Всички познаваме Орлин Горанов като прекрасен певец, а ето че напоследък той се доказа по впечатляващ начин в ново амплоа. В разгара на първата ковид депресия той получава поканата да се захване с трудната задача да води телевизионно предаване, което да усмихва хората.

„Последният печели“ е авторски формат на куиз шоу, за разлика от почти всичко, което днес привлича хората към екрана. Както ще прочетете след малко, то провокира и мен по странен начин да си опитам силите, а резултата можете да видите тук, тук, тук и тук. (И, година по-късно, тук.)

Именно играта е причината да побъбрим с любимия на поколения българи певец, изпял песни, които ще се помнят още доста поколения. Събрал смелост да играе в Музикалния театър, също и да навлезе в киното… направо в ролята на български президент в „Мисия Лондон“.

В „Последният печели“ той доста ме затрудни с въпросите си, а в замяна аз ще се опитам да го провокирам с моите.

---

 

– Кое ви накара да се захванете с такъв телевизионен проект? Кое ви мотивира?

– Ковид е виновен за всичко. Един ден ми се обадиха продуцентите на това предаване да опитаме да направим нещо, което липсваше на ефира. Защото доста от нашите сънародници помнят „Минута е много“, беше изключително забавно и образователно предаване. Този проект е авторски, той е много приятна комбинация от няколко популярни куиз предавания в световен мащаб, като се започне от „Джеопарди“, мине се през „Что, где, когда“ и, естествено, основата е „Минута е много“. Целта беше

в 19 часа, когато хората са си вкъщи, да се събере семейството на трапезата, хората да се позабавляват.

И то точно в тези тежки ковидни моменти, когато бяхме заключени, блокирани, изолирани. Да си припомним някои стари, забравени факти, да научим нещо ново от живота. С две думи: забавно познавателно предаване. При нас за пари не се говори, а за нещата от живота. Защото това е важното.

 

 

– Аз се записах точно по сюжета, който рисувате. Вкъщи нямам телевизор, но покрай една ковидна карантина се задържахме у дома. Уж пускахме новините, а се загледахме в „Последният печели“ и така и не стигнахме до тях. Големият ми син, който е на 4, се влюби в предаването. Вече дебне да стане 7 часа и си иска „любимото предаване“, това ме накара и аз да дойда.

Но как се измисля едно предаване? Днес почти всички са готови формати, купуваш лиценза и копираш…

– Това е най-лесният вариант. Но БНТ, като национална телевизия, се отказа от „Стани богат“, защото беше външно предаване и се плащат сериозни авторски права. Целта според мен беше точно тази: зрителите на националната телевизия да се забавляват и то точно в този часови пояс, когато по другите програми вървят новини.

А по онова време новините започваха задължително с: „Днес умряха еди-колко си души, разболяха се еди-колко си“. Само негативни вести.

 

– Що за работа се оказа воденето на телевизионно предаване?

– В годините съм си правил подобни опити като водещ на „Мелодия на годината“ и други предавания. Повече от 20 години се занимавам и с актьорска работа, въпреки че беше в оперен театър. Но това си е сценично изкуство, което изисква подготовка и като актьор. Имам участия и във филми, в театрални постановки.

Този тип водене изисква малко по-друга подготовка. Водещият на такъв тип предаване не е задължително да е актьор, може и да е журналист, да е всякаква друга професия, ако ти я е ясно какво трябва да правиш. Моята цел е да предразполагам хората да се забавляват, да провокирам.

Да извадя от тях нещо заспало или задрямало.

И да не забравят, че при нас участието е на олимпийския принцип: идваш, за да научиш нещо. И да покажеш, разбира се, своите знания, доколкото успееш.

 

 

– Какъв тип хора побеждават?

– Спокойните. Оценявам притеснението на всеки, който не е влизал в студио. В момента, когато седнат под прожекторите и камерите, а имат и още трима съиграчи, с които трябва да се състезават, не са сами със себе си пред телевизора, доста от хората се притесняват. Една от моите цели е да се опитам да ги предразположа, доколкото мога.

Тези, които са овладели емоциите в студиото, реагират бързо и успяват да отговорят, остават последни и печелят правото да продължат в следващия епизод.

