„Фалшивото усещане, че мнението ни има значение…“

юни 7, 2022 | Срещи

„Фалшивото усещане, че мнението ни има значение…“

7 юни 2022 | Срещи

Найден Тодоров е музикант от световен ранг, но и ерудит с широк светоглед, със специален поглед към технологиите и начина, по който ни променят.

От 2017-а той е начело на Софийската филхармония, работил е с най-известните световни имена в класическата музика. Гостувал е на сцените на най-големите културни центрове в Европа, Азия, Африка и Америка. Освен че е диригент, свири на тромпет и пиано, пише авторска музика.

Музикалното си образование получава във Виена. Известен е с това, че работи в много жанрове, като един от специалитетите му е филмовата музика.

Има опит и в доста различни амплоа. Води предаване за класическа музика по БНТ, а миналата година излезе дебютната му книга – сборникът с разкази „Полъх от ангели“, където събира истории за ангели и роботи, за технологии и магия.

Защо според него днешната ни забързаност е болест, с която трябва да се преборим? Как дигиталният свят ни отдалечава от човечността и защо изкуството е единственото спасение?

Как маестрото 12 години не влиза в опера, ужасен от първата си среща с нея? И защо често си прави експеримента да отиде във форум, за да защитава две противоположни гледни точки в опит да се измъкне от балона на филтрите?


 

– Маестро Тодоров, с Вас ни запозна… фейсбук. Бяхте коментирал дигиталната история за това как технологиите променят отношенията между мъжа и жената. Написахте, че „бъдещето е вече тук, докато ние се смеем. И докато то идва, човечността си отива“. Отива ли си наистина?

– Това е най-големият проблем на нашето време и най-страшното е, че я убива тъкмо онова, което трябваше най-много да ни помогне. Бях твърдо убеден, че дигитализацията ще улесни нашия живот толкова много, че ще можем да обърнем повече внимание на човешките отношения. Оказа се точно обратното.

Най-тежкият пример са социалните мрежи – от името им идва, че смисълът им е да поддържаме социален контакт с другите хора. Но беше такъв преди, днес те ни затварят в балони. Всеки се обгражда кога целенасочено, кога – без да се замисля, с хора, с които има сходно мислене. В един момент вижда, че страшно много хора разсъждават като него, а това е просто кръгът, с който се е обградил.

Заради балона убеждаваме сами себе си много повече колко сме прави. В резултат, когато се сблъскаме с другото мнение – било то в дигитална среда или на живо, ставаме агресивни.

 

Снимки: Юлиян Донов

 

Балонът на филтрите е една от големите теми на Дигитални истории. Как можем да излизаме от него?

– Моето решение е, когато в интернет пространството се сблъскам с колеги, винаги да помоля да обсъдим проблема в жива среща. Защото очи в очи човек внимава не само какво говори, но и да не обиди другия. В крайна сметка целта на една комуникация не е да нараним, а да постигнем своето, като убедим събеседника. Или пък да бъдем убедени.

Културно да срещнем мнения. А не нападки и омраза!

Това, в което Европа доскоро се кълнеше: толерантността, дигиталната среда го убива.

 

– Имайки предвид, че на това се крепи бизнесът на най-големите корпорации… какъв е изходът?

– Трябва да се намери начин хората отново да започнат да комуникират един с друг. В материала, с който започнахме, ставаше дума как в Япония има хора, които са си взели роботи за жени, живеят с тях, грижат се за тях.

Важно е да се замислим защо е така. Защото програмите на тези роботи са направени по този начин. Те се учат от нашето поведение и получаваме нещо, което искаме, мечтаем и очакваме.

Комуникацията с живите хора не е такава, тя е нещо съвършено различно. Знам, че звучи абсурдно, но това е, на което трябва да се научим – повече да говорим с живи хора. Имаме нужда от повече комуникация един с друг. Не чрез социални мрежи, не чрез имейли.

 

– Като че ли пандемията допълнително ни вглъби в дигиталната комуникация.

