„През декември навършвам 63 години. Видял съм много и съм преживял много. Вместо да намаляват, проблемите стават все повече. Имах два инсулта, злокачествен тумор и още. В тези трудни моменти винаги имаше един човек до мен, който отново и отново ме изправяше на крака и дори ми даваше крила. Този човек е моята съпруга Тони. Преди няколко дни спонтанно записах чувствата си към нея в няколко реда. Тъй като не съм нито музикант, нито певец, с помощта на изкуствен интелект направих от тях песен.“
Силните истории продължават да се случват в дигиталния свят заради, благодарение на или въпреки него. И както отношенията ни като хора неусетно се променят от развитието на технологиите, така ги има и онези универсални сюжети, които оцеляват във времето и се прераждат с нови нюанси, с нови детайли и вдъхновение.
Все по-често историите изчезват яко фийд, незабелязани в бързината на скролването, на злободневното. Имаме ли времето и нагласата да ги потърсим? Да се зачетем, да се увлечем по тях, докато бързаме нататък, улисани в поредната злободневна тема?
Тази история е за любовта, дошла не много рано, но навреме. За късмета и щастието да намериш своя човек. За мечтите, които отлагаме, а не бива. За силата да не се предаваш, дори в най-трудните моменти и пред най-тежките предизвикателства. Поне докато имаш най-силната опора, тази на човека до себе си.
Падаме, както ходим
Чавдар Михайлов изглежда върлинест мъж, мисълта му тича, он- или офлайн. Налага се да се чуем през мрежата, за да побъбрим. Един ден преди това той за пореден път е отворил Dir.bg, да прочете новините от България, както казва, за да им се ядоса, но попада на анкетата на Дигитални истории за това накъде ни води изкуственият интелект. Решава да я попълни и добавя нещо от себе си – именно редовете, с които започна тази история. А на мен ми стана любопитно да науча повече. Да се потопим всички в разказа му и да потърсим поуките. Не толкова за изкуствения интелект, колкото за човешкото, за универсалното..
„Когато погледна моята история, виждам, че тя наистина не е стандартна. И, разбира се, тук много добре пасва една стара поговорка: не е важно какво се е случило, важно е как го разказваш“, усмихва се Чавдар.
Биографията му е класическият сюжет на прехода. Завършил техникума по фотография, после и висше по същата специалност, пътят в търсенето на по-добро бъдеще го води до Германия… също и любовта.
Изпращат го на специализация, където се залюбва с момиче от смесен брак на българин и германка.
Сбогом, Ленин!
1989 г., промените витаят във въздуха, а на Чавдар му е тясно, току-що върнал се у нас. Започва да крои планове как да замине за Америка през Канада. Една вечер отива при приятел, сервитьор в Новотела, и го моли за 2000 лв. заем, с които да купи мечтания билет. Всичко е измислено, на следващия ден трябва да вземе парите и да организира заминаването… когато на вратата му се звъни.
Дошла е студентската му любов от Германия. „Пристига и казва: „Не мога без теб“. Нали знаете как стават тези истории? И аз замислих. „Добре“. Опитахме се да живеем в България, обаче не се получи. Живеехме с родителите ми, брат ми и семейството му – девет човека в стая, хол и кухня. 6 месеца се опитвахме да направим нещо, да вземем апартамент. Но разбрахме, че няма да стане и подадохме документи да се върнем в ГДР“.
Така вместо в САЩ, героят ни се озовава в Германия. Докато получат документите обаче, вече няма нужда от тях, дошъл е 9 ноември 1989 г., Берлинската стена е паднала, а Чавдар и жена му седмица по-късно заживяват в новата обединена държава.
Стихосбирка бих написал, посветил ти бих куплет
Там работи като телевизионен оператор, после го канят като фоторепортер на свободна практика в агенция, чиито снимки използват най-големите немски медии. Работата му харесва – осигуряват му техника, с която да подслушва полицията, бърза помощ и пожарната, така че случи ли се нещо важно, е първи в епицентъра.
