Четири двойки мишки са пуснати да си живеят на воля. С изобилие от храна и вода, далеч от опасностите и болестите. Готови да завладяват една огромна територия… Мишият рай!

Започват да се плодят като зайци. Броят им расте главоломно, удвоява се на всеки 55 дни. По всичко личи, че си живеят живота и се наслаждават на всеки миг. Година по-късно в „рая“ живеят 620 мишки!

Докато внезапно се случва нещо необяснимо – много от гризачите стават агресивни, започват да се нараняват без причина. После мъжките стават лениви и незаинтересовани, броят на обитателите на мишето царство неусетно започва да намалява… докато се стига до пълен крах.

Дали това не е знак накъде води естественият ход на живота ни тук, на Земята?

Експериментът „Вселена-25“ на изследователя Джон Калхун, направен преди половин век, се е превърнал в огромен повод за замисляне от 70-те, та до времената на фейсбук.

Хелоу, Биг брадър

За него не спира да се говори и днес. Учените намират в експеримента много пропуски и неточности, които подлагат на съмнение и резултатите. Докато основните закономерности и големите философски и социални въпроси, които опитът поставя, не спират да изглеждат все по-актуални.

Как продължава експериментът? Можем ли да научим нещо от мишките за хората или сравнението е пресилено? Дали въпросите, поставени от „Вселена-25“, не са по-актуални от всякога във времената на тикток и изкуствения интелект? Струва си да разкажем невероятната история на Калхун и неговите гризачи, дори и „само“ за да се замислим за бъдещето ни като вид…

И така, „Вселена-25“. Юли 1968 г., четирите млади миши семейства заживяват в телено заграждение в американския Национален институт за психично здраве. Начело на експеримента е биологът Джон Калхун, който в предишните години е нашумял с редица мащабни поведенчески изследвания при плъховете. Този път обаче избира роднинския им вид – мишките, за опита, с който ще се прочуе.

Установката е изградена от 256 големи кутии, всяка от които може да побере 15 мишки, които да живеят на широко. Оборудвани са с дозатори за вода и храна, с всичко нужно за изграждането на гнездо. Калхун казва, че целта му е да създаде утопичното, идеално място за мишките. Такова, в което да имат абсолютно всичко необходимо, да са дори презадоволени и само да се наслаждават на живота.

Според изчисленията пространството е достатъчно в него да си живеят блажено 3840 братовчеда на Мики Маус, а храната, която получават, би била достатъчна дори за 9500!

Всички мишки на събрание

И, разбира се, в началото нещата се развиват идилично. Четирите двойки се радват на живота в рая, Калхун нарича този период етап А. Ако сами не сте били в тази роля, със сигурност можете да си представите тийнейджъри, възпитавани у дома от строгите родители, които са оставени за първи път да правят каквото си искат в огромно имение, при това в приятна компания…

Така бързо се стига до етап B, моментът, в който се раждат първите малки. И започва истинското блаженство, плодят се и множат. От купонджийството навлизаме в осъзнатата идилия! Броят на мишките се удвоява на всеки 55 дни (при положение, че бременността при тях трае 20, а една майка ражда средно по 20 мишлета).

Интересно е, че тенденциите не са равномерни – в някои от котилата… или „мишила“, се раждат 111 малки, в други – само 13. Според Калхун това зависи от активността на мъжкарите.

Мишо Шамара

После… идва време за по-интересното. 315-и ден, всичко се обръща, започва етап С. Нарастването на броя на обитателите рязко се забавя, както пише Калхун, развива се строга социална йерархия.

В същото време се появява все по-голяма голяма група млади мишоци, които не успяват да се впишат в системата. Изтикани са от останалите в периферията на някогашния миши рай. И определено не приличат на обитатели на Едем – целите са нахапани, по телата им личат кървави рани. Калхун ги нарича „изгнаниците“ и обяснява това явление с дълголетието. В идилията на „рая“ го няма естествения отбор, който да избутва от върха на йерархията мъжките – тук „патриарсите“ живеят по-дълго и не допускат младите конкуренти да заемат мястото им.

В този етап „изгнаниците“ се озлобяват и започват да проявяват все повече агресия, често напълно без причина. В крайна сметка ресурсите все още са предостатъчно, в „квартала“ живеят 620 мишки, има място за поне 5 пъти по толкова.

В същото време женските обитатели на комуната започват все по-умело да се отбраняват от нахалниците, в резултат също стават агресивни… но необяснимо защо не само към агресорите, а и по принцип – включително и към децата си. Раждаемостта драстично спада, вдига се смъртността сред младите. Забелязват се дори случаи на канибализъм. (На някои места може да срещнете, че става много по-чест и хомосексуализмът, но това липсва в оригиналната статия.)

