„Идва свят, в който мисълта ни е поразена от тежки пробойни“

юли 5, 2022 | Срещи

„Идва свят, в който мисълта ни е поразена от тежки пробойни“

5 юли 2022 | Срещи

Райко Байчев умее с точните думи да казва каквото има по начин, който няма как да бъде уподобен.

Понякога познаваш някого по-добре, преди дори да сте обменили и дума. Тази година Райко заслужи наградата в категория „Култура и изкуство“ от най-смислената журналистическа надпревара у нас – Web Report, докато за „Технологии и иновации“ тя бе отредена на „Дигитални истории“. (Още за конкурса – тук.) И на двете места тя не отива за първи път. Райко я спечели за филигранния текст „Смъртта и виолончелото“.

„В света на количеството, в който журналистиката се намира в момента, може би имаме нужда от подобни ориентири. Понеже думите са субективни, но не толкова, колкото цифрите“, каза той на награждаването.

Само човек, който е прекарал достатъчно години в създаване или задълбочено консумиране на български медии знае колко е нечовешки трудно авторът да успява да търси задълбочения, а още повече – художествения подход, в месомелачката на ежедневието.

Райко умее с малко да казва много по начин, който няма как да бъде уподобен.


 

– Колко струва днес истината?

– Поне в медиите отговорът прилича на формула. Сигурно изглежда така: точни факти, в които прониква аналитичен ум и ги поставя умело в контекст. За фактите хладнокръвие и бдителност. За анализа им – умението да боравиш с информацията така, че да я превърнеш в знание. Истината струва толкова, колкото добре може да изпълниш горното упражнение.

Можем и да разширим, към една интересна метафора, която харесвам. В своите „Изповеди“ Августин на места използва словосъчетанието „блясъка на истината“. Ето хубава идея – че истината има собствен блясък.

Тя просветва, изисква от нас напрегнато взиране, внимание, за да може блясъкът й да бъде уловен.

 

Журналистът получава наградата Web Report. Снимка: Георги Димитрова/Nova

 

– Отдавна търся за себе си отговор на този въпрос и така и не го намирам – от пишещите ли идва развитието, което уж търсим, създаването на по-смислени, задълбочени журналистически текстове, или от четящите?

– Понеже всеки пишещ човек е четящ (надявам се), не би могло да е друго: едновременно.

Но може би

пишещият трябва да мисли не винаги за четящия, за да пише добре.

Тук не говоря за високомерието на автор – нещо досадно и често неоправдано. Има читатели, които биха писали отлично. Някои от тях не го правят, защото имат по-висок критерий, който ги сдържа, за да не поемат риска на графоманията.

Имам предвид друго: пишещият в медиите да не робува на популярни и предварителни наставления, които описват четящия като много голям глупак. Например „това ще се чете“, „това няма“, „кой ще го чете тоя чаршаф“, „дай по-така“. Има подобно очакване: че пишещият в медиите трябва да захитрее.

Да пише не с ум, а с лош читател наум.

Това подценяване на читателя е в напреднала фаза. То е и софтуерно подплатено – знаеш, че интернет е място, което се движи около семантични ловни полета. Ловуват се ключови думи, около тях се пълни съдържание, то се изследва по успеваемост и цикълът се завърта отново. Това не е съвсем безинтересно. Прилича на компютърна игра. Но няма общо с писането на хубав текст.

 

– Нещо подобно каза при получаването на наградата Web Report тази година. Че в медиите днес доминират жанровете „това направи много четения“ и „това не направи много четения“. На мен ми е лесно, пиша за кеф и смисъл, а не за да си храня семейството с това. Но как наистина можем пишейки да се освободим от бремето на първосигналния онлайн интерес?

– Има само едно, което помага от заглавието нататък – стилът. Лошото е, че в медиите се налага да работиш бързо, тоест да жертваш стила.

 

– Какво идва след постистината?

