„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

дек. 6, 2022 | Срещи

„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

6 декември 2022 | Срещи

Къде се крие магията днес? Ще изгубим ли някога силата на словото? Кога връзката с миналото ни помага да разберем кои сме и защо сме тук? Защо журналистиката вече изглежда предадена на алгоритмите? Трябва ли изкуственият интелект да учи за нас от книги като „Братя Карамазови“? А какво ли би разбрал от историите на днешния ни гост?

Николай Терзийски е млад писател, който дава свой, задълбочен и съвременен поглед към вечни теми. Асоциират стила му с магическия реализъм и има защо. Той владее забравеното умение да рисува с думи вълнуващи, преплетени, реалистични и вълшебни истории. В книгите му се срещат исторически пластове, градят се паралели между поколенията и съдбите. И, преди всичко, личи майстор на словото с магичен поглед, който дава много на читателя.

Николай печели наградата „Южна пролет“ за „Отлъчване“, автор е на още два романа – „Хроники на неведомото“ и „Звезди под клепачите“, излязъл през 2022-а.

Бакалавър по журналистика и магистър по философия, той работи като телевизионен журналист и сценарист.


– Жива ли е днес силата на словото така, както винаги е съзидавала битието ни?

– Разбира се, че е жива. Словото винаги ще е живо. Независимо дали е в старите прашасали страници или слушалката на смартфона.

Словото има силата не само да променя живота ни, то го създава.

Думите, като носители на смисъла, са най-голямото богатство, което ни е подарил Създателят ни, без значение дали говорим за Бог, за Вселената или за еволюцията. Словото е най-съвършеният мост между хората, между времената, в които живеем, то има силата да внушава идеи, да разрушава светове, да твори животи.

Ако обаче днес има някакъв проблем със словото, това е захабяването на думите.

Изпразването на смисъла от дългото им повтаряне. Но това няма как да убие словото, защото то е като жив организъм, ако една клетка – една дума – умре, то тя веднага бива заменена от друга. Защото без смисъла, който носи словото, животът ни е невъзможен.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– Измислени ли са вече всички силни истории?

– Категорично не! Ако всички силни истории бяха измислени, това би бил краят на света. Преди години, когато започвах да пиша първия си роман – „Отлъчване“, често се питах подобни неща. Дали имам какво ново да кажа на хората, на последните поколения от това човечество, което векове наред си е задавало вечните въпроси? Дали не повтарям в нещо онези велики писатели, които обичам, които препрочитам и от които съм се учил? Нужно ли е да пиша, след като толкова знаменити умове са търсили отговори на въпросите, които ми хрумват и които не ми дават мира?

Когато книгата беше готова и я взех в ръцете си, аз още не можех да си дам категоричен отговор на всички тези въпроси. Но когато попадна у читателите, разбрах.

Има смисъл да бъдат разказани тези истории. Има смисъл да продължаваме да човъркаме в онова, което знаем и другото, което не знаем за човека.

Хубавите книги са онези, които са по-умни от своите автори. Защото те достигат отвъд познанията на един обикновен човек, който борави с думи и ги подрежда правилно. Ние, авторите, сме само посредници на тези идеи, които идват неизвестно откъде и защо.

 

– Аз също откривам в твоите романи много интересни отговори на тези въпроси. И мисля, че човек не бива никога да спира да ги търси, нито да пише. Но във времена, когато все по-трудно и рядко четем дълги текстове, кое ти дава силата да продължаваш да пишеш именно такива?

– Това, че пиша дълги книги, за мен не е сила. Това е слабост. От онези, най-сладките и красиви слабости. Ако говорим за сила, нещата са съвсем различни. Аз нямам силата да спра да пиша, когато идеята ме е завладяла изцяло. Изпадам в едно трескаво състояние и компютърът ме тегли като магнит.

Никога не съм сядал пред него насила, просто защото ми се иска да напиша нещо. Аз започвам тогава, когато вече е невъзможно за мен да се съпротивлявам на идеята.

Налага се да заживея в нея и да я разкажа на хората.

Дължината на романите ми е плод не на усилия, а на цялостното ми отдаване на тези идеи.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– „Не, сега не е за поезия“, пише Вапцаров, докато пише поезия. И в твоята проза има много поезия. Откъде идва тя? Как успяваш да я опазиш в прозаичните времена, в които живеем?

