да въздейства върху читателя, посланията да стигнат до него. Може би дигиталната среда дава възможност към текста да се вкарат и някакви допълнителни елементи. Но електронните книги пак са си книги, нищо не визуализира или допълва.

– За да станеш популярен, „вирусен“ обаче, се изисква да си много повече конформист, да развиваш това, което се търси.

– Да, обаче и ти дава много повече възможности да стигнеш до хората. В крайна сметка, дори нашите автори, които издаваме, са популярни в социалните мрежи. Преди 30 години аз пишех и ме четяха трима души. Сега започваш, пишеш, правиш си реклама и те четат много хора. Преди това не беше възможно – трябваше някой да те създаде, да те разпространи. Процес, който има и позитиви и негативи.

– Историите ли са най-лесният начин да осмисляме историята?

– Да, те персонифицират събитията и ги правят близки до хората. Едно е да го учиш в учебника, друго – да го разкажеш през история. Така остава много повече в самия теб. Сега например се запалих по френската история с Александър Дюма, после четох поредицата „Железните крале“. Историите правят смилаеми, интересни за аудиторията историческите събития и да, определено помагат.

– Защо го няма първото ти име на корицата на “Absolvo te”?

– В тази книга постъпих концептуално. Първо, изборът на темите – те наистина ме развълнуваха. Исках да надскоча първата книга. И като се роди идеята да комбинирам израело-арабския конфликт и Холокоста, знаех, че това е изключително висока топка. Заявявам много голяма претенция. Освен това, след първия роман очакванията към мен бяха много високи. Можех за втория да се скрия в тематика, която ми е удобна, лека. За моя род, за моя край. Но аз съм човек, който обича предизвикателствата.

Наистина историята ме развълнува. Исках заглавието да бъде на латиница, да е свързано с прошката, да бъде с първа буква „А“. И попаднах на “Absolvo te”, което много хубаво пасна. Не знаех преди този израз, а се оказа, че е много популярен за католическата църква. Това, че ми няма първото име, също заявява претенция. „Тоя пък на какъв се прави, че ще се представя само с фамилията“. Ама откъде накъде, Ран Босилек да не би да се казва така?

Да, в тази книга има претенция и тя е умишлено търсена, за да предизвиквам читателя. Това е нож с две остриета, разбира се.

– Ако обаче и със следваща тема искаш да надскочиш тази, не знам каква би могла да бъде…

– Досега много внимавах – като ми казваха „писател“, и се притеснявах. С един роман да кажа, че съм писател, не се чувствах комфортно. Затова вторият беше много важен – дали ще защити името? Е, защити го. Има си слабости, съвсем не е съвършен. Появиха се такива критики…

– Може би пък наистина няма лоша реклама?

– В началото се стреснах и ядосах, но се оказа, че има обратен ефект. Наистина няма лоша реклама. Имаше критики за факти, за дати, които се оказа, че съвсем не са сгрешени от мен, а грешката е в тези, които критикуваха. Аз, като университетски преподавател, много внимателно си проверявам фактологията. Книгата си има слабости, които не хванах, наистина. Но пък надгражда първата. Има още много какво да се развива от гледна точка на стил, дори на обща култура. Каква ще е следващата тема, не знам. Но вече съм освободен от тази отговорност. Мога да избера супер семпла тема, дори историята на един нормален, обикновен човек, но ако я разкажа по интересен начин. Вече нещата са при мен, няма това напрежение.

снимка: Владимир Мачоков

По професия Георги Бърдаров е географ, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и зам.-декан на Геолого-географския факултет. Основните му научни интереси са към етнорелигиозните конфликти и демографските проблеми. Специализирал е в Германия и Австрия.

Влезе във фокуса на общественото внимание като писател. Неочакваният и за самия него успех дойде първо онлайн с разказа „За петата ракия или колко е хубав животът“. Няколко години след като бе написан и публикуван в мрежата, една сутрин той се превърна във фурор, четен и споделян лавинообразно във виртуалното пространство. Над милион вече са неговите читатели, разказът и днес вълнува с мъдрата, живописна и меланхолична история, дошла от родопските села Гудьовица и Гоздьовица.

След това Бърдаров спечели първото и засега единствено телевизионно литературно реалити – „Ръкописът“, а издаденият като резултат „Аз още броя дните“ (2016 г.) се превърна в бестселър и един от най-обсъжданите български романи през последното десетилетие.
В края на миналата година излезе вторият му роман – „Absolvo te“, спечелил неотдавна Европейската награда за литература за България.

С негови приятели е създател на издателска и продуцентска къща „Мусагена“, която насочва сериозен акцент в работата си към младите автори в различни области на изкуството.

Дълги години е сценарист на „Стани богат“, работил е и като журналист в радио.

Има особени интереси в областта на спорта – автор е на книгата „27 велики футболни истории“.

Президент на университетския клуб по все още не особено познатата у нас игра петанк.

Преподавател и в академия по презентационно майсторство.