– Може би постистината вече дойде. Забележи, сега отнякъде изникнаха фашисти, говорим си за фашисти. Просто седиш у вас, през 2022 г., уведомяван от приложения за различни неща, и изведнъж разбираш, че са се появили фашисти, масово. Пускаш телевизора да видиш какво става – да, фашисти навсякъде, в парламента се говори за фашисти, имало фашисти в центъра на София, ти въобще не си разбрал. Защо не си разбрал? Защото си фашист.

Нямам наивността да мисля, че прекрасният нов свят означава край на социалните напрежения, на войните, на бедността, на насилието. Може дори да ги ескалира. Но… фашисти?

Постистината заявява мощта си най-убедително, когато я видиш не в политик – обигран дилър на пост истини – а в обикновен човек. Имаше един клип наскоро, сблъсък край паметника, покрай който обикновено има сблъсъци. И там за няколко секунди може да чуеш глас на човек, който не се вижда в кадър. Този човек подвиква на друг с разоръжаващ подозрението ти за нереалност, убедителен, пресипнал глас: „Ей, фашист! Ей, фашист!“ Нещо в това подвикване, уж битово, ме порази. Нещо от миналото манифестира: като от счупена тръба в канализацията да е тръгнала мътна, ръждива вода, която се лее по улицата, пред очите ти. То е не точно историята, а нейно карнавално превъплъщение, изглежда като фарс и кошмар едновременно. Ей, фашист! Сепваш се, озърташ се за прикритие.

Въобще,

след постистината идва свят, в който мисълта ни е надупчена от тежки пробойни – логически, исторически, всякакви.

Мисълта се носи в разсъжденията си като нацепен, напълно пробит от айсберги кораб. Вътре шурти вода, плющят вълни, хвърчи шампанско, някой се е обесил на мачтата, оркестърът не млъква, политици и удавници държат речи… Обаче корабът не потъва, не. Даже колкото повече се пълни с вода, толкова по-шеметно пори вълните.

 

 

– У нас журналистическата среда ли е „по-добра“, или политическата? Как зависят една от друга?

– Колкото по-добра е журналистическата среда, толкова по-лоша е политическата, това е зависимостта. В смисъл, че

добрата журналистика има и такава цел – на политика да не му е добре. Леко да го втриса,

щом види, че се приближаваш към него с микрофон, или когато отвори твой текст.

В момента медийната среда е по-добра от политическата. Аз не споделям кахърната представа за свободата на словото и онази всеизвестна класация.

 

– Нито пък аз, в тази посока много по-големите въпроси не идват от държавните граници.

Много хора са скептични, но според мен изкуственият интелект вече променя светогледа ни из основи. Например при изображенията. Вече го научихме и да пише нещото, което уж е журналистически жанр – дописка. Докъде се простира според теб пределът му що се отнася до писаното слово?

– Всеки, работил като журналист по-дълго, забелязва, че

работата му в някаква степен може да се „темплейтизира“. Понеже използва повторяеми модели и структури, с известни променливи.

Тоест, подходящото условие за прилагане на алгоритъм. Не съм скептичен към това, никак – според мен всичко, което може да се автоматизира в журналистиката, трябва да се автоматизира. Би спестило както време, така и депресията, към която механичният труд предразполага.

Но ти все пак питаш за предела на „писаното слово“, питаш за максималното. Високите образци на изкуството и възможността изкуствен интелект да създаде творба, равносилна на тях – в това не вярвам. Да напише „Вълшебната планина“ например или „Лолита“, да се изравни с Томас Ман, Набоков…струва ми се невъзможно.

Ако масовата литература е вторична, преповтаря вече направеното, рови в „база данни“ и ги имитира (понякога със съблазнителна ловкост), в големите творби става друго.

Има непознат хлад на нещо неизразимо, скрито, мъчно за улавяне: това, което Капоти нарича „да изровиш чудовище“. Високата литература се движи от подобно ожесточение, от мания, от известна налудност, която едва ли е пригодна за алгоритъм.

