Да уловиш мига вече значи друго, не като във времената преди Tik Tok. Или не? Тези снимки ще ви припомнят защо фотографията ще живее по-дълго от социалните мрежи.
Много преди дигиталното, а и след него, ние сме преди всичко колекционери на образи. Не вярвате ли? Ето 10 кадъра, които ще ни припомнят защо е важно от време на време да поспрем. Да се загледаме, замислим, да почувстваме…
Че снимките могат да са много повече от моментен блясък. Късчета истина, неочаквана история, повод за осмисляне на света.
Рафаело Казаков представя избрани снимки от личната си колекция в галерия Синтезис в София от 22 март до 28 април 2023 г. (Още – тук.)
Защо е интересно събитието? Както казва колекционерът, „защото предлага идеята, че фотографията има тяло. Че в света има изящни платинотипии, в които скъпоценна емулсия се нанася на ръка за бъдещото уникално изображение. Че фотографията живее живот извън екраните“.
Огледала и прозорци
– именно така се казва предстоящата изложба. „Да колекционираш изображения, означава да правиш списък на желанията и страховете си“, допълва той. „Това, което си имал, изгубил, забравил; онова, което едновременно желаеш и от което те е страх, вече съществува в завършен вид в образите на другите. Да ги направиш част от живота си, е по-малко безразсъдно от това да се опиташ да изживееш всичко и по-евтино от това да бъдеш навсякъде“.
Колекцията му събира образи от близо и далеч. „Любовта ми към фотографията живее в най-чистия си вид в снимките на другите. Аз вече много пъти съм се оглеждал в техните огледала и съм се взирал през техните прозорци и сега се надявам, че с първото публично представяне на фотографската ми колекция ще намеря хора, които да споделят тези мои малки пътешествия и съпреживеят поне част от радостта и страстта, с която съм събирал снимки през годините“.
Готови ли сте за 10 (+1) вълнуващи фотографии и историите зад тях?
Работа като работа
Йожени дьо Салиняк, Бруклинският мост, 1914 г.
„Бояджиите на Бруклинския мост“ се казва този шедьовър с интересна история и неочакван послеслов. Авторът работи като фотограф – държавен служител, задачата му е да документира как се създава модерната инфраструктура на Ню Йорк. Един ден, минавайки край моста, той вижда работниците, покатерили се по въжетата, без да се впечатляват от опасностите.
„Тогава му хрумва оригинална идея“, разказва Рафаело. „Кани ги да дойдат в неделя, когато не са на работа и да си облекат официални облекла. Те го правят, идват с шапки, костюми и сетрета, дрехите, с които ходят на църква. Позират му с радост, за тях височината не значи абсолютно нищо“.
Снимката е добре позната на ценителите, но има и продължение. Ето че през 90-те българинът Божидар Янев се оказва на много важен пост – отговаря за управлението и поддръжката на всички мостове в Ню Йорк и региона. Въпреки това, признава, че… винаги е мечтаел да се окаже в ролята на работниците, да се катери нагоре по въжетата, а така и няма шанс заради строгите разпоредби.
Един ден ПЕТА, организацията за защита на правата на животните, организира протест, техен активист се катери и закача огромен плакат. „Божидар използва този момент за извинение най-после да се качи на моста, абсолютно ненужно и рисковано за живота му“, разказва Рафаело. „След няколко години на вратата на офиса му почуква човек и му носи тази снимка за спомен – казва на Божидар, че в този ден е бил на пешеходната пътека на моста и е заснел самовъзложената въздушна експедиция на нашият инженер авантюрист, който впрочем, също е и фотограф“.
Пъпът на света
Антони Георгиев, Ню Йорк, 1987 г.
„Антони Георгиев е с един ден по-млад от мен, но когато се запознахме в началото на 80-те, вече беше напреднал като фотограф, а аз точно прохождах“, разказва Рафаело. Заедно с приятелството, което възникна, помежду ни се оформи и една негласна, аморфната връзка между учител и ученик.