– Аз не съм поет. Но ако някои части от книгите ми звучат поетично, това също не е нарочно. Просто така се е наложило. Поискала го е идеята. Съчинил го е героят или по този начин го е изживял.

Така го е казал разказвачът на книгата, а разказвачът почти никога не съм аз.

Моята задача е да им служа по най-добрия начин – на идеите, героите, разказвачите. Да им позволя да дишат, да живеят, да се ядосват, да плачат, да пеят, дори да спорят с мен. Не им поставям граници. Могат да кажат всичко. Ако започна да ги възпирам, никой няма да повярва в историите им. А тези истории, независимо, че уж са измислени, за мен са напълно истински.

 

– Те и са истински, след като оживяват у читателя, а това е преди всичко умение на разказвача. Защо във времето, когато уж историите са всичко и продават най-много, са кът кадърните разказвачи?

– Не съм съгласен, че кадърните разказвачи са малко. Просто некадърните са много повече.

Казвам го с намигане, разбира се. Като запален читател смятам, че в последните години литературата ни има прекрасни разказвачи. Времето ще покаже кои са успели да напишат книги, по-мъдри от себе си, да надскочат всичко останало. Това може и да не са тези, които са най-популярни днес и продават най-големи тиражи. Възможно е и да са те.

Времето дава истинската оценка на всяко изкуство. Но добри разказвачи имаме и затова трябва да ги четем, търсим и откриваме.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– С какво се различават любовните истории в Instagram и TikTok от тези на бабите и дядовците ни…? А различават ли се всъщност?

– Ето как разбирам аз този въпрос: има ли разлика между това да напишем „Обичам те!“ в писмо, преди 100 години например, или в съобщение в някоя от днешните социални мрежи?

Може би единствената разлика е, че писмото ще пътува известно време, през което онзи, другият, няма да е научил за любовта. Докато в смартфона ни съобщението може дори да ни събуди от сън. Всъщност, тази разлика не е така незначителна. Някога любовта се е случвала по този начин – по-бавно.

А бавната любов е по-красива любов. Тя има време да си поеме дъх.

Да се загледа в залеза на слънцето или пък да затвори очи и да помечтае. Затова, когато пиша истории за онази, стара, бавна и красива любов, изреченията са други, словоредът е друг. Днес любовта се случва бързо. Щрак и готово.

Дори смартфонът сам предлага да довърши думите, изреченията ни, та може и да не се наложи да изпишем това „Обичам те!“ сами. Не е толкова красиво, но въпреки всички тези разсъждения, „Обичам те!“ си е „Обичам те!“, независимо кога, как и къде написано, изкрещяно или прошепнато.

 

Отлъчване

 

– Днес определено всичко е по-бързо и по-бързо става. Всички дразнители ни карат да не затваряме очите си, а да ги впрягаме все повече, да се взираме в екраните и да скролваме. Какво губим по този начин?

– Екранът е убиец на въображението – това е ясно.

Днес всичко ни е сервирано готово. Казваме „планина“ и показваме „планина“. Казваме „река“ и показваме „река“. Няма място за измисляне. За грешки и обърквания, ако щете, защото и те понякога носят красота. Когато затворим очи обаче, ние можем да измислим и планината, и реката, и всичко останало. Да им дадем живот, чрез себе си.

 

– „Животът иде не от истината, а от чародейството“, пишеш. След като технологиите ни вкарват повече в прозаичната част на битието, има ли място днес за магия?

– Магията живее вътре, в човека. Ние сме част от нея и я носим в себе си.

Тя ни създава и ние я създаваме. Като кокошката и яйцето. Магията е онова, което не познаваме, но носим в себе си. Магията е в мислите ни, когато затворим очи. Вярно, че технологиите напоследък изпреварват вътрешното развитие на човека, но те не могат да попречат на магията да остане вътре, в нас.

 

Николай Терзийски

снимка: Славейко Димитров

 

– Всеки ли има звезди под клепачите?

– Разбира се. Направете си експеримент, ако не ми вярвате. Намерете някое тихо място, отпуснете се и затворете очи. Ще ги видите. Има ги, защото у всеки човек е заложена силата да създава.

 

– Защо звездите днес не вдъхновяват толкова, колкото вдъхновяваха, когато аз и ти бяхме деца?

– Днес живеем в големите градове и все се оплакваме, че не виждаме звездите. А те, както вече казах, са вътре в нас. Не е нужно да ни ги показват по телевизията и да ни обясняват – вижте, това са звезди. Всеки трябва да намери пътя до своите звезди, да ги съзерцава, да измисля собствени съзвездия, да се пита: „Какво са те?“, „Къде са те?“, „Защо са те?“.