„Да отглеждаш паразит в мозъка си“ – това казва за писането Уелбек, работил впрочем и като програмист, преди да стане писател. Затова мисля, че дори да погълне необятно количество база данни и да ги разиграва в сполучливи вариации,

изкуственият интелект би произвел добра масова литература, но би отстъпил във високата.

Ще се движат наравно в подножията, ще са равни на метри от върха, най-горе човекът ще изпревари. Е, после ще се пропие, гръмне…

 

 

– Дано не доведем и изкуствения интелект до тази стъпка. Уелбек май би помогнал, но интересно, не бях чувал, че е работил като програмист, а му отива на светогледа.

Уж днес навсякъде търсим „сторителинг“, историите продават. А в медиите почти няма пълнокръвни, вълнуващо разказани истории, нямаме време да четем дълги текстове. Защо стана така?

– Вероятно е свързано със скъсяването на онова, което се нарича „прозорец на вниманието“. Дългата история се опитва да се намъкне в съзнание, което консумира кратки текстове и изображения в епилептичен фурор. Съзнанието ги отхвърля, защото се е нагодило към нещо кратко. Прокрустов проблем.

Ние четем вече със скролващ поглед, всички в медиите знаят това. От една страна е нормално: в адаптацията към тежки масиви от информация е нужна напрегната селективност. От друга страна е направо вредно: това са стотици стимули, които изпращяват в съзнанието почти едновременно, превъзбуждат го, държат го непрекъснато нащрек и в популярното състояние на FOMO – Fear of missing out, страх да не изпуснеш.

Това, впрочем, има общо и с хазарта. Знае се, че при разработването на идеята за newsfeed е използвана коварна идея:

скролването в социалните мрежи да съответства на начина, по който съзнанието изпада в трескава възбуда, когато следи бързо въртящите се символи на екрана на ротативките

и очаква те да попаднат в „статус“ на печалба.

Да се засекат политическите ти виждания с тези на другите, така както се засичат черешки, лимони, златни барове в трепетна линия.

Аз споделям този цинизъм. Има хора, които биха реагирали с възмущение на хипотезата, че бурната им политическа ангажираност в социалните мрежи е маскирана жажда за допамин, подобна на хазартната. Но и ние имаме право на възмущение спрямо човек, който бълва политически статус на всеки кръгъл час. Като кукувичка на стената с часовников механизъм, да се побъркаш.

Тъй че какви дълги истории…? Ако в казиното трябва да се чака дълго между всяко развъртане на комбинации, човек никога не би се пристрастил. Би се отегчил.

 

– Има ли новини, които стареят красиво?

– Може би световен рекорд, който все още не е подобрен. Скокът на Стефка Костадинова да кажем.

 

– За мен журналистът, който иска не просто да съобщава, а и да вълнува, трябва да е най-вече ловец на истории, да уважава факта и словото. Така ли е? Изпускам ли нещо?

– Трудно е да определя. Има журналисти, които са добри в боравене с факти, в точното информиране. Това е сложно и много необходимо. Има журналисти, които правят чудесни интервюта – аз например не умея да питам добре. Има журналисти, които са талантливо специализирани в определена сфера и превеждат нейната сложност на достъпен и увлекателен език – ти правиш това. Има и потресаващи мисирки.

Според мен

много хора бъркат журналистиката с очакването „да изразиш ясна и категорична позиция“.

Не че не е важно, но често минава в дървеняшка церемония по набиване на канчето. Всъщност „ясна и категорична позиция“ имат всички – влезте във форум и ще видите само ясни и категорични позиции. Може би човек трябва да стои в напрежение, да се двоуми, да се чуди. Имаше едни такива думи – че белегът за интелект е способността да държиш в ума си две противоположни идеи и въпреки това да продължиш да функционираш.

 

– Ако някой млад човек, който тепърва навлиза в журналистиката, ме попита за съвет, първо бих му казал да се убеди дали е напълно, ама напълно сигурен, че вижда смисъл в това. Какви биха били твоите съвети?