И все пак, броят на мишките все още расте, за да достигне 2200 – доста под максималния брой, който „раят“ би могъл да приюти.

Джон Калхун

Цар Плъх

И ето че стигаме до етап D, когато се разгръщат с целия си ужас мишите Содом и Гомор. Самият Калхун използва за този момент библейска алегория, наричайки го „фазата на втората смърт“. Първата настъпва, когато духът и обществото са разрушени и продължават да живеят по инерция. И тогава е въпрос на време да дойде втората, която да довърши физическото тяло. За този период Калхун въвежда и друг термин, станал популярен в социалните науки – „поведенчески упадък“.

Рязко се увеличава броят на нов тип мъжки мишки – ученият ги нарича „красивите“. Те вече нямат рани или белези, те просто си живеят. Не се борят за женските, не спорят за територии, не правят нищо друго, освен да ядат, да спят и да се грижат за козината си. Постепенно и дамите напълно спират да им обръщат внимание, раждаемостта спада до нула и три години след началото на експеримента животът в мишия рай приключва. Останали са 120 мишки, всички надминали репродуктивната възраст. В своето мише времеубежище те са принудени да видят залеза на изгубения рай в своя безнадежден старчески дом…

Няколко месеца преди това да се случи колега на Калхун премества част от „красивите“ и някои от дамите в нов дом, но това не променя нищо. Очевидно след „първата смърт“ те са изгубили всякакви инстинкти за продължаване на рода, за щастие, за оцеляване дори.

Миш-маш

И така, „Вселена-25“ (наречена така, защото е 25-ият пореден поведенчески експеримент на Калхун) приключва, за да се превърне в легенда.

През 70-те за първи път е на мода да се говори за пренаселеността. Ето защо опитът на Калхун намира благодатна почва и когато той публикува изследването си в Scientific American, медиите бързо подемат основното му послание.

Специалността на изследователя е етология – направлението на науката, което изследва поведението на животните. Но голямата му и доста оспорвана идея е, че няма логически причини, ако наблюдаваме развитието на други бозайници, да не виждаме принципи, които да важат и за хората.

Ние сме просто социални животни, нали така? Или, по новото определение на Харари, „просто животни, които могат да бъдат хакнати“.

Мишкувам

Интересно е да споменем малко и за предишните експерименти на Калхун. Още в края на 40-те в оградено пространство от 930 м2 той отглежда плъхове – тук броят им би могъл да достигне 5000. И все пак популацията достига 200 гризача, после се стабилизира на около 150. Плъховете не се разселват равномерно, а се събират в колонии от по 12-13 – според Калхун това се оказва оптималната бройка за социална единица, в която да се развие йерархия.

После, в края на 50-те, той отново разселва плъхове, но не толкова на широко. Разделя 48 животни в 4 групи от по „оптималните“ 12, като крайните две нямат досег една с друга.

Именно двата полюса са завладени от силни самци, които си събират харем от по 8-12 дами и прогонват останалите мъжки към средата. И там се започва с вакханалии – агресивност, чести сбивания, бой по малките, пълна липса на желание за секс…

Да живей Джордан Питърсън, ще си кажете. Нищо, че не става дума за любимите му омари. Или пък повод за размисъл за теми като тоталитаризма, демокрацията…?

Звезда Мишлен

През следващите години славата на Калхун и експеримента му расте. Същото важи обаче и за критиките. На първо място – срещу идеята, че си служи с преки асоциации между човешкото общество и толкова различен от нас биологичен вид. Че използва ненаучна терминология, че не спазва строгите изисквания за документиране на експеримента.

Някои от възраженията са повече от убедителни. Например в документацията му е отбелязано, че когато настъпва етап D, мишият рай продължава да се почиства само по веднъж седмично, тогава е напълно логично от останалите трупове да се развият инфекции. Именно заразните болести са друг от аргументите срещу опита. Според критиците му Калхун не проследява достатъчно внимателно и не документира здравословното състояние на своите опитни животни, които е напълно възможно да са си отишли от пандемичен вирус.

Ученият признава също, че през лятото те живеят при над 32 градуса, което определено се отразява на поведението при този вид.

Още една от критиките звучи повече от сериозно. Калхун не документира подробно произхода на първите 8 обитатели. Пише само, че идват от определена лаборатория и толкова. Тогава обаче… най-вероятно те и без това имат роднински отношения помежду си. А ако си представим развитието през следващите години, в които мишето общество расте главоломно, но в рамките на гените на само 8 животинчета, които на всичкото отгоре са и роднини…? Последствията от кръвосмешението са познати на науката много преди „Игра на тронове“. Генетични мутации със сигурност са едно от много вероятните обяснения за израждането на живота в „рая“.

