„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

дек. 6, 2022 | Срещи

„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

6 декември 2022 | Срещи

Къде се крие магията днес? Ще изгубим ли някога силата на словото? Кога връзката с миналото ни помага да разберем кои сме и защо сме тук? Защо журналистиката вече изглежда предадена на алгоритмите? Трябва ли изкуственият интелект да учи за нас от книги като „Братя Карамазови“? А какво ли би разбрал от историите на днешния ни гост?

Николай Терзийски е млад писател, който дава свой, задълбочен и съвременен поглед към вечни теми. Асоциират стила му с магическия реализъм и има защо. Той владее забравеното умение да рисува с думи вълнуващи, преплетени, реалистични и вълшебни истории. В книгите му се срещат исторически пластове, градят се паралели между поколенията и съдбите. И, преди всичко, личи майстор на словото с магичен поглед, който дава много на читателя.

Николай печели наградата „Южна пролет“ за „Отлъчване“, автор е на още два романа – „Хроники на неведомото“ и „Звезди под клепачите“, излязъл през 2022-а.

Бакалавър по журналистика и магистър по философия, той работи като телевизионен журналист и сценарист.


– Жива ли е днес силата на словото така, както винаги е съзидавала битието ни?

– Разбира се, че е жива. Словото винаги ще е живо. Независимо дали е в старите прашасали страници или слушалката на смартфона.

Словото има силата не само да променя живота ни, то го създава.

Думите, като носители на смисъла, са най-голямото богатство, което ни е подарил Създателят ни, без значение дали говорим за Бог, за Вселената или за еволюцията. Словото е най-съвършеният мост между хората, между времената, в които живеем, то има силата да внушава идеи, да разрушава светове, да твори животи.

Ако обаче днес има някакъв проблем със словото, това е захабяването на думите.

Изпразването на смисъла от дългото им повтаряне. Но това няма как да убие словото, защото то е като жив организъм, ако една клетка – една дума – умре, то тя веднага бива заменена от друга. Защото без смисъла, който носи словото, животът ни е невъзможен.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– Измислени ли са вече всички силни истории?

– Категорично не! Ако всички силни истории бяха измислени, това би бил краят на света. Преди години, когато започвах да пиша първия си роман – „Отлъчване“, често се питах подобни неща. Дали имам какво ново да кажа на хората, на последните поколения от това човечество, което векове наред си е задавало вечните въпроси? Дали не повтарям в нещо онези велики писатели, които обичам, които препрочитам и от които съм се учил? Нужно ли е да пиша, след като толкова знаменити умове са търсили отговори на въпросите, които ми хрумват и които не ми дават мира?

Когато книгата беше готова и я взех в ръцете си, аз още не можех да си дам категоричен отговор на всички тези въпроси. Но когато попадна у читателите, разбрах.

Има смисъл да бъдат разказани тези истории. Има смисъл да продължаваме да човъркаме в онова, което знаем и другото, което не знаем за човека.

Хубавите книги са онези, които са по-умни от своите автори. Защото те достигат отвъд познанията на един обикновен човек, който борави с думи и ги подрежда правилно. Ние, авторите, сме само посредници на тези идеи, които идват неизвестно откъде и защо.

 

– Аз също откривам в твоите романи много интересни отговори на тези въпроси. И мисля, че човек не бива никога да спира да ги търси, нито да пише. Но във времена, когато все по-трудно и рядко четем дълги текстове, кое ти дава силата да продължаваш да пишеш именно такива?

– Това, че пиша дълги книги, за мен не е сила. Това е слабост. От онези, най-сладките и красиви слабости. Ако говорим за сила, нещата са съвсем различни. Аз нямам силата да спра да пиша, когато идеята ме е завладяла изцяло. Изпадам в едно трескаво състояние и компютърът ме тегли като магнит.

Никога не съм сядал пред него насила, просто защото ми се иска да напиша нещо. Аз започвам тогава, когато вече е невъзможно за мен да се съпротивлявам на идеята.

Налага се да заживея в нея и да я разкажа на хората.