– Според мен да се дистанцира, поне в началото, от журналистиката като техника и скорост. Да се посвети на насладите на хуманитарния свят – литература, история, философия. Да забележи, че

понякога в „центъра на събитията“ няма нито събития, нито център.

Да придобие естетически усет, той води до граждански. Да изгради чувство за хумор – в тази професия има много смешни неща. И да се опита да не стане геополитически анализатор на 23-годишна възраст. Ако сам се улови да започва изречение с „В Китай се случват процеси, които…“ да се разсмее, вместо да го довърши.

 

– А има ли наистина смисъл?

– Към всички нас има един натиск, че непременно трябва да откриваме зверски смисъл във всичко, което правим. Да пращим от смисъл, да сме батки на смисъла, като в бодибилдинг.

Да кажем, че има удовлетворение. На моменти.

 

– Ясно е, че медиите трябва да извървят определен път, за да са адекватни към предизвикателствата на днешния ден, към днешния начин, по който търсим и възприемаме информацията. Как виждаш това бъдеще?

– Медиите са в сложна ситуация. От една страна, имат общ шеф – този шеф е Силициевата долина и нейните алгоритми. Отдолу нагоре пък те подпукват фалшивите новини и задачата да разбереш кое е вярно и кое не. После ти прикачат лични тролове, всеки е имал такъв, злодей на капслока. Ако се оправиш с тези затруднения, за финал чуваш – стига с това писане, всички са в Тик Ток. Дето вика един комик, аз още не зная какво е My Space.

Но ако трябва да се търси решение за медиите, бих посъветвал друго – отстъпление.

Мисля съвсем сериозно, че ние поглъщаме прекалено много медийно съдържание.

Просто токсично количество. Има една хубава фраза на Томас Джеферсън – той казва, че ако трябва да избере между човек, който чете само вестници и човек, който не чете нищо, ще избере втория. Това не е просто остроумие, насочено срещу вестниците. Става дума за друго – че медиите са необходимост, но ако човек ги превърне в основното, което поглъща, ще пострада. Прекаленото четене на медии изсушава ума. А и сърцето. Затова ето рецепта за медийна грамотност – да не се прекалява. Човек, ако намери за добре, може да живее без да знае кой е министър, какво се е случило днес, какво ще се случи утре, като в книга на Казандзакис. Това няма да го направи лош гражданин. Може би ще разкаже за нещо, което ни липсва. Това е моята ясна и категорична позиция.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

Експеримент: умее ли вече ИИ да превежда?

Експеримент: умее ли вече ИИ да превежда?

През последните години технологиите, свързани с обработка на естествени езици, се развиват главозамайващо. Създаването на текст, генерирането на изображения по описание са примери, които се...

повече информация
„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

Къде се крие магията днес? Ще изгубим ли някога силата на словото? Кога връзката с миналото ни помага да разберем кои сме и защо сме тук? Защо журналистиката вече изглежда предадена на алгоритмите?...

повече информация
„Най-жалко е да се откаже дете, което има талант“

„Най-жалко е да се откаже дете, което има талант“

Децата и компютрите – как тази среща да се случи по най-добрия начин? Елица Цонева работи като журналист, преди да се прехвърли към света на информационните технологии. Цели 15 години e в тази...

повече информация
На кавала – Дядо Коледа

На кавала – Дядо Коледа

Какво е да си чешит днес? Може ли съдбата да е щастлива, когато вървиш срещу течението и стереотипите? Тази дигитална история е за двама души, разделени от няколко поколения и обединени от любовта...

повече информация
Стани програмист!

Стани програмист!

Чудите се дали си струва да опитате с програмирането? Ще се опитам да ви отговоря. Тази Дигитална история не е като другите. Ако имате опит в тази област или пък тя ви е безинтересна, не губете...