– Тя ускори един процес, който щеше да се случи и без нея. Виждам го и в изкуството. В класическата музика има един състав, който е таранът, върви напред и всички други се водят по него – това е Берлинската филхармония. Преди 15 години тя създаде дигитална концертна зала – огромно пространство с всякаква музика, с най-добрите изпълнения в света. Човек срещу абонамент може да чуе дори всичките им концерти на живо. Последваха ги „Ковънт гардън“ в Лондон, „Метрополитън“ в Ню Йорк и много други, включително и ние.

Всички знаехме, че нещата вървят натам, но бавно. В един момент

дойде пандемията и тогава дигиталната среда ни спаси от това да полудеем.

Ако тази пандемия се беше случила преди 25 години, щеше да стане много страшно, да има жертви заради този тип проблеми. Социалните мрежи, подобни платформи за концерти, театри ни спасиха.

От друга страна, връщам се върху голямата опасност – балоните ни. Събираме се с хора, с които искаме да спорим и такива, които разсъждават като нас. Тук идва много големият въпрос – как да запазим баланса между развитието ни в тази нова посока и запазването на човешкото в нас.

 

Снимки: Юлиян Донов

 

– Може ли изкуството да ни помогне в търсенето на този баланс?

– Че то е единственото, което може да помогне! Не виждам нищо друго. Ходенето на работа определено не помага. Идеята на изкуството винаги е била

да развива емпатията, а тя е точно това, което днес ни липсва най-много.

От друга страна, посещаването на концерти, театри, изложби е социална дейност, начин хората да се срещат. При това не само с приятелите, с които говорят цял живот едно и също. Запознаваш се с нови хора, изживявате нещо общо. Или пък намираш други, с които да спориш, защо не? Но в крайна сметка развиваш човешки отношения.

Дори в момента в Европа, Щатите и Азия изкуството спасява ситуацията. Докато бяха спрели концертите, в САЩ социалното напрежение рязко скочи. Сега залите работят и нещата се успокояват.

Навремето в Нова Зеландия полицията беше направила експеримент. На големите площади, които са пешеходни зони, на високоговорители се пуска тихо класическа музика. За година драстично беше намалял броят на престъпленията. Човек въобще не може да си помисли, че едното може да има общо с другото, но е факт, че има такава връзка.

Изкуството понякога ни помага да приемем тази реалност. Понякога – да оцелеем в нея, без да изперкаме.

 

– Но сега то се конкурира с нюзфийда. И е много неравна тази битка, дали не е загубена?

– Нюзфийдът по-скоро ни изнервя, но като степен на внимание, да, той е много по-интересен. Но тази битка не е изгубена, само в момента така изглежда. Аз се занимавам с изкуство и въпреки това за мен нюзфийдът е интересен, не спирам да следя какво се случва. Само че от това се изнервям и в един момент имам нуждата да отида някъде. Симфоничната музика в момента не ме успокоява, защото я приемам от професионална гледна точка. Но отивам в някой музей, даже не за да разглеждам, а заради обстановката. Музеи, в които съм бил хиляда пъти. Действа!

Дигиталната среда и изкуството не е нужно да бъдат противопоставяни. Бъдещето на изкуството е и в дигиталната среда.

 

– Защото животът ни е там.

– Не искам да стигаме дотам, че да съществуваме само в дигиталната среда. Искам и живия си живот, истинския, физическия. В същото време моето собствено онлайн присъствие е много сериозно, защото ми е интересно и ми харесва.

Сега много рядко споря. В началото ми беше интересно, дори ходех умишлено да го правя. Избирах някоя злободневна тема, отивах в различни форуми и

избирах два, в които да защитавам двете крайни гледни точки.

Правех го и заради себе си, но и изследвах как реагират хората. И според реакциите им си правех преценка. Когато хората не са сигурни, те защитават позицията си много агресивно. Ако са убедени, не са чак толкова агресивни, защото знаят, че са прави.