Специализира се дотолкова, че спи със слушалка в ухото и по тона на чутия разговор бързо преценява кога има повод да се запъти към поредното местопрестъпление. Често се озовава там преди полицаите и лекарите, запечатва какви ли не житейски случки. Казва, че по онова време формира основния си житейски принцип – на първо място да не вреди никому. Ако ще отразява ужасяващи случки и ситуации, то ще е с деликатност и уважение към пострадалите. Например, при тежка катастрофа със загинали деца, прави снимка, която става популярна – кукличка, паднала до пролятата кръв. Именно тази му деликатност обаче слага край на работата.
Чавдар попада на ужасяваща катастрофа. Младеж с мотор е опитал да заобиколи камион, но шофьорът не го видял и го помел. „Бях още преди бърза помощ, опитах да успокоя шофьора, който беше в много тежко състояние. Беше лято, горещо, снимах как кръвта се изпарява, вдигаше се пара, виждаше се само обувката, а отзад – моторът и камионът. Веднага се обаждам на моята шефка и казвам къде съм, какво съм снимал. А тя отвръща: „Снимай му лицето“. Как ще му снимам лицето? Това е нечовешко. „Щом не искаш, си уволнен!“ И това беше.“
Двойната Лотхен
Всяко зло за добро – българинът избира да смени посоката и се насочва към съвсем различна боласт. По ирония на съдбата днес работи в компания, която създава части за някои от най-модерните коли, макар самият той нищо да не разбира от автомобили – разделя ги по цветове, а не по марки. Въпреки това създава части за болиди от Формула 1, а също и за Koenigsegg – шведския автомобилостроител, създаващ едни от най-бързите коли в света. Чавдар вече 20 години е в бранша и създава шаблоните, по които се създават сложните карбонови части, изградил си е име.
Докато всичко това се случва, си отива една любов. С жена му имат дъщеря, но постепенно се усеща как се отдалечават. Започват да се карат на злободневни теми и бързо решават, че е дошъл моментът да се разделят.
„Толкова внезапно дойде разводът, след него изобщо не знаех какво ще правя, нямаше дори къде да живея. Набързо купих къща със заем, но в крайна сметка успях да я изплатя, там съм и днес.“
Чавдар посреща 40-ия си рожден ден сам, неподготвен за новите предизвикателства. Опитва да излиза с момичета, но бързо се отказва, защото разбира, че няма да е лесно да попадне на човек, с когото да се разбира. „Насила се запознах с няколко жени, просто не става. Не съвпада! Човек трябва да види дали си пасвате, как мисли другият“.
И тогава най-неочаквано се случва най-важното, намира любовта с главна буква, при това съвсем случайно.
Монтеки, Капулети и Гинчето
Чавдар е в България, за да се види с роднините си. Разказва на майка си, че се чувства самотен, не е бил готов за живота на разведен мъж на средна възраст…
„А тя възкликна: „Нищо, случва се. Ето, горката Тони, и тя има проблеми, и тя се разведе.“ Коя Тони? Оказа се племенничката на най-добрата ѝ приятелка. Като бяхме млади, нарочно не искали да ни запознават – имах прословуто име, че се движа само по барове. „Ами, Тони е на Гинчето племенничката“. „Откъде да знам, че Гинчето има племенничката, защо не сте ни запознали?“ „Криехме я от теб. Тони е интелигентно момиче, геодезистка“.
Стана ми интересно, обаче майка ми не даде номера ѝ. След седмица пак се сетих и я попитах: „Абе, знаеш ли, не съм се обаждал отдавна на Гинчето, имаш ли ѝ телефона?“. Звъннах на леля Гинка и почнах направо: „Давай номера на племенничката ти“. Тя ми го продиктува, обадих се, по телефона се заприказвахме. Отначало беше за това кой какви проблеми има…“
После от проблемите се стига до решенията. Чавдар намира общи теми за разговор с племенничката на Гинчето. Разприказват се и не след дълго той я кани в новата си родина.