 

– В крайна сметка обаче трябват и много знания. А това не е нещо, което днес ежедневието изисква от нас.

– В другите формати изискват доста енциклопедични знания, в нашето предаване също. Но във втори кръг всичките въпроси са в нашата сфера: това какво се е случило в България. 60 години история от Златния фонд на БНТ – дали ще е кино, дали ще са личности, география, исторически факти. Нещо, което е свързано с нашата родина и нашата история. Така всеки има възможност да види какво се е случило някога, коя е тази историческа личност, кой е този филм, какви награди е печелил, кои са актьорите, или пък коя е тази историческа личност.

Тази история е наша обща памет и е хубаво да се говори за нея, защото днес започва от вчера.

 

 

– Какъв е днес смисълът човек да има такива знания, като например кой е бил сценаристът на някой хубав филм, при положение, че може да го намери веднага в интернет?

– Смисъл?! Смисъла всеки намира сам в себе си – дали това му е необходимо и дали го интересува.

Интернет, няма да лъжа, доста ни омързеливи последните години, защото всеки разчита на него.

„Е, като не го знам, какво от това.“ При мен печелят хора, които имат аналитично мислене, логично. Имам доста шампиони, които са на скромната възраст от 30-ина години. Даваха ми страхотни отговори в сфери, които не е задължително да знаят, но по пътя на логиката и аналитичното мислене те стигаха до верните отговори и то много бързо.

В нашето предаване хората показват знания и доказват на себе си какво умеят и докъде могат да стигнат.

Имат ли още мечти за сбъдване. Младостта не е порок.

 

– Четох, че не си падате особено по социалните мрежи…

– Аз нямам фейсбук. Имам официална страница, която се поддържа от друг човек, в нея публикувам неща, свързани с моята работа, но да се заровя във фейсбук не е моето.

 

 

– Защо?

– Не е моят филм. Опитвал съм, но предпочитам живия контакт. Ако искам да се видя с някого, му се обаждам по телефона, срещаме се, сядаме и си хортуваме. Сега, в момента, да се криеш зад някакъв никнейм, да пишеш постове, да хейтиш. Изглежда, това е модерно. Но аз съм олд фешън, олд скуул.

 

– Има една градска легенда как в Япония сте пял „Вървях един следобед без цел и посока“ и са се чудели как е възможно. Днес обаче всеки от нас би се чудил, все бързаме нанякъде. Да не би да станахме като японците?

– Дай боже да станем. Но много години трябва да минат и много поколения да се сменят, за да си сменим начина на мислене. Защото

единственото нещо, което може да се нарече наше на тоя свят, е времето.

А ние, да си говорим честно, не го ценим достатъчно. Така че, когато се научим да ценим времето, което имаме на тази Земя, и да правим това, което трябва да се прави, тогава нещата полека-лека ще си дойдат на мястото. Да спрем да викаме неволята и да бъдем Андрешковци. Тогава бихме могли да се пооправим.

И то доста бързо, защото българинът е дялан камък. Но пък че си е тарикат, такъв е. „Що да я свърша тая работа, като някой друг ще я свърши.“ „Да не е заек, да избяга?“

В тази посока аз съм щастлив и горд, че мога по някакъв начин да допринеса за малко по-добър живот на всички, които в 7 часа всеки делничен ден са на вълната на БНТ и гледат „Последният печели“.

 

 

– Как успявате да поддържате винаги доброто настроение? Ежедневно на човек му се случват всякакви неща и е все по-трудно да остава усмихнат.

– Тайна има и няма. Ще спомена думите на великата Татяна Лолова: „Като те попитат „как си“, казвай: „Благодаря, чудесно! А ти?“. Ето, вижте колко е простичко. Да, и днес се събудих, и днес е един прекрасен ден, и днес сигурно ще се случи нещо красиво. Ще срещна някой интересен човек, ще се опитам да направя някого щастлив. Утре не знам какво ще стане.

Както казват старите философи: „Всяко заспиване е малка смърт и всяко събуждане е малко раждане“.

