Помните ли, едно време колекционирахме какво ли не: марки, салфетки, картички, снимки…, дори спомени?

2000-ата година. Един от големите учени на своето време започва оригинален експеримент. Ще носи денем и нощем на врата си камера, която да записва всеки миг от ежедневието му. С идеята да не изпусне нищо! Животът му да бъде уловен и надлежно документиран, той да може да се връща към всеки един момент от него, а и защо не… един ден отново да го преживее виртуално?

Гордън Бел е световноизвестен компютърен учен, на негово име се дава една от най-престижните награди в света на информатиката. Но експериментът който прави – да запише всяка секунда от своя живот, днес ни дава много повече, отколкото научните му изследвания. По един или друг начин, показва накъде сме се запътили всички.

Идеята му звучи като шега… защото вече се е претворила в практиката. Да, ние оставяме онлайн огромна следа от всяка своя минута. И това не ни впечатлява, не ни радва, дори не ни кара да си задаваме въпроса какви са последиците.

Мечтаете ли си да си спомните всеки важен миг от живота? Първата целувка, първата усмивка на новороденото хлапе, онази незабравима среща, която ви подсказа как да промените живота си?

Днес е по-лесно от всякога. И същевременно по-трудно, по-предизвикателно, дори… по-опасно.

Има Logика

“Lifelogging” – „записване на живота“. Добрият стар „животопис“, но с ново, технологично измерение. Има един известен „лайфлогър“, преди всички да се превърнем в такива, и неговото име е Гордън Бел.

Началото на века беше времето на големия ентусиазъм по новите технологии. Изведнъж се оказахме свързани в световна мрежа, постепенно тя щеше да се разпростре до всички ни.

По това време Гордън вече е натрупал огромен опит в света на компютрите.

Роден през 1934 г., той е изминал целия път от компютрите с размери на къща и примитивни умения. Баща му има магазин за електроника и по тази област от малък се увлича Гордън. Продължава с електроинженерство в МИТ, после пътят го отвежда на обучение в Австралия. По това време се случват две вълнуващи срещи, които се превръщат в любов. С бъдещата му съпруга Гуен и… със софтуера. През 1957 г., когато тази област все още се смята за екзотика и се водят спорове дали изобщо ще просъществува, той се запалва по идеята не толкова да конструира машинарии, колкото да намира начини да ги управлява.

През следващите десетилетия той се превръща във водещ учен в безброй области, свързани с компютрите. През 1972 г. пише „Закона на Бел за компютърните класове“, с който дефинира естествения жизнен цикъл на компютърните системи. Още тогава той предсказва, че на всеки 10 години ще се появява ново поколение технологични решения, които ще променят драстично света.

После… това започва да се случва пред погледа на всички ни. В интервю от 1992 г. мистър Бел самоуверено твърди, че „след 25 години компютрите ще бъдат точно като телефоните! При това те ще осъществяват комуникация през цялото време“!

Житие и страдания грешнаго Гордъна

Явно адашът на Алф и Стинг има усет не само за технологиите, но и за бизнеса, тъй като през 1995 г. се присъединява към развихрилата глобалната си доминация компания Microsoft.

И ето че стигаме до прехода между вековете, който посреща Гордън като водещ изследовател за тогавашния безспорен гигант. Насочил се е към технологиите, които позволяват дистанционна комуникация, както сам казва, „да бъдеш някъде, без да си там“. Именно в тази роля ученият стартира проекта MyLifeBits – „парченца от живота ми“. Лабораторията, която ръководи, изследва начина, по който информационните технологии улесняват комуникацията. Тъкмо са се появили първите примитивни възможности за дигитална фотография.

Гордън толкова си обича работата, че решава експериментът да се проведе не със съдействието на доброволци, а ролята на опитна мишка да поеме самият той.

Така на врата му се озовава дигитален фотоапарат, програмиран така, че да прави снимка на всеки 30 секунди. Но това далеч не е всичко – ученият иска да събере колкото може повече „следи“ от живота си. Така постепенно сканира всичките си статии, лекции, презентации, бележки. Запазва филмите, които е гледал, книгите, които е чел. Започва да записва всеки телефонен разговор. После добавя и здравословните показатели – включва данни за пулса си във всеки момент, температурата.

Дигитализирай това

Чудо голямо – ще си кажете. Ами че днес, четвърт век по-късно, това го прави почти всеки. Можеш да влезеш в профила си в Google, да си спомниш къде си бил преди година, какво си правил. Търсачката пази история и на комуникацията, и на всекидневните ти търсения, още от първия ден, когато си я отворил. Всеки от нас трупа хиляди снимки, които почти никога няма време да погледне. Какво му е интересното тогава на лайфлогъра?

Експериментът, който се оказва пророчески, и изводите, които с пълна сила важат и за нас, днешните обикновени лайфлогъри, озовали се във времената на изкуствения интелект.

