„Хората не оценяват, че живеем в най-добрия момент в човешката история. Имаме развита медицина, транспорт, комуникации… всичко, всичко, за което ще се сетиш. Да имаш възможност да обикаляш целия свят без ограничения и да не се възползваш от нея, е престъпление срещу еволюцията. Защото това няма да продължи завинаги. Ковид, войни, режими, болести… В момента се намираме в една съвършена обстановка, в която най-големият проблем е, че компютрите с Windows забиват за 8 часа и ти отлагат полета за следващия ден“.

Ще поговорим за радостта от писането и нуждата от трудности в живота. Ще попътуваме из света, из литературата, из важните теми на днешния ден. С един човек, който наистина обича да пътува, както нищо друго – живял е на 4 континента, обиколил е повече от 40 държави.

Або. Избрал си е име като на изкуствен интелект. Учил за криминалист, педагог и психолог, днес той е писател – автор на две книги, редактор, преводач и журналист.

Но как така и защо се казва Або? И защо поданикът на крал Чарлз III избира след толкова пътуване да се върне в България, която смята за балансирано, щастливо, уютно място?

– Имаш вече две книги, популярен си като преводач, журналист, редактор, но… защо си Або?

– Всички ме познават като Або, а по-важният за мен отговор е, че нямам нужда от някакво високопарно име. Няма значение името, което стои за даден труд. Ако трудът сам по себе си е качествен, той ще се оцени, без значение дали го е писал Оруел или Пешо Генчев.

– Но е различно отношението. Ето, например книгите-игри. Там авторите имаха псевдоними, но си бяха с две имена. Впрочем Елин Пелин например също. Но пък така във всякаква азбучна поредица попадаш на първо място.

– Така е, просто при мен беше най-логичният подход. Миналата година имаше едно отворено писмо на преводачите за минимален хонорар. Подписах го и аз и когато се изпрати до съответните институции, от над 300 човека бях на първо място. Но това е по-скоро случайно.

– Не носи ли обаче негативи? Аз, честно казано, подходих с предубеждение, да чета роман, написан от автор с име на хайку поет. Но пък ми хареса наистина.

– Вероятно си подходил предубедено, но ме покани да си говорим. Значи има нещо, което те е убедило. Това и за мен е мерило. Ако подходиш предубедено, но след това намериш смисъл да ме поканиш да си говорим, значи нещо вътре в самия труд, в това, което съм казал, което съм направил, е било достатъчно качествено. И това ми дава една допълнителна степен на удовлетворение.

Аз не се крия зад името, отворено показвам себе си и като лице, и като личност. До съвсем скоро водех предаване в радио „Фокус“, в което също гласът, който анонсира предаването, казваше „Слушайте „Един неделен ден по шосето с Або“. Моята цел въобще не е да се скрия с това име. Напротив, просто мисля, че по-пълно ме описва, отколкото истинското ми.

– Защо вече не водиш предаването?

– Радиото съкрати програмната си схема поради липса на средства.

– Не знаех, съжалявам. Изключително неприятно, начело с Ива Дойчинова правехте наистина различна медия, в която често съм гостувал с удоволствие. За съжаление е доста типично развитие за медиите у нас. Защо се случва така, бяхте доста нестандартна медия?

– Това беше заложено в идеята, бяхме хора с някакви медийни изяви, но никакъв опит като водещи. Проработи много добре. Защо се случва така?

– Това ми е болна тема, 15 години бях журналист и трябваше да се спася в някакъв момент, така станах програмист. Защо не можем да намерим някакъв модел, по който медиите да оцеляват, без да са политически зависими или да разчитат на хазарт?

– Пазарът е много малък, имаме малко потребители, останахме 6 милиона. Второ, защото хората консумират информация вече не от медиите. Радиото губи пари, няма как да не се дотира от друг бизнес. Предполагам, че е подобно положението и в телевизиите, да не говорим за вестници и списания.

Аз нямам нищо общо с журналистиката. Това беше един флирт с радиото, който много ми хареса. Но не мога да давам оценки.

