„Идва свят, в който мисълта ни е поразена от тежки пробойни“

юли 5, 2022 | Срещи

„Идва свят, в който мисълта ни е поразена от тежки пробойни“

5 юли 2022 | Срещи

Райко Байчев умее с точните думи да казва каквото има по начин, който няма как да бъде уподобен.

Понякога познаваш някого по-добре, преди дори да сте обменили и дума. Тази година Райко заслужи наградата в категория „Култура и изкуство“ от най-смислената журналистическа надпревара у нас – Web Report, докато за „Технологии и иновации“ тя бе отредена на „Дигитални истории“. (Още за конкурса – тук.) И на двете места тя не отива за първи път. Райко я спечели за филигранния текст „Смъртта и виолончелото“.

„В света на количеството, в който журналистиката се намира в момента, може би имаме нужда от подобни ориентири. Понеже думите са субективни, но не толкова, колкото цифрите“, каза той на награждаването.

Само човек, който е прекарал достатъчно години в създаване или задълбочено консумиране на български медии знае колко е нечовешки трудно авторът да успява да търси задълбочения, а още повече – художествения подход, в месомелачката на ежедневието.

Райко умее с малко да казва много по начин, който няма как да бъде уподобен.


 

– Колко струва днес истината?

– Поне в медиите отговорът прилича на формула. Сигурно изглежда така: точни факти, в които прониква аналитичен ум и ги поставя умело в контекст. За фактите хладнокръвие и бдителност. За анализа им – умението да боравиш с информацията така, че да я превърнеш в знание. Истината струва толкова, колкото добре може да изпълниш горното упражнение.

Можем и да разширим, към една интересна метафора, която харесвам. В своите „Изповеди“ Августин на места използва словосъчетанието „блясъка на истината“. Ето хубава идея – че истината има собствен блясък.

Тя просветва, изисква от нас напрегнато взиране, внимание, за да може блясъкът й да бъде уловен.

 

Журналистът получава наградата Web Report. Снимка: Георги Димитрова/Nova

 

– Отдавна търся за себе си отговор на този въпрос и така и не го намирам – от пишещите ли идва развитието, което уж търсим, създаването на по-смислени, задълбочени журналистически текстове, или от четящите?

– Понеже всеки пишещ човек е четящ (надявам се), не би могло да е друго: едновременно.

Но може би

пишещият трябва да мисли не винаги за четящия, за да пише добре.

Тук не говоря за високомерието на автор – нещо досадно и често неоправдано. Има читатели, които биха писали отлично. Някои от тях не го правят, защото имат по-висок критерий, който ги сдържа, за да не поемат риска на графоманията.

Имам предвид друго: пишещият в медиите да не робува на популярни и предварителни наставления, които описват четящия като много голям глупак. Например „това ще се чете“, „това няма“, „кой ще го чете тоя чаршаф“, „дай по-така“. Има подобно очакване: че пишещият в медиите трябва да захитрее.

Да пише не с ум, а с лош читател наум.

Това подценяване на читателя е в напреднала фаза. То е и софтуерно подплатено – знаеш, че интернет е място, което се движи около семантични ловни полета. Ловуват се ключови думи, около тях се пълни съдържание, то се изследва по успеваемост и цикълът се завърта отново. Това не е съвсем безинтересно. Прилича на компютърна игра. Но няма общо с писането на хубав текст.

 

– Нещо подобно каза при получаването на наградата Web Report тази година. Че в медиите днес доминират жанровете „това направи много четения“ и „това не направи много четения“. На мен ми е лесно, пиша за кеф и смисъл, а не за да си храня семейството с това. Но как наистина можем пишейки да се освободим от бремето на първосигналния онлайн интерес?

– Има само едно, което помага от заглавието нататък – стилът. Лошото е, че в медиите се налага да работиш бързо, тоест да жертваш стила.

 

– Какво идва след постистината?

– Може би постистината вече дойде. Забележи, сега отнякъде изникнаха фашисти, говорим си за фашисти. Просто седиш у вас, през 2022 г., уведомяван от приложения за различни неща, и изведнъж разбираш, че са се появили фашисти, масово. Пускаш телевизора да видиш какво става – да, фашисти навсякъде, в парламента се говори за фашисти, имало фашисти в центъра на София, ти въобще не си разбрал. Защо не си разбрал? Защото си фашист.

Нямам наивността да мисля, че прекрасният нов свят означава край на социалните напрежения, на войните, на бедността, на насилието. Може дори да ги ескалира. Но… фашисти?

