Най-интелигентната жена и чудесата

май 13, 2022 | Срещи

Най-интелигентната жена и чудесата

13 май 2022 | Срещи

Българка е най-интелигентната жена на света! Преди 2 десетилетия новината обиколи планетата, от най-големите западни медии до Япония. Даниела Симидчиева, която според теста на „Менса“ има коефициент за интелигентност 192, през няколко години отново привлича погледите на медиите с гръмкия си успех. Често акцентът попада върху факта, че IQ-то ѝ е по-високо от това на Айнщайн или Стивън Хокинг.

Историята ѝ обаче е много по-интересна и има още много неща, които си струва да бъдат казани. Учила е пет висши образования, от които е завършила три. Когато се явява на теста, тя тъкмо е преживяла тежък развод и с трите си дъщери е заминала за София. Четирите живеят в… 12-квадратна квартира, а за да свързва двата края, понякога ѝ се налага дори да чисти входове.

Дълги години „най-интелигентната жена на света“ е безработна, преди да намери пристан като образователен експерт в Българската стопанска камара. През 2011 г. тя се кандидатира за вицепрезидент.

През какви забележителни обрати (и чудеса!) минава пътят на Даниела Симидчиева? Има ли място за интелигентните хора начело на държавата? Колко тежи титлата „най-умната жена“? Дали отваря или затваря повече врати?


 

– Извинявай, че започвам с въпрос, който си чувала стотици пъти, но защо реши да отидеш и да си направиш теста на „Менса“?

– Моята колежка и приятелка от студентските Галя Божанова, дълго време председател на „Менса“, се беше явила на теста през 1995-а. И още тогава ми каза: „Познавам те, този тест е направо създаден за теб“. В една стая живеехме като студентки в общежитието и тя наистина ме познава доста добре. Още тогава ми пусна мухата, но не ми се искаше от Благоевград да пътувам до София, за да се явявам на тест.

2002-а се разведох и дойдох да живея в София. Преди развода бившият ми съпруг често повтаряше: „Усещаш ли колко много затъпяваш напоследък?“. Защото знаеше, че това е едно от нещата, на които държа, човек да се грижи за своята същност.

Чувствайки се в безизходица, един ден наистина реших да видя колко точно съм затъпяла. Бях в крайно тежко положение,

буквално си преброих стотинките и едвам стигнаха, за да платя за теста.

Даже не бях уцелила момента, отидох час по-рано и се поизнервих, докато чаках.

 

Даниела Симидчиева

снимка: Добрин Кашавелов

 

– Какво стана, когато научи резултата?

– Като излязох, няма да забравя, от един уличен телефон звъннах в онази квартира от 12 квадрата, да кажа на децата, че съм издържала теста и мога да стана член на „Менса“. Не знаех нищо за точките. Бях си постигнала целта, доказах си, че не съм чак такъв боклук, както се чувствах в онзи момент, самооценката ми беше изключително ниска. По-зрелите хора по-трудно се явяват на този тест по принцип, защото се страхуват в себе си да не сринат своите очаквания. Докато

моята представа за мен самата беше толкова ниска, че нямаше как да я срина повече,

затова се явих. Но най-важно е, че това даде кураж и на децата ми.

 

– Значи едва по-късно става ясно, че си изкарала рекорден резултат, така ли? Доколкото знам, когато в България гостува синът на човека, създал тестовете на „Менса“.

– Създателката на „Менса“ у нас Роси Алексиева, светла ѝ памет, беше поканила Джон Рейвън в България. Основната му цел беше да се срещне с представители на образователното министерство, но тази среща така и не беше осъществена. Той искаше да сподели своите опасения, че

с въвеждането масово на тестовото изпитване се сваля изключително много нивото на образованието,

после видяхме, че точно това се случи.

Бях безработна, най-голямата ми дъщеря беше влязла в болница и трябваше да ходя често при нея, системата на здравеопазване вече беше на такова ниво.

Роси ми се обади да пита дали мога да помогна с изписването на фактурите на участниците в семинара и аз приех. Така се озовах на срещата с Джон Рейвън. Роси даваше интервюта извън залата и гостът започна разговора, като помоли всички присъстващи да се представят. Стигна до мен, обясних, че съм в залата, защото помагам на Роси с техническата работа. Тя точно в този момент влезе, явно чула последните ми думи, и допълни: „Освен това тя има резултат 192 и в момента е безработна“…

 

– Тук е важно да кажем, че коефициентът за интелигентност от 192 при максимум 200 точки в теста наистина не е документирано достигна от друг по света. И няма да бъде, защото преди няколко години „Менса“ реши да въведе „таван“ и всички по-високи резултати се обявяват като „156+“. И как реагира гостът?