Дължината на романите ми е плод не на усилия, а на цялостното ми отдаване на тези идеи.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– „Не, сега не е за поезия“, пише Вапцаров, докато пише поезия. И в твоята проза има много поезия. Откъде идва тя? Как успяваш да я опазиш в прозаичните времена, в които живеем?

– Аз не съм поет. Но ако някои части от книгите ми звучат поетично, това също не е нарочно. Просто така се е наложило. Поискала го е идеята. Съчинил го е героят или по този начин го е изживял.

Така го е казал разказвачът на книгата, а разказвачът почти никога не съм аз.

Моята задача е да им служа по най-добрия начин – на идеите, героите, разказвачите. Да им позволя да дишат, да живеят, да се ядосват, да плачат, да пеят, дори да спорят с мен. Не им поставям граници. Могат да кажат всичко. Ако започна да ги възпирам, никой няма да повярва в историите им. А тези истории, независимо, че уж са измислени, за мен са напълно истински.

 

– Те и са истински, след като оживяват у читателя, а това е преди всичко умение на разказвача. Защо във времето, когато уж историите са всичко и продават най-много, са кът кадърните разказвачи?

– Не съм съгласен, че кадърните разказвачи са малко. Просто некадърните са много повече.

Казвам го с намигане, разбира се. Като запален читател смятам, че в последните години литературата ни има прекрасни разказвачи. Времето ще покаже кои са успели да напишат книги, по-мъдри от себе си, да надскочат всичко останало. Това може и да не са тези, които са най-популярни днес и продават най-големи тиражи. Възможно е и да са те.

Времето дава истинската оценка на всяко изкуство. Но добри разказвачи имаме и затова трябва да ги четем, търсим и откриваме.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– С какво се различават любовните истории в Instagram и TikTok от тези на бабите и дядовците ни…? А различават ли се всъщност?

– Ето как разбирам аз този въпрос: има ли разлика между това да напишем „Обичам те!“ в писмо, преди 100 години например, или в съобщение в някоя от днешните социални мрежи?

Може би единствената разлика е, че писмото ще пътува известно време, през което онзи, другият, няма да е научил за любовта. Докато в смартфона ни съобщението може дори да ни събуди от сън. Всъщност, тази разлика не е така незначителна. Някога любовта се е случвала по този начин – по-бавно.

А бавната любов е по-красива любов. Тя има време да си поеме дъх.

Да се загледа в залеза на слънцето или пък да затвори очи и да помечтае. Затова, когато пиша истории за онази, стара, бавна и красива любов, изреченията са други, словоредът е друг. Днес любовта се случва бързо. Щрак и готово.

Дори смартфонът сам предлага да довърши думите, изреченията ни, та може и да не се наложи да изпишем това „Обичам те!“ сами. Не е толкова красиво, но въпреки всички тези разсъждения, „Обичам те!“ си е „Обичам те!“, независимо кога, как и къде написано, изкрещяно или прошепнато.

 

Отлъчване

 

– Днес определено всичко е по-бързо и по-бързо става. Всички дразнители ни карат да не затваряме очите си, а да ги впрягаме все повече, да се взираме в екраните и да скролваме. Какво губим по този начин?

– Екранът е убиец на въображението – това е ясно.

Днес всичко ни е сервирано готово. Казваме „планина“ и показваме „планина“. Казваме „река“ и показваме „река“. Няма място за измисляне. За грешки и обърквания, ако щете, защото и те понякога носят красота. Когато затворим очи обаче, ние можем да измислим и планината, и реката, и всичко останало. Да им дадем живот, чрез себе си.

 

– „Животът иде не от истината, а от чародейството“, пишеш. След като технологиите ни вкарват повече в прозаичната част на битието, има ли място днес за магия?

– Магията живее вътре, в човека. Ние сме част от нея и я носим в себе си.

Тя ни създава и ние я създаваме. Като кокошката и яйцето. Магията е онова, което не познаваме, но носим в себе си. Магията е в мислите ни, когато затворим очи. Вярно, че технологиите напоследък изпреварват вътрешното развитие на човека, но те не могат да попречат на магията да остане вътре, в нас.

