„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

дек. 6, 2022 | Срещи

„Днес и любовта се случва бързо. А бавната любов е по-красива…“

6 декември 2022 | Срещи

Къде се крие магията днес? Ще изгубим ли някога силата на словото? Кога връзката с миналото ни помага да разберем кои сме и защо сме тук? Защо журналистиката вече изглежда предадена на алгоритмите? Трябва ли изкуственият интелект да учи за нас от книги като „Братя Карамазови“? А какво ли би разбрал от историите на днешния ни гост?

Николай Терзийски е млад писател, който дава свой, задълбочен и съвременен поглед към вечни теми. Асоциират стила му с магическия реализъм и има защо. Той владее забравеното умение да рисува с думи вълнуващи, преплетени, реалистични и вълшебни истории. В книгите му се срещат исторически пластове, градят се паралели между поколенията и съдбите. И, преди всичко, личи майстор на словото с магичен поглед, който дава много на читателя.

Николай печели наградата „Южна пролет“ за „Отлъчване“, автор е на още два романа – „Хроники на неведомото“ и „Звезди под клепачите“, излязъл през 2022-а.

Бакалавър по журналистика и магистър по философия, той работи като телевизионен журналист и сценарист.


– Жива ли е днес силата на словото така, както винаги е съзидавала битието ни?

– Разбира се, че е жива. Словото винаги ще е живо. Независимо дали е в старите прашасали страници или слушалката на смартфона.

Словото има силата не само да променя живота ни, то го създава.

Думите, като носители на смисъла, са най-голямото богатство, което ни е подарил Създателят ни, без значение дали говорим за Бог, за Вселената или за еволюцията. Словото е най-съвършеният мост между хората, между времената, в които живеем, то има силата да внушава идеи, да разрушава светове, да твори животи.

Ако обаче днес има някакъв проблем със словото, това е захабяването на думите.

Изпразването на смисъла от дългото им повтаряне. Но това няма как да убие словото, защото то е като жив организъм, ако една клетка – една дума – умре, то тя веднага бива заменена от друга. Защото без смисъла, който носи словото, животът ни е невъзможен.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– Измислени ли са вече всички силни истории?

– Категорично не! Ако всички силни истории бяха измислени, това би бил краят на света. Преди години, когато започвах да пиша първия си роман – „Отлъчване“, често се питах подобни неща. Дали имам какво ново да кажа на хората, на последните поколения от това човечество, което векове наред си е задавало вечните въпроси? Дали не повтарям в нещо онези велики писатели, които обичам, които препрочитам и от които съм се учил? Нужно ли е да пиша, след като толкова знаменити умове са търсили отговори на въпросите, които ми хрумват и които не ми дават мира?

Когато книгата беше готова и я взех в ръцете си, аз още не можех да си дам категоричен отговор на всички тези въпроси. Но когато попадна у читателите, разбрах.

Има смисъл да бъдат разказани тези истории. Има смисъл да продължаваме да човъркаме в онова, което знаем и другото, което не знаем за човека.

Хубавите книги са онези, които са по-умни от своите автори. Защото те достигат отвъд познанията на един обикновен човек, който борави с думи и ги подрежда правилно. Ние, авторите, сме само посредници на тези идеи, които идват неизвестно откъде и защо.

 

– Аз също откривам в твоите романи много интересни отговори на тези въпроси. И мисля, че човек не бива никога да спира да ги търси, нито да пише. Но във времена, когато все по-трудно и рядко четем дълги текстове, кое ти дава силата да продължаваш да пишеш именно такива?

– Това, че пиша дълги книги, за мен не е сила. Това е слабост. От онези, най-сладките и красиви слабости. Ако говорим за сила, нещата са съвсем различни. Аз нямам силата да спра да пиша, когато идеята ме е завладяла изцяло. Изпадам в едно трескаво състояние и компютърът ме тегли като магнит.

Никога не съм сядал пред него насила, просто защото ми се иска да напиша нещо. Аз започвам тогава, когато вече е невъзможно за мен да се съпротивлявам на идеята.