 

Снимки: Юлиян Донов

 

– Но може би в един момент просто ви е дошъл в повече хейтът?

– Аз съм свикнал с хейт. Работя на ръководни длъжности от 1995 г., в тази позиция си принуден на търпиш хейт. Дори да направиш нещо хубаво за някого, някой друг ще ти се обиди, че не е за него. Имам работа, която ме е научила да търпя хейт и мога да си позволя от време на време подобни експерименти.

От една страна ми е интересно да виждам реакциите на хората, защото ми помагат да си изясня моята гледна точка към дадения проблем, от друга е много добро упражнение човек да се научи да защитава тези, в които не вярва. Навремето е имало цяло такова изкуство – реториката.

Ораторите са били феноменално явление, което днес вече го няма. Хората са свикнали всичко да казват в прав текст.

И тук дигиталната среда ни помага, защото не търпи завоалирани движения, там всичко трябва да е сравнително ясно, за да работи.

Това го научих по трудния начин. Исках навремето да направя един сайт, в който да събера всякаква информация, която ме интересува, по всички възможни теми. В един момент беше станал нещо чудовищно. Човек можеше да намери всичко за родния ми град, за любимите ми актьори, за Виена, която ми е обсесия. В крайна сметка този сайт се превърна в абсолютно безполезно чудовище, защото, когато трупаш толкова много теми, в нито една не е наистина професионално задълбочено. Спрях го, запазих си събраното и си направих нов сайт с целенасочена информация, за да знам, че човек като влезе, ще намери само неща, които има смисъл.

В нормалната среда, като се срещнеш с приятели, си говорите за едно, за друго, но че не е това начинът, по който функционира социалната мрежа. Там има тема, по която всички се фиксират и това според мен е проблем, защото развива агресивността.

 

– Този ваш експеримент е олицетворение на това, което ни се случва чисто информационно в интернет. Залива ни информация, събрана отвсякъде, която е безполезна, защото не умеем да я отсяваме.

– Точно така. Още в началото, когато тръгна „Уикипедия“, не можех да повярвам каква популярност набира. После се превърна в основна база данни за човечеството, докато всъщност се пише от случайни хора. В един момент някакъв човек от Русе ме беше намразил и редовно влизаше в моята биография, за да се гаври с нея. Седи известно време, после някой види, че има простотия вътре и го променя обратно. А какво се случва с политиците? С всякакви теми, които са важни или просто интересни, а по тях пишат хора, които не разбират? Познавам много хора, които оттам черпят информация дори за магистратури и докторати. Това е безумие!

Тоест: информацията замести знанието.

Това направи дигиталната среда. Друго нещо, което е много опасно, е, че може да се променя информация със задна дата.

Спомням си, преди много години Едвин Сугарев беше обявил гладна стачка. Тръгвам от Пловдив за София рано сутринта и си купувам „Демокрация“ от автогарата, на първа страница стои заглавието: „Едвин, спри!“. Само че докато пътувам, той вече беше спрял и го промениха веднага на „Едвин спря!“. Супер, ама имам и двата вестника.

В интернет променяш колкото си искаш… Много е опасно това!

 

– Как можем да се върнем обратно към знанието?

– Не го ценим, това е целият проблем. Въпросът не е, че то не съществува. Ние търсим по-лесния начин, а той е да отворя фейсбук, да видя кой какво е написал и оттам да си направя сметката.

Интернет разшири света неизмеримо. И в същото време създаде някои фалшиви усещания.

Фалшиво усещане, че знаем. Фалшиво усещане, че мнението ни има значение. Толкова ми е интересно да наблюдавам колеги, които пишат в социалните мрежи и коментират, пускат статуси по всички възможни теми. Те са твърдо убедени, че мнението им има значение. Защо? Защото вече имам възможността да го напиша, което не беше възможно до скоро. И защото има хора в нашия балон, които го четат, коментират, харесват. Смятаме, че това, което разсъждаваме по дадена тема, е важно. А всъщност може би пишем пълни глупости.