 

Николай Терзийски

снимка: Славейко Димитров

 

– Всеки ли има звезди под клепачите?

– Разбира се. Направете си експеримент, ако не ми вярвате. Намерете някое тихо място, отпуснете се и затворете очи. Ще ги видите. Има ги, защото у всеки човек е заложена силата да създава.

 

– Защо звездите днес не вдъхновяват толкова, колкото вдъхновяваха, когато аз и ти бяхме деца?

– Днес живеем в големите градове и все се оплакваме, че не виждаме звездите. А те, както вече казах, са вътре в нас. Не е нужно да ни ги показват по телевизията и да ни обясняват – вижте, това са звезди. Всеки трябва да намери пътя до своите звезди, да ги съзерцава, да измисля собствени съзвездия, да се пита: „Какво са те?“, „Къде са те?“, „Защо са те?“.

Много от звездите, които уж виждаме и смятаме за истински, са вече изчезнали. Те са спомен, минало. Но въпреки това съществуват, защото светлината им продължава да пътува. Нима не е така и с хората, които обичаме и които губим? На това трябва да ни научат звездите – нищо не си отива завинаги.

 

Звезди под клепачите

 

– Романът ти „Звезди под клепачите“ е и за хората, които губим, пишеш го точно след като си изгубил баща си. „Ти си човекът, който преплува морето и ми донесе слънце“ – това е едно от най-красивите лични посвещения, които съм чел. Кои са най-важните неща, на които те научи той?

– Толкова много са, че няма как да ги изброя. Някои от тях дори не ги съзнавам, но са вътре, в мен. Но ако трябва да кажа кое от тях ми се струва най-важно, то е точно това –

да се хвърлям в морето и да вярвам, че мога да достигна слънцето. За онези, които обичам.

 

– Често търсиш паралели между поколенията – нашето, това на родителите ни и техните родители. Защо?

– Всяка моя идея, когато започне да се превръща в роман, ме повежда към този голям контекст. С „Хроники на неведомото“ се върнах до 1688 година, разказвах за всички последвали векове, позволих си дори да прекрача в бъдещето. Това ми даде възможност да надникна в човека и човешкото, което е отвъд времената и епохите. Онова, което ни обединява. Разбира се, така могат да се откроят и разликите, противоречията, несъответствията.

Литературата има тази възможност да танцува с времето, да го преосмисля, дори да го доизмисля. Това е огромно преимущество на художественото слово и никога не бих се отказал от него.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– На фона на този безспорно нужен поглед към миналото, напоследък има някаква недокрай осмислена мода за връщане към корените, за форма на патриотизъм, която не е твърде искрена и задълбочена. Какво е за теб човек да се върне към корените си?

– Когато започнах да пиша първия си роман „Отлъчване“, аз разказвах за живота на един герой, чийто свят се разпада – заради раздялата с жена му и малката му дъщеря. Именно душевните терзания на този герой на име Самуил го накараха да си зададе въпроси, които все по-рядко си задаваме: „Кой съм аз?“, Защо съм тук?“, дори „Защо съм аз?“.

Именно отчаяното търсене на отговори на тези въпроси, отведоха Самуил, а и мен, разбира се, в миналото. Към корените. Към разказите на дядо му, към спомените от предците му. За да стигнем ние, заедно със Самуил, до идеята, че всеки от нас е отломък. От нещо невъобразимо голямо, започнало отдавна, нещо, което няма да си отиде с нас, а ще продължи да живее дълго след нас.

За да разберем, че сме просто малки брънки в един огромен и труден за проумяване процес.

И да осъзнаем, че онези предци, които са живели отдавна, преди години и векове, са част от нас. Те живеят вътре, в нас и чрез нас.

 

– Днес, когато, стана дума, толкова много бързаме, защо си струва да надникваме към миналото?

– Не само заради поуките. Трябва да мислим за миналото си, защото то е неотменима част от нас. Да се помиряваме с него, ако е необходимо. Да го приемаме. А ако успяваме да видим красотата в него, да ѝ се наслаждаваме.