Налага се да заживея в нея и да я разкажа на хората.

Дължината на романите ми е плод не на усилия, а на цялостното ми отдаване на тези идеи.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– „Не, сега не е за поезия“, пише Вапцаров, докато пише поезия. И в твоята проза има много поезия. Откъде идва тя? Как успяваш да я опазиш в прозаичните времена, в които живеем?

– Аз не съм поет. Но ако някои части от книгите ми звучат поетично, това също не е нарочно. Просто така се е наложило. Поискала го е идеята. Съчинил го е героят или по този начин го е изживял.

Така го е казал разказвачът на книгата, а разказвачът почти никога не съм аз.

Моята задача е да им служа по най-добрия начин – на идеите, героите, разказвачите. Да им позволя да дишат, да живеят, да се ядосват, да плачат, да пеят, дори да спорят с мен. Не им поставям граници. Могат да кажат всичко. Ако започна да ги възпирам, никой няма да повярва в историите им. А тези истории, независимо, че уж са измислени, за мен са напълно истински.

 

– Те и са истински, след като оживяват у читателя, а това е преди всичко умение на разказвача. Защо във времето, когато уж историите са всичко и продават най-много, са кът кадърните разказвачи?

– Не съм съгласен, че кадърните разказвачи са малко. Просто некадърните са много повече.

Казвам го с намигане, разбира се. Като запален читател смятам, че в последните години литературата ни има прекрасни разказвачи. Времето ще покаже кои са успели да напишат книги, по-мъдри от себе си, да надскочат всичко останало. Това може и да не са тези, които са най-популярни днес и продават най-големи тиражи. Възможно е и да са те.

Времето дава истинската оценка на всяко изкуство. Но добри разказвачи имаме и затова трябва да ги четем, търсим и откриваме.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– С какво се различават любовните истории в Instagram и TikTok от тези на бабите и дядовците ни…? А различават ли се всъщност?

– Ето как разбирам аз този въпрос: има ли разлика между това да напишем „Обичам те!“ в писмо, преди 100 години например, или в съобщение в някоя от днешните социални мрежи?

Може би единствената разлика е, че писмото ще пътува известно време, през което онзи, другият, няма да е научил за любовта. Докато в смартфона ни съобщението може дори да ни събуди от сън. Всъщност, тази разлика не е така незначителна. Някога любовта се е случвала по този начин – по-бавно.

А бавната любов е по-красива любов. Тя има време да си поеме дъх.

Да се загледа в залеза на слънцето или пък да затвори очи и да помечтае. Затова, когато пиша истории за онази, стара, бавна и красива любов, изреченията са други, словоредът е друг. Днес любовта се случва бързо. Щрак и готово.

Дори смартфонът сам предлага да довърши думите, изреченията ни, та може и да не се наложи да изпишем това „Обичам те!“ сами. Не е толкова красиво, но въпреки всички тези разсъждения, „Обичам те!“ си е „Обичам те!“, независимо кога, как и къде написано, изкрещяно или прошепнато.

 

Отлъчване

 

– Днес определено всичко е по-бързо и по-бързо става. Всички дразнители ни карат да не затваряме очите си, а да ги впрягаме все повече, да се взираме в екраните и да скролваме. Какво губим по този начин?

– Екранът е убиец на въображението – това е ясно.

Днес всичко ни е сервирано готово. Казваме „планина“ и показваме „планина“. Казваме „река“ и показваме „река“. Няма място за измисляне. За грешки и обърквания, ако щете, защото и те понякога носят красота. Когато затворим очи обаче, ние можем да измислим и планината, и реката, и всичко останало. Да им дадем живот, чрез себе си.

 

– „Животът иде не от истината, а от чародейството“, пишеш. След като технологиите ни вкарват повече в прозаичната част на битието, има ли място днес за магия?

– Магията живее вътре, в човека. Ние сме част от нея и я носим в себе си.