Трябва да се научим да правим разликата, това е. Да виждаме, че

едното е вид комуникация с хората, които са далеч от нас, но когато целта е да знаем нещо, не е това мястото.

Според това от какво се интересува човек, той може да намери своето място. Преди да намериш ноти за дадено произведение беше кошмар, сега всички са събрани.

Това е едната половина от проблема. За мен обаче по-голямата половина е в чисто човешките взаимоотношения.

 

– Казахте, че изкуството е единственото спасение в тази посока. Не ви ли се струва, че е все по-трудно да бъдат привлечени от него следващите поколения?

– И да, и не. Младият човек не може да си представи да влезе в залата и два часа да слуша симфоничен оркестър, това изобщо не може да му влезе в главата като възможност.

Но в момента, когато успееш да го „излъжеш“ един път, на повече от 80% от хората им харесва и повтарят.

Защото установяват, че е нещо различно. Ние, хората, се плашим от непознатото.

Нещата се променят. Пандемията помогна, защото повечето по-възрастните хора си останаха по домовете и изведнъж залата се напълни със скучаещи младежи. Те дойдоха веднъж, после започнаха да повтарят, намериха нещо, което им липсва.

Ние си представяме класическата музика като еквивалент на поп, на рок музиката или на рапа. Но сама по себе си тя е отделен свят с много жанрове. И ако в първия си сблъсък с нея попаднеш на нещо много далечно от теб, ти решаваш, че класическата музика не е за теб, изтриваш я. Но ако попаднеш на точното, тогава се влюбваш.

 

– Няма да забравя как в училище ни водеха на 4-часови опери…

– Точно такъв е и моят пример. От малък се занимавам с класическа музика, би трябвало да харесвам такива неща. Но когато в училище за първи път ме заведоха на опера,

бях в такъв потрес, че 12 години не стъпих в оперен театър.

Занимавах се професионално с музика, свирех на пиано, тромпет, но по радиото като запее оперна певица, сменях станцията! Заминах да уча във Виена и всеки започна да ме пита: „Как е във Виенската опера, интересно ли е?“. Как да им обясня, че в опера не влизам, неудобно, музикант съм?!

На втората година реших да си купя билет от най-евтините правостоящи, за да вляза. Да видя първото действие, за да кажа, че съм бил и да си тръгна. Обаче попаднах на изключително емоционален спектакъл, който те унищожава отвътре. Не разбрах кога свърши, излязох оттам ревящ.

С какъв акъл ще водиш малко дете на опера?!

Същата работа е с концертната зала. Ако заведеш четвъртокласник да слуша изпълнение на Брукнер, веднага може да му го броим два пъти – като първия и последния му път в тази зала. Брукнер е за хора, които имат житейски опит и на базата на него ще им хареса. Музиката за млади хора трябва да е бърза, ритмична, пълно е с такива произведения. Тогава те се влюбват. Остава обаче и големият въпрос, че е все по-трудно да им се запази вниманието.

 

– Факт е, че всички вече скимираме и скролваме, вместо да четем. И това ни променя дори на видово ниво.

– Да, виждам го по младите хора, и по дъщеря ми. Те вече не влизат във фейсбук, а в инстаграм, в тикток. Свикват да идва следващото, има непрекъсната обмяна основно на визуална информация. И за тях

това е едно непрекъснато движение на случващото се, не само на информацията, а на всичко.

В един момент за този човек да прочете една книга звучи като научна фантастика, дори да изгледа цял филм. А какво остава да го вкараме в операта за 5-часова опера на Вагнер?

Но не е само при младите. Вече не можем да си задържим вниманието задълго върху каквото и да било. Става дума за някаква болест на мозъка, който непрекъснато търси допълнителна активност, нещо да се случва, да се променя. Това е проблем, с който ще трябва да се преборим в един или друг момент. За мен това е болестно състояние.