– Съгласен съм. Давай да вървим към пътуванията, към твоите теми. Извинявай за баналния въпрос, но е важен – кое те накара да се върнеш в България?

– Комфортът. И това няма общо с някаква неспособност да се адаптирам.

Аз се адаптирах съвършено навсякъде, където съм живял.

Не съм ходил да бера ягоди, бях пълноправен член на обществото, поданик съм на крал Чарлз III. Имах висококвалифицирани професии и всичко, но просто не ми уйдиса атмосферата, манталитетът.

Не знам дали можеш да си го представиш, обаче след първите месеци, които живях в Англия, усетих абстиненция от физически контакт с хората. Тук, като се срещнем с приятели, се прегръщаме, здрависваме, протича някакъв контакт. Това там го няма. Въобще не си представях, че нещо такова ще ми направи впечатление.

Но като започнеш оттам и минеш през всички други техни типичности на манталитет, на забавление, на изкуство, на медии, на пиене дори… Не бяха за мен.. Аз съм по-топъл характер. В Испания съм си супер, идват ми малко в повече даже.

Живял съм и на други места, но тук ми се струва, че е най-балансирано всичко. Въпреки това, за което си говорихме преди малко, с медиите, което се разпростира навсякъде, разбира се.

Парадоксалното е, че тук обществото работи много добре като едно цяло.

Всички си мислят, че сме индивидуалисти и всеки гледа да оправи себе си, на Вуте да му е зле. Но не е точно така. Представи си, колко години вече нямаме стабилно правителство и все пак тази държава функционира. И то не зле! Икономиката се вдига. Приятелката ми, като ходи на маникюр, трябва да си записва час за 4 седмици напред, защото са пълни салоните. Това е луксозен продукт, не е нещо от първа необходимост. За да може толкова да се потребява, значи все пак има някакъв стандарт.

Знам, че я има и другата крайност. Но според мен тук е много добре уравновесен животът.

– И аз си го мисля. В момента не си даваме сметка да кажем колко е спокойно тук. От гледна точка на престъпност, на работни места и още толкова много посоки. Дори възможностите за оцеляване. Всеки си има село, място, на което да разчита. Защо не оценяваме хубавите неща? Защо все мрънкаме колко сме зле?

– Мисля, че това е човешка черта. Хората винаги мрънкат. Отиди в държавите, които тук ние смятаме за много развити – Великобритания, САЩ, Швейцария, Норвегия, Швеция. Хората и там мрънкат. Всеки човек мрънка, защото иска да му е малко по-добре.

Аз мисля, че не съм чак такъв мрънкач в обществения смисъл. Но действително има неща, които трябва да оценяваме. България има най-висок процент хора, които живеят в собствени жилища. Престъпността е относително ниска, особено тази, свързана с някакво насилие. Въздухът ни е чист. Населението е добре разпределено из страната.

Ресурсите може да се разпределят по-добре, но винаги ще има някакъв проблем.

Защо се оплакваме? Защото сме свикнали.

Това е наративът, която върви по медиите, за които си говорихме. Хората не винаги имат време и енергия да осмислят всичко около себе си и просто вървят с общия наратив. Не сядат да анализират прекалено много.

– Освен това е чисто човешко да не оценяваш какво имаш. За трябва да го изгубиш, за да го оцениш.

– Абсолютно съм съгласен. Същото се случва и на Запад, и в Англия, и в Щатите. Но в Перу например – не. Там може би са най-щастливите хора, които съм виждал. Те са доста по-хедонистични, радват се на това, което си имат. Мисля, че това е другият проблем.

Ние сме амбициозен народ.

Имаме достъп до много информация. Ако погледнеш цялата световна картинка, не само Европейския съюз, ние сме в горната половина определено. Обаче имаме очи да гледаме към Запада и към нещата, които смятаме за по-добри. Искаме да ги достигнем.

– А има ли момент, в който си съжалявал, че си се върнал?

– Нито веднъж.

