Да си полегнем!
Няколко поколения китайци израснаха с „идеала“ „9-9-6“ – работиш без почивка от 9 сутринта до 9 вечерта, 6 дни в седмицата. Само така може да се справиш в ожесточената конкуренция, за да вървиш нагоре по стълбицата.
Но като че ли се задава краят на безкрайното бачкане.
„Танг пинг“ и „бай лан“ са двете имена на движение, което набира сили сред младите китайци. Да легнеш и да си мислиш за живота; да се отпуснеш, вместо да впрягаш всичките си сили в безсмислен труд.
Дали от Китай идват битниците на новото време? Ще се научат ли хората от изтока да мързелуват? Кога лентяйството може да се превърне в градивна сила? Дали не си струва всички да вземем пример и по този начин да се подготвим за собственото си бъдеще?
Немалко неща шопите могат да заемат от китайците. Но има и едно, на което тепърва жителите на най-многолюдната страна се учат от нашите хора. Защо шопът работи седнал? Пробвал легнал, но не му се получава.
Е, китайците продължават да опитват. При това по толкова вдъхновяващ начин, че на човек му се иска веднага да грабне юргана…
Полегнал е…
…Луо Хуажонг. Под псевдонима „вежливият пътешественик“ младежът пуска своя снимка в китайската социална мрежа Baidu Tieba. На нея е легнал със затворени очи в костюма на средновековен китайски убиец. А отдолу пише само:
„Животът – това е да си полегнеш. Гърбом, на дъното. Да си лежиш – това е справедливостта“.
„Да си полегнеш“ – 躺平, „танг пинг“. Думите бързо се превръщат в символ на цяло поколение. Някои ги превеждат като „да легнеш прав“, добре звучи и като „да се опънеш“, „да се пружнеш“.
Допреди петилетка 31-годишният Луо работи във фабрика, но е недоволен, чувства се празен, животът му е безсмислен. Решава, че му стига толкова и се отправя на пътешествие с колело, изминава 2100 км от Съчуан до Тибет. Пътува и си мисли за живота. И колкото повече пътува, толкова по-малко иска да се върне към обичайното си ежедневие.
Връща се в родния град, но вече е взел решение да промени всичко. Започва да прекарва времето си в четене на философски книги и в размисли за живота. От време на време хваща дребна работа, колкото да изкара 60-ина долара на месец, за по две хранения на ден.
Накрая намира идеалната работа. Специализира се в… ролята на труп. Включва се в масовите батални сцени в близко киностудио, където винаги са нужни статисти за тази позиция. Именно „на работа“ си прави снимката, която пуска в социалната мрежа, заедно с размислите си. И, оказва се, страшно много хора харесват идеята, постът му бързо става вирален. „Танг пинг“ се превръща в голяма вълна!
…не е заек да избяга!
После, разбира се, публикацията му изчезва.
Не, „танг пинг“ не е и пинг-понг за седнали. Извън шегите, става дума за прелюбопитно явление, което се задава от Поднебесната империя и макар че, както обикновено, е забулено в мъглата на цензурата, има да разкаже много интересни неща за живота там.
Не е тайна, че китайското икономическо чудо от последните години се дължи на усърдната работа. И по-конкретно на прословутия (и звучащ страховито за западния човек) модел „9-9-6“. Джак Ма, шефът на Alibaba нарича тази система „благословия“. През септември 2021-а тя уж е официално обявена за незаконна, но, по всичко личи, продължава да е изключително масова.
Знаете как е в китайския нет, властите бързо разбират, че идеята на нашия приятел Луо никак не допринася за добрата мотивация на младите работници и правят каквото могат, за да я заличат. Затворени са няколко групи със стотици хиляди членове, обсъждащи „танг пинг“, в държавните официози започват да се публикуват пропагандни речи за това колко е важно да се работи упорито; как само чрез неуморния труд човек може да успее.
Работа, пари, пари
И какво толкова, да си полегнеш малко? Не, не става дума за нуждата от следобеден сън, нито за някакъв пиетет към мързела. А по-скоро за социално явление, което тепърва ще се среща все по-често далеч не само в онези краища на света. За екзистенциалната криза, която сме позабравили в зенита на свръхконсумацията.
„Когато говоря за лежането по гръб, нямам предвид по цял ден буквално да лежа и нищо да не правя“, обяснява Луо. „Това по-скоро е начин на мислене: чувствам, че прекалено много неща не си заслужават моето време и енергия“.
Последните десетилетия в Поднебесната империя бяха време на разцвет, хората се радваха на значително по-висок стандарт, отколкото някога са си мечтали. Нещо повече, напредваха със сериозни перспективи и индивидуалното спокойствие, че знаеш какво те очаква утре.