Постистината заявява мощта си най-убедително, когато я видиш не в политик – обигран дилър на пост истини – а в обикновен човек. Имаше един клип наскоро, сблъсък край паметника, покрай който обикновено има сблъсъци. И там за няколко секунди може да чуеш глас на човек, който не се вижда в кадър. Този човек подвиква на друг с разоръжаващ подозрението ти за нереалност, убедителен, пресипнал глас: „Ей, фашист! Ей, фашист!“ Нещо в това подвикване, уж битово, ме порази. Нещо от миналото манифестира: като от счупена тръба в канализацията да е тръгнала мътна, ръждива вода, която се лее по улицата, пред очите ти. То е не точно историята, а нейно карнавално превъплъщение, изглежда като фарс и кошмар едновременно. Ей, фашист! Сепваш се, озърташ се за прикритие.

Въобще,

след постистината идва свят, в който мисълта ни е надупчена от тежки пробойни – логически, исторически, всякакви.

Мисълта се носи в разсъжденията си като нацепен, напълно пробит от айсберги кораб. Вътре шурти вода, плющят вълни, хвърчи шампанско, някой се е обесил на мачтата, оркестърът не млъква, политици и удавници държат речи… Обаче корабът не потъва, не. Даже колкото повече се пълни с вода, толкова по-шеметно пори вълните.

 

 

– У нас журналистическата среда ли е „по-добра“, или политическата? Как зависят една от друга?

– Колкото по-добра е журналистическата среда, толкова по-лоша е политическата, това е зависимостта. В смисъл, че

добрата журналистика има и такава цел – на политика да не му е добре. Леко да го втриса,

щом види, че се приближаваш към него с микрофон, или когато отвори твой текст.

В момента медийната среда е по-добра от политическата. Аз не споделям кахърната представа за свободата на словото и онази всеизвестна класация.

 

– Нито пък аз, в тази посока много по-големите въпроси не идват от държавните граници.

Много хора са скептични, но според мен изкуственият интелект вече променя светогледа ни из основи. Например при изображенията. Вече го научихме и да пише нещото, което уж е журналистически жанр – дописка. Докъде се простира според теб пределът му що се отнася до писаното слово?

– Всеки, работил като журналист по-дълго, забелязва, че

работата му в някаква степен може да се „темплейтизира“. Понеже използва повторяеми модели и структури, с известни променливи.

Тоест, подходящото условие за прилагане на алгоритъм. Не съм скептичен към това, никак – според мен всичко, което може да се автоматизира в журналистиката, трябва да се автоматизира. Би спестило както време, така и депресията, към която механичният труд предразполага.

Но ти все пак питаш за предела на „писаното слово“, питаш за максималното. Високите образци на изкуството и възможността изкуствен интелект да създаде творба, равносилна на тях – в това не вярвам. Да напише „Вълшебната планина“ например или „Лолита“, да се изравни с Томас Ман, Набоков…струва ми се невъзможно.

Ако масовата литература е вторична, преповтаря вече направеното, рови в „база данни“ и ги имитира (понякога със съблазнителна ловкост), в големите творби става друго.

Има непознат хлад на нещо неизразимо, скрито, мъчно за улавяне: това, което Капоти нарича „да изровиш чудовище“. Високата литература се движи от подобно ожесточение, от мания, от известна налудност, която едва ли е пригодна за алгоритъм.

„Да отглеждаш паразит в мозъка си“ – това казва за писането Уелбек, работил впрочем и като програмист, преди да стане писател. Затова мисля, че дори да погълне необятно количество база данни и да ги разиграва в сполучливи вариации,

изкуственият интелект би произвел добра масова литература, но би отстъпил във високата.

Ще се движат наравно в подножията, ще са равни на метри от върха, най-горе човекът ще изпревари. Е, после ще се пропие, гръмне…

 

 

– Дано не доведем и изкуствения интелект до тази стъпка. Уелбек май би помогнал, но интересно, не бях чувал, че е работил като програмист, а му отива на светогледа.

Уж днес навсякъде търсим „сторителинг“, историите продават. А в медиите почти няма пълнокръвни, вълнуващо разказани истории, нямаме време да четем дълги текстове. Защо стана така?

– Вероятно е свързано със скъсяването на онова, което се нарича „прозорец на вниманието“. Дългата история се опитва да се намъкне в съзнание, което консумира кратки текстове и изображения в епилептичен фурор. Съзнанието ги отхвърля, защото се е нагодило към нещо кратко. Прокрустов проблем.

Ние четем вече със скролващ поглед, всички в медиите знаят това. От една страна е нормално: в адаптацията към тежки масиви от информация е нужна напрегната селективност. От друга страна е направо вредно: това са стотици стимули, които изпращяват в съзнанието почти едновременно, превъзбуждат го, държат го непрекъснато нащрек и в популярното състояние на FOMO – Fear of missing out, страх да не изпуснеш.