Има една хубава история, приятел ми я разказа. Негов познат се върнал от Германия, живял там известно време. Приблизително по моите съображения – не от носталгия, а защото смята, че практически най-добре би живял тук. Обаче започнал да се разочарова от едно, две, три, четири неща, едно след друго. Не че мен не ме разочароват някакви неща, прекарах време в софийска болница и побеснях. Но той започнал да се разочарова от различни фактори и един ден, докато вървели с моя приятел по улицата, било валяло преди това, той настъпил една разцентрована плочка и тя го оплискала. В този момент си казал: „Не, не мога повече“.

Купил си билет и още на другия ден заминал за Дортмунд.

Аз досега не съм стигал до такива моменти. Побеснявам, когато се занимавам с администрация, с болници, с КАТ. Но това не ме кара да искам да се връщам, а по-скоро ми се иска да направя нещо, за да подобря процесите.

– Идеален свят няма. Но какво правиш, за да ги подобриш?

– Зависи от ситуацията и от конкретния казус. Понякога може да сезирам институция, понякога самият аз да поправя нещо, ако ми е по силите. Понякога се хващам с някакъв екип. Това беше едно от нещата, които се опитахме да постигнем с радио „Фокус“ – да предложим качествено съдържание. Мисля, че в моето предаване успяхме да го постигнем. Да не ровим в жълтините, а да говорим за по-качествено изкуство, за по-качествена наука. Това аз лично си го пиша като опит за принос.

– Аз също, и моят сайт е опит за такъв тип принос. Но нека попътуваме малко, знам, че това ти е слабостта. Доста говорим как светът се универсализира, но ето, и ти говориш пък за разликите между севера и юга, които си остават като манталитет. Като човек, който е пътувал много – става ли според теб все по-скучен и унифициран светът?

– Абсолютно не. Има някакви общи черти, например навсякъде можеш да добавиш хората, които срещаш, във Facebook. И да ядеш бикмак. Обаче някой да ми каже, че тук, в Перу и в Китай е едно и също – абсурд.

Освен това, нещо, което хората не оценяват, е, че ние живеем в най-добрия момент в човешката история. Имаме развита медицина, транспорт, комуникации… всичко, всичко, за което се сещаш.

Да имаш тази възможност да обикаляш целия свят без ограничения и да не се възползваш от нея, е престъпление срещу еволюцията.

Аз наистина не разбирам как е възможно… Защото това няма да продължи завинаги. Ковид, войни, режими, болести… В момента се намираме в една съвършена обстановка, в която най-големият проблем е, че компютрите с Windows забиват за 8 часа и ти отлагат полета за следващия ден.

Не мога да разбера тая апатия към пътуването! За мен това е немислимо.

– Ами, мога да се опитам да ти я обясня, като човек, който не обича да пътува, има и такива. Въпреки че жена ми е екскурзовод и имаме толкова различно отношение. Например, не виждам особен смисъл да пътувам из Европа, струва ми се, че са прекалено малко разликите, за да си струва.

– Човек може да не обича да пътува, но предполагам, че поне на аналитично ниво си даваш сметка каква е ползата от пътуването.

Прав си, когато говорим за пътуване, и на мен Европа ми е като едно цяло, хомогенна точка. Не си я представям като място, на което пътуваш.

– От друга страна, човек може да пътува до някое родопско село и това да е по-осмислящо и различно.

– Пътуването е вътрешен процес. То няма общо с промяната на пейзажа.

Някои хора обикалят света, имам такива познати – по петзвездните хотели и се затварят там. Програмисти като теб, плицикат се в джакузито, пият „Блъди Мери“, връщат се и разказват, че са били на Бахамите. Хубаво, ама това не е пътуване. Пътуването е това, което казваш. Може да си в родопско село, може да си на Мачу Пикчу, може да си някъде по планините на Китай или на брега на тихоокеански остров. Но то е вътрешен процес.

– А кои са местата, до които мечтаеш да стигнеш, а не ти се е отдало?

– Нова Зеландия, Бразилия, конкретно Буенос Айрес в Аржентина и Мианмар. Може би ще ме попиташ защо? А аз ще ти кажа, че нямам никаква представа. От много малък тези места ме привличат. Дори целенасочено полагам усилия да не чета прекалено много за тях, не искам да си развалям това инстинктивно привличане. На нито едно от тях все още не съм бил и смятам в близко бъдеще да поправя тази грешка.