Тя ни създава и ние я създаваме. Като кокошката и яйцето. Магията е онова, което не познаваме, но носим в себе си. Магията е в мислите ни, когато затворим очи. Вярно, че технологиите напоследък изпреварват вътрешното развитие на човека, но те не могат да попречат на магията да остане вътре, в нас.

 

Николай Терзийски

снимка: Славейко Димитров

 

– Всеки ли има звезди под клепачите?

– Разбира се. Направете си експеримент, ако не ми вярвате. Намерете някое тихо място, отпуснете се и затворете очи. Ще ги видите. Има ги, защото у всеки човек е заложена силата да създава.

 

– Защо звездите днес не вдъхновяват толкова, колкото вдъхновяваха, когато аз и ти бяхме деца?

– Днес живеем в големите градове и все се оплакваме, че не виждаме звездите. А те, както вече казах, са вътре в нас. Не е нужно да ни ги показват по телевизията и да ни обясняват – вижте, това са звезди. Всеки трябва да намери пътя до своите звезди, да ги съзерцава, да измисля собствени съзвездия, да се пита: „Какво са те?“, „Къде са те?“, „Защо са те?“.

Много от звездите, които уж виждаме и смятаме за истински, са вече изчезнали. Те са спомен, минало. Но въпреки това съществуват, защото светлината им продължава да пътува. Нима не е така и с хората, които обичаме и които губим? На това трябва да ни научат звездите – нищо не си отива завинаги.

 

Звезди под клепачите

 

– Романът ти „Звезди под клепачите“ е и за хората, които губим, пишеш го точно след като си изгубил баща си. „Ти си човекът, който преплува морето и ми донесе слънце“ – това е едно от най-красивите лични посвещения, които съм чел. Кои са най-важните неща, на които те научи той?

– Толкова много са, че няма как да ги изброя. Някои от тях дори не ги съзнавам, но са вътре, в мен. Но ако трябва да кажа кое от тях ми се струва най-важно, то е точно това –

да се хвърлям в морето и да вярвам, че мога да достигна слънцето. За онези, които обичам.

 

– Често търсиш паралели между поколенията – нашето, това на родителите ни и техните родители. Защо?

– Всяка моя идея, когато започне да се превръща в роман, ме повежда към този голям контекст. С „Хроники на неведомото“ се върнах до 1688 година, разказвах за всички последвали векове, позволих си дори да прекрача в бъдещето. Това ми даде възможност да надникна в човека и човешкото, което е отвъд времената и епохите. Онова, което ни обединява. Разбира се, така могат да се откроят и разликите, противоречията, несъответствията.

Литературата има тази възможност да танцува с времето, да го преосмисля, дори да го доизмисля. Това е огромно преимущество на художественото слово и никога не бих се отказал от него.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– На фона на този безспорно нужен поглед към миналото, напоследък има някаква недокрай осмислена мода за връщане към корените, за форма на патриотизъм, която не е твърде искрена и задълбочена. Какво е за теб човек да се върне към корените си?

– Когато започнах да пиша първия си роман „Отлъчване“, аз разказвах за живота на един герой, чийто свят се разпада – заради раздялата с жена му и малката му дъщеря. Именно душевните терзания на този герой на име Самуил го накараха да си зададе въпроси, които все по-рядко си задаваме: „Кой съм аз?“, Защо съм тук?“, дори „Защо съм аз?“.

Именно отчаяното търсене на отговори на тези въпроси, отведоха Самуил, а и мен, разбира се, в миналото. Към корените. Към разказите на дядо му, към спомените от предците му. За да стигнем ние, заедно със Самуил, до идеята, че всеки от нас е отломък. От нещо невъобразимо голямо, започнало отдавна, нещо, което няма да си отиде с нас, а ще продължи да живее дълго след нас.

За да разберем, че сме просто малки брънки в един огромен и труден за проумяване процес.

И да осъзнаем, че онези предци, които са живели отдавна, преди години и векове, са част от нас. Те живеят вътре, в нас и чрез нас.

 

– Днес, когато, стана дума, толкова много бързаме, защо си струва да надникваме към миналото?