Това, впрочем, има общо и с хазарта. Знае се, че при разработването на идеята за newsfeed е използвана коварна идея:

скролването в социалните мрежи да съответства на начина, по който съзнанието изпада в трескава възбуда, когато следи бързо въртящите се символи на екрана на ротативките

и очаква те да попаднат в „статус“ на печалба.

Да се засекат политическите ти виждания с тези на другите, така както се засичат черешки, лимони, златни барове в трепетна линия.

Аз споделям този цинизъм. Има хора, които биха реагирали с възмущение на хипотезата, че бурната им политическа ангажираност в социалните мрежи е маскирана жажда за допамин, подобна на хазартната. Но и ние имаме право на възмущение спрямо човек, който бълва политически статус на всеки кръгъл час. Като кукувичка на стената с часовников механизъм, да се побъркаш.

Тъй че какви дълги истории…? Ако в казиното трябва да се чака дълго между всяко развъртане на комбинации, човек никога не би се пристрастил. Би се отегчил.

 

– Има ли новини, които стареят красиво?

– Може би световен рекорд, който все още не е подобрен. Скокът на Стефка Костадинова да кажем.

 

– За мен журналистът, който иска не просто да съобщава, а и да вълнува, трябва да е най-вече ловец на истории, да уважава факта и словото. Така ли е? Изпускам ли нещо?

– Трудно е да определя. Има журналисти, които са добри в боравене с факти, в точното информиране. Това е сложно и много необходимо. Има журналисти, които правят чудесни интервюта – аз например не умея да питам добре. Има журналисти, които са талантливо специализирани в определена сфера и превеждат нейната сложност на достъпен и увлекателен език – ти правиш това. Има и потресаващи мисирки.

Според мен

много хора бъркат журналистиката с очакването „да изразиш ясна и категорична позиция“.

Не че не е важно, но често минава в дървеняшка церемония по набиване на канчето. Всъщност „ясна и категорична позиция“ имат всички – влезте във форум и ще видите само ясни и категорични позиции. Може би човек трябва да стои в напрежение, да се двоуми, да се чуди. Имаше едни такива думи – че белегът за интелект е способността да държиш в ума си две противоположни идеи и въпреки това да продължиш да функционираш.

 

– Ако някой млад човек, който тепърва навлиза в журналистиката, ме попита за съвет, първо бих му казал да се убеди дали е напълно, ама напълно сигурен, че вижда смисъл в това. Какви биха били твоите съвети?

– Според мен да се дистанцира, поне в началото, от журналистиката като техника и скорост. Да се посвети на насладите на хуманитарния свят – литература, история, философия. Да забележи, че

понякога в „центъра на събитията“ няма нито събития, нито център.

Да придобие естетически усет, той води до граждански. Да изгради чувство за хумор – в тази професия има много смешни неща. И да се опита да не стане геополитически анализатор на 23-годишна възраст. Ако сам се улови да започва изречение с „В Китай се случват процеси, които…“ да се разсмее, вместо да го довърши.

 

– А има ли наистина смисъл?

– Към всички нас има един натиск, че непременно трябва да откриваме зверски смисъл във всичко, което правим. Да пращим от смисъл, да сме батки на смисъла, като в бодибилдинг.

Да кажем, че има удовлетворение. На моменти.

 

– Ясно е, че медиите трябва да извървят определен път, за да са адекватни към предизвикателствата на днешния ден, към днешния начин, по който търсим и възприемаме информацията. Как виждаш това бъдеще?

– Медиите са в сложна ситуация. От една страна, имат общ шеф – този шеф е Силициевата долина и нейните алгоритми. Отдолу нагоре пък те подпукват фалшивите новини и задачата да разбереш кое е вярно и кое не. После ти прикачат лични тролове, всеки е имал такъв, злодей на капслока. Ако се оправиш с тези затруднения, за финал чуваш – стига с това писане, всички са в Тик Ток. Дето вика един комик, аз още не зная какво е My Space.

Но ако трябва да се търси решение за медиите, бих посъветвал друго – отстъпление.

Мисля съвсем сериозно, че ние поглъщаме прекалено много медийно съдържание.