– В момента, когато Роси му каза това, някак точно по английски, както беше станал прав и контактуваше с аудиторията, се спусна на стола си и каза: „Не, аз пред тази аудитория се притеснявам да говоря“. Тази негова реакция беше много артистична, впечатли журналистите, които бяха на срещата, и започнаха да напират за интервю.

Шумът тръгна от един от нашите вестници. Представи си, бяха в опасност животите на дъщеря ми и на внучката, хич не ми беше до интервюта. Но все пак се съгласих да поговоря с едно младо момче, работеше в столичен вестник и се оказа от Ямбол. Баща ми е от онзи край и изпитвам умиление, това беше една от причините да приема. Оттам започна истинска лавина.

 

Даниела с две от дъщерите си, преди да се превърне в „най-интелигентната жена на Земята“

 

– Четох, че много скоро е трябвало да даваш интервюта, шепнейки в миниатюрната квартира, сменяйки езиците, защото са се обаждали медии от цял свят.

– Така е. Аз самата бях извън потока от информация, но

не можеш да упражняваш контрол върху нещо неконтролируемо.

„Ананова“ беше прихванала английската версия на един от българските вестници, те разпространиха новината, после „Дейли Телеграф“ и кой ли още не. След едно затишие, две години по-късно тръгна отново голям интерес към мен, и до днес върви някак на вълни. Но най-интересно е, че вероятно си имам някакво ангелче закрилниче. Обикновено вълната тръгва в моментите, когато се чувствам депресирана и слаба.

 

– Тоест, този интерес по някакъв начин ти носи и удовлетворение?

– Да,

малко спокойствие и самочувствие. Но не съм се самозабравила.

И на теб, като член на „Менса“, ти е ясно, че тестът не е толкова определящ, за да си кажеш „Ей, ау, аз съм върхът!“. Трябва да си малоумен, за да повярваш в подобно нещо, а все пак ние не сме от най-глупавите. Ако си издържал теста, явно не си такъв.

Но пък чак такива етикети… в интерес на истината аз самата никога не бих си сложила подобен етикет. Или пък да се сравнявам с някои гении, както четох, включително и в международни издания. Да, ласкателно е, ама… Боже мой, та аз съм една прашинка в сравнение с тях.

Това, че по-лесно ми се отдаваха нещата в детските години, ме направи доста мързелива по отношение на ученето. Иначе може би щях да бъда по-упорита да постигам целите си, да чета повече литература, която да ме обогатява. А аз съм чела винаги за удоволствие, и досега е така.

 

– Кои са ти любимите книги?

– Сега чета „Болница за безсмъртни създания“, това е една книга, която моята кръщелница Александрина Крушарска е написала, обаче в тематиката, която мен ме вълнува: фентъзи. Това е жанрът, който обичам, техническите фантастики някак не ме грабват. Важно е да се случва нещо наистина необичайно, нещо, което е хем на Земята, хем не точно.

Любител съм на магията, на това да се случват някакви чудеса.

Една от дъщерите ми беше подарила табелка, която много обичах и си бях закачила в кухнята: „Вярвай в чудесата, разчитай на тях“. Ако не вярваме в чудесата, животът ни ще е много по-скучен.

 

Даниела Симидчиева

снимка: Добрин Кашавелов

 

– Кои са най-големите чудеса, които са ти се случвали?

– На 20 години ме диагностицираха с рак. Но моето желание да имам деца беше толкова голямо. Бяхме се запознали с бащата на децата ми, дечурлига сме били и двамата и решихме, че е по-важно да родя дете, отколкото да се лекувам. Бяха ми открили картотека в Онкологията. А ние, с целия си акъл, си сменихме общежитието, преместихме се, само за да не могат да ме намерят.

Изглежда като напълно безотговорна постъпка. Аз си мисля, че психологическата нагласа,

емоцията от това, че имам дете, вероятно ме е спасила.

За мен това беше чудо. Вече 40 години оттогава Господ ми е подарил и ме е дарил с толкова много…

После втори пъти, преди 6 години. Лежа в болница и 36 часа не могат да ме диагностицират. В последния момент разбраха, че е перитонит. Доцентът каза, че ако съвсем малко са се забавили, това е бил краят ми. Дотогава имах две внучета, следващите 6 години се родиха още 4. Господ пак ми дари нещо, за което съм изключително благодарна.

За мен това са двете най-големи чудеса: че успях да си родя децата и да си дочакам внуците. Дано да успея и правнуци да дочакам, най-голямата ми внучка вече е на 17.

 

– Разбирам, че си вярваща?

– Много често повтарям „Господ“, но не съм толкова. По-скоро вярвам, че има висша сила, с която трябва да се съобразяваме. 10-те божи заповеди за мен са правило, по което всеки трябва да живее.

