Някога може би ще има изкуствен интелект, който да създава трогателни текстове, стискащи за гърлото, увличащи, незабравими. Но докато не го създадем, тази задача ще се наложи да продължи да изпълнява днешният гост на „Дигитални истории“.

Ако си падате по качествени четива и по някаква причина досега не сте докосвали историите на Иво Иванов, завиждам ви. Дайте им шанс и ще се озовете в един много по-смислен свят.

Понякога те звучат като притчи, понякога като приказки, но за мен – най-често като изключително силни разкази, родени обаче не от въображението на писател, а от свръхпроницателния поглед и туптящото като сърце перо на журналист.

Иво Иванов е непосредствен, сърдечен, ерудиран, страхотен събеседник. Вече няколко десетилетия живее в Канзас. Автор е на сборниците „Кривата на щастието“ и „Отвъд играта“, които дълги години се задържат на челните места сред най-четените книги.

И той, както всеки чувствителен и наблюдателен човек днес, има своя пъстър поглед към дигиталната трансформация, темата, която осмисляме от най-различни страни в този сайт.

Ще пише ли един ден изкуственият интелект трогателни истории? Какво ни даде и какво ни взе онлайн епохата? Как да останем хора в нея? Четете вълнуващите отговори на Иво Иванов.

– Кои са най-хубавите и най-лошите промени, които ни донесоха технологиите?

– Наистина ми се иска много по-често да се задава този въпрос на хора от моята генерация, тъй като ние сме изживели половината си живот без интернет. Някак си сме били и от едната, и от другата страна на дигиталния океан. Моите деца, които вече са на по 20 години, не помнят един ден без интернет.

Какво ни донесоха технологиите? Много неща, естествено. Когато интернет набра скорост,

аз се надявах да ни помогне да осъществим това химерично глобално обществено съзнание, за което винаги сме мечтали.

Да бъде един общ пулсиращ, търсещ мозък. Да свърже целия свят. Да, това го направи, но в същото време, особено през последните няколко години, успя и да ни раздели така, както никога не сме били разделяни в миналото.

– Какво се промени вътре в нас?

– Преди навлизането на технологиите, капацитетът ни за концентрация беше по-силен, по-изострен. Бяхме в състояние да седнем и да се отдадем на съзерцание. Съзерцанието, според мен, е важно, това е възможността да се концентрираш за дълго време. Да „изключиш“ обкръжаващата те действителност напълно и да се фокусираш върху нещо. В днешно време е много трудно за един млад човек да прочете „На изток от рая“ или „Война и мир“. Да седне, да спусне пердетата, да се усамоти с шедьоврите на Стайнбек или на Толстой, да бъде погълнат от тях.

Да се съберат група приятели, да загасят светлината и да изслушат заедно от началото до края един концептуален албум. Или Третата симфония на Густав Малер. Това умение го притежавахме, преди да нахълтат дигиталните технологии.

Отново навлизам в стереотипи и клишета, но е важно да бъде казано. През последните години

имаме прекалено много стимули, които се състезават за нашето внимание. Имаме сензорно свръхнатоварване.

Прекалено много екрани, прекалено много неща около нас, които бибиткат и искат вниманието ни. Това от една страна е прекрасно, защото сме свързани един с друг, можем моментално да се видим с родителите си, дори да са на 5000 километра, както е в моя случай. Но в същото време това удобство ни отне възможността да се концентрираме. Затова днес почти няма концептуални албуми. Музикантите издават отделни песни, бързо смилаеми хапки. Вече я няма тази концентрация, която е отговорна за градивността, за творчеството.

– За големите неща в живота… При това промяната дойде неусетно, както е ставало дума в „Дигитални истории“. Точно за тези явления, които ни правят хора и дърпат цивилизацията напред.

– Точно така! Като човек на дигиталните технологии знаеш, че те непрекъснато стесняват възможността ни за концентрация, времето, за което сме способни да сме съсредоточени. Затова и новинарският цикъл е толкова стеснен. Една новина, колкото и да е важна, само за 4 часа вече е остаряла.

Бях много щастлив, когато през 1999 г. се появи „Напстър“, това момче Шон Фенинг революционализира начина, по който консумираме музика. Аз съм голям меломан и изведнъж получих достъп до цялата световна музикална съкровищница! Но, в същото време, знаем какво направи това с музикантите. Отне им възможността да печелят пари и да се изхранват със своето майсторство. Промени напълно музикалната индустрия и, според мен, към по-лошо.

Между другото, знаеш ли кой е първият mp3 файл в историята?