Едно няколкоседмично негово пребиваване в САЩ през 1987 г. дава забележителен като количество и качество цикъл фотографии, които аз и тогава, и днес много харесвам.“
Преди да емигрира в Дания през 1989 г., Антони подарява на Рафаело няколко кутии с оригинални авторски копия и това поставя началото на колекцията.
На ръба на живота
Георгий Пинхасов. СССР, 1981 г.
„Фотоапаратът понякога ни показва колко слабо е човешкото зрение“, казва Рафаело за тази фотография. „Георгий Пинхасов натиска спусъка на камерата в момента, когато мужикът вляво забива длето в корема на другия“. Опит за убийство!
Както разказва Пинхасов, „в онзи момент не видях нищо. Преминах, без да забавя крачка. Сянката ми с наведена глава също е хваната в момента като свидетелство, че не съм свидетел. Въпреки че това бе един от първите ми опити в уличната фотография, рефлексите не ми изневериха.
Постепенно се убедих, че решителният миг не е умението да избереш момента и да го наречеш решителен, а нещо съвсем друго. Моментът решава, а не ти. Ролята ти е да му вярваш и да не му се пречкаш. Да спреш да го контролираш, тогава той ще застане пред теб с това, което Картие-Бресон нарича „момента на истината“.“
Как се развива сюжетът от снимката? Е, човекът оживява.
Мигът е в нас и ние сме в мига
Йордан Йорданов – Юри, Мексико, 1981 г. (вероятно)
Същата година (може би?), както при предишния кадър, на другия край на света. „Копието от тази фотография е без подпис и без заглавие“, разказва Рафаело. „Доколкото ми е известно, то е единствено“.
„Преди 30 години много би ми се искало да разбера: закачени ли са шапките, или хвърчат; кой братовчед на Годо чака мустакатият тип; мястото Мексико ли е наистина, или не… Но днес съм наясно, че познанието може да бъде смъртоносно за крехкия живот на красотата. За мен неяснотата е едно от най-важните неща в света – във фотографията, в изкуството, в мисълта, че нищо никога не е това, което изглежда.
Кадърът нищо не говори. Пълен е с неяснота, целият е неяснота. Не знаем мястото, не знаем момента. Кой е този човек? Летят ли шапките, или са реклама на магазина му? Неяснотата и объркаността понякога са много важни“, размишлява Рафаело.
И аз имам какво да добавя тук. „И додето се раждат лъчите“ се казва романът, който написах за създателя на тази фотография Йордан Йорданов – Юри, именно задавайки си въпросите за неочакваното минало, за неяснотата и историите, запечатани в една снимка…
Лети, лети…
Цветомир Трънков, Варна
„Варненският фотограф улавя този кадър по начина, за който говори Пинхасов – фотографската реакция е предсъзнателна, първосигнална“, казва Рафаело. „Решаващият момент няма да бъде уловен, ако фотографът не натисне спусъка с предварително усещане.“
„Това е една от едва 7-8 снимки в колекцията ми на хора, които скачат“, допълва колекционерът. „Височината ме ужасява и те може би са обратната страна на страха ми – очарованието…“
Моето семейство и други животни
Ален Лабойл, Южна Франция
„Авторът живее в селски район, има къща с голям двор, в снимките му могат да се видят бесовете и свободата на шестте му деца“, разказва Рафаело. „Те играят, търчат голи, удрят се, плачат, бият се. Чувството за свобода и едновременно с него – това за болка. Опиянението от толкова рано дадената свобода, която може да значи много за едно дете“.
Поредицата на Лабойл наистина е забележителна, защото целта му е да се радва и да документира това, което се случва на голямото му семейство „на ръба на света, където преходното и универсалното от детството се събират“.
„Много красиви, истински, човешки снимки, които доказват, че шансът на фотографа е да работи от сърцето си, от това, което е най-близко до него“, казва Рафаело. „Когато снимаш нещата, които обичаш, който те болят, тогава се получава.“
Ще строим завод…
Гаро Кешишян, серия „Строителни войски“ (1981 – 1994 г.)