– Не само заради поуките. Трябва да мислим за миналото си, защото то е неотменима част от нас. Да се помиряваме с него, ако е необходимо. Да го приемаме. А ако успяваме да видим красотата в него, да ѝ се наслаждаваме.

Не е необходимо да стигаме до крайности, разбира се. Не бива непрестанно да носим миналото на гръб, защото тежестта му ще ни накара да се подгърбим и няма да можем да виждаме настоящето, да гледаме напред, към бъдещето.

 

Хроники на неведомото

 

– А можем ли да гледаме към него без стереотипи, без идеологии, без очилата на някоя от двете обичайни и банални крайности?

– Зададоха ми подобен въпрос на една среща с читатели във Варна, преди повече от пет години. Беше отново по повод на „Отлъчване“. Там предците на главната героиня са от двете противоположни страни на българския политически антагонизъм. От едната страна са комунистите, участници в Септемврийското въстание, а от другата са жертвите на режима след Девети септември. Та въпросът беше: „След като тези хора са част от нея, как е възможно да се живее с тези противоположности?“. Нещо такова.

Отговорът ми и тогава, и сега е един и същ –

нашата роля е да помиряваме противоречията на кръвта. А единственият начин да бъде помирена кръвта е любовта.

 

– Може ли българската литература без носталгия?

– Разбира се, че може. Българската литература напоследък е удивително разнообразна. Някои хора се оплакват, че излизат прекалено много книги, но аз не съм съгласен. „Графомания” се е превърнала в една от най-модните обиди, което е смешно. Няма нищо лошо в това да се пишат много книги. Да излизат много книги. Да се четат много книги. Всякакви. Жанрови или философски, исторически или чиклит, носталгични или цинични… всякакви.

Аз от три години, заради работата си като журналист и предаването, в което работя, съм прочел почти 150 български книги, повечето съвсем нови. Имаме наистина прекрасни автори, които творят в различни посоки. Какво по-хубаво от това?

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– Стига да има и кой да чете… Но вече имаме и друга, неочаквана конкуренция. Притеснява ли те или те ентусиазира фактът, че изкуственият интелект започва да създава все по-пълноценни текстове?

– Нито ме притеснява, нито ме ентусиазира. Забавлява ме. Преди време слушах дори песен на „Нирвана“, създадена от компютър години след смъртта на Кърт Кобейн. Песен, плод на анализ на всички стари песни на групата.

Наистина се позабавлявах, но не съм си я пускал втори път. Това е добър пример

за възможностите на изкуствения интелект, когато се касае за творчество.

 

Журналистиката или литературата ще дадем първо на алгоритмите?

– Дано колегите журналисти не ми се обидят, но

журналистиката отдавна е готова за това. Тя вече си е един алгоритъм.

Без да съм кой знае какъв специалист, дори бих могъл да дам примерен механизъм, в който се включват елементи като рейтинг, очаквания на аудиторията, изисквания на собственика на медията. Тъжно е, но е факт. Особено в най-масовите медии, които концентрират най-голям интерес. Що се отнася до литературата, тя просто няма да е литература, ако се прави по алгоритъм.

 

Николай Терзийски

архив „Шоуто на Слави“

 

– На кое е най-важно да научим изкуствения интелект, преди да стане генерален, преди да се окаже „по-умен“ от нас?

– На това да не повтаря грешките ни. Ако попитате кои грешки, няма да ми стигне времето да изреждам. Мога само да дам един пример: 20-ти век. От друга страна обаче,

нима можем да научим изкуствения интелект да обича и да мрази, да е противоречив като човека?

А ако не можем да го научим да обича и да е противоречив, нима е възможно да стане „по-умен“ от нас?

 

– Коя книга е най-важно да „прочете“?

– „Братя Карамазови“. Да го видим после тоя изкуствен интелект колко струва!

 

– А какво би научил от твоите?