Не съм вярваща, но гледам да спазвам тези заповеди много повече, отколкото някои от тези, които ходят в черквите.

 

– Някога тежало ли ти е прословутото определение за най-интелигентната жена?

– О, много пъти.

Комплексираните хора, чувайки подобно нещо, започват да ти причиняват преки и косвени вреди,

за да ти докажат, че са нещо повече от теб. Стремят се да те поставят в неудобна, неловка ситуация, пречат ти, включително и като изливат безпричинна злоба.

Дълго време не можех да си намеря работа заради това. Но имах щастието да срещна в живота си Божидар Данев, с когото работих 8 години. Беше човек с друга кройка, много добре знаеше своята цена. При него не усетих и за секунда комплексиране, напротив, той много се радваше, че работим заедно.

 

Даниела в годините като синдикален активист

 

– Много ми е интересно: защо се съгласи да се кандидатираш за вицепрезидент?

– Когато ми предложиха, мислех, че се шегуват. От една пиар агенция, с която работехме, ми се обадиха и ме поканиха на среща. Помислих, че е свързано с работата и отидох. „Имаме предложение да се кандидатираш за вицепрезидент“. Първата ми реакция беше: „Ако кажете, че е на Йоло Денев, вече майтапът ще е пълен“. Приех го като шега, въобще не разбрах, че е сериозно в първия момент.

Произхождам от Благоевград и за мен тази тема, която ВМРО отстоява години наред, въобще не е чужда, макар че никога не съм била член. Когато през 90-те работех като синдикалист, правехме много стачки. Тръгвахме с рейсовете да окупираме министерството на икономиката и охраната, като ни видеше, викаше:

„Ей, македонката пак иде с четата“.

Казах, че не мога да отговоря веднага. Първите хора, с които споделих, бяха, разбира се, дъщерите ми. Едната бързаше занякъде, казах ѝ: „Предлагат ми да се кандидатирам за вицепрезидент“. „На кого?“ „Краси Каракачанов“. „С него може.“ И замина.

Той беше от политиците, които децата ми приемаха в положителния спектър, сега не знам какво им е отношението, не сме говорили на тая тема.

Чисто човешки, може би го имаше гъдела да се докосна до високата политика и да разбера за какво става дума. И аз разбрах. Не ми е там мястото. Беше много важно да го разбера, иначе цял живот можех да съжалявам, че не съм опитала.

 

– Какво още разбра от този опит?

– Изпитах едно от големите си разочарования не за това, че хората не са гласували за мен, а че не гласуваха близките. Хора, които знам, че ме подкрепят, че ме обичат, на които много съм помагала. Водени от това, което и медиите набиват непрекъснато в главите ни, че гласувайки за малък, губиш гласа си.

В моята секция масово ме лъжеха. „Гласувах за теб, защо не те избраха?“. Ако бяха гласували всички, които ме уверяваха, щях да имам поне 100 гласа, а бяха само 6. Два от тях са моят и на дъщеря ми.

Според мен тази схема, която е вкарана в главите на хората, е изключително вредна.

Да гласуваш за партия, независимо кой е в нея.

Още от първите избори се появи изразът: „И магаре да сложат в листата, ще го изберем“. Досега си продължава по този начин.

 

– Защо според теб има толкова малко хора от „Менса“ на ръководни позиции, не само в България? Не съм чувал да има президент или министър-председател, който е член…

– Знам ли. В България го разбирам, защото имаме една поговорка, която много ясно го казва: „Не ми давай акъл, имам си, пари ми дай“. Докато навън поговорката е точно наобратно: „Не ми давай пари, акъл ми дай и парите сам ще си ги изкарам“.

Уж навън акълът доста повече се цени. Въпреки че, когато започнаха да пишат за мен и още бях безработна, ми попадна едно изследване от Полша. Оказа се, че около 20% от „менсаджиите“ са безработни.

Обяснявам си го първо с това, че околните не ценят интелигентността достатъчно. Защото според мен един човек с висок интелектуален потенциал би могъл да бъде използван и за изкарване на пари.

Аз в „Менса“ срещнах най-добрите и най-лошите хора. И ми се струва, че

интелектът им действа точно по този начин. Добрите ги прави още по-добри, а лошите – още по-лоши.

 

Даниела Симидчиева

снимка: Добрин Кашавелов

 

– Дори и така да е, и едните, и другите ги няма на високите позиции…

– За лошите хора няма да говорим, не искаме те да влизат във властта. Но добрите не влизат, точно защото са добри. Те не знаят какво е с лакти да пререждаш другите, да правиш мръсотии зад гърба. Защото,

когато моралът се подхранва от интелекта, тогава той би трябвало да е стабилен и истински.