Гордън е вдъхновен за експеримента от изследванията на Ванивар Буш, известен учен, съветник на Рузвелт през Втората световна война. През 1945 г. той предсказва създаването на машина, наречена „мемекс“ – комбинация от английските думи за „памет“ и „индекс“. Представя си я като своеобразно бюро, което сканира, намира взаимовръзки и после извлича информацията от огромен обем най-различни данни. Описва и доста технически детайли – ще се ползват фотоапарат, микрофилм.

Буш формулира в манифеста „Както може да си помислим“ идеята, че ще използваме технологиите, за да разширим възможностите на собствения си мозък. Определено в тази част се оказва прав, за разлика от микрофилмите…

Дневниците на вампира

Опитите за лайфлогване не закъсняват. Робърт Шийлдс решава да описва всичко, което му се е случило в 5-минутни интервали. Прави го четвърт век – от 1972 до 1997 г.! Резултатът? Най-дългият дневник в историята с 37 милиона думи. Робърт определено е бил писател, а не читател.

Малко по-модерно решение решава да потърси Гордън Бел. Да вкара цялата информация за живота в една система, благодарение на която да може да възпроизведе всеки отминал миг…

Бел решава, че ще стане първият човек, който няма нужда от хартия и ще дигитализира всичко важно за себе си. (Дали това не е още едно своеобразно пророчество?) В началото основната работа поема асистентката му Вики, която се заема с „голямото сканиране“. Тефтери със записки, сметки за ток и парно. Архивът му започва от снимка на майка му малко след като се е родила през 1900 г.

Скоро в записването се включват още двама изследователи – негови колеги от лабораторията на Microsoft. Те му помагат със създаването на софтуер, който да улесни събирането и класифицирането на записите.

Постепенно данните стават полезни. Веднъж, след като се чува с лекаря си, Гордън не успява да запомни всички съвети, които е получил, затова прослушва разговора отново. Когато негов приятел умира, той се заравя в 20-годишната им кореспонденция, за да подготви паметно слово.

Гордън Бел връчва наградата „Гордън Бел“

Миг като вечност

„В началото експериментът ме правеше много самодоволен“, спомня си Гордън. „Превърнах се в нещо като библиотекар на семейството, защото можех да разрешавам спорове за това кога някой има рожден ден или кога е дошла сметката. Основната ми идея беше нищо да не се пази на хартия. Тя е ужасна, защото на нея не може да се търси автоматизирано“.

Начинанието, уви, никак не се харесва на съпругата му. „Говорехме си и тя от време на време питаше: „Не си записал това, нали?“. А аз се смеех и си признавах, че записвам всичко. И тя започваше да вика: „Изтрий го! Изтрий го!“. Само че Бел не обича да трие нищо, именно това е основната част от философията на експеримента му.

Забравянето определено ни прави хора. Именно то е функцията, която спасява мозъка ни от претоварване. Отсяването на информацията ни прави креативни, създава магията на ежедневието. Но пък дали не ни лишава и от много възможности?

В началото го плаши липсата на достатъчно памет. Само за месец е събрал 1 гигабайт данни, така прави сметката, че за логването на живота на 72-годишен човек ще са нужни между 1 и 3 терабайта – почти невъзможни по онова време измерения. Достатъчно е да кажем колко бързо се променят нещата – 1 гигабайт памет през 1956 струва $10 милиона, а половин век по-късно – $1. Но я има и обратната страна – всяко следващо поколение технологии изисква все повече памет…

Схема на всички източници на данни, които записва Гордън

Къде бил Бел

През 2009-а Гордън и колегите му публикуват книгата „Пълно обобщение“, в която разказват за целия експеримент. От нея става ясно, че освен да съхрани спомените, идеята на лайфлогването е да помага на хората да откриват полезни закономерности и така да подобряват живота си. Бел, който е претърпял междувременно две операции за сърдечен байпас, анализира данните, за да намери зависимости между начина си на хранене, спортуването и симптомите на стенокардия. Казва,че това му помага да си спести нуждата от трета операция.

Оттук се ражда идеята, че тепърва ще ставаме свидетели на все повече софтуер, който да ни помага да извличаме закономерности от хаоса на разрастващите се данни. Е, до момента това надали се оказва точна прогноза, може би в тази посока напредъкът ще дойде скоро, с помощта на изкуствения интелект.

В книгата Бел предрича, че хората ще записват всичко, което виждат и чуват до 2020 г. Тук поне, според мен, се оказва не по-малко прав, отколкото с прогнозата си за мобилните телефони десетилетия по-рано…

Живот ли бе, да го опишеш

„Не се завръща никой никъде“, пишеше поетът Иван Пейчев. И наистина, всеки опит да съхраним пълнокръвно миналото е обречен на неуспех. Меланхолията, носталгията са приятни усещания, има и мигове, които искаме да си припомним. Но дори най-убедителният мултимедиен опит да ги запишем, е обречен да си остане непълен. Най-малкото заради контекста, в който се преражда.