Не е необходимо да стигаме до крайности, разбира се. Не бива непрестанно да носим миналото на гръб, защото тежестта му ще ни накара да се подгърбим и няма да можем да виждаме настоящето, да гледаме напред, към бъдещето.

 

Хроники на неведомото

 

– А можем ли да гледаме към него без стереотипи, без идеологии, без очилата на някоя от двете обичайни и банални крайности?

– Зададоха ми подобен въпрос на една среща с читатели във Варна, преди повече от пет години. Беше отново по повод на „Отлъчване“. Там предците на главната героиня са от двете противоположни страни на българския политически антагонизъм. От едната страна са комунистите, участници в Септемврийското въстание, а от другата са жертвите на режима след Девети септември. Та въпросът беше: „След като тези хора са част от нея, как е възможно да се живее с тези противоположности?“. Нещо такова.

Отговорът ми и тогава, и сега е един и същ –

нашата роля е да помиряваме противоречията на кръвта. А единственият начин да бъде помирена кръвта е любовта.

 

– Може ли българската литература без носталгия?

– Разбира се, че може. Българската литература напоследък е удивително разнообразна. Някои хора се оплакват, че излизат прекалено много книги, но аз не съм съгласен. „Графомания” се е превърнала в една от най-модните обиди, което е смешно. Няма нищо лошо в това да се пишат много книги. Да излизат много книги. Да се четат много книги. Всякакви. Жанрови или философски, исторически или чиклит, носталгични или цинични… всякакви.

Аз от три години, заради работата си като журналист и предаването, в което работя, съм прочел почти 150 български книги, повечето съвсем нови. Имаме наистина прекрасни автори, които творят в различни посоки. Какво по-хубаво от това?

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– Стига да има и кой да чете… Но вече имаме и друга, неочаквана конкуренция. Притеснява ли те или те ентусиазира фактът, че изкуственият интелект започва да създава все по-пълноценни текстове?

– Нито ме притеснява, нито ме ентусиазира. Забавлява ме. Преди време слушах дори песен на „Нирвана“, създадена от компютър години след смъртта на Кърт Кобейн. Песен, плод на анализ на всички стари песни на групата.

Наистина се позабавлявах, но не съм си я пускал втори път. Това е добър пример

за възможностите на изкуствения интелект, когато се касае за творчество.

 

Журналистиката или литературата ще дадем първо на алгоритмите?

– Дано колегите журналисти не ми се обидят, но

журналистиката отдавна е готова за това. Тя вече си е един алгоритъм.

Без да съм кой знае какъв специалист, дори бих могъл да дам примерен механизъм, в който се включват елементи като рейтинг, очаквания на аудиторията, изисквания на собственика на медията. Тъжно е, но е факт. Особено в най-масовите медии, които концентрират най-голям интерес. Що се отнася до литературата, тя просто няма да е литература, ако се прави по алгоритъм.

 

Николай Терзийски

архив „Шоуто на Слави“

 

– На кое е най-важно да научим изкуствения интелект, преди да стане генерален, преди да се окаже „по-умен“ от нас?

– На това да не повтаря грешките ни. Ако попитате кои грешки, няма да ми стигне времето да изреждам. Мога само да дам един пример: 20-ти век. От друга страна обаче,

нима можем да научим изкуствения интелект да обича и да мрази, да е противоречив като човека?

А ако не можем да го научим да обича и да е противоречив, нима е възможно да стане „по-умен“ от нас?

 

– Коя книга е най-важно да „прочете“?

– „Братя Карамазови“. Да го видим после тоя изкуствен интелект колко струва!

 

– А какво би научил от твоите?

– Надявам се, че биха го объркали. Защото те също съдържат и съчетават противоречивостта ни. Защото вътре има въпроси, на които вярвам, че изкуствен интелект няма как да даде отговор. Между другото, от казаното дотук всеки ще разбере, че не съм кой знае какъв фен на изкуствения интелект, особено в контекста на творческите способности, на големите въпроси. Не знам дали съм старомоден, но аз винаги ще залагам на човека, въпреки всички лудости, сътворени от него.