Неслучайно и моята книга се казва така: „Да започнем отначало“. Всеки ден е ново начало.

 

– Много смислена изходна точка, няма спор. Но като че ли повече обичаме да се оплакваме и това ни вкарва в някакъв омагьосан кръг.

– Да, защото винаги търсим причината за неуспехите извън себе си. Човек винаги трябва да започне с въпроса: „Аджеба, защо се случи това и аз къде съм в цялата ситуация?“.

 

– Технологиите обаче дават и доста възможности. Доколкото знам, дъщеря ви отдавна е в чужбина, докато ги нямаше, общуването на разстояние беше много по-трудно.

– Технологиите са производни на нас, хората. И, както казва Нобел, като е открил динамита, не е знаел силата му, че като попадне в лоши ръце, ще има обратен знак. Няма как да не направя сравнение с технологиите. Да, в интернет има страшно много информация, но тя е толкова хаотична, че за да стигнеш до вярната, трябва страшно много време и трябва да си подготвен за нея. Старите философи казват, че познанието не е за всяка тиква. И за да стигнеш определено ниво на познание, то е като стълбицата – трябва да си изкачил предните стъпала, за да си готов за следващото.

 

– Вместо това обаче, ние, като че ли, вървим надолу. Преди говорехме повече за Космоса например, а сега се върнахме на войни и болести.

– Имало го е и преди, ще го има и в бъдещето. Никой не е застрахован от това, че няма да има нито болести, нито войни. Последните десетки години има военни конфликти навсякъде по планетата, те не са спирали. Но явно някои други акъли не искат да има мир, защото в мира няма как да се върти бизнес. От войната се печели.

 

 

– Но като че ли и ние самите се приземихме, не гледаме към небето. Малко деца, когато ги попитате, мечтаят да стават космонавти. Защо е така?

– Преди няколко години направиха много интересен проект: един лагер за деца, в който всички „умни“ устройства са забранени. За да имат възможност децата да се запознаят с природата, да половят риба с ръце в реката, да се катерят по скали, да палят огньове. Да могат да си комуникират тет-а-тет, а не през чата.

В началото хората се чудеха дали ще има желаещи. Сега, след 2-3 години, не могат да смогнат да приемат толкова много деца, които искат да видят реалния свят, природата, вечер да се съберат, да си пеят пред огъня, да си разказват истории.

Иначе много често срещаш деца на пейка, които не си говорят, а си чатят.

За мен това е десоциализация и вкарване в матрицата, което отдавна е проектирано и явно вече е факт.

 

– Някои излизат, докато други тепърва влизат в метавселената.

– Къде отиваме? Ние забравихме изконните неща, които трябва да правим. Да бъдем хора, да се виждаме, да си говорим лице в лице, да си мислим, да мечтаем. Телефонът ще свърши работа. Ами ако спре интернет в света за 24 часа, какво правим?

 

– Тогава ще оцелеят победителите от „Последният печели“, защото знаят доста неща.

Вече имаме много съвършени технологии, които могат да свирят и да пеят като хора, обаче хората още са нужни и още ходим да слушаме музика. Ще могат ли някога технологиите да ни заменят в изкуството?

– Може би. Ако нивото на изкуствения интелект стане толкова високо, че започне сам да твори, това може да стане в обозримото бъдеще. Но на този етап мисля, че човек не бива да изпуска изкуствения интелект и да го оставя сам да се развива. Защото не се знае в каква посока ще поеме.

Докато тези неща са сътворени от човека, той е този, който ще ги управлява.

Всичко е вибрация в този свят. Дори музиката е висша математика. И неслучайно всички стари композитори са писали своите произведения в определени тоналности, които действат най-добре на подсъзнанието на човека. Това е висша математика. Дали ще е в ла мажор или ми минор, вече усещането е съвсем друго. Много интересни неща има по тоя пусти бял свят. Но за да се стигне до определено ниво на информация, трябва да си подготвен за това.

Алгоритъмът може да отчете човешки грешки, но не и да създава. Разработват се огромни, мащабни проекти, но те са в помощ на човека. Компютрите могат да направят всичко, но не и да изчислят бъдещето. Човешката природа е уникална!