Докато в политиката, за да успееш, според мен, трябва да имаш известен дефицит на морал. Не знам дали е навсякъде, но у нас е така.

Имам една случка и тя е от факторите, които категорично ме отказаха да се занимавам с политика. На предизборна среща срещу мен застана една баба на поне 80 години. Подпряла се с патериците под мишниците, за да може с двете ръце да хване моята. И със сълзи в очите ми казва: „Чедо, много исках да те видя. И дедото искаше да дойде, ама е на легло. Много са ни ниски пенсиите, чедо“.

В този момент имах чувството, че отвътре всичко ми се разкъсва. Защото тази женичка беше направила усилието да дойде с надеждата, че мога нещичко да ѝ помогна за пенсията. А дори да ме изберат за вицепрезидент, не мога да повлияя и за левче повече. Това ме потресе страшно много и когато се качихме в колата, се разплаках. Тия съдби мен дълбоко ме засягат и когато усетиш, че не можеш да помогнеш… за какво влизаш в политиката?

 

– Според теб има ли изобщо смисъл от „Менса“, има ли логика да се обединяват хората на базата на интелекта си? Ето, в нашата през последните години има много скандали, а не съм чул да е произлязло нещо мащабно и смислено. Все се борят за нещо, а какво толкова имат да делят…

– Би могло, ама някак си не се получава, защото там всеки иска да води бащина дружина… Дълго време бях във вихъра на това, което се случва, и по същия начин не разбирах за какво се борят. Имаше едни елементи, които започнаха да внушават как Управителният съвет злоупотребява, все едно някакви милиони се въртят. Членският внос е символичен и е единственият източник на средства. Но тази жажда да докажеш, че си повече от другите… мисля, че изключително много пречи.

А иначе, в идеалния вариант, има смисъл от тази организация. Срещите на „менсаджии“ са много интересни.

Когато си намериш подходящото обкръжение, стават чудеса.

Играем много интересни игри, винаги са свързани с някакви закачулки за мозъка. Но и когато седнем да разговаряме, си правим един вид мозъчни атаки. Ако имаш някакъв проблем от живота, събираш около себе си все хора, които могат да мислят, но са експерти в друга област.

Това може да се случва и с бизнеса. Ако даден бизнесмен има проблем, нищо не му пречи да го постави на такава група. В „Менса“ биха могли да се родят много интересни решения, а хората там биха се чувствали полезни. Защото

те друго не са доказали, освен че могат да мислят и са наблюдателни.

Възможност за работа под напрежение, наблюдателност и свързване логически на не толкова очевидни неща.

 

– Което в крайна сметка е и характеристиката на много от най-важните житейски задачи. И на основната работа в много професии.

– Точно. Тази страна от интелекта би могла да бъде използвана много пълноценно. Но това не гарантира, че други типове интелигентност при теб също са на високо ниво. Да кажем емоционалната. В „Менса“ имахме много лют спор помежду си дали емоционалната интелигентност е свързана с другата. Ами не, не е.

 

– Често е обратно пропорционална.

– Не съвсем. С един психиатър си говорих на тази тема и той ми каза: „Разликата е, че едното го получаваш от природата, а другото ти си го правиш“. Емоционалната интелигентност не е като другата, която е наследена, а я придобиваш с опита си и с целенасочени действия. Същото важи и за другите видове интелигентност, които не са за пренебрегване: двигателната, физическата, речевата.

За съжаление, точно хората, които са с по-висок интелект, в ранните си години често се чувстват като вълци единаци – изолирани, недостатъчно приети, считат ги за странни. И това поражда липсата на добро общуване с другите. Но ако по-късно положат усилия, могат да променят себе си. Това ми каза психиатърът:

„Бъди благодарна, че това, което зависи от природата, си го получила. Останалото можеш и сама да си направиш“.

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

1910. Това е годината, в която се раждат Майка Тереза и Жак-Ив Кусто, а светът още се радва на предвоенното спокойствие. За българска история обаче сме се събрали да си говорим. Точно 1910 души се...

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее...

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да...

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг....

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация

Най-новите:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Цели 1910 души се включиха в експеримента на Дигитални истории, който имаше за цел да провери колко добре познаваме българската история! Дали сме способни да различим безспорни исторически факти от учебниците от такива, измислени от изкуствения интелект, който има за цел да ни подведе.
30 твърдения – половината исторически верни, половината – измислици на алгоритмите. Можете ли да ги различите?
Резултатите, поне за мен, са впечатляващи и дават доста поводи за размисъл.
Успя ли изкуственият интелект да затрудни участниците? Познаваме ли добре българското минало, което е толкова важна днес тема?

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация
Share This