Това е дългосрочна, тежка битка, с която рано или късно ще трябва да се заемем. При това не срещу някого, а в самите нас. То е като битката в храната, с бързото хранене – знаем кое е по-полезното, обаче имаме малко време. Същото важи и за информацията.

 

– Мислите ли, че изкуственият интелект един ден ще може да композира музика?

– Може да го прави и сета. Чисто технически, да се композира музика не е трудно, ако човек владее правилата. Но да го направиш интересно за хората, запленяващо, да повлияе на емоциите им… За тази цел

ще трябва да дадем на изкуствения интелект и възможността да изпитва чувства. А мен ме е страх от това.

Боя се от един алгоритъм, който от една страна ще може да разсъждава рационално и от друга – да изпитва емоции. Защото рационалното мислене може да го докара до въпроса: защо е нужно човечеството? А добавеният емоционален момент да привлече и решението.

 

– Да стигнем до този прословут момент на сингулярността… И все пак, алгоритмите се намесват в много области, за да ни е ни отменя там.

– В изкуството няма да бъдем отменени.

 

– Да, според мен музикантите са точен аргумент в тази посока. Машината отдавна може да издаде съвършен звук, да изпълни музиката безгрешно, но ние продължаваме да търсим човешкото изпълнение.

– Абсолютно! Онази емоция, която може да създаде един човек, изкуственият интелект не може, защото не я разбира. Как ще му обясниш какво е това емоция?

Един робот би могъл да изпълни перфектно музика, но това няма да я направи хубаво изпълнена. Големият пианист Владимир Хоровиц казва: „Ако на един концерт всичко съм успял да изсвиря перфектно, значи не е бил добър“. Перфектността в изпълнението не винаги обяснява, че е на високо ниво.

 

– Както една картина не е нужно да е свръхреалистична.

– Ако искаме свръхреализъм, ползваме снимка. Изкуственият интелект никога няма да замени човека в изкуството. В това съм сигурен. Но в много други посоки може да ни бъде от огромна подкрепа.

Медицината например, вярвам, че там ще доведе до безумни пробиви.

А колкото до изкуството… От време на време създават роботи диригенти: застава пред оркестъра и дирижира. И го наблюдаваш, дирижира перфектно. Но нещата не се получават, защото музикантите трябва да го следват по същия начин. Всеки има своя емоция, собствена реакция, мисълта на един е по-бърза и човекът диригент реагира според това. Роботът поне засега не го умее. Той го прави каквото трябва, а не реагира според обстоятелствата.

Когато напреднем още, ще трябва да предефинираме много точно и понятието „живот“. Един равин в Израел ми каза, че всъщност първото описание на това как се създава робот е в Библията. Именно Бог създава биологичен робот в лицето на Адам и Ева. И чак после им вдъхва божествената искрица, това е душата. Как ли ще ще справим ние с тази стъпка?

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият...

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„Правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, използваме страшно много съкращения. Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп. Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си…“
Днес използваме все по-опростена реч в ежедневието си, с лекота чуждиците заменят красиви български думи, а изкуственият интелект се справя с правописа на родния ни език по-добре от повечето хора в социалните мрежи. Вместо богатия български масово говорим и пишем на осакатен новговор, а обърнатата еволюция на езика ни си личи все повече по децата. Много от тях не са способни да разказват, да описват, не познават българския, дори в горните класове.
Как така днес езикът може да ни разделя, вместо да ни събира?
Празниците идват и за да засягаме важните теми, за да си говорим за големите проблеми, за които иначе не остава време в суматохата на злободневното. Именно това ще направим с днешната ни гостенка.
Доротея Николова преподава български език и литература. Има опит в журналистиката като политически репортер и в пиара. Участва в много съвместни инициативи с платформата за грамотност „Как се пише?“, сред които кампанията „Думи на годината“ и новото начинание – „Животът няма „аУтокорект“.

повече информация

Най-новите:

Евгений Замятин. Забравеният пророк

Евгений Замятин. Забравеният пророк

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

повече информация
„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
Share This