– Надявам се, че биха го объркали. Защото те също съдържат и съчетават противоречивостта ни. Защото вътре има въпроси, на които вярвам, че изкуствен интелект няма как да даде отговор. Между другото, от казаното дотук всеки ще разбере, че не съм кой знае какъв фен на изкуствения интелект, особено в контекста на творческите способности, на големите въпроси. Не знам дали съм старомоден, но аз винаги ще залагам на човека, въпреки всички лудости, сътворени от него.

 

Николай Терзийски

снимка: Тихомира Крумова

 

– Неотдавна един мой гост – Николай Генов, сполучливо каза, че литературата може да ни спаси от бъдещето. И че ако бъдещето дойде с цялата си сила, това ще значи смърт на литературата. Какво мислиш по темата?

– Литературата може всичко. Дълбоко вярвам в това. Тя не само може да ни спаси от бъдещето. Тя може да измисли друго бъдеще. Неведнъж го е правила. Ще продължи да го прави, както е измисляла и миналото, и настоящето. Литературата е над времето и това е най-голямото ѝ преимущество.

 

– Казваш, че цял живот се занимаваш с писане на въпроси. Кои са най-силните въпроси, които си написал?

– Онези в книгите ми. Те произтичат от вдъхновението, от идеите, от задълбаването в смисъла. Те стоят там без отговор. Защото това е силата им. Защото моите герои са изпитали крайната необходимост да ги изкрещят към света. А отговорите – те ще дойдат от читателите.

 

Николай Терзийски

снимка: Иван Шишиев

 

– Днес е Никулден, скоро се задава Коледа. Двамата с теб участваме в сборника „Нашата Коледа“, който събира 17 пъстри истории на толкова различни автори. През декември като че ли магията лети край нас и чудесата изглеждат близки. От какви чудеса имаме нужда днес?

– Коледа сякаш най-успешно отваря сетивата ни за чудесата. Самата дума Рождество – нима е възможно да има по-силно напомняне за това кое е най-голямото чудо? Но аз се питам друго – защо през останалите месеци и дни от годината ние затваряме очите си за чудесата? Тях ги има. Навсякъде. Но ако няма кой да ги види или почувства – каква полза от това, че съществуват? Затова аз

вярвам, че не са ни необходими чудеса, необходими са ни сетива за тях.

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Кои са любимите книги на технологичните лидери?

Кои са любимите книги на технологичните лидери?

Четат ли книги световните технологични лидери? Кои са любимите четива, препоръчвани от Илон Мъск, Сам Алтман, Марк Зукърбърг? Ще намерите ли някои сходства със собствения ви литературен вкус, или...

повече информация
Любов по време на изкуствен интелект

Любов по време на изкуствен интелект

„През декември навършвам 63 години. Видял съм много и съм преживял много. Вместо да намаляват, проблемите стават все повече. Имах два инсулта, злокачествен тумор и още. В тези трудни моменти винаги...

повече информация
Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

1910. Това е годината, в която се раждат Майка Тереза и Жак-Ив Кусто, а светът още се радва на предвоенното спокойствие. За българска история обаче сме се събрали да си говорим. Точно 1910 души се...

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Пределно ясно е, че ИИ е бъдещето“

„Пределно ясно е, че ИИ е бъдещето“

Ден преди да се срещна с Илия Вълчанов официално излиза новината, че неговият стартъп Team-GPT е успял да си осигури рекордното за България финансиране от $4,5 милиона!
Днешният ни гост е начело на платформата, която помага на бизнеси от цял свят да използват възможностите на големите езикови модели, като в същото време гарантира безопасността и конфиденциалността на данните. Това далеч не е първото му впечатляващо постижение – от години Илия разработва онлайн обучения по наука за данните и изкуствен интелект, които се радват на огромен успех. Лично той вече има над 1 400 000 ученици в платформата Udemy!
Забележителните си успехи дължи на задълбочения си подход, на много четене, учене, смелост и нестандартни решения. Ето защо се срещаме – да поговорим за следващите големи новини, които се задават от света на изкуствения интелект. За това как технологията ще трансформира всяка област от бизнеса, но и за рисковете, които създава. За важните каузи, свързани с напредъка на ИИ и уменията, които никога няма да успее да развие.