Но ето че днес се задава първото поколение, което, по всичко личи, ще е по-бедно и с по-слаби перспективи в сравнение с това на родителите си. Разбира се, нещо подобно в някакъв смисъл се задава и на Запад, но ще стигнем и дотам.
В Китай от една страна дойдоха тежките щети от пандемията, които продължават и днес. Заради централната политика за нулев ковид дори при няколко случая биваха блокирани огромни градове, което се отрази пагубно на икономиката и избухна в протести, принудили властта да се сбогува с мерките, на които толкова държеше.
Грабвайте юргана!
Дори по официални данни безработицата сред младите хора под 25 г. е достигнала зашеметяващите за тази страна 19,3%. Това са 15 милиона души без особена перспектива за развитие, колкото три Българии!
С всичко това идва и сериозна инфлация. Повишават се не само цените, но и разходите за здравеопазване и образование. В един момент те започват да изглеждат непостижими, дори и да се трудиш без почивка. От 9 до 9, от 9 до 9…
После идва умората от постоянното повтаряне на мантрата за „китайската мечта“, от обещанията за светло бъдеще.
Събрано заедно, всичко това подрива средата. Няма я вече мотивацията, че работейки упорито, ще се издигаш до мечтаната средна класа, ще живееш нормално, ще храниш семейството си. Оттук и желанието за работа изчезва за сметка на екзистенциалните въпроси за смисъла и за онова, което те прави щастлив…
„Лежането по гръб – това е подходът на мъдреца“, казва Луо.
Той пуска прословутия си пост през април 2021-а и след намесата на властите като че ли вълната позатихва. В средата на 2022-а обаче се появява следващата…
Бай лан, нямаш елементарно възпитание
摆烂 – бай лан, „оставете го да изгние“. Новото име на движението идва от баскетболния жаргон – когато нарочно губиш мач, за да си осигуриш по-лесен противник после.
Идеята да се наслаждаваш на влошаващата се ситуация, да стоиш встрани от нея, вместо да се опиташ да я промениш. Новото движение с това име няма толкова ясен пророк като Луо, но по всичко личи, че двете са неделимо свързани.
Разбира се, няма как да знаем колко са последователите, дали общуват помежду си и се организират из тази огромна страна. Но, по всичко личи, идеите, които се носят във въздуха, са достатъчно отчетливи. Дотолкова, че висшите ръководителите не спират патетично да обясняват, че „младите трябва да се водят от велики идеи, на базата на които да поставят личните си цели“, както казва мотивиращо Си Дзинпин.
А той се произнася и конкретно по темата, което е показателно за значението ѝ днес. „Стагнацията на социалната класа трябва да бъде предотвратена, трябва да се създадат възможности за забогатяване на повече хора. Трябва да се създаде по-добра среда, в която всички да участваме. Трябва да се избягват деградацията и лежането по гръб“.
Само че несигурното бъдеще и забуксувалата икономика трудно се комбинират с идеала за неуморния труд. Много е трудно при тези условия да продължаваш да въртиш колелото като хамстер, устремил поглед към светлото бъдеще. И трудейки се по законите на „благословията“ „9-9-6“.
Наш’та система 9-9-6
Вече са строго забранени и дрехите с посланията на движението, които са били доста популярни.
Онлайн човек трудно може да разбере какво се случва (особено като не знае езика). А и „великият китайски файъруол“ си знае работата. Но, както изглежда, последователите на движението наистина са много, предимно млади, от най-различни класи и професии.
Освен това тихият бунт е най-трудно да бъде спрян.
„Да лежиш по гръб е тиха съпротива“ , казва пред The New York Times 22-годишният Леон Динг. Младежът избира този път, след като отказва да следва компютърно инженерство, както го карат родителите му. Започва да търси работа, за да си плаща наема, но открива, че навсякъде работното време е безкрайно. „Искам стабилна работа, която обаче да ми оставя и време за почивка“, обяснява Леон.
Затова просто спира да търси, изкарва дребни пари, играейки компютърни игри. „Честно казано, чувствам се много добре. Не искам да съм прекалено груб към самия себе си“. Какво мисли да прави нататък с живота си? Отговаря, че няма да прави планове за повече от няколко месеца напред.
Ай лайк айляк
Става вирална и песен, която прославя движението. Изпълнителят Жанг Ксинмин лежи по гръб на дивана у дома си и пее: „Легни по гръб, за да не падаш повече. Да лежиш по гръб значи никога да не падаш“.
По нашите ширини айлякът дори не е състояние на духа, той е действие, което се „бичи“. Той се родее с „танг пинг“ – това е форма на социален протест, която в един момент може да доведе до сериозни последици.