Просто токсично количество. Има една хубава фраза на Томас Джеферсън – той казва, че ако трябва да избере между човек, който чете само вестници и човек, който не чете нищо, ще избере втория. Това не е просто остроумие, насочено срещу вестниците. Става дума за друго – че медиите са необходимост, но ако човек ги превърне в основното, което поглъща, ще пострада. Прекаленото четене на медии изсушава ума. А и сърцето. Затова ето рецепта за медийна грамотност – да не се прекалява. Човек, ако намери за добре, може да живее без да знае кой е министър, какво се е случило днес, какво ще се случи утре, като в книга на Казандзакис. Това няма да го направи лош гражданин. Може би ще разкаже за нещо, което ни липсва. Това е моята ясна и категорична позиция.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

София отвори вратата между поколенията

София отвори вратата между поколенията

„Почти всяко дете подсъзнателно възприема стаята си като най-безопасното място. Там то изразява най-чисто своите съкровени мисли и надежди“, казва София Симеонова. Младата фотографка представи...

повече информация
„Проблемът е, че станахме богоравни в главите си“

„Проблемът е, че станахме богоравни в главите си“

„Изведнъж се видя колко много всъщност са се раздалечили хората.“ Защо емпатията падна жертва на улавянето ни в социалните мрежи? Как да си я върнем? Защо егоизмът и стремежът към самодостатъчност...

повече информация
Лудити, те да са живи

Лудити, те да са живи

Ако някой грабне компютъра ви, удари го с все сила в Земята и го разполови… сигурно ще си помислите, че е луд! Всъщност може даже да се каже, че е повече, последовател на Луд, с главна буква....

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Проблемът е, че станахме богоравни в главите си“

„Проблемът е, че станахме богоравни в главите си“

„Изведнъж се видя колко много всъщност са се раздалечили хората.“
Защо емпатията падна жертва на улавянето ни в социалните мрежи? Как да си я върнем? Защо егоизмът и стремежът към самодостатъчност се превърнаха в основната пречка пред това да сме щастливи?
Ани Владимирова e психолог с дълъг и пъстър опит, с винаги интересна гледна точка. Позната от многобройни телевизионни проекти, тя е и създател на първия у нас сайт за електронна терапия, още през 2003-а.
Срещаме се, за да поговорим за големите предизвикателства пред „малкия“ човек. За неусетните промени, които ни донесоха технологиите. За това, че те ни накараха да се почувстваме богоравни, макар да сме все същите крехки и раними същества. За инстинктите, които един ден ще ни накарат отново да ценим информацията.

повече информация
„Егоизмът е враг на предприемача“

„Егоизмът е враг на предприемача“

1 000 000 000 са посещенията всеки месец на сайтовете, за които се грижат днешният ни гост и неговият екип. Марио Пешев е впечатляваща личност с историята, с успехите, а най-вече – със светогледа си.
WordPress направи така, че днес всеки да може да има своето достойно място в мрежата. А Марио е автор на „парчета“ от кода, които използва днес всеки един от стотиците милиони сайтове, базирани на платформата. Неговата компания DevriX е сред 20-те най-търсени WordPress агенции в света.
Какво е да имаш свое „парченце код“ в WordPress? Какво се променя, когато от ентусиаст изведнъж се оказва начело на 50 души в свое начинание? Как изглежда бъдещето на дигиталния свят според Марио? А… дали и след десетилетие той ще ползва като запазена марка брадата си?

повече информация
„Проблемът е в хората, не в правото“

„Проблемът е в хората, не в правото“

Защитени ли са наистина данните ни онлайн? Какви правила да спазваме, за да не бъдем изненадани неприятно? Как да сме сигурни, че не нарушаваме нечии авторски права и какво да правим, ако някой нарушава нашите? А чии ще са правата за „произведенията“ на изкуствения интелект?
И в онлайн света правото има огромно място. Рядко се сещаме за него, а сферата е изключително важна.
Христина Богиа е доктор по право, специализирала е в областта на всички тези важни теми, които технологиите отварят в юридическата наука. Преди няколко години, разочарована от системата, решава да смени попрището си и навлиза в софтуерния бранш.
Ще потърсим заедно отговора на всички тези въпроси. Ще се насочим към пресечните точки на технологиите, правото и правата на всеки от нас. Ще обсъдим много полезни ежедневни съвети, които могат да са полезни на всеки потребител. И, не на последно място, ще се докоснем до гледната точка на един смислен млад човек с особен поглед към толкова актуалната винаги у нас тема за неработещата съдебна система.

повече информация

Най-новите:

София отвори вратата между поколенията

София отвори вратата между поколенията

18-годишната София Симеонова влиза с фотоапарата си в домовете на свои връстници, за да покаже най-личното място – собствената им стая. Единственото условие е тя да не е специално подредена за снимките, а да изглежда така, както всеки ден.
Почти всяко дете подсъзнателно възприема стаята си като най-безопасното място. Там то изразява най-чисто своите съкровени мисли и надежди“, казва София. С изложбата си „Стаята в теб“ тя буквално отваря вратата между поколенията.
Как ли изглежда най-личното пространство на младите хора днес?