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация

Най-новите:

Кои са любимите книги на технологичните лидери?

Кои са любимите книги на технологичните лидери?

Четат ли книги световните технологични лидери? Кои са любимите четива, препоръчвани от Илон Мъск, Сам Алтман, Марк Зукърбърг? Ще намерите ли някои сходства със собствения ви литературен вкус, или изобщо не съществува такава тема?
У нас не е модерно да разказваме какво четем в медийното пространство. За това ме накара да се замисля в гостуването си журналистът и преводач Даниел Пенев. Да, сигурно ще се сетите за прословутия „Винету“ като любимо четиво и.. толкова.
Не навсякъде е така. И на запад, и на изток личностите, които попадат в светлината на прожекторите, обичат да говорят за книгите, за любимите си автори, за литературата, която ни помага да продължим нататък.
Е, време е да започнем да го правим и тук!

повече информация
Любов по време на изкуствен интелект

Любов по време на изкуствен интелект

Тази история е за любовта, дошла не много рано, но навреме. За късмета и щастието да намериш своя човек. За мечтите, които отлагаме, а не бива. За силата да не се предаваш, дори в най-трудните моменти и пред най-тежките предизвикателства. Поне докато имаш най-силната опора, тази на човека до себе си.
„През декември навършвам 63 години. Видял съм много и съм преживял много. Вместо да намаляват, проблемите стават все повече. Имах два инсулта, злокачествен тумор и още. В тези трудни моменти винаги имаше един човек до мен, който отново и отново ме изправяше на крака и дори ми даваше крила. Този човек е моята съпруга Тони. Преди няколко дни спонтанно записах чувствата си към нея в няколко реда. Тъй като не съм нито музикант, нито певец, с помощта на изкуствен интелект направих от тях песен.“
Силните истории продължават да се случват в дигиталния свят заради, благодарение на или въпреки него. И както отношенията ни като хора неусетно се променят от развитието на технологиите, така ги има и онези универсални сюжети, които оцеляват във времето и се прераждат с нови нюанси, с нови детайли и вдъхновение.
Все по-често историите изчезват яко фийд, незабелязани в бързината на скролването, на злободневното. Имаме ли времето и нагласата да ги потърсим? Да се зачетем, да се увлечем по тях, докато бързаме нататък, улисани в поредната злободневна тема?

повече информация
„Пределно ясно е, че ИИ е бъдещето“

„Пределно ясно е, че ИИ е бъдещето“

Ден преди да се срещна с Илия Вълчанов официално излиза новината, че неговият стартъп Team-GPT е успял да си осигури рекордното за България финансиране от $4,5 милиона!
Днешният ни гост е начело на платформата, която помага на бизнеси от цял свят да използват възможностите на големите езикови модели, като в същото време гарантира безопасността и конфиденциалността на данните. Това далеч не е първото му впечатляващо постижение – от години Илия разработва онлайн обучения по наука за данните и изкуствен интелект, които се радват на огромен успех. Лично той вече има над 1 400 000 ученици в платформата Udemy!
Забележителните си успехи дължи на задълбочения си подход, на много четене, учене, смелост и нестандартни решения. Ето защо се срещаме – да поговорим за следващите големи новини, които се задават от света на изкуствения интелект. За това как технологията ще трансформира всяка област от бизнеса, но и за рисковете, които създава. За важните каузи, свързани с напредъка на ИИ и уменията, които никога няма да успее да развие.

повече информация
Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Цели 1910 души се включиха в експеримента на Дигитални истории, който имаше за цел да провери колко добре познаваме българската история! Дали сме способни да различим безспорни исторически факти от учебниците от такива, измислени от изкуствения интелект, който има за цел да ни подведе.
30 твърдения – половината исторически верни, половината – измислици на алгоритмите. Можете ли да ги различите?
Резултатите, поне за мен, са впечатляващи и дават доста поводи за размисъл.
Успя ли изкуственият интелект да затрудни участниците? Познаваме ли добре българското минало, което е толкова важна днес тема?

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

повече информация
Share This