Много от звездите, които уж виждаме и смятаме за истински, са вече изчезнали. Те са спомен, минало. Но въпреки това съществуват, защото светлината им продължава да пътува. Нима не е така и с хората, които обичаме и които губим? На това трябва да ни научат звездите – нищо не си отива завинаги.

 

Звезди под клепачите

 

– Романът ти „Звезди под клепачите“ е и за хората, които губим, пишеш го точно след като си изгубил баща си. „Ти си човекът, който преплува морето и ми донесе слънце“ – това е едно от най-красивите лични посвещения, които съм чел. Кои са най-важните неща, на които те научи той?

– Толкова много са, че няма как да ги изброя. Някои от тях дори не ги съзнавам, но са вътре, в мен. Но ако трябва да кажа кое от тях ми се струва най-важно, то е точно това –

да се хвърлям в морето и да вярвам, че мога да достигна слънцето. За онези, които обичам.

 

– Често търсиш паралели между поколенията – нашето, това на родителите ни и техните родители. Защо?

– Всяка моя идея, когато започне да се превръща в роман, ме повежда към този голям контекст. С „Хроники на неведомото“ се върнах до 1688 година, разказвах за всички последвали векове, позволих си дори да прекрача в бъдещето. Това ми даде възможност да надникна в човека и човешкото, което е отвъд времената и епохите. Онова, което ни обединява. Разбира се, така могат да се откроят и разликите, противоречията, несъответствията.

Литературата има тази възможност да танцува с времето, да го преосмисля, дори да го доизмисля. Това е огромно преимущество на художественото слово и никога не бих се отказал от него.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– На фона на този безспорно нужен поглед към миналото, напоследък има някаква недокрай осмислена мода за връщане към корените, за форма на патриотизъм, която не е твърде искрена и задълбочена. Какво е за теб човек да се върне към корените си?

– Когато започнах да пиша първия си роман „Отлъчване“, аз разказвах за живота на един герой, чийто свят се разпада – заради раздялата с жена му и малката му дъщеря. Именно душевните терзания на този герой на име Самуил го накараха да си зададе въпроси, които все по-рядко си задаваме: „Кой съм аз?“, Защо съм тук?“, дори „Защо съм аз?“.

Именно отчаяното търсене на отговори на тези въпроси, отведоха Самуил, а и мен, разбира се, в миналото. Към корените. Към разказите на дядо му, към спомените от предците му. За да стигнем ние, заедно със Самуил, до идеята, че всеки от нас е отломък. От нещо невъобразимо голямо, започнало отдавна, нещо, което няма да си отиде с нас, а ще продължи да живее дълго след нас.

За да разберем, че сме просто малки брънки в един огромен и труден за проумяване процес.

И да осъзнаем, че онези предци, които са живели отдавна, преди години и векове, са част от нас. Те живеят вътре, в нас и чрез нас.

 

– Днес, когато, стана дума, толкова много бързаме, защо си струва да надникваме към миналото?

– Не само заради поуките. Трябва да мислим за миналото си, защото то е неотменима част от нас. Да се помиряваме с него, ако е необходимо. Да го приемаме. А ако успяваме да видим красотата в него, да ѝ се наслаждаваме.

Не е необходимо да стигаме до крайности, разбира се. Не бива непрестанно да носим миналото на гръб, защото тежестта му ще ни накара да се подгърбим и няма да можем да виждаме настоящето, да гледаме напред, към бъдещето.

 

Хроники на неведомото

 

– А можем ли да гледаме към него без стереотипи, без идеологии, без очилата на някоя от двете обичайни и банални крайности?

– Зададоха ми подобен въпрос на една среща с читатели във Варна, преди повече от пет години. Беше отново по повод на „Отлъчване“. Там предците на главната героиня са от двете противоположни страни на българския политически антагонизъм. От едната страна са комунистите, участници в Септемврийското въстание, а от другата са жертвите на режима след Девети септември. Та въпросът беше: „След като тези хора са част от нея, как е възможно да се живее с тези противоположности?“. Нещо такова.

Отговорът ми и тогава, и сега е един и същ –

нашата роля е да помиряваме противоречията на кръвта. А единственият начин да бъде помирена кръвта е любовта.

 

– Може ли българската литература без носталгия?