– За това, че живеем в най-добрия момент, помагат и технологиите. Но пък моята голяма тема е как ни променят. Как лесно им делегираме, как ни унифицират. Как им предаваме и някакви неща, които не бива. Например писането.

– Много горещо ти препоръчвам „Пътят към кея на Уигън“ на Оруел – една книга, която имах голямата радост да преведа. Той говори за механизацията от началото на ХХ век, и тогава презумпцията е същата – „машините ще вършат работата вместо нас“. Но той започва да задава легитимни въпроси – какво е работа и какво не е? Ако съм земеделец, за мен е копаенето на картофи. Трудоемко е и ми е досадно, защото го правя всеки ден и в този момент бих искал например да седна да свиря на пиано.

Но ако съм професионален пианист и по 8 часа бъхтя на клавишите, за мен може да е много релаксиращо да изляза, да се занимавам с градинарство и да си имам зеленчукова градинка в двора.

Какво е работа и какво е удоволствие? А какво е изкуство?

Възникват още много въпроси, които той поставя. Например, защо човек би бил смел? Там говори за Олдъс Хъксли. Понеже в един свят, в който опасностите са елиминирани от машините и технологиите, човек не може да прояви смелост, защото тя има смисъл само като опозиция на някаква заплаха.

Книгата е от 1936 г. Аз съм си намислил послучай 100-ата годишнина от издаването ѝ да направя една обиколка. Първата част е пътепис за това как живеят миньорите в Уигън, ниската класа. Уигън все още е пълен с хора от ниската класа, там е и моята къща в Англия. Искам да направя паралелен прочит, какво се случва днес?

Аз го приемам като еволюция. Това е естественият ход на нещата.

Хората винаги са искали да си улеснят дейностите. Затова сме измислили колелото, затова сме измислили лоста и скрипеца. И затова сме измислили ИИ. Това са различните проявления на един и същи стремеж.

Така че мен това не ме плаши. Мисля, че просто трябва да се адаптираме към него. Винаги ще има място за себеизразяване, за изкуство. Винаги ще има място за отдих и за работа. Не мисля, че ИИ поголовно ще вземе всички работни места и хората изведнъж няма да има какво да правят. Мисля, че това е естествен процес, към който трябва да се адаптираме.

– Спомена, че си имал успешна кариера в Англия, каква беше професията ти?

– Завърших бакалавърска степен по криминалистика, след това завърших психология, после психотерапия и накрая педагогика.

– Защо толкова много?

– Защото отлагах, не исках да живея като възрастен и ми се стоеше в училище възможно най-дълго.

– А сега се занимаваш с писане и превеждане…

– Да, все неща, които нямат нищо общо. Когато бях по-малък, хората ми разправяха, че съм много разпилян.

Това са уж различни сфери, но не са толкова. Психологията и криминалистиката са много тясно свързани, педагогиката и психологията също. И

много от нещата, които научих като криминолог, ми бяха много полезни вече като учител, за да си обуздавам класа,

винаги са една глутница престъпници.

Хората ми казваха, че съм много разпилян, но в главата си винаги съм знаел, че искам да се занимавам с литература. Мисля, че просто отлагах до момента, в който ще си намеря правилното място. И го намерих.

Въпреки, че всичко изглеждаше хаотично, аз знаех, че целият този опит ми е необходим, за да мога да бъда добър в литературата. Дали като автор, като редактор, като преводач – страшно много ми помага.

Като редактор например, един много силен диалог в една от последните книги, които редактирах, трябваше да седна с авторката и да го обсъдим много дълбоко, защото ѝ обясних, че няма как да протече така този разговор от психологическа гледна точка. Обсъдихме, даже го разиграхме и стана съвсем ясно, че този разговор трябва да протече по значително различен начин. И след като излезе книгата, няколко читатели вече са обърнали внимание именно на този диалог като силна точка.