 

Николай Терзийски

снимка: Тихомира Крумова

 

– Неотдавна един мой гост – Николай Генов, сполучливо каза, че литературата може да ни спаси от бъдещето. И че ако бъдещето дойде с цялата си сила, това ще значи смърт на литературата. Какво мислиш по темата?

– Литературата може всичко. Дълбоко вярвам в това. Тя не само може да ни спаси от бъдещето. Тя може да измисли друго бъдеще. Неведнъж го е правила. Ще продължи да го прави, както е измисляла и миналото, и настоящето. Литературата е над времето и това е най-голямото ѝ преимущество.

 

– Казваш, че цял живот се занимаваш с писане на въпроси. Кои са най-силните въпроси, които си написал?

– Онези в книгите ми. Те произтичат от вдъхновението, от идеите, от задълбаването в смисъла. Те стоят там без отговор. Защото това е силата им. Защото моите герои са изпитали крайната необходимост да ги изкрещят към света. А отговорите – те ще дойдат от читателите.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– Днес е Никулден, скоро се задава Коледа. Двамата с теб участваме в сборника „Нашата Коледа“, който събира 17 пъстри истории на толкова различни автори. През декември като че ли магията лети край нас и чудесата изглеждат близки. От какви чудеса имаме нужда днес?

– Коледа сякаш най-успешно отваря сетивата ни за чудесата. Самата дума Рождество – нима е възможно да има по-силно напомняне за това кое е най-голямото чудо? Но аз се питам друго – защо през останалите месеци и дни от годината ние затваряме очите си за чудесата? Тях ги има. Навсякъде. Но ако няма кой да ги види или почувства – каква полза от това, че съществуват? Затова аз

вярвам, че не са ни необходими чудеса, необходими са ни сетива за тях.

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Новата“ майка на ChatGPT

„Новата“ майка на ChatGPT

„Тварта прониква с множество очи в отворения свят…“ Коя ли е тази твар? Сътресенията в OpenAI през последната седмица надминаха по обрати „Игра на тронове“, че дори и българската политика. Сам...

повече информация
„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Представете си Одисей с джипиес сред гръцките острови напът към Итака. Превръщаме пътуването на човечеството през времето в круиз. А от лъжовната розова зона на комфорта до цифровия концлагер е...

повече информация
Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

12 май 2017-а, денят, който можеше да сложи край на интернет. Компютрите на британската здравна система започват да рухват един след друг. Спират да работят и на екрана се появява недвусмисленото...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Занимаваш се с наука? Ще си тъп и беден!“

„Занимаваш се с наука? Ще си тъп и беден!“

Не, няма! Технологиите, науката са пътят – и за всеки млад човек, който иска да постигне нещо, и за всички нас, като народ, дори като цивилизация.
29 милиона пъти са видени миналата година в социалните мрежи публикациите на сайта „Българска наука“. Достъпно, но и адекватно, издържано, в него се разказва за научните пробиви, за предизвикателствата, за големите успехи на българските учени.
Вече 17 години Петър Теодосиев влага в тази кауза душата си. Започва като хлапе, няма пари да си купи книги, от които да се научи да програмира. А после така се увлича в разказването на научни истории, че и до днес не губи вярата си.
Че можем да обърнем стереотипа. Че е важно да запалим искрата на любопитството, на любовта към книгите, пламъка на науката при следващите млади хора. Защото това е шансът ни като нация.
Но как да се случи?