повече информация

„Колкото сме по-напреднали технологично, толкова по-страшни грешки забравяме“

Людмила Филипова е сред най-четените български автори през последните две десетилетия. Романите ѝ обхващат огромен кръг от теми, тя не спира да търси нови литературни предизвикателства, свързани с...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

Къде се крие магията днес? Ще изгубим ли някога силата на словото? Кога връзката с миналото ни помага да разберем кои сме и защо сме тук? Защо журналистиката вече изглежда предадена на алгоритмите? Трябва ли изкуственият интелект да учи за нас от книги като „Братя Карамазови“? А какво ли би разбрал от историите на днешния ни гост?
Николай Терзийски е млад писател, който дава свой, задълбочен и съвременен поглед към вечни теми. Асоциират стила му с магическия реализъм и има защо. Той владее забравеното умение да рисува с думи вълнуващи, преплетени, реалистични и вълшебни истории. В книгите му се срещат исторически пластове, градят се паралели между поколенията и съдбите. И, преди всичко, личи майстор на словото с магичен поглед, който дава много на читателя.
Всички ли имаме звезди под клепачите си?…

повече информация
„Най-жалко е да се откаже дете, което има талант“

„Най-жалко е да се откаже дете, което има талант“

Децата и компютрите – как тази среща да се случи по най-добрия начин?
Елица Цонева работи като журналист, преди да се прехвърли към информационните технологии. Цели 15 години e в тази сфера, а после най-неочаквано и непланирано… става учител.
Само за няколко години децата, на които преподава, печелят впечатляващи награди на национални и световни надпревари по информатика и информационни технологии.
Тя въвежда редица иновации. Вместо учебници, предпочита да използва конкретни проекти, които децата да разработват като екип, в организация, подобна на тази в софтуерните фирми. Често комбинира уроците по няколко предмета, за да стимулира мисленето и творческия потенциал на децата за сметка на зазубрянето и преповтарянето.
Защо у нас образованието така и не се превръща в приоритет? Как учителят може да спечели вниманието на учениците си и да ги мотивира? Има ли деца с хуманитарно и такива с алгоритмично мислене, или това са стереотипи от миналото? Как да пробудим искрата на любопитството в погледа на детето, така че то да учи и да се развива пълноценно?

повече информация

„Колкото сме по-напреднали технологично, толкова по-страшни грешки забравяме“

Людмила Филипова е сред най-четените български автори през последните години. Романите ѝ обхващат огромен кръг от теми, тя не спира да търси нови литературни предизвикателства, свързани с далечното минало на хората по нашите земи, с днешните им предизвикателства, с големите загадки, които ни отправя животът.
След толкова пъстра палитра от интереси, време е и за нейните дигитални истории. Насочваме се първо към миналото, за да погледнем към бъдещето. И накрая, най-важното, ще помечтаем за момента, когато хората отново ще се вълнуват не от злободневното. А от звездите…

повече информация

Най-новите:

Експеримент: умее ли вече ИИ да превежда?

Експеримент: умее ли вече ИИ да превежда?

Тук ли са вече технологиите, които да позволяват качествен превод, включително от и на по-редки езици като българския?
Време е за прелюбопитен експеримент. DeepL не само се хвали, че е „най-точният преводач на света“, а и доста хора вече го използват в ежедневието си.
Как ли ще се справи с преводите на класически текстове от Толстой, Мураками, Ремарк или Господинов?
Дали накрая ще се окажем изгубени в превода… или ще стане ясно, че преводът е още едно поле, в което вече можем да разчитаме на изкуствения интелект? А парите, дадени за частни уроци по чужд език на детето ще се окажат хвърлени на вятъра…