Но в случая не говорим за добрия стар хедонизъм. Нито за пораженчество. А за съзнателно разбиране, че системата не работи. И все пак, малкият човек не е този, който има сили да я промени.
Той ги има, но осъзнаването идва на следващия етап.
За Китай – като за Китай
Едно време беше много модерно да ни дават за пример японците след Втората световна война. „За Япония – като за Япония“ на Марко Семов и „Вишнево клонче“ на Всеволод Овчинников са типични книги за това как трябва да се учим от тях на труд и дисциплина.
Днес и в Страната на изгряващото слънце има явление като „танг пинг“ – „хикикомори“ са също младежи, уморени от постоянната битка, които се оттеглят в пълна социална изолация, нямат време и желание нито за приятели, нито за семейство.
Именно от японския опит идва и вдъхновението за системата „9-9-6“. И все пак, разликата е, че „танг пинг“ хората не са непременно изолирани. По-скоро това, което ги обединява, е стремежът да се справяш с минимум усилия, да изведеш на преден план основните си нужди. Да поставиш спокойствието и психологическото си здраве над икономическия материализъм.
Хубава работа, ама…
Да, лежането не са го измислили китайците. Но и не е случайно, че уморените култури и народи често прибягват към този лайтмотив във времена на криза. След краха на дадена илюзия идва катарзисът, който рано или късно се отплаща. И най-добре го усещат хората на изкуството.
Например битничеството в САЩ. Може би днес, поглеждайки отново на изток, класическият роман на онова време би се казвал „Танг пинг и изкуството да се поддържа мотоциклет“.
Висоцки пее: „Ще легна на дъното като подводница, за да не могат да ме потопят“.
По нашите ширини, не е тайна, сме майстори в този жанр. Не толкова на осмислянето на приоритетите, колкото на битовото справяне с проблемите, притихването, докато мине вълната. Скатаването.
Не толкова прословутата „преклонена главица“, това е друго. По-скоро снишаването, в политическия смисъл дори.
Оптимистична теория за българския мързел
Тънката лайсна. Да се справяш там, където има най-малко съпротивление, така че просто да оцеляваш.
И все пак, струва си пак да погледнем на изток. За да се позамислим дали пък това не може да се превърне в смисъл и мотив? В начин да поуспокоим топката. Да си даваме повече сметка за всичко, което се случва около нас. Да си припомним удоволствието от това да прочетеш дълъг текст, вместо да се извиняваш, че нямаш време и да отделяш часове на скролване по фийда.
В центрофугата на живота всички имаме нуждата да поспрем от време на време, да забавим темпото – далеч не само в служебния смисъл. Често не успяваме да го забележим, защото ни отвличат всички примамки на консуматорското общество, допълнени с арсенала на технологиите.
„Бедуините, като пресичали пустинята, спирали често не защото камилите били уморени. Бедуините правели чести почивки, за да дадат възможност на душите си да ги настигнат“, пише Георги Господинов.
Ще полежиш, ще полежиш и ще ти мине
Не е случайно, че и на Запад, за първи път след 90-те, при поколението Z отново се говори за „култура на мързела“, за все по-сложния въпрос за баланса между работата и личния живот. При това вече извън изтъркания нюейдж.
Темата тепърва има да добива много ново значение заради икономическите трудности, които неминуемо се задават след пандемията, на фона на проблеми като войните, като промените в климата.
Към всичко това добавяме и огромния напредък на технологиите. Както казва футуроложката доц. Мариана Тодорова, до 5 години изкуственият интелект и роботиката ще променят всяка област на живота ни. ChatGPT накара още повече хора да повярват в това бъдеще.
Ще имаме много, много повече свободно време. Само че как ще го използваме? Ще се появи ли тема като безусловния базов доход? Дали допълнителните часове, които машините ще ни освободят, ще отделим за нови професии, които ще си измислим? (При положение, че и днес има много, които съществуват само по навик.) Или за чисти забавления? Или пък… за четене, срещи с приятели, за размисъл?
Да, последното звучи малко наивно, защото минава през „танг пинг“, за който все не ни остава време.
Интересно е есето на антрополога Дейвид Грейбър от 2013-а „За феномена на глупавите работни места“. Тезата му е, че много хора вършат абсолютно безсмислена работа през по-голямата част от живота си и знаят за това. Подобна работа обикновено се заплаща добре, създавайки илюзията за пълноценен живот. Тя обаче не прави хората щастливи.
Поне не колкото излежаването, поне не колкото събота сутрин. Преосмисляйки битието. Не знам за вас, но аз се вдъхнових от китайския пример. Следващата дигитална история може и да се позабави…