Там нещата не потръгват гладко.
2007 г. Чавдар е поканил Тони през декември, за да обиколят коледните панаири… но тогава пък е и сезонът, в който компанията му работи най-здраво за новите болиди на отборите от Формула 1… „Говоря си с моя шеф, казвам му: трябва да отида на летището, чака ме момиче. „Тук има работа, не може, трябва да я свършиш“. Справям се някак, излизам, тръгвам към летището… задръстване. Бях закъснял 10 минути, нямах време да купя и цветя… Пълен провал!“, усмихва се той.
Обаче, нещата потръгват като в приказка. И, знаете, заживели мирно и щастливо…
Животът е прекрасен
Основният проблем на приказките е, че свършват. Виждаме развръзката, но дали Красавицата и разхубавеният Звяр са били щастливи и като семейство? Кой от двата е миел съдовете? Ами измежду Снежанка и принца? Завършили ли са висше седемте козленца?
Що се отнася до Чавдар и Тони, щастието е пълно. Няколко месеца се чуват по телефона, виждат се и през лятото в България. И ето че идва моментът той да я покани да пробват да поживеят заедно в Германия… Минават дълги и щастливи години, двамата се наслаждават на късната любов. Преди няколко години Чавдар е зарадван и като дядо от дъщерята от първия му брак…
После обаче, както стана ясно от началото на тази Дигитална истори, идват болестите.
Мозъчен удар. Чавдар има късмета, че се случва рано сутринта, лекарите идват бързо и го спасяват. Втори инсулт няколко месеца по-късно… „А пък аз съм от истинските мъже“, не губи усмивката си той. „Като ме заболи нещо, веднага лягам и не мърдам. Тони трябва да е до мен и пет пъти на час да ме пита как съм. Имах късмет, че ударите не бяха тежки, но тя беше, която ме спаси. Грижеше се за мен непрестанно. Дори като си стъпих на краката, все беше до мен, и досега е тук“.
Още няколко месеца по-късно следва нова тежка диагноза. Рак на простата. Следва бърза операция, дълго време не знае дали туморът е злокачествен, трябва да минат три месеца, преди да му излезе час за консултация с лекар. После идва операция на тазобедрената става…
„По мен студентите по медицина могат да учат, имам всякакви проблеми“.
Ангелинка
Любовта има много измерения, ще се съгласите. Щом я има и си личи дори тогава, когато заговорим за инсулти и тазобедрени стави. „Тони все тича покрай мен. Дори имаме едно лозе тук, сега ще го продаваме, тя работи повече от мен…“
Стигаме до изкуствения интелект. Тук няма да се месим – нито аз, нито ChatGPT и ще оставим Чавдар да разкаже сам развръзката на тази дълга и красива за мен история.
„Една вечер, след две бири и три шота ракия, мислех за моите два инсулта, злокачествения тумор и предстоящата операция на тазобедрената става. Тогава ми дойдоха някои мисли, които не се римуваха съвсем добре, но изглеждаха като стихотворение.
Не мога да спра да мисля за теб. Очите ти блестят като звезди. Шепотът ти в нощта е като мелодия… Луд съм по теб…
Когато те видях, не знаех, че ще ми донесеш любов! Сега не мога и не искам да се разделя с теб. Обичам да се губя в твоята любов…
Любовта те доведе в живота ми. Не мога да поема по друг път… Не искам повече да живея без теб, обичам те… ела… нека полетим…
Ах, колко е трудно да бъдеш влюбен на 40 години
Може би идва един момент, в който свикваме един с друг и започваме да не забелязваме много неща, които сме виждали преди. Любовта почва да избледнява и идва ежедневието, по-малко се отделя време за нас, двамата. Но идват ситуации, както беше с моите болести, когато виждаш, че човекът се връща и е до теб. И тогава разбираш, че това е истинският човек и по някакъв начин трябва да му кажеш: „Благодаря“. Да покажеш, че го виждаш.
Беше важно за мен да благодаря на жена си, това, което тя прави, не е нещо, което може да се приеме за даденост.
