Фиксирате най-заблеяно-замечтания поглед. Сгъстявате устни и само след 232 опита и най-точния филтър, нещата се получават. Перфектното селфи. Даже се вижда и нещо от фона, но пък него няма време да го оправяте, кадърът вече трябва да лети – горещ, горещ! – в инстаграм.

Откъде дойде тази нужда да се самоснимаме? Май като цяло приятелите ни (или последователите) знаят как изглеждаме, не е ли по-интересно да уловим в кадър какво виждаме, както се правеше преди това? Дори да става дума за секси инфлуенсърка… хм… надали точно този ракурс е най-търсеният от феновете. Та… откъде дойде селфито?

Отправяме се на летящ опит да надникнем малко по-дълбоко в културата на това явление. Като се върнем столетие назад, за да стиснем яката ръка на един от пионерите му. Здрав норвежки художник в разцвета на силите си. Едвард Мунк. Роден през 1863 г. и отишъл си през 1944 г.

Първият запазен автопортрет на Мунк, направен в Берлин през 1902 г.

Селфи с елфи

Селфи… Някои по-хипстърски настроени софиянци второ поколение ще ви кажат, че е съкратено от „селска физиономия“. А какво общо има Мунк… да, „Викът“. Този толкова знаменателен за модерния човек вик, показващ с мощната визуална сила на експресиониста всичко, което имаме да кажем за света около нас. Днес и през последните стотина години.

Той обаче не е селфи. Образът в този толкова характерен образ си е показал ръцете. Майсторът на селфитата си е самият Мунк, както го виждате вече на няколко кадъра. Въпреки че описва по толкова успешен начин страданието, самотата… и каквото още си решите от минорния спектър, той си пада доста по автопортретите, при това през целия си живот. Даже на някои е… добре, да го кажем, не прекалено облечен. За щастие на естетите, те са от по-ранните етапи на творчеството му, няма да ви ги показвам.

Как се стига до Мунк като един от прародителите на селфито? Да, не може да се каже, че опитите му изглеждат прекалено добре. Но пък е доста голямо умение да си ексцентричен художник експресионист и да успееш да уцелиш едно явление, което ще разцъфти в пъстрата си пролет от вторачени физиономии стотина години, след като ти си си отишъл. След като за повечето хора си останал само чрез „Викът“.

Автопортрет на Мунк от 1904 г.

Фото – мото

Телефонът промени завинаги отношението ни към снимките. А после дойде и селфито, този фундаментално нов жанр, софистициран вариант на художническите автопортрети, призван да верифицира, че сме някъде и изглеждаме поне достатъчно добре, че да не ни е срам да се покажем.

Малко след като навършва 40, Мунк си купува популярния апарат на „Кодак“ “Bull’s Eye No. 2“ и започва да търси скритите моменти от живота. Първо са околната среда и хората около него, после решава, че има какво да покаже и като снима самия себе си. Рядко гледа фронтално срещу апарата. Опитва се да улови физическото и менталното си състояние с невъзможна за изобразителното изкуство яснота.

Автопортрет от 1906 г.

Той е нарисувал прословутия „Вик“ доста по-рано, още в края на 20-те си години.

„Една вечер се разхождах по пътя, градът беше от едната страна, фиордът – зад мен. Чувствах се уморен и болен. Спрях и се загледах към фиорда. Слънцето залязваше и облаците се оцветяваха в червено. Усетих един безкраен вик, пронизващ природата. Все едно наистина чух вик.“

После той рисува още доста версии на картината. През 2012 г. една от тях беше продадена за 119 922 500 долара, което май все още е рекорд за произведение на изкуството.

Сигурно е доста потискащо да си направил най-запомнящото се от себе си и после просто да продължаваш…

„Самоснимка“ по време на работа, 1906 г.

Снимайки, Мунк не просто документира, но ето че дори създава жанрове.

„Селфи“ на Мунк от 1930 г.

Снимам, кимам

Изобразяването на света около нас е толкова старо начинание, че нови жанрове трудно могат да се пръкнат от нищото. Да, има ги автопортретите, но тяхната идея като че ли е друга. Те са преднамерени… именно портрети, защото художниците искат да се изрисуват така, както биха го направили с някой друг. Да се отделят от себе си, но резултатът да е изкуство. Обмислено, носещо послания.

И селфито носи послания, не е ли така. „Аз бях тук“. Или има и други?

Както казва културната критичка Алиша Елър, „днес ние се превърнахме в наши собствени най-големи фенове и частни папараци“.

Официално терминът „селфи“ се появи преди десетилетие и през 2013-а победи дори „биткойн“, за да бъде избрана за дума на годината от Оксфордския речник на английския език. Бързо лети времето, нали?

Дори повече. В същия речник е описано, че произходът ѝ е австралийски. Защото за първи път е използвана във форум в страната на кенгурата като неологизъм през септември 2002 г. Някакъв неизвестен мъж снима сцепената си устна след пиянска вечер и търси съвет как да прикрие раната на „селфито“. Лингвистите обясняват, че окончанието, което е поставил, си е типично за австралийския английски, но думата и явлението оцеляват и ни завладяват.

Автопортрет от 1930 г.

Вик велик

Пионерът на термина така и си остава неизвестен. Всъщност, първото истинско фотографско селфи е малко по-старо, може би не го помните и вие. То е от 1839 г. и е дело на един от пионерите на фотографията в Америка Роберт Корнелиус.

Но пък най-точното въплъщение на селфито според мен някак си остава именно г-н Мунк, скрит и зад „Викът“.

Последното „селфи“ на фона на картината „Метаболизъм“, 1932 г.

После ще се появи първата камера от предната страна на телефона (от несъществуващата вече марка Sony Ericsson – моделът Z1010 от 2003-а). „Селфи стикът“, който идва на помощ на „специалистите“ чаааак през 2015-а. Така те получават малко повече възможности за включване на фона и на останалите хора наоколо.

Дойдоха Елън Дедженерис и прословутото ѝ селфи на Оскарите, споделено над 2 милиона пъти, още преди да е свършила самата церемония. Дори Обама се „самоселфира“ на поклонението след смъртта на Нелсън Мандела.

После спряхме да му обръщаме толкова внимание. Новият жанр се превърна в ежедневие, рутина. Само почнахме да си слагаме и маски.

„Селфито“ на Роберт Корнелиус

Луди люде

Кадрите от селфитата на Мунк бяха събрани за изложба в „Скандинавския дом“ в Ню Йорк през 2018-а.

„Болестта, лудостта и смъртта бяха черните ангели, които ме наобиколиха още от люлката и ме съпровождаха през целия ми живот“, пише художникът. И още нещо, особено важно, преди да се разделим с г-н Мунк.

За разлика от толкова много чувствителни художници, изгубили битката с тъмнотата на собствените си демони, той си живее дълъг и щастлив живот. Дори към края му рисува този толкова симпатичен и мек автопортрет:

„Автопортрет: между часовника и леглото“, създаден 2 години преди смъртта на Мунк.