Онлайн комуникацията се оказа неочаквано предизвикателство към майчинството и родителството като цяло. В мрежата се озовахме заобиколени от съвети и авторитети, от шеги, но и от прозрения, помогнали в тежък момент.
Кой не е чувал за Мама Нинджа? Мария Пеева е блогър, неопровержимо доказателство на идеята, че има смислени инфлуенсъри. Които умеят както да забавляват последователите си, така и да им помагат със знания и опит. „Първо мислех да направя моден блог, но момчетата се разсмяха с глас. Предложиха ми да направя кулинарен, на което пък аз се изсмях. В крайна сметка реших да направя блог, в който ще споделям ежедневието на едно (не)съвсем стандартно българско семейство“, пише тя и през последните години текстовете ѝ се оказват безценни четива за мнозина.
Майка на четирима синове, разпръснати в две десетилетия, тя е също баба на внуче и стопанин на пъстър списък от домашни любимци. Преводач по специалност, Мама Нинджа неусетно влиза в ролята на блогър, а после – и на писател.
Как онлайн светът промени родителството? Трябва ли да пазим децата от технологиите? Защо все още е важно да сме достатъчно предпазливи и придирчиви към съветите, които получаваме онлайн? И… какво никога, ама никога не трябва да казва човек на децата си?
– Кои са най-важните умения, които трябва да притежава една майка нинджа?
– Този псевдоним го измисли един от синовете ми. Рисуваше комикси, трябва да е бил на 7-8 години, а героите бяхме ние с баща му и братята му. Мен ме рисуваше като нинджа. Да ви призная, даже малко криво ми стана, казах си: „Ех, защо не ме рисува като принцеса или като жената-чудо, примерно, ами някаква си нинджа?“. И го попитах, а той невъзмутимо ми обясни, че съм била нинджа, защото съм бърза, тиха и
на всичкото отгоре винаги го хващам, ако е замислил някоя беля.
Та, изглежда, това са качествата.
Псевдонимът стана популярен, защото мисля, че всички майки се припознаваме в него. Когато се наложи, ставаме смели, бързи и нищо не може да ни спре – мами нинджи. А в останалото време не пречи да сме дами или домакини, или която каквото си иска.
снимки: личен архив
– А с какво се различават най-важните умения на бащата нинджа?
– Сега татковците присъстват много повече в живота на децата, отколкото преди 20-30 години. Поне за нашия татко видях тази положителна промяна, а блогът и страницата ми дават възможност да контактувам със стотици, да не кажа хиляди родители.
Някога беше прието жените да отглеждат децата, независимо че работят. Бащите… беше добре, беше дар Божи, ако решат, че е редно да „помагат“ в домакинството. Даже от другите мъже имаше някакво осъждане.
Истинският татко нинджа за мен е този, който присъства в живота на детето си не просто като човека, който го води на кино веднъж седмично. Той се включва във всички безбройни ангажименти наравно с майката.
– Как интернет промени родителството?
– Много по-лесно намираш всякаква информация и различни гледни точки, сред които да отсееш това, което ти допада. Много по-лесно намираш хора със сходни интереси, с които създаваш приятелства, и то не само виртуални.
Има и минуси, разбира се. Един от тях е
стремежът към перфектно родителство и чувството за вина, че не се справяш като моделите си.
Но с времето, съвсем естествено, това се коригира и фалшивите модели отпадат.
Друг минус е, че сега родителите се тревожат не само с кого ще се срещне детето на улицата, но и в интернет. Всяко време идва с нови проблеми. И с нови решения.
– Разкажи някои интересни истории на читатели, стигнали до теб онлайн?
– Те са стотици, но едно мога да кажа общо за всички тях – и нашите семейни истории, и на читателите.
Дори най-неприятната, срамна и объркваща ситуация не е страшна, ако след време човек може да я разкаже на маса и да се смее с приятели.
Тази гледна точка много ми е помагала през годините. Затова и винаги я казвам на майките и бащите, когато споделят проблем.
Детето повърна върху кучето и кучето го изяде? Любимият пуловер на мъжа ви се сви? Пуснахте ключовете на колата в пералня? Измихте си зъбите с депилатор, защото толкова ви се спеше, че не виждахте какво правите?
Представете си как го разказвате в компания и всички се смеят, вие включително. Ами, да, неприятно е, но освен това е и ужасно смешно. Както и 90% от всички дреболии, за които се впрягаме у дома.
Една приятелка веднъж ми
каза, че съм търпелива като вол. И до днес не знам дали беше комплимент.
Търпението май е най-ценното качество на родителя. Но не се тревожете, дори да не го притежавате, щете не щете, ще го развиете.
– Трябва ли да пазим децата от технологиите?
– Не. Те живеят в свят, който е и ще става все по-технологичен.
Да ги пазим от технологиите е все едно да не ги научим да четат, та да не прочетат някоя лоша книга
и да тръгнат по лош път. Да ги пазим не, но трябва да ги научим да ги използват в своя полза, а не вреда.