Джон Калхун с папа Павел VI

Мишката и книжката

Нещо повече – от калхуново време до днес съществуват… хиляди подобни миши колонии. Да, за добро или лошо все още учените разчитат много на симпатичните гризачи, както за изследването на нови медикаменти, така и за редица други научни задачи. И подобни общества си растат и процъфтят, без никой да вижда и помен от „изгнаниците“ или от „красивите“. По-големите „ферми“ „произвеждат“ до 10 000 мишки на месец!

Изобщо, в научните среди се отнасят доста скептично към изводите на Калхун, но те продължават да шестват из медийното пространство, днес в ролята на поредната житейска мъдрост със съмнително потвърждение, споделяна във фейсбук.

Дотук с радостта и за Джордан Питърсън, защото според предтечата му пътят на спасението ни като вид не са традиции и консервативните вярвания. „Успехът ни като хора досега се дължеше на това, че почитахме повече отклоненията, отколкото традициите“, казва Калхун. „Промяната на стереотипа винаги е печелела лека преднина пред спазването му. Сега трябва усърдно да търсим онези творчески отклонения, от които ще произлезе следващата стъпка в еволюцията ни. Това може да ни гарантира едно безкрайно бъдеще, в чието осъществяване можем да участваме.“

Дали пък това не се оказаха технологиите?

Клик

При представянето на експеримента някои медии не се свенят да прогнозират, че ако приложим резултатите към човешкото общество, то краят ни като цивилизация ще настъпи около 2010 г.

„Земята е пренаселена. Някога ще станем 5 милиарда! Как ще се препълни нашият миши рай, когато станем повече!“ – така звучат медийните лайтмотиви през 70-те, които помагат експериментът да се прослави.

И все пак, подминахме заветната граница още преди края на 90-те. Днес стигнахме дори поредната цел – вече сме осем милиарда земни обитатели…

А къде ни отведоха междувременно технологиите? Ние не само имаме пространство, колкото си искаме, храна, коктейли… Под „ние“, разбира се, имам предвид обитателите на страните в северното полукълбо, уви, на юг нещата изглеждат по различен начин.

Но дори и в презадоволената част на света, „златният милиард“, където уж беше дошъл края на историята, ние успяваме, въпреки целия си днешен блясък на модерните общества, да стигнем до войни, да се мразим и убиваме с впечатляваща ловкост и оригиналност… На масата на преговори дори за най-развитите страни все още стои решение като ядрената война, която буквално би могла да ни заличи като вид.

Мишокът Зоро

Нещо повече. Точно в най-развитите страни раждаемостта спада, популацията по правило започва да намалява и като че ли единственото решение остава емиграцията от все още изоставащите части на света…

Както казва Мъск (и никой не би могъл да го укори, че не полага грижи в тази посока), най-големият риск пред човечеството е задаващото се съвсем скоро намаляване на броя му…

Статистическите прогнози показват, че ще достигнем 9,7 милиарда през 2064 г. и след това броят на хората ще започне да намалява, докато в края на века е около 8,8 милиарда.

И ако все пак пренаселеността не се оказва проблем – днес, ако не воюваме помежду си, Земята ни спокойно може да изхрани много повече хора.

Може би проблемът не е в пренаселеността? А в измислените ценности на консуматорското общество, които при нашите миши приятели се изразяват в презадоволеност? В удобството да имаш всичко, което видът ти е свикнал да смята да ценно, в количества, които далеч надхвърлят нуждите ти? Ако приемем, че що се отнася до храната, го преодоляваме по един или друг начин, как точно се справяме с презадоволеността си от джаджи, от комуникация, от информация?

Чело коте книжки

Ако към всичко това добавим и социалните промени, които се задават, а за които не обичаме да говорим? С изчезването на професии, с идеи като универсалния базов доход.

Продължаваме и към умението на технологиите уж да ни сближават, но да правят все по-трудно нормално общуване, да ни лишават от естествената човешка топлота, да създават в илюзорното си щастие отчуждение.

Дали пък в крайна сметка, въпреки напредъка на технологиите, под цялото лустро на модерността, не си оставаме просто първосигнални мишки? Всеки, който без предубеждения прочете историята на мишия рай, би открил някакви паралели с развитието ни като вид…

Обяснението на Калхун, разбира се, е прекалено опростено и наивно, това го прави, на първо време, удобно за някогашните (а и днешните социални) медии. Но това не прави съдбата на „Вселена-25“ по-малко поучителна, стига да не я приемаме за научна. Със сигурност е поучителна, дори и само като метафора.

Защото само историите днес ни помагат да се замислим за това кои сме, какви сме. И накъде отиваме…