– Разбира се, че може. Българската литература напоследък е удивително разнообразна. Някои хора се оплакват, че излизат прекалено много книги, но аз не съм съгласен. „Графомания” се е превърнала в една от най-модните обиди, което е смешно. Няма нищо лошо в това да се пишат много книги. Да излизат много книги. Да се четат много книги. Всякакви. Жанрови или философски, исторически или чиклит, носталгични или цинични… всякакви.

Аз от три години, заради работата си като журналист и предаването, в което работя, съм прочел почти 150 български книги, повечето съвсем нови. Имаме наистина прекрасни автори, които творят в различни посоки. Какво по-хубаво от това?

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– Стига да има и кой да чете… Но вече имаме и друга, неочаквана конкуренция. Притеснява ли те или те ентусиазира фактът, че изкуственият интелект започва да създава все по-пълноценни текстове?

– Нито ме притеснява, нито ме ентусиазира. Забавлява ме. Преди време слушах дори песен на „Нирвана“, създадена от компютър години след смъртта на Кърт Кобейн. Песен, плод на анализ на всички стари песни на групата.

Наистина се позабавлявах, но не съм си я пускал втори път. Това е добър пример

за възможностите на изкуствения интелект, когато се касае за творчество.

 

Журналистиката или литературата ще дадем първо на алгоритмите?

– Дано колегите журналисти не ми се обидят, но

журналистиката отдавна е готова за това. Тя вече си е един алгоритъм.

Без да съм кой знае какъв специалист, дори бих могъл да дам примерен механизъм, в който се включват елементи като рейтинг, очаквания на аудиторията, изисквания на собственика на медията. Тъжно е, но е факт. Особено в най-масовите медии, които концентрират най-голям интерес. Що се отнася до литературата, тя просто няма да е литература, ако се прави по алгоритъм.

 

Николай Терзийски

архив „Шоуто на Слави“

 

– На кое е най-важно да научим изкуствения интелект, преди да стане генерален, преди да се окаже „по-умен“ от нас?

– На това да не повтаря грешките ни. Ако попитате кои грешки, няма да ми стигне времето да изреждам. Мога само да дам един пример: 20-ти век. От друга страна обаче,

нима можем да научим изкуствения интелект да обича и да мрази, да е противоречив като човека?

А ако не можем да го научим да обича и да е противоречив, нима е възможно да стане „по-умен“ от нас?

 

– Коя книга е най-важно да „прочете“?

– „Братя Карамазови“. Да го видим после тоя изкуствен интелект колко струва!

 

– А какво би научил от твоите?

– Надявам се, че биха го объркали. Защото те също съдържат и съчетават противоречивостта ни. Защото вътре има въпроси, на които вярвам, че изкуствен интелект няма как да даде отговор. Между другото, от казаното дотук всеки ще разбере, че не съм кой знае какъв фен на изкуствения интелект, особено в контекста на творческите способности, на големите въпроси. Не знам дали съм старомоден, но аз винаги ще залагам на човека, въпреки всички лудости, сътворени от него.

 

Николай Терзийски

снимка: Тихомира Крумова

 

– Неотдавна един мой гост – Николай Генов, сполучливо каза, че литературата може да ни спаси от бъдещето. И че ако бъдещето дойде с цялата си сила, това ще значи смърт на литературата. Какво мислиш по темата?

– Литературата може всичко. Дълбоко вярвам в това. Тя не само може да ни спаси от бъдещето. Тя може да измисли друго бъдеще. Неведнъж го е правила. Ще продължи да го прави, както е измисляла и миналото, и настоящето. Литературата е над времето и това е най-голямото ѝ преимущество.

 

– Казваш, че цял живот се занимаваш с писане на въпроси. Кои са най-силните въпроси, които си написал?

– Онези в книгите ми. Те произтичат от вдъхновението, от идеите, от задълбаването в смисъла. Те стоят там без отговор. Защото това е силата им. Защото моите герои са изпитали крайната необходимост да ги изкрещят към света. А отговорите – те ще дойдат от читателите.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– Днес е Никулден, скоро се задава Коледа. Двамата с теб участваме в сборника „Нашата Коледа“, който събира 17 пъстри истории на толкова различни автори. През декември като че ли магията лети край нас и чудесата изглеждат близки. От какви чудеса имаме нужда днес?