– Кога е проблем да използваме телефона вместо детегледачка?
– Имаш предвид – да се даде телефон на детето, за да не вдига шум, примерно като сте в ресторант или банка, нали? Правила съм го, разбира се. Но, да, става проблем, ако няма мярка. Както телевизорът и всичко останало. „Дозата прави отровата“ е добър принцип не само във фармацията.
– Най-големият ти син е програмист. Кога разбра, че ще занимава с това? Как се отнесе, имайки предвид всички стереотипи покрай тази наша професия?
– Винаги съм знаела, че ще работи нещо, свързано с компютри, той си беше като залепен на компютъра и не просто да играе игри, а да прави неща, беше му интересно.
Той ме нави да ми направи сайт, ей така, за да се научи. По едно време записа психология – ето това вече ме учуди. Но за нищо не сме го спирали или разубеждавали с баща му. Всяко знание е полезно и все някога ще влезе в употреба.
– На какво се дължи успехът на сайта ти?
– Много хора пишат добре и много хора имат какво да кажат. Да речем, че моят голям талант е, че съм събирач на такива хора.
– Децата ти са от доста различни поколения и имаш поглед. Какво се променя най-силно като качества, интереси, светоглед?
– Мога да кажа за моите деца, не знам дали тези наблюдения са валидни в общ план. Но ми се струва, че
стават все по-самостоятелни и все повече се отстояват, при това от по-ранна възраст.
Много по-информирани са – знаят кое е опасно за тях. Наскоро мъжът ми убеждаваше момчетата да отидат на мач на най-малкия им брат. Беше много интересен диалог, смях се с глас. След като го изслушаха, единият му каза, че ги манипулира с “guilt tripping”, a другият добави, че имало и елементи на “gaslighting”. А най-големият ни син все още идва, като го помоли баща му. Не знам когато малкият порасне, какво ще отговаря. Не знам дали това е хубаво, или лошо. Но бих искала някога да съм имала възможност и аз така да защитя позицията пред родителите си, които бяха доста строги и винаги прави, дори когато грешат. За децата си съм спокойна, че никога няма да се оставят някой да ги манипулира, командва или използва. Не е лошо.
– Били ли са ти полезни онлайн съветите в гледането на децата?
– Да, разбира се, и онлайн съветите, и книгите. Но винаги с мярка и винаги с критично мислене. Хубаво е, че има информация, безценно е да можем да я отсяваме.
– А кой е най-унищожителният съвет, на който си попадала?
– Най-ужасният съвет веднъж ми даде баща ми, който беше много любящ и отговорен родител, но също така и строг. Не са ме удряли или нещо такова, но винаги съм имала страх от тях, което не е същото като респект. Нека се върна на въпроса. Първият ми син беше кротко дете и с него са ми помагали много. Вторият обаче винаги е бил хлапе с характер и веднъж се опълчи на дядо си. И тогава
татко каза: „Трябва да го пречупиш, докато е малък. Децата се пречупват като малки“.
А аз го погледнах изумено: Защо, за бога, бих искала да си пречупвам детето? Не може ли просто да е вироглав? Хората са различни в крайна сметка. Аз не искам счупено дете.
Тогава спрях да оставям децата при майка ми и баща ми. Притесних се да не вземат да ми го пречупят. Макар и с добри намерения. Те не бяха лоши родители, просто бяха доста консервативни.
Някои хубави черти в характера си обаче дължа на техните грешки, така че не е толкова страшно родителите да грешат. Най-вероятно и ние грешим като родители, но това ще се разбере след доста време.
– Може ли тъщата и свекървата от легендарни злодеи да се превърнат в… приятели?
– Може. Ние със сватята станахме първи приятелки. А най-забавното е, че децата ни се разведоха, но ние си останахме приятелки. Което, разбира се, не е задължително – човек понякога си пасва с някого, с друг може да не се сближи толкова, то е и въпрос на характер, интереси. Но дори да няма приятелство, уважение и зачитане трябва да има. Това вече е задължително.
– Жива ли е още институцията на бабата?
– Колко хубав въпрос. Бабата и дядото са обект на интерес от децата. Както и обратното. Те са скок към едно съвсем различно време и поколение. Мисля, че общуването между баби/дядовци и внуци е еднакво полезно за всички участници. И в този смисъл – да, институцията е жива.
Променила се е доста, защото много малко баби и дядовци се включват активно в отглеждането на децата – не само защото хората сега рядко живеят в едно населено място, но и защото те все още работят. Но без значение дали се виждаш с внучето всеки ден, всяка седмица или просто го водиш някъде на почивка през лятото, тази комуникация е важна и ползотворна.
Дано всички майки и бащи имат щастието да се порадват на внуче. Наистина е много различно.