На следващия ден прочетох за Suno и веднага го изпробвах. Този изкуствен интелект може да превърне моя текст в песен, като добави мелодия и глас. Бях щастлив, че ми дава тази възможност, защото не мога да свиря на инструменти и пея фалшиво. Да намеря правилната мелодия с подходящия глас не беше толкова лесно, но след една седмица и 35 предложения от Suno, най-накрая получих песен, която ми харесва.
Някои си мислят, че трябва да срещнат човека, който ще е до тях, на млади години. Но човек не знае. Аз просто имах късмет, а и тя имаше. Разбираме се, допадаме си. Тя командва, аз си мълча. Като ми дойде много, тогава кипвам, но се разбираме много добре…“
Сирано де GPT
Когато започват болежките, Чавдар решава, че е време да изпълни някои дълго отлагани мечти. Първата му задача е да си направи списък:
- Да напише книга
- Да издаде детска книжка за двете си внучета
- Да напише песен
- С Тони да отида на Малдивите
- Да направи дърворезбован стол
- Да оправи старото си колело
- Да си купи дрона, за който е мечтал като фотограф
- Да види Китайската стена
„Ей такива работи, неща, които искам да ми се случат, преди да ритна камбаната. И едно по едно, от време на време, всичко се случва“.
Тази година за Великден прави детската книжка за внучетата. Две мечета с техните имена – Оливер и Мила, стават рано и тръгват навън. Едното вижда, че зайчето е скрило яйцата, намират ги и отиват при заека. Чавдар пише текста, а картинките са дело на ChatGPT.
„Той ми помогна. С тези рисунки на мечетата съм много горд, защото са си мои, никой друг няма същите. Тази книжка е уникат за децата, много я харесаха. Така за първи се срещнах с креативността на изкуствения интелект. Но според мен той не е креативен, а хората. ИИ помага точно на такива като мен, които не могат да пеят, да рисуват, да музицират, но имат желание да сътворят нещо, да го направят и да са щастливи от това“.
Носете си новите дрехи, момчета
Постепенно отмята и други точки от списъка. Разговорът ни се е отложил малко, защото двамата с Тони са на Малдивите. Полита и дълго обещаваният дрон.
„Всичките тези мечти ги имах още на 18. Но човек все няма време, все отбутва, все си намира причина да не може да ги свърши, малките лични цели“, казва Чавдар. Докато днес има и време, и посока, и любов. И „кюнстлих интелигенц“ – ИИ, една от малкото чуждици, които се промъкват в живописния му български.
„Човек трябва по-рано да ги прави тези неща, защото, като остарееш, вече всичко се случва по-трудно… Преди това семейство, деца, работа… нямаш време за мечти. Човек е щастлив, като се прибере вкъщи и може за малко да седне да си почине. Но сега чакам с нетърпение да се пенсионирам, да имам късмет да поживея малко като пенсионер, за да си довърша списъка.
Като са ти подарили свещ, запали я. Не я пази в ъгъла, да чакаш, за спомен, че някой ти я е подарил, че е надписана. Просто я остави да изгори, за да я видиш. Защото ти ще си заминеш и няма да видиш как гори. Човек трябва да си живее живота, да му се наслади…“
Любов по време на холера
„Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките ѝ първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е по-безкраен от смъртта.
– И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? – попита той.
Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.
– Цял живот – отвърна той.“
Ако нищо не ви говорят последните редове, а сте сте прочели дотук историята на Чавдар Михайлов, определено ви препоръчваме да питате ChatGPT кой е Флорентино Ариса.
Понякога краят на историята идва преди началото. Понякога предопределението си знае работата, но в други случаи изглежда толкова залисано в собствения фийд на любимата социална мрежа, че никакво го няма. Обаче винаги ще ги има тези истории. Които да ни припомнят какво е човешкото, кой е човекът и какво е любовта. Ще ги има и в епохата на изкуствения интелект, сигурен съм. ще ги има дори и след това.