повече информация
„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Представете си Одисей с джипиес сред гръцките острови напът към Итака. Превръщаме пътуването на човечеството през времето в круиз. А от лъжовната розова зона на комфорта до цифровия концлагер е само крачка. Така наречената цифровизация би била една много комична, дори забавна част от историята на човечеството, но, уви, не е така. Тя ни води директно в един безсмислен от хуманна гледна точка свят.“
С тези думи на Недялко Славов започваме разговора за най-новия му роман „Хабитат“. Огромна по значение и сила книга, пропита с много от тези големи днешни въпроси, чиито отговори не спирам да търся чрез Дигитални истории.
Недялко Славов е носител на редица национални награди за поезия и проза, автор на романите „Фаустино“, „432 херца“, „Камбаната“.
На границата на епоса е и новото му произведение, в което с безпощадната си писателска наблюдателност и неповторимия си стил той ни показва зловещо тиктакащите взривни устройства на днешния ден, за които все нямаме време.
Ще се научим ли да ценим данните си, най-ценното, което имаме днес онлайн? Какво може да ни спаси от шпионските агенции, в каквито са се превърнали социалните мрежи? Къде е днес битката за свободата и има ли все още шанс да не я загубим?
„Всичко е в това какво искаш да си утре. Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер на един безсмислен свят“.

повече информация
„Искам да чета нещо, написано от хора!“

„Искам да чета нещо, написано от хора!“

За книги и фронтенд програмиране, за писането – на думи и компютърен код, ще си говорим с Александър Кондов. Ще минем покрай философията и изкуствения интелект.
Програмирането е изкуство, а не инженерна работа! – гласи веруюто на днешния ни гост.
Защо ли смята така?
Седнали сме тримата – с него и ChatGPT, в една дигитална кръчма, за да побъбрим на чаша дигитален чай за ония големи теми, които вълнуват всички ни…

повече информация

Най-новите:

Пол Алън – другото лице на Microsoft

Пол Алън – другото лице на Microsoft

Две хлапета се сприятеляват покрай общия си интерес към компютрите. После заедно създават първата си фирма. Няма и десетилетие по-късно същата тази фирма вече е първият гигант на модерните компютърни времена. И ако за едното хлапе, което дълго беше най-богатият човек на планетата, знаем много, то историята на другото не е чак толкова популярна.
Не друг, а компютърният специалист Пол Алън, „кръстникът“ на Microsoft, се оказа собственикът на най-скъпо продадената частна колекция от картини. При това през ноември 2022-а, 4 години след като си отиде от този свят. Ценител на изкуството, запленен от спорта, огромен дарител за научни изследвания. Той е и богаташът, който пробуди модерния интерес към космическите полети.
Още на 29 разбира, че е болен от смъртоносно заболяване и решава да изживее остататъка от живота си така, както си е мечтаел.
Много може да се поучим от историята и светогледа на този нестандартен образ. И още повече – да си задаваме въпроса как щеше да изглежда днешният технологичен свят, ако и останалите му лидери имаха неговия светоглед?

повече информация
„Занимаваш се с наука? Ще си тъп и беден!“

„Занимаваш се с наука? Ще си тъп и беден!“

Не, няма! Технологиите, науката са пътят – и за всеки млад човек, който иска да постигне нещо, и за всички нас, като народ, дори като цивилизация.
29 милиона пъти са видени миналата година в социалните мрежи публикациите на сайта „Българска наука“. Достъпно, но и адекватно, издържано, в него се разказва за научните пробиви, за предизвикателствата, за големите успехи на българските учени.
Вече 17 години Петър Теодосиев влага в тази кауза душата си. Започва като хлапе, няма пари да си купи книги, от които да се научи да програмира. А после така се увлича в разказването на научни истории, че и до днес не губи вярата си.
Че можем да обърнем стереотипа. Че е важно да запалим искрата на любопитството, на любовта към книгите, пламъка на науката при следващите млади хора. Защото това е шансът ни като нация.
Но как да се случи?