Питайте Гордън. Проектът официално продължава 7 години, в които той записва всичко. Но днес, когато го питат за онези времена, казва, че „лайфлогването не се оказа нещо, донесло допълнителна стойност в живота ми“.

Според него причината е, че по онова време технологиите още не са били узрели за подобно предизвикателство. Цената на компютърната памет вече е толкова ниска, виждаме огромния напредък в изкуствения интелект, задават се и пробиви в разработването на батерии. Така че съвсем скоро ще е възможно да имаме истински лайфлогинг – да запазваме терабайти данни за всеки миг…

Гордън не казва с какво това би било по-различно от неговия опит със снимките. Е, аз мисля, че мога да ви подскажа. Мигът от миналото ще стане все по-реалистично възпроизводим. Ще можем да се върнем към нещо, което все повече ще прилича на реалност. Всеки ще има своето все по-пълноценно „времеубежище“…, но дали ще има време и желание да влиза в него? Опитът до момента по-скоро ни води към отрицателния отговор. Просто цената на меланхолията ще е малко по-ниска. Поне физическата, не и емоционалната…

Прототипът на програмата, създадена за експеримента

Снимка или не се е случило

„Междувременно ние вече си имаме истински мемекс, това е смартфонът“, казва Бел. И ако с експеримента си той е уловил посоката как ще записваме все повече данни за ежедневието и физическото си състояние, то признава, че не е подозирал как постепенно ще стигнем до свръхсподелянето на такъв тип данни чрез социалните мрежи. Че „лайфлогването“ ще бъде заменено от „лайфблогване“, веднага да разказваме всичко от живота си, а не да го пазим за самите себе си, или поне – за ограничен брой хора.

Един от големите парадокси на съвременните технологии е, че се заобикаляме с все повече данни и все повече оставяме след себе си, докато все по-малко помним.

Изкуственият интелект отдавна е тук, виждаме част от плодовете на труда му всеки ден, щом си отворим любимата социална мрежа. Защото именно алгоритмите са тези, които ни насочиха в улея на персонализираното съдържание и балоните.

А какво ще стане, когато те станат още по-съвършени и получат още повече от нашите „лайфлогнати“ данни? Ще ни познават по-добре, отколкото и най-добрият ни приятел. Ще са все по-успешни в това да ни препоръчват, да ни улесняват, да ни забавляват…

И да ни манипулират.

Също така – да ни възпроизвеждат, с всичко, което следва от това. Дори след като си отидем.

Животът като на лента

Но нека се върнем към нашия приятел Гордън, който днес е на достолепна възраст. Казва, че желанието му е било да започне да записва всеки миг от живота си, знаейки, че скоро всички ще го правим..

Но смята също, че идеята е била много по-присъща на неговото поколение. Спомня си как като малък започнал да колекционира бръснарски ножчета… А после събирал какво ли не. Идеята за колекциониране, казва Гордън, е толкова далечна на следващите поколения. „По онова време си мислехме, че ще колекционираме спомени, които ще предаваме от поколение на поколение и ще предаваме толкова толкова от тях, колкото пожелаем. Представях си го като един вид безсмъртие…“

Може би има логика? Надали някой би имал времето да „изгледа“ целия живот на дядо си, дори една седмица от него. Но пък, ако имаме съхранени всичките си дни, ще можем да подберем най-доброто, когато наближи времето да го предадем на следващите.

Стига да не бързаме прекалено много. Напоследък все бързаме…

Може ли да се забрави, Гордън?

Разбира се, цялото ни днешно лайфлогване може да бъде полезно по много различни начини. Очевидни са ползите от това устройствата да следят пулса ни и други здравни показатели. Ами ако знаем как използваме времето си, това няма ли да ни помогне да сме по-успешни? Има достатъчно популярни решения в тази посока… стига, разбира се да не ги превръщаме в поредната причина за дигитален стрес.

Днес Гордън се надява, че сме близо до края на ерата на свръхсподелянето, хората ще започнат да осъзнават, че оставят траен дигитален отпечатък и всички проблеми, които това ще им донесе. В същото време ще започнем да оценяваме повече данните, които сами имаме за себе си. „Казвам на хората, че никога, никога не трябва да изтриват нищичко. От спомените си ли или от записите“, казва ученият. „Дори и да е болезнено, можете да го използвате като препратка към нещо друго.“

„Хората казват: „О, това, което правите, е революционно!“, разкаваше той в началото на експеримента. „Аз им отговарям: „Не, не, то е еволюционно. Защото същото се случва с вас. Случва се сега, докато си говорим…“