Всички тези неща ми помагат и аз още тогава го знаех. Затова ги учих всички тези уж разнородни и безсмислени науки.

– Не са безсмислени, това е ясно, но допълването на разнородни области може да е много ценно. Усещам го по себе си, комбинирайки неща от писането, журналистиката и литературата с програмирането, които на пръв поглед са тотално различни посоки.

– Аз си представям, без да съм програмист, че ако имаш добра езикова култура на един човешки език, това много би трябвало да помага за програмирането, защото все пак вие боравите с езици. Да, синтетични са, но пак имаш някакви правила, синтаксис и категорично допускам, че добрата езикова култура много помага, за да бъдеш добър програмист.

– Точно така. Също и фантазията, и подходът при структурирането на един текст… По някакъв начин и ние сме преводачи – превеждаме на „компютърен език“ това, което хората искат да могат да правят.

Но литературата може ли да ни помогне малко по-адекватно да приемем технологиите днес? Ето, Оруел опитва да прави прогнози, Хъксли, Евгений Замятин, после идва огромна поредица от поколения фантасти… Докато сега го правят много малко автори.

– Когато те са пишели, технологиите са били в зародиша си. Тогава тепърва са се строяли самолетите, сметачните машини, моторните коли. Мисля, че за тях е бил страшен гъдел да си представят накъде отиват тези технологии. Както всички ние сега се прехласваме по този ИИ, докъде ще стигне. Защото това е знакова стъпка напред в технологиите.

Но повечето стъпки, които сме правили, са били толкова поетапни и толкова малки… От черно-бяла към цветна телевизия да преминеш, това не ти гали въображението кой знае колко с това какво може да последва.

Мисля и че сега сме заляти с информация за технологиите, което не оставя много пространство за въображение. Мисля, че затова не пишат.

Но ако се загледаш в съвременната литература – хората започват да се връщат назад, към духовното, към езотериката, което мен лично много ме ядосва. Към религията, към всякакви суеверия. Ходят на йога. Аз съм бил на йога три пъти в живота си – не че не практикувам, тук вкъщи си се кикерча. Но ми е много смешно как хора отиват там в търсене на себе си, на вътрешния мир, на отрицанието на материалното. И до мен правят йога с ролекс на ръката. Мисля, тези две неща са много несъвместими.

Да, хората в момента не се интересуват толкова от технологиите, колкото са се интересували Оруел, Айзък Азимов и Карел Чапек. По-скоро се интересуват от това как да върнат всички тези закърнели умения.

– Мисля обаче, че и въображението ни е позакърняло. Ето имаме ИИ, нов мощен инструмент, хората масово или са уплашени, или са ентусиазирани, или го неглижират. А малцина разсъждават как да го използваме, например, за да създаваме нови форми на изкуство.

– Аз съм по-скоро безразличен към цялата тая работа. ChatGPT се появи като голяма мода, но мен не ме достигна. Как може да го използваме, за да създаваме изкуство, също не е нещо, което би ме вълнувало. Аз съм се занимавал с различни изкуства, свирил съм на китара, рисувал съм, със спорт съм се занимавал. Но никога не съм правил разлика между инструментите. Дай ми на мене два чифта ски от различни епохи и няма да има разлика. Дай ми две китари, два различни молива, пак няма да направя разлика.

Тоест, инструментът, с който постигам нещото, никога не ми е бил особено интересен. И може би затова съм малко безразличен към ИИ.

– Но ако инструментът няма значение, скоро можеш да имаш пред себе си два текста – един, който ти си написал, и друг, генериран, и да не можеш да ги различиш.

– Тук вече не става дума за инструмента, а за автора. Възможно е, защото все пак човешкият мозък е един малко по-сложно устроен компютър. Тук също протичат тия функции, които вие имате, точно така работи човешкият мозък. И вероятно с не много усилия този ИИ може да се усъвършенства достатъчно, че да извършва такива дейности.

Вероятно няма да минава през всички колебания, през които минава човешкият мозък. И какво от това?

– Тогава защо да си играеш да пишеш, след като го може и той?