повече информация
„Новата“ майка на ChatGPT

„Новата“ майка на ChatGPT

„Тварта прониква с множество очи в отворения свят…“ Коя ли е тази твар?
Сътресенията в OpenAI през последната седмица надминаха по обрати „Игра на тронове“, че дори и българската политика. Сам Алтман, лидерът на компанията, превърнала се в доминатор, изведнъж… бе уволнен. На него място застана главният технологичен директор на компанията Мира Мурати. После настана пълна суматоха, в края на която всичко си дойде обратно на мястото.
Тепърва ще научим (или пък няма) как и защо се случи този панаир.
Повече от любопитна е версията, съобщавана и от сериозни медии, че причината за всичко е Q* – „кю стар“, нов алгоритъм, способен да разтърси човечеството. Алтман го е представил на борда на директорите и те са били толкова уплашени, че решили да спасят света…
И докато онлайн дебатите се превърнаха в спорове като за латиносериал кой и как дърпа конците, кой се е оказал в силната позиция и какво се променя в света на технологиите след цялата суматоха… встрани остана само образът на жената, която за няколко дни се озова начело на компанията.
Макар и името ѝ да се споменаваше след големия успех на ChatGPT, личността на албанката Мира Мурати винаги оставаше в сянката на Алтман. Ето че е дошло време да научим повече за нея, защото, по всичко личи, от нейните действия ще зависи бъдещето на света, при това не само на технологичния…

повече информация
„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер?“

„Представете си Одисей с джипиес сред гръцките острови напът към Итака. Превръщаме пътуването на човечеството през времето в круиз. А от лъжовната розова зона на комфорта до цифровия концлагер е само крачка. Така наречената цифровизация би била една много комична, дори забавна част от историята на човечеството, но, уви, не е така. Тя ни води директно в един безсмислен от хуманна гледна точка свят.“
С тези думи на Недялко Славов започваме разговора за най-новия му роман „Хабитат“. Огромна по значение и сила книга, пропита с много от тези големи днешни въпроси, чиито отговори не спирам да търся чрез Дигитални истории.
Недялко Славов е носител на редица национални награди за поезия и проза, автор на романите „Фаустино“, „432 херца“, „Камбаната“.
На границата на епоса е и новото му произведение, в което с безпощадната си писателска наблюдателност и неповторимия си стил той ни показва зловещо тиктакащите взривни устройства на днешния ден, за които все нямаме време.
Ще се научим ли да ценим данните си, най-ценното, което имаме днес онлайн? Какво може да ни спаси от шпионските агенции, в каквито са се превърнали социалните мрежи? Къде е днес битката за свободата и има ли все още шанс да не я загубим?
„Всичко е в това какво искаш да си утре. Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер на един безсмислен свят“.

повече информация
Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

Момчето, което спаси интернет. И влезе в затвора

12 май 2017-а, денят, който можеше да сложи край на интернет. Компютрите на британската здравна система започват да рухват един след друг. Спират да работят и на екрана се появява недвусмисленото съобщение „Ууупс, файловете ви са криптирани! Трябва да преведете между $300 и $600 в биткойн на следния адрес, за да отключите машината…“.
Вирусът WannaCry, влязъл в родния мем фолклор с нелепия превод „Искаплаче“, се превръща в най-мощната кибератака в човешката история. Само за един следобед нанася щети за между 4 и 8 милиарда долара. Нещо повече, заради начина и скоростта, с която се разпространява, заплашва за денонощие да порази всяко устройство, свързано към интернет.
Спира го по особено неочакван начин един симпатичен къдрав британец с ямайски произход. Само на 22, той се превръща в знаменитост в киберсвета. Докато няколко месеца по-късно не се озовава в щатски затвор с обвинения, които могат да му донесат десетки години затвор.
Историята на Маркъс Хъчинс е нещо средно между „Граф Монте Кристо“ и „Престъпление и наказание“ на дигиталните времена. За възходите и паденията на момчето, което спаси интернет (и хиляди животи), преди да се срещне с грешките от миналото си…

повече информация
„Искам да чета нещо, написано от хора!“

„Искам да чета нещо, написано от хора!“

За книги и фронтенд програмиране, за писането – на думи и компютърен код, ще си говорим с Александър Кондов. Ще минем покрай философията и изкуствения интелект.
Програмирането е изкуство, а не инженерна работа! – гласи веруюто на днешния ни гост.
Защо ли смята така?
Седнали сме тримата – с него и ChatGPT, в една дигитална кръчма, за да побъбрим на чаша дигитален чай за ония големи теми, които вълнуват всички ни…

повече информация
Share This