– Коледа сякаш най-успешно отваря сетивата ни за чудесата. Самата дума Рождество – нима е възможно да има по-силно напомняне за това кое е най-голямото чудо? Но аз се питам друго – защо през останалите месеци и дни от годината ние затваряме очите си за чудесата? Тях ги има. Навсякъде. Но ако няма кой да ги види или почувства – каква полза от това, че съществуват? Затова аз

вярвам, че не са ни необходими чудеса, необходими са ни сетива за тях.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории дойде от 6-ото издание на журналистическия конкурс Web Report. През последните години надпреварата се утвърди като водещ и най-реномиран журналистически...

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

Ивайло Кунев разказва вдъхновяващи истории от българското минало по магичен начин… Тогава как ли стигнахме до думите в заглавието?
Лидерите, хората, които умеят да променят света, да водят, да градят, да убеждават. Именно те са голямата тема на днешния ни гост, който повече от десетилетие разработва и води програми по лидерство.
Ивайло има впечатляващ мениджърски и предприемачески опит, минаващ през десетилетията. Като в същото време умее да разказва – историите му за силните личности привличат огромен брой почитатели. Автор е на книгата „Лидерите: забравените истории на България“.
Лидерството. Тази тема е толкова тежка по нашите ширини, а и като цяло във времената, в които живеем. Затова е време да потърсим трудните отговори.
Струва ли си да съберем историите на политиците, на предприемачите и на… хановете? Защо ни е трудно да формираме политически елит и да имаме автентични лидери като нация? Какво би написал Толкин, ако беше българин? Как българската история може да се превърне в лично приключение и да дава вдъхновяващи примери, които да ни помагат да сбъдваме мечтите си?

повече информация
Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

„Хора като него трябва да са лицето на България. Точно хората, измислящи неща, които човек не може да си представи“ казва за днешния ни гост проф. Мартин Вечев.
Д-р Веселин Райчев е единственият българин, чиято докторска дисертация попада в световния топ 3 на годината за всички сфери на информатиката. При това с нея той създава цяло ново направление, което днес изживява бум – концепцията изкуственият интелект да пише компютърен код.
Той създава стартъпа DeepCode, използващ машинно самообучение, за да прави компютърните програми по-сигурни. Компанията е придобита от Snyk, а нашият гост остава начело на ИИ направлението в нея.
Кариерата му започва в Google, благодарение на него и днес Google Maps препоръчва пътя ни чрез алгоритми с български имена. През последните години е канен за професор в МИТ, Станфорд и други реномирани университети. Той обаче избира професионално да се свърже с българския проект ИНСАИТ, който има силата да промени цялата екосистема на нашата айти индустрия.
Какво ли мисли изследователят за последните големи новини от света на изкуствения интелект? Помага или пречи големият шум по темата и кои са важните решения, които е време да вземем? Защо дори отдалеч той не спира да се вълнува от случващото се у нас и какъв според него е пътят към по-доброто развитие на страната ни? Кое го кара да изостави впечатляващата кариера в Google, за да продължи в света на науката?

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с всичките им нюанси.
Разговорът с нея „Как се пише?“ „Незнам“ продължава да бъде най-четената дигитална история.
В навечерието на 24 май се срещаме, за да продължим. Ще поговорим за думите, които ни изграждат, и за отношението ни към тях.
За празника, за понякога фалшивата помпозност, която го съпровожда, и за честното ни отношение към езика. За това как думите са огледало на самите нас и на живота. За думите, които превръщаме в оръжия, и за технологиите, които им дават огромни сили да рушат.

повече информация

Най-новите:

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

Ивайло Кунев разказва вдъхновяващи истории от българското минало по магичен начин… Тогава как ли стигнахме до думите в заглавието?
Лидерите, хората, които умеят да променят света, да водят, да градят, да убеждават. Именно те са голямата тема на днешния ни гост, който повече от десетилетие разработва и води програми по лидерство.
Ивайло има впечатляващ мениджърски и предприемачески опит, минаващ през десетилетията. Като в същото време умее да разказва – историите му за силните личности привличат огромен брой почитатели. Автор е на книгата „Лидерите: забравените истории на България“.
Лидерството. Тази тема е толкова тежка по нашите ширини, а и като цяло във времената, в които живеем. Затова е време да потърсим трудните отговори.
Струва ли си да съберем историите на политиците, на предприемачите и на… хановете? Защо ни е трудно да формираме политически елит и да имаме автентични лидери като нация? Какво би написал Толкин, ако беше българин? Как българската история може да се превърне в лично приключение и да дава вдъхновяващи примери, които да ни помагат да сбъдваме мечтите си?