– Това е въпросът, който задава Оруел. Защо да си играеш да копаеш картофите, като някой може да го свърши? Защо да си играеш да свириш на пиано, като вече съществуват пианата с ролките, в които зареждаш музиката, която искаш и то само си свири, даже си натиска клавишите?

За лично удоволствие. И тук вече чувството за принос, за ценност в обществото ще трябва да се адаптира, да се преформулира.

Защото аз сега може би се чувствам по някакъв начин задоволен от това, че съм полезен за обществото с дейността си. А скоро тази дейност може да не е необходима.

Както навремето е имало кожухари. Има един кожухар в селото, който прави кожуси за всичките селяни. И в един момент идва китайският завод, обзавежда цялата страна и нашият кожухар остава без работа. Това не означава, че той е безстойностен като човек, той си намира друг амплоа.

И ако в един момент писането изпадне от класациите като нещо, което човек може да върши, ще трябва да се адаптираме.

– Ти имаш дипломи за много професии, все някоя от тях няма да я върши ИИ.

– Абсолютно никакво значение няма образованието, специално пък формалното. Аз работя нещо, за което никога не съм учил. Забелязал съм като редактор, че преводачите, които идват при мен с формално завършено образование, обикновено са по-слаби от самоуките.

Така че човек просто трябва да гори в това, което прави. Зарежи образованието.

Мисля, че спасителният ми пояс е, че имам много интереси. Любопитни са ми много неща, опитвам се да науча повече за тях, да ги практикувам. Ако трябва да спра да пиша, ще продължа да се занимавам с друго.

Между другото, първото нещо, което най-вероятно ще изпадне в близките месеци, дори не години, е преводът. Има платформи, които вече превеждат сносно, не толкова добре, колкото мен, все още. Но дай му година, дай му две.

Обожавам да превеждам, но съм се примирил, че това ще е нещо, което ще отпадне доста бързо.

– Още дълго според мен ще има някаква постредакторска роля, защото поне сегашните алгоритми дори по идея не могат да работят съвършено. Но каза, че ще продължиш да пишеш за лично удоволствие. Аз пък бих продължил даже повече за личното неудоволствие, за мъка и трудност. Ние лесно делегираме, отдаваме задачи, всичко да става по-лесно. Обаче животът и всичко, което ни прави хора, е форма на стрес. Стрес е да научиш нова информация. Стрес е да практикуваш спорт. Стрес е да пишеш.

– Мисля, че животът на човек преминава в смисъла на решаване на проблеми. Това е всичко.

Като ме питат какъв е смисълът на живота, това е. Хората искат да решават проблеми.

Мисля, че това е и голяма част от генезиса на тая политическа коректност в момента, която също не мога да понасям. Но ако се загледаш в хората, които са най-гласовитите глашатаи, обикновено са такива, които реално нямат проблеми. Не ходят до кладенеца да си вадят водата, не си палят свещи вечер, не им свършва газовата лампа, нямат чума. Но имат вътрешната потребност, още повече тийнейджърите, да решат някакъв проблем, за да се почувстват значими. Ако решиш проблем, ти вече имаш стойност в обществото.

И понеже нямат истински проблеми, започват да си създават такива. Граматиката им била виновна, местоименията. И не ме разбирай погрешно, аз бих се поставил в крайните позиции на лявото – за равни права, за гей бракове, за феминизъм, за всичко това, но не по начина, по който се представя в крайната си, радикална форма.

Ти каза, че писането и всъщност всяка дейност трябва да има доза мъка, доза Сизиф в себе си. И затова този Сизиф продължаваме да го дъвчем от хилядолетия, абсолютно неизменно – трябва да минаваш през някакво страдание, да го преодоляваш, да си намираш следващо. И това се вижда и в амбицията на хората. Когато постигнеш това, което искаш, не си казваш, че си готов и ще лежиш, поставяш си следваща цел и следваща, и следваща, и следваща.

Камю казва: „понякога трябва да си представиш, че Сизиф е щастлив“, защото е така.

Съгласен съм с теб. Писането не е само за удоволствие, всяко изкуство, всяка дейност, не е само за удоволствие, а и за мъката…