Седя и си бъбря спокойно с приятел, обаче просто не се издържа. Пристрастен съм, бъркам в джоба и вадя телефона. Няма как да не погледна кой е писал. Защо извибрира преди секунда проклетото нещо?! А пътьом – да хвърля и един поглед колко хора са лайкнали новата ми публикация…
Всички сме така.
Днес за вниманието ни се води ожесточена битка, в която се използват всички средства. И за момента я печелят с огромна разлика онлайн гигантите, на които пък съвсем всичко им е позволено. Те се възползват, увличайки ни да се потопим в собствения си балон и с нетърпение да тръпнем за всеки следващ лайк. Разбира се, това е също тясно свързано и с начина, по който изобщо възприемаме информацията днес.
Едно от решенията, с които се спасяваме поединично, е „дигиталният минимализъм“. Дали обаче то има шанс да доведе до промяна, да стане масово? Как работи? Има ли алтернативи?
Телефон все ни свързва, телефон ни дели
„Пристрастяването е процес на създаване на психическа и/или физическа зависимост към определено вещество или действие. (…) Удоволствието и насладата, които са изпитани първоначално, при продължителна употреба на веществото или дейността, води до необходимост от употребата им, за да се възвърне нормалното състояние.“
Ползвам тази дефиниция, която повече от нас биха погледнали първа – директно взета от българската Уикипедия. Е, не важи ли за всички ни? Честно казано, нервността, с която запалените пушачи посягат към кутията, за да запалят, след като са минали заветните минути, често е доста по-безобидна гледка от ожесточението и упоритостта, с която всички бъркаме в джоба за поредната доза интернет.
Е, да, мислим си за нея като за парченце комуникация, контакт. Обаче, ясно е, в един момент тя се обръща срещу реалния контакт.
Почти всички днес сме жертва на това пристрастяване. И няма как, „Фейсбук“ има ресурсите и възможностите, за които „Филип Морис“ само може да си мечтае.
Снимка: FunkyFocus, Pixabay
Аз вървя по света и подсвирквам си даже
Безспорно компютрите, мобилните телефони, платформите за общуване са все технологии, които правят живота ни по-лесен и, може би, по-интересен. Но в един момент се превръщаме в техни роби… а уж e далеч времето, когато машините щяха да влязат в тази роля.
Ето малко конкретика. Според анализа на изследване от 2018-а си отваряме мейла средно на 6 минути или по-малко.
Използваме поне 56 приложения дневно, прескачайки между тях повече от 300 пъти.
Прекарваме около 4,5 часа на ден, цъкайки на телефона си.
Поне 40% от тези часове правим повече от една задача едновременно.
Три години по-късно цифрите няма причина цифрите да не са още по-високи. Битката става все по-ожесточена.
Тишина, тишина… Само тя ми остава след теб
В зората на интернет и компютърните игри повече се говореше за пристрастяването към тях, после темата позатихна. Останахме си с грубите шегички как в Азия приемат в санаториуми хората, които не могат да се откъснат за 10 часа от интернет… а днес всички прекарваме толкова, че и много повече време взаимодействайки с мрежата. Без някой да ни плаши. Значи няма проблем, така ли?
„А някога бях човек“. Така се казва есето на блогъра Андрю Съливан, което през септември 2016-а се превръща в хит в мрежата. Подзаглавието му гласи „Безкрайната бомбардировка от новини, клюки и картинки ни превърна в информационни наркомани. Мен ме пречупи, а може да пречупи и вас“. Блогърът емоционално разказва изводите от самонаблюдението си.
Пише, че е сред първите хора, които са пренесли живота си в мрежата в измеренията, в които го правим всички днес. И как постепенно усеща, че се превръща в бомбардирано от безсмислени нотификации същество, което напълно е заменило естествените си приоритети с постоянно взиране в екрана. В едно ангажиране на вниманието с (почти само) безсмислена информация, която няма край и не знае почивка. Разбира се, това рядко води до чак такива крайности, но за Съливан 15-годишният живот в мрежата приключва в болница с неврологични проблеми. Излизайки оттам, той си поставя много строги граници и, както сам казва, се връща към истинския живот.
Снимка: Andrea Piacquadio, Pexels
Като яребица се заобажда
Да, ние сме невинни жертви. Днес всеки он- или офлайн има основната грижа да ни привлече вниманието. Ако е магазин – за да си купим от продуктите, ако е имиджов сайт – за да се впечатлим от това, което умее собственикът му. А ако е платформа за комуникация – чат или социална мрежа, да ни ангажира така, че да продължим след всеки клик. Да скролнем. И отново, и отново.
По начало ни е хубаво. Пък и то наистина си е хубаво – имаш връзка с хората, винаги можеш да задоволиш любопитството си какво е станало с Петърчо от пети клас, когото не си виждал от 20 години. Да ти е подръка най-близкият приятел, с когото да се посъветваш правилно ли направи, като не каза „добър ден“ на кифлата, дето те дразни…
Само че в един момент идва в повече.
Към пропаст сякаш вървя
Всичко това води след себе си ужасно изтощение. Въздействието се натрупва. Следим служебния чат, лайковете на блога, какво ново в сторитата, в инстаграм и какво ли още не… Всеки нов канал си „дърпа“ по малко от вниманието ни, опитва се (и често успява) да предизвика у нас емоции. И колкото повече успява, толкова и нещата излизат от контрол.