„Не може да има две еднакви снимки“, беше казал на гости на Дигитални истории Гаро Кешишян. Именно това е серията, с която най-много хора го познават, защото той представя едно неочаквано явление.
То започва през 1920 г. от правителството на Александър Стамболийски, всички младежи биват задължени на трудова повиввост, да се трудят безплатно в полза на държавата. По-късно примерът е заимстван от много страни, а у нас строителните войски се превръщат в звено, където са събрани мъже от етническите малцинства и хора, обявени за неблагонадеждни.
Гаро Кешишян проследява с десетилетия историята им през обектива си. „С много усилия печелех доверието на момчетата, които снимах“, спомня си той. „Успях да пресъздам тяхната ежедневна битка да съхранят човешкото в себе си в условията на нечовешки битови и работни условия. В целия цикъл е постоянно видима крещящата етническа дискриминация. Но най-силната движеща сила, която ме караше да се връщам отново и отново, беше състраданието, съчувствието ми към тези момчета, чиято единствена вина беше къде и кога се бяха родили.“
„Момчето, което козирува на тази снимка, е на 18“, казва Рафаело. „Според мен това е портрет на вината, за която говори Гаро“.
Сартр на плажа
Антанас Суткус, плажът на Нида, Литва
Най-известният фотограф от т. нар. „Литовска школа“, създава най-ценените си кадри съвсем млад. Тук снима на плажа една от големите личности на ХХ век – Жан-Пол Сартр, когато е едва на 26.
„Много ми е интересно дали, когато авторът е правил тези снимки, е мислел съзнателно за екзистенциализма, за самотата на човека, за алиенацията?“, пита се Рафаело.
„Адът – това са другите“. Струва си да си припомняме и думите на Сартр, толкова изразителен и летящ на тази снимка. Който доста ни говори и за времето, което ще дойде с технологиите. „Достатъчно е един човек да ненавижда друг – и ненавистта ще се пренася от съсед на съсед, заразявайки цялото човечество.“
„Копието на Сартр в тази изложба дойде при мен с лош късмет, започна да пожълтява само десет години, след като го купих директно от Суткус. „В началото на тази година стиснах зъби и си позволих да го фиксирам наново и измия добре с надеждата да спра процеса. Сега трябват да минат поне пет години, за да разбера успял ли съм…“
Да, колекционерството изисква търпение…
Погледът на ангела
Робърт Франк, 1955 г., Саутхемптън
Знае ли човек някога какво се задава, подозира ли, надява ли се да го избегне?
„Съзнанието ни често модулира емоцията от една фотография вследствие на случилото се по-късно“, разказва Рафаело. „Снимката на Робърт Франк на дъщеря му Андреа и първата му съпруга Мери за мен е наситена с предизвестен трагизъм. Заради знанието, че 19 години по-късно Андреа ще загине в самолетна катастрофа.“
Самият Робърт Франк, легендарен американски фотограф от швейцарски произход, доживява 94-годишна възраст и си отива през 2019 г.
Какво ли му е казал в онзи момент ангелът…?
Реквием
Ан Ардън Макдоналд
„С Ан сме приятели вече доста години. Тя е пример за артист, не просто посветен, а обречен на собственото си изкуство“, казва Рафаело. „Летящият ѝ автопортрет е една от най-любимите ми снимки въобще“.
Преди да се разделим, нека отново спомена, че още много от колекцията на Рафаело Казаков можете да видите на впечатляващата изложба.
„Добрият колекционер още в самото начало знае, че не можеш да притежаваш изкуство, а само да го преживяваш“, казва той.
„Като запален меломан, за мен е по-важно да мога да чуя една музика, отколкото да я имам записана. Един от огромните ми страхове е, че някъде по света има създадена напълно неизвестна за мен музика, по-разтърсваща от Реквиема на Моцарт. В творба от този мащаб въздухът е скулптура, камъкът е вода, а римите са вечност. Но е възможно да не е музика, а да е фотография. Ако някой знае нещо по въпроса, моля да ми пише. Не искам нищо да купувам, само да чуя. Или да видя…“