– Не. Първият музикален диск е с Деветата симфония на Бетовен и затова този носител събираше точно 74 минути звук. Интересно, как е продължила тази поредица с първата емпетройка?

– Има едно парче от 80-те, “Tom’s Diner” – веднага ще се сетиш, ако го затананикам. Та, един немски програмист, интересна личност, 2 метра висок, много интелигентен, успя да го компресира и да създаде благодарение на него първата mp3-ка. Точно това досадно парче, което изглежда толкова елементарно, вокал и на практика няма инструменти. Има ритъм, генериран от дръм машина. Но създателят му казва, че е било невероятно трудно да бъде компресиран този файл с примитивните програмни продукти от онова време.

Нещата се променят много бързо и в някаква степен към по-добро, в друга – към по-лошо. Естествено, фактът, че можем да обменяме мисли, знания, научна литература с едно натискане на копчето, е феноменално, невероятно богатство за човечеството!

Но трябваше по някакъв начин да предвидим и този разрушителен ефект, който имаха в последните години дигиталните технологии и в частност социалните мрежи

върху човешкото общество. Върху неговата сегментация. Доста е потискащо, че вече съществуват различни информационни екосистеми в зависимост от това какви са твоите предпочитания и предразсъдъци. Алгоритмите на тези социални мрежи се хранят с предразсъдъците и ги увеличават. На практика са ни вкарали в едни ехо камери, в които съществува само истината, която на нас ни е удобна. Тя отскача от стените им и се връща при нас усилена. Превръща ни в напълно изолирани в информационно отношение същества, далеч от човека, който обитаваше тази Земя преди дигиталната революция.

– Темите за балона на филтрите, за начина, по който в дигиталния свят си създаваме идоли, са огромни, спирал съм се на тях и аз. И все пак, по някакъв начин на всичко това противоречи успехът на твоите текстове. Те станаха много популярни точно във времената на интернет, а определено не са бързи четива, изискват вглъбяване, съсредоточение, улавяне на нюанси. Как си го обясняваш?

– Започнах да пиша преди интернет. Изпращах моите статии във вестници и списания, всеки понеделник пусках материал за „7 дни спорт“, вестник, който вече не съществува. Тези статии ме изтезаваха, защото не можех да бъда лаконичен. Не исках да отразявам дадено събитие просто като огледало, а да придам плът и кръв на всяка личност, за която пиша. Да внеса някаква екзистенциална поука и послание. Исках да вметна и себе си, и моите мисли и терзания в тези материали. Така те ставаха все по-дълги и редакторите в един момент ми казаха – няма вече накъде повече!

Когато се появи възможността да се пише в интернет, това буквално ми свали оковите

и ми даде възможност да развивам историите така, както исках. Честно казано, имах много, много ниски очаквания, защото не вярвах, че хората ще четат толкова дълги материали. Бях наистина приятно изненадан.

На какво се дължи успехът им в тази ера на понижено ниво на концентрация… Мислил съм по този въпрос. И, знаеш ли, аз имам много силен емоционален филтър, през който минава всичко, на което не натъкна. Свръханалитичен съм, което ме изтезава. Всяка нощ се боря със съня. Между клепачите ми и мен има пространство, пълно с мисли и терзания. Тази свръханалитичност и емоционалният филтър правят според мен историите по-истински. Хората им вярват, тъй като усещат, че аз самият съм минал през болки, през радост, пред разочарования, докато ги пиша. Така според мен историите някак компенсиран дължината си.

– Освен това, през цялата ни история като вид именно историите остават универсалната нишка…

– Историите… те са с нас от самата зора на цялата човешка цивилизация. Някога сме седели пред пещерата около огъня и някой е разказал история, която е накарала всички да замълчат, да се вслушат и да извлекат нещо от нея. От този момент нататък историята се е превърнала в екзистенциално важна част от нашето съществуване. Ако се замислиш, всеки филм, всеки нов формат, „Туитър“ или „ТикТок“, всичко това са истории. Някои са по-дълги, други са само 140 символа, но всички те имат повествование.

Според мен във всеки един човек живее един разказвач. И четейки моите истории, според мен доста хора откриват този образ в себе си. Или поне аз се опитвам да е така.

Да ги накарам да събудят разказвача в себе си и моят глас да стане техен.

Опитвам да се поставя на мястото на читателя. Ще искам ли да прочета следващата дума? Важно ли е първото изречение в разказа? А последното? Искам ли да разбера какво ще се случи по средата?