повече информация
Геният, който два пъти отрови света

Геният, който два пъти отрови света

Технологиите променят живота ни главоломно, а техните създатели – изобретателите, програмистите, са героите на днешния ден… Поне обикновено е така, докато не се окаже, че дадената иновация, която светът е посрещнал с невероятен ентусиазъм, е смъртоносно опасна.
И все пак, има един изобретател, който дълги години се носи на вълната на славата, тачен като гений, докато междувременно… създава не една, а две технологии, които впоследствие се оказва, че са стрували човешки животи. Щетите, които те са нанесли, засягат цялата планета и ще продължат да са тук дори за следващите поколения.
Историята на Томас Миджли-младши си струва да си припомняме всеки път, когато се зарадваме на поредния огромен пробив, свързан с изкуствения интелект или каквато и да било друга технология. Защото е показателна за това колко е важно да преценим рисковете, преди да полетим на крилете на ентусиазма. Колко е важно да мислим и обсъждаме големите въпроси, които ни поставят технологиите и за които все нямаме време…

повече информация
Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории дойде от 6-ото издание на журналистическия конкурс Web Report. През последните години надпреварата се утвърди като водещ и най-реномиран журналистически конкурс у нас.
Тази година Георги Караманев и Дигитални истории заслужиха наградата в категория „Изкуство и култура“ за  експеримента „Понякога ще идвам…“ Как ИИ нарисува 10 класически стиха?“. В 6-те категории на конкурса се включиха 185 журналисти. 
Наградата е особено признание и защото Дигитални истории е сред победителите за трета поредна година!

повече информация
Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

„Хора като него трябва да са лицето на България. Точно хората, измислящи неща, които човек не може да си представи“ казва за днешния ни гост проф. Мартин Вечев.
Д-р Веселин Райчев е единственият българин, чиято докторска дисертация попада в световния топ 3 на годината за всички сфери на информатиката. При това с нея той създава цяло ново направление, което днес изживява бум – концепцията изкуственият интелект да пише компютърен код.
Той създава стартъпа DeepCode, използващ машинно самообучение, за да прави компютърните програми по-сигурни. Компанията е придобита от Snyk, а нашият гост остава начело на ИИ направлението в нея.
Кариерата му започва в Google, благодарение на него и днес Google Maps препоръчва пътя ни чрез алгоритми с български имена. През последните години е канен за професор в МИТ, Станфорд и други реномирани университети. Той обаче избира професионално да се свърже с българския проект ИНСАИТ, който има силата да промени цялата екосистема на нашата айти индустрия.
Какво ли мисли изследователят за последните големи новини от света на изкуствения интелект? Помага или пречи големият шум по темата и кои са важните решения, които е време да вземем? Защо дори отдалеч той не спира да се вълнува от случващото се у нас и какъв според него е пътят към по-доброто развитие на страната ни? Кое го кара да изостави впечатляващата кариера в Google, за да продължи в света на науката?

повече информация
Баща и син. Щафетата на живота

Баща и син. Щафетата на живота

Баща и порасналият му син, хванати за ръце. Зад тях е онова, което ги определя, а пред тях – обективът с безпощадната си прямота. Важните снимки нямат нужда от думи.
Тази Дигитална история е толкова голяма, колкото живота. Защото ни връща към най-естествения цикъл, дава ни проницателния си поглед към смисъла.
Фотографът Валерий Пощаров има двама синове – на 12 и 9 години. Една сутрин ги води към училище и се замисля как неусетно ще дойде моментът, когато те вече няма да искат да ги държи за ръка.
Така се ражда идеята да улавя в обектива си бащи и порасналите им синове, заобиколени от онази среда, която ги представя най-добре. Резултатът: снимки, които не просто разказват истории, а рисуват вселени…

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с всичките им нюанси.
Разговорът с нея „Как се пише?“ „Незнам“ продължава да бъде най-четената дигитална история.
В навечерието на 24 май се срещаме, за да продължим. Ще поговорим за думите, които ни изграждат, и за отношението ни към тях.
За празника, за понякога фалшивата помпозност, която го съпровожда, и за честното ни отношение към езика. За това как думите са огледало на самите нас и на живота. За думите, които превръщаме в оръжия, и за технологиите, които им дават огромни сили да рушат.

повече информация
Share This