повече информация
„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

Къде се крие магията днес? Ще изгубим ли някога силата на словото? Кога връзката с миналото ни помага да разберем кои сме и защо сме тук? Защо журналистиката вече изглежда предадена на алгоритмите? Трябва ли изкуственият интелект да учи за нас от книги като „Братя Карамазови“? А какво ли би разбрал от историите на днешния ни гост?
Николай Терзийски е млад писател, който дава свой, задълбочен и съвременен поглед към вечни теми. Асоциират стила му с магическия реализъм и има защо. Той владее забравеното умение да рисува с думи вълнуващи, преплетени, реалистични и вълшебни истории. В книгите му се срещат исторически пластове, градят се паралели между поколенията и съдбите. И, преди всичко, личи майстор на словото с магичен поглед, който дава много на читателя.
Всички ли имаме звезди под клепачите си?…

повече информация
„Най-жалко е да се откаже дете, което има талант“

„Най-жалко е да се откаже дете, което има талант“

Децата и компютрите – как тази среща да се случи по най-добрия начин?
Елица Цонева работи като журналист, преди да се прехвърли към информационните технологии. Цели 15 години e в тази сфера, а после най-неочаквано и непланирано… става учител.
Само за няколко години децата, на които преподава, печелят впечатляващи награди на национални и световни надпревари по информатика и информационни технологии.
Тя въвежда редица иновации. Вместо учебници, предпочита да използва конкретни проекти, които децата да разработват като екип, в организация, подобна на тази в софтуерните фирми. Често комбинира уроците по няколко предмета, за да стимулира мисленето и творческия потенциал на децата за сметка на зазубрянето и преповтарянето.
Защо у нас образованието така и не се превръща в приоритет? Как учителят може да спечели вниманието на учениците си и да ги мотивира? Има ли деца с хуманитарно и такива с алгоритмично мислене, или това са стереотипи от миналото? Как да пробудим искрата на любопитството в погледа на детето, така че то да учи и да се развива пълноценно?

повече информация
На кавала – Дядо Коледа

На кавала – Дядо Коледа

Какво е да си чешит днес? Може ли съдбата да е щастлива, когато вървиш срещу течението и стереотипите?
Тази дигитална история е за двама души, разделени от няколко поколения и обединени от любовта си към България и фолклора ни. Един чешит, изоставил корпоративна кариера, за да се посвети на любимото си изкуство ни разказва за последните години на друг чешит, събрал в себе си десетки образи. На музикант, създател на музикални инструменти, мъдрец, свещеник и… дори Дядо Коледа.
Богдан Дарев е режисьор на филма „Кавал Парк“, в него за почти два часа ни представя сюрреалистичния образ на Александър Еплер, американец от руски произход, българин по душа. Ще потърсим заедно нишките, които свързват смислените истории. Късмета и проклятието да си чешит в този все по-унифициран земен свят.

повече информация
Стани програмист!

Стани програмист!

Дали програмирането е за вас? Струва ли си да опитате в тази професия? Какви знания и умения ви трябват, за да започнете? Кога е късно? Какви са основните решения, които трябва да вземете в началото? Как да изберете език за програмиране? Къде да го учите? Как да си намерите първа работа? Кои са другите професии в тази сфера, към които може да се насочите?
Ще се опитам да ви отговоря от собствената си гледна точка.
Айти секторът изживява разцвет, особено на фона на икономиката ни като цяло. Аз реших, че ще ставам програмист на 33, вече имах сериозен опит в друга професия. Има толкова много неща, които бих се радвал някой да ми каже в онзи момент, когато взех решението да се пренасоча. Именно тях ще се опитам да събера тук.

повече информация

„Колкото сме по-напреднали технологично, толкова по-страшни грешки забравяме“

Людмила Филипова е сред най-четените български автори през последните години. Романите ѝ обхващат огромен кръг от теми, тя не спира да търси нови литературни предизвикателства, свързани с далечното минало на хората по нашите земи, с днешните им предизвикателства, с големите загадки, които ни отправя животът.
След толкова пъстра палитра от интереси, време е и за нейните дигитални истории. Насочваме се първо към миналото, за да погледнем към бъдещето. И накрая, най-важното, ще помечтаем за момента, когато хората отново ще се вълнуват не от злободневното. А от звездите…

повече информация
Share This