Ти каза, че се изисква известно усилие. Да, така е. Аз в 100% от случаите пиша за неща, които са ме развълнували. Които имат значение за мен, които са ме накарали да се замисля за собственото си място във Вселената, за мястото на човека. За смисъла на доброто, на злото, на смъртта и на живота, смисъла на приятелството.

Аз не пиша за неща, за които трябва да пиша, а за такива, които искам. Нямам шеф, моят главен редактор са животът и темите, които ме вълнуват. Може би затова просто съм имал късмет да попадна тук, в Съединените щати, обкръжен от много екстремални личности, от странни истории, от които може да се извлече общочовешка поука. Затова може би хората толерират дължината на моите текстове. Знаят, че до някаква степен те самите биха създали този текст по същия начин. С търсенето, любопитството, което притежавам. То е изконно качество на всеки мислещ човек.

– Усмихвам се, защото и аз отговарям по същия начин, когато някой ме попита защо влагам толкова усилия в този сайт. 14 години работех във вестници и списания. Винаги съм имал свобода от страна на редакторите, но и винаги има ограничения от гледна точка на тематиката, аудиторията. Сега за първи път си имам мое местенце, за да си правя каквото си искам и да си отпускам любопитството…

Донякъде е парадоксално, че живееш толкова години в САЩ, а пишеш и си популярен с текстовете си само на български. Защо не ги превеждаш?

– Имаше няколко такива опита. Веднъж един човек се опита да преведе „Единадесетият човек“ – втория разказ в „Кривата на щастието“. Опита се да ми помогне – каза, че много иска да го разпространи сред приятелите си. Бях ужасен, на английски материалът беше неузнаваем. Тогава си дадох сметка, че ако ще се превеждат тези истории, трябва да го направя аз. Да започна от нулата. Английският език има напълно друг ритъм, друга мелодика, начин на изразяване в писмен вид. Има думи, които искат да попаднат на определено място в изречението и ако се озоват другаде, се нарушава изцяло хармонията на мисълта. Английският език има напълно друг ритъм, друго идиоматично богатство, друг хумор, двойни значения и т.н.

За съжаление, все още съм във фаза от живота си, когато съм прекалено зает. Занимавам се с много неща, както теб. Имам работа от 9 до 5. Подготвям видео, монтаж, мултимедия. След това се качвам на колата и карам със скорост, по-висока от позволената, около един час, за да стигна навреме за тренировка. Тренирам гимназиални отбори по футбол, през есента момчетата, през пролетта – момичетата.

Рей Бредбъри и Кърт Вонегът са двама от писателите, с които Иво Иванов има късмета да се запознае. И за двете срещи има прелюбопитни разкази.

– Дано канзаските полицаи не следят внимателно „Дигитални истории“…

– След това имам много други задължения. Доскоро с един англичанин правехме радиопредаване всяка събота в продължение на 14 години. Най-накрая дръпнахме шалтера. В сряда правим подкаст с група приятели. Вторник и четвъртък тичам с други приятели, играя баскетбол в понеделник и сряда вечерта. В неделя играя футбол в аматьорската лига тук.

И нощем пиша.

През 2008 г. спечелих един конкурс в най-големия ни вестник, „Канзас сити стар“. Все още не бяха напълно изместени печатните издания, наеха ме да пиша колонка. Договорът беше за една година, след това ми дадоха доживотен блог във вестника, който изоставих, просто защото нямам време.

По онова време пишех непрекъснато, на български, на английски… Тогава прегорях. Усетих, че започнах да се изтезавам, пишейки. Бях на границата на разсъдъка си и си казах, че човек трябва да знае кога да се откаже от някои неща.

Но се надявам някой ден, когато имам малко повече време, да седна, да избера 20-30 материала, които би трябвало да останат актуални завинаги, защото се занимават с общочовешки, хуманни теми. Да ги преведа и да ги направя достъпни, без значение, че са минали 5, 10 или 20 години от издаването им.

– Напоследък даже прекалено упорито говорим за изкуствения интелект. Според теб има ли неща, на които никога няма да научим алгоритмите и ще си останат чисто човешки?

– Аз не пиша художествена литература. Всъщност от много малък го правя, но не съм публикувал. Не съм смятал, че е необходимо, че би имало полза за когото и да било. Както и поезия, според мен човек я пише за себе си и само той може да я разбере. Но моите приятели Захари Карабашлиев и Христо Блажев успяха да ме вербуват преди няколко години да напиша разказ за сборник, който правеха – „Обича ме, не ме обича“. Идеята беше да излезе на 14 февруари и да бъде посветен на любовта.