повече информация
„Проблемът е, че станахме богоравни в главите си“

„Проблемът е, че станахме богоравни в главите си“

„Изведнъж се видя колко много всъщност са се раздалечили хората.“
Защо емпатията падна жертва на улавянето ни в социалните мрежи? Как да си я върнем? Защо егоизмът и стремежът към самодостатъчност се превърнаха в основната пречка пред това да сме щастливи?
Ани Владимирова e психолог с дълъг и пъстър опит, с винаги интересна гледна точка. Позната от многобройни телевизионни проекти, тя е и създател на първия у нас сайт за електронна терапия, още през 2003-а.
Срещаме се, за да поговорим за големите предизвикателства пред „малкия“ човек. За неусетните промени, които ни донесоха технологиите. За това, че те ни накараха да се почувстваме богоравни, макар да сме все същите крехки и раними същества. За инстинктите, които един ден ще ни накарат отново да ценим информацията.

повече информация
Лудити, те да са живи

Лудити, те да са живи

„Лудитите“ е името на британско течение, което преди два века се изправя срещу машините. Работниците търсят правата си, които падат жертва на автоматизацията и предизвикват такъв хаос, че срещу тях се налага да се изправят повече британски войници, отколкото срещу Наполеоновата армия.
Напредъкът на технологиите често е плашещ. Днес „лудити“ в западния свят наричат хората, които се притесняват от бъдещето, което ни носят уж неограничените възможности, дошли с компютрите. В този смисъл, донякъде всички сме, или поне е добре да бъдем малко или повече лудити.
Как изглежда историята на битката на скептиците срещу технологиите и дали тя винаги е била обречена?
Какво се променя, ако я погледнем от гледната точка на днешното време и въпросите, които то поставя?

повече информация
„Егоизмът е враг на предприемача“

„Егоизмът е враг на предприемача“

1 000 000 000 са посещенията всеки месец на сайтовете, за които се грижат днешният ни гост и неговият екип. Марио Пешев е впечатляваща личност с историята, с успехите, а най-вече – със светогледа си.
WordPress направи така, че днес всеки да може да има своето достойно място в мрежата. А Марио е автор на „парчета“ от кода, които използва днес всеки един от стотиците милиони сайтове, базирани на платформата. Неговата компания DevriX е сред 20-те най-търсени WordPress агенции в света.
Какво е да имаш свое „парченце код“ в WordPress? Какво се променя, когато от ентусиаст изведнъж се оказва начело на 50 души в свое начинание? Как изглежда бъдещето на дигиталния свят според Марио? А… дали и след десетилетие той ще ползва като запазена марка брадата си?

повече информация
WordPress. Мат, който хвърли интернет в джаза

WordPress. Мат, който хвърли интернет в джаза

2003-а, 19-годишният Мат Муленвег се вижда принуден да повика неволята. Той ползва безплатна платформа за блогове и има нужда от малко помощ, но няма кой да му я окаже. В резултат съвсем не на шега на 1 април се ражда WordPress, платформата с отворен код, благодарение на която всеки може с минимум усилия да си направи симпатичен сайт.
Днес на плещите на WordPress се крепят… 1/3 от интернет страниците по света!
Но какво общо има тук джазът? Тази история отпреди две десетилетия е колкото смислена, толкова и пълна с пъстри детайли.

повече информация
„Проблемът е в хората, не в правото“

„Проблемът е в хората, не в правото“

Защитени ли са наистина данните ни онлайн? Какви правила да спазваме, за да не бъдем изненадани неприятно? Как да сме сигурни, че не нарушаваме нечии авторски права и какво да правим, ако някой нарушава нашите? А чии ще са правата за „произведенията“ на изкуствения интелект?
И в онлайн света правото има огромно място. Рядко се сещаме за него, а сферата е изключително важна.
Христина Богиа е доктор по право, специализирала е в областта на всички тези важни теми, които технологиите отварят в юридическата наука. Преди няколко години, разочарована от системата, решава да смени попрището си и навлиза в софтуерния бранш.
Ще потърсим заедно отговора на всички тези въпроси. Ще се насочим към пресечните точки на технологиите, правото и правата на всеки от нас. Ще обсъдим много полезни ежедневни съвети, които могат да са полезни на всеки потребител. И, не на последно място, ще се докоснем до гледната точка на един смислен млад човек с особен поглед към толкова актуалната винаги у нас тема за неработещата съдебна система.

повече информация
Share This