В един момент се стига до пристрастяването, което е по-коварно от много други. Защото е перфидно, неусетно, маскирано зад моментни удоволствия и, не на последно място, без социална стигма. А от него идва и следващата стъпка – постоянна тревожност в очакване на следващото извибриране на машинката в джоба ни. Изкривяване на истинската комуникация лице в лице за сметка на другата.
И още нещо, което не е за подценяване – неотдавна стана ясно колко всъщност е „заразително“ взирането в екрана, докато двама души са седнали заедно. 30 секунди са нужни и ефектът е почти гарантиран, събеседникът също вади телефона от джоба си.
Миналото мина, бъдещето – не
Последната година също помогна заради това, че ни лиши от другия, от нормалния вариант.
Но какво да правим, за да облекчим зависимостта и малко да поуспокоим темпото?
През 2019 г. излезе книгата на Кал Нюпорт „Дигитален минимализъм“, която дава някакъв възможен отговор. А именно: да опитаме с 30-дневна „диета“, или както е по-модерно – „детокс“. Така бихме могли да проверим кое ни е наистина важно и след това постепенно и контролирано да си позволяваме само него.
Има известна логика, всъщност Нюпорт е особено убедителен в първата част, където разглежда начините, по които всеки тип онлайн страница се опитва да ни задържи по-дълго. Това наистина го прави всеки, правя го и аз с този и всеки друг текст, само че целта е различна, смисълът също. Както е например с въпросните лайкове. Да, сигурно има нещо приятно в това да видиш, че приятелите ти харесват снимката, обаче още утре тя ще потъне във фийда и какво остава след нея?
Всичко отминава под това небе
Нюпорт сполучливо сравнява умните телефони, които промениха изцяло взаимодействието ни с онлайн света, с игралните машини в казината. И двете са измислени, за да те карат да продължиш, да залагаш и да губиш още и още. Само че в единия случай става дума за пари. А в другия – за него още по-ценно в живота. Сили и енергия, които можеш да посветиш на по-смислени и приятни неща.
Концепцията му обръща поглед към по-старите проявления на минимализма от идеите на Хенри Дейвид Торо и Марк Аврелий. „Минимализъм е не просто да харчиш по-малко пари и да притежаваш по-малко неща от другите. Минималистите значително повече се стараят, понякога дори радикално, да концентрират живота си върху нещата, които значат нещо за тях“, пише Нюпорт.
Снимка: Vitaly Vlasov, Pexels
Като дим в комина
„Колкото по-малко, толкова по-добре“, гласи основното послание на дигиталния минимализъм.
Кратката формулировка на самия Нюпорт: „Дигиталният минимализъм е философия, която ти помага да си задаваш въпроса кои дигитални средства за комуникация (и кое поведение, свързано с тях) добавят най-ценни неща в живота ти. Той е мотивиран от убеждението, че целенасоченото и агресивно отстраняване на цифровия шум с ниска стойност и оптимизирането на използваните полезни инструменти могат значително да подобрят живота ти.“
Нюпорт разказва за опита си с 1600 доброволци, които се включват в експеримента му и минават по описаната в книгата „информационна диета“. Той обобщава практиките, които са откроили като най-работещи в експеримента му и все пак – до голяма степен те се препокриват с основното послание.
Първата стъпка е да седнете и да помислите кои са наистина важните ви технологии. После за 30 дни да изключите всичко, което попада в графата „май мога и без него“. Добре е през този месец да си намерите и повече „аналогови забавления“, които по някакъв начин да компенсират лишенията. Следва правенето на план на базата на изводите от тези 30 дни и плавно връщане към нормалното.
Само че, в добрия случай, с едно наум и 309832983 приложения по-малко в телефона.
Бързаш, нямаш време
И какво, да ставаме отшелници? О не, в никакъв случай. Най-малкото, мнозина не биха могли да си позволят дигиталния минимализъм, предлаган от Нюпорт, просто защото голяма част от работата им е свързана със социалните мрежи. А и прекалено строгите диети… винаги се връщат като йо-йо. Пък същото важи и за другите зависимости.
Сред другите идеи на Нюпорт има и такива, по които си струват да се замислим: да прекарваме повече време сами, да оставяме телефоните вкъщи, като излизаме на дълги разходки. Дори от време на време да сядаме и да пишем писма сами на себе си. Да избягваме „харесванията“ като начин на комуникация за сметка на разговорите – в краен случай и онлайн. Докато си почиваме, да предпочитаме занимания, изискващи повече усилия, вместо такива, при които пасивно консумираме информацията. Четене с разбиране вместо просто скимиране.
Със 100 километра в час
А дали пък не е достатъчно просто да имаме едно наум? Точни рецепти няма как да дадем, не ни е това специалността. Но пък и дигиталният минимализъм звучи като малко обща и крайна концепция, която надали би могла да стане масова.
Крайностите като цяло рядко работят, а и резките решения не са особено често и оптималните. Темата е голяма, и все пак, в духа на минимализма, нека спрем дотук. Скоро очаквайте и прелюбопитната гледна точка на психолог.
Определено си струва всеки от време на време да спре и да се замисли дали не трябва малко да върне личната си граница по-назад, към аналоговото. Да махне поне определено ненужните изписуквания на телефона за всяка дреболия. Да има едно наум, преди само 10 секунди по-късно пак да грабне джобния компютър. Надали се е случило нещо чак пък толкова важно…