Избрах да напиша футуристичен разказ. Всъщност, донякъде беше магически реализъм, но действието се развиваше 300 години напред в бъдещето и обществото живееше в система, която нарекох „алгоритмична демокрация“.

При нея решенията вече не можеха да бъдат поверени на човека. На него се гледаше като на прекалено несигурна променлива

в едно уравнение, изходът от което е прекалено важен. Един високо капацитетен алгоритъм, огромна компютърна централна нервна система трябваше да взема жизненоважни решения за всеки човек, а и за цялото глобално общество. И в този свят, който бях изградил в рамките на 20 страници, общо взето, изводът беше, че има неща, които винаги, винаги, винаги трябва да бъдат поверявани на хората.

– Да, но пък политиката наистина е област, в която може би скоро ще си струва да дадем повече шанс на алгоритмите…

– Възможно е да е така. В момента се опитваме да изградим изкуствен интелект, който да е точно копие на човешкия. Най-могъщите компютри в САЩ, Китай, Европа работят неуморно върху копирането на човешкия конектом. Най-сложното нещо във Вселената!

До този момент не сме открили нищо по-сложно от този килограм и половина сиво вещество,

което се намира в черепната кутия на всеки човек. Това е мрежа, милиарди пъти по-сложна от интернет.

Всеки човек я носи в себе си. А все още нямаме точна представа как функционира. 100 милиарда клетки, които помежду си имат трилиони връзки. Как създават тези връзки? Как са в състояние да произведат тази мъждукаща мистерия, която наричаме самосъзнание?

Съзнанието и самосъзнанието са абсолютна мистерия. Ние нямаме представа на какво се дължи абстрактното мислене. Нямаме представа защо, за разлика от животните, можем да моделираме бъдещето. Дали ще успее някога човечеството да пресъздаде човешкия конектом, да създаде изкуствен интелект, който да има свое самосъзнание? Не е ясно и не знам дали трябва да се случи.

Изкуственият интелект е както химерична цел, така и невероятна опасност.

– А ако успеем в тези задачи, ще дойде прословутата сингулярност, която някои учени все още „обещават“ за 2045 г.

– Да. Има много теории, които смятат, че ако успеем да събудим самосъзнание в една изкуствена невронна мрежа, ще събудим и инстинкт за самосъхранение. А той може да накара изкуствения интелект да потърси начин да се избави от най-големия си потенциален противник. От нас.

Достигнем ли този момент на сингулярност, процесът няма да бъде обратим и ще бъдем обречени.

Според друга теория обаче, каквото и да правим, ние никога няма да събудим тези инстинкти, тъй като те са чисто органични, човешки и нямат нищо общо с изкуствените синапси, които създаваме.

Не знам дали си заслужава риска, но сме тръгнали в тази посока.

Това са неща, които ме тревожат. И в същото време ме въодушевяват!

Ние сме търсещ вид. Прогресът, движението напред, търсенето на нещо ново, тези явления осмислят поначало съществуването на цялата ни цивилизация.

– Ще могат ли един ден алгоритмите да раждат истории като твоите?

– Разбира се, че в създаването на тези истории има механичен елемент. Има алгоритъм и в тях, той е вътрешен. Има начало, развитие и край. Има логика в структурата им. Има архитектура, която може да бъде пресъздадена от машина. Но до този момент няма неща в технологиите, които могат да заместят човешкото въображение.

Нищо не може да замести мен или теб.

Една моя история, „9 без нещо“, се казва така, защото е базирана на мое лично преживяване, когато съм бил на 8 години и половина. Това е спомен, който е много силен и даде един конкретен момент. Той е двигателят на тази история, той е нейното сърце. Ако една машина няма същия спомен, тя просто няма как да напише точно този разказ по точно този начин. И да натисне спусъка на емоционалната екосистема вътре в човека. Това може да го направи само човек, който е преживял този момент. Преживял го е заради това, което е той, заради родителите си, заради момента, в който се е озовал.

Искал съм да пиша за нещо съвсем друго, но съм посегнал към този спомен в себе си, който е безценен. Един-единствен по рода си. В цялото съществуване на човечеството има само един подобен спомен! Този и той е мой. И ти, и всеки човек, който чете тези думи, има спомени, които принадлежат само на него. И които никога не са имали еквивалент, дори по времето на фараоните.

Ти създаваш моменти, които са само твои. Всеки човешки живот е просто верига от моменти, от спомени. И в края, в самия край, преди да затвориш очи завинаги, това си ти. Ти си просто една акумулация от безценни спомени, които принадлежат само и единствено на теб.