– Защо у нас има толкова малко жени в политиката и на ръководни постове? Не сме имали жена президент или избрана за премиер…
– Защото в голяма степен сме традиционалисти. Веднъж повикахме майстори вкъщи. Работя у дома и затова решихме аз да се занимавам с тях – да ги наглеждам, да им възлагам задачи. На първия ден дойдоха да попитат къде е мъжът ми. Казах, че е на работа, но защо? Нещо да го питали за една етажерка. Отговорих им, а те пак настояха да попитат него. Беше много странно, рядко ми се е случвало да се почувствам дискриминирана, но тези майстори, иначе много възпитани, направиха точно това. Отнесоха се с мен, сякаш съм малоумна и не мога да им кажа къде да монтират етажерката. Как си представяте
тези хора да гласуват за жена президент, щом не смятат, че жена може да прецени къде е подходящо да се сложи етажерка?
– Имам две хлапета – на 2 и 5 години. Какво не трябва никога, ама никога да им казвам?
– О, да са живи и здрави!
На моите никога не им казвам, че с нещо няма да се справят.
Даже и когато не съм сигурна, че ще се справят, не им го казвам. Даже и когато съм сигурна, че няма да се справят, не им го казвам. Нека опитат. И е учудващо колко често се справят много по-добре от очакванията ни. Понякога си мисля, че децата ни стават хубави хора не заради нас, а въпреки нас.
– Кое е най-хубавото в това човек да има много деца?
– Най-хубавото е, че емоциите са винаги разнородни и дори да има тревога за някоя конкретна история с едно от децата, винаги ще има по същото време и радост за друго. И
никога не е скучно, ама никога. Живееш няколко живота едновременно.
– Какъв е най-силният аргумент за това човек да не остане с едно или две деца? Винаги ли мотивацията трябва да е вътрешна?
– Не знам как ще прозвучи, но аз никого не навивам да създава деца. Както го почувства човек, така. Това не е нещо, което насила трябва да правим, защото обществото или майките ни ни натискат. Единственото, което мога да кажа е, че
не познавам майка и баща, които да са си прегърнали бебенцето и да са казали: „Оф, защо ли те родих, я се връщай, откъдето си дошъл!“.
Сигурно има и такива, аз поне не познавам. Но и не е лесно. Една приятелка веднъж ме обвини, че го правя да изглежда лесно. То не е. И на мен не ми е. Само че човек се справя, и не само се справя, ами си прекарва и доста добре по пътя.
– Като човек, допринесъл лично… как можем да я излезем от тази пуска демографска криза?
– Може би ще е добра стъпка, ако хората се чувстват по-сигурни. Българинът обича децата. Но нямаме усещане за сигурност – нямаме доверие в медицина и образование, нито увереност, че ще ни растат децата в безопасна среда. Може би, ако имахме такова спокойствие, хората щяха да раждат повече деца.
Около мен има много семейства с повече от две деца, но всички те са хора с професии и бизнеси, които им дават някаква независимост да си отглеждат децата, без да разчитат на държавата. Справяме се въпреки държавата, а не с нейна помощ. Може би ако имахме държава, на която да може да се разчита, повече хора биха създавали деца. Дай боже и това да стане.
– Казват „малки деца – малки проблеми, големи – големи“, има ли нещо вярно?
– Самата истина е. И е доста несправедливо, защото някога си въобразявах – ето, сега те ще завършат училище, ще заминат да учат и аз ще спра да ги мисля. Ето, сега ще завършат университет, ще спра да ги мисля. Сега ще се оженят, ще спра да ги мисля.
Но никога, никога не спираш и все има нещо, за което да се тревожиш покрай тях.
В този смисъл е вярна тази поговорка. Иначе относно самостоятелността – става все по-лесно. И времето също – има огромна разлика между времето и грижите, които изисква едно бебе, когато трябва да си 24/7 на разположение и тийн, на когото му стига да е пълен хладилникът и дрехите – чисти. И като благоволи да говори с теб или да седне да гледате заедно някой филм веднъж на няколко дни, да си на разположение.
– Имаш ли любими детски лафове, свързани с технологиите?
– Най-големият ми син, програмистът, като беше малък, имаше ограничение на броя часове на компютър. И постоянно повтаряше колко е нечестно това – спомням си личицето му, тези сърдити сини очички, навъсените вежди, намусената уста. Казваше: „Някой ден, като си имам дете, никога, никога няма да го ограничавам за каквото и да е“.
Познайте какво стана накрая? На внучето ми Боби до две години не му даваха и телевизия да гледа. Много се смея на тези спомени.
– Можем ли да научим изкуствения интелект да бъде забавен?
– Опитваме се, но малко трудно му се удава.
– Нямат ли да станат излишни блоговете, след като ChatGPT вече може да ни даде дори най-засуканата рецепта?
– Напълно възможно е да станат излишни. Хората пишат книги с изкуствен интелект, рисуват картини и т.н. Но не познавам нито един творец, който да се е притеснил истински от това.
– Скоро технологиите ще позволят децата да растат в изкуствени утроби. Като опитен родител, как ти се струва едно такова бъдеще?
– Много щадящо за майките. Защо не? Аз вярвам в науката.
