„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с всичките им нюанси.

Запознахме се преди година, за да поговорим за историята на начинанието и по важните теми за отношението ни към езика. Очаквано или не, разговорът „Как се пише?“ „Незнам“ продължава да бъде най-четената дигитална история.

В навечерието на 24 май се срещаме, за да продължим. Ще поговорим за думите, които ни изграждат, и за отношението ни към тях. За празника, за понякога фалшивата помпозност, която го съпровожда, и за честното ни отношение към езика. За това как думите са огледало на самите нас и на живота. За думите, които превръщаме в оръжия, и за технологиите, които им дават огромни сили да рушат.

– Какво е за Вас 24 май? Празнувате ли го по някакъв специален начин?

– За мен винаги е било сложно да определя какво чувствам на този ден, защото тогава обикновено за българския език се говорят помпозни неща, изричат се велики думи. Отделя му се такова внимание, каквото липсва през останалите 364 дни от годината. Настъпи ли 24 май, изведнъж всички се сещат за прекрасния си роден език.

Затова виждам известно лицемерие в тези величествени слова.

Рядко се случва точно на 24 май да публикувам нещо във фейсбук страницата на „Как се пише?“, защото мисля, че ще прозвучи клиширано. За мен любовта към езика се изразява в честното отношение към него. И в това да го виждаш и приемаш такъв, какъвто е в момента.

Нека да не забравяме, че все пак основната функция на всеки език е комуникативната, чрез езика ние общуваме. Негова вторична роля и функция е да бъде белег за народностна принадлежност. Вероятно думите ми ще прозвучат скандално точно в контекста на 24 май, но както казах, за мен в това се изразява любовта към родния език – да го погледнеш честно и да кажеш откровено какво мислиш за него.

– Какво мислите за него откровено?

– Това е езикът, на който аз мога да изразявам най-добре мислите и чувствата си. Предполагам, че за всеки човек има такъв език, в който се чувства у дома си, и ако трябва да отправя някакъв призив на 24 май, той е:

Нека да употребяваме българския език по такъв начин, че да ни бъде уютно вкъщи!

– И все пак исторически е показателно, че има такъв ден, аз поне не съм чувал за негов еквивалент в други култури. Неслучайно е постоянен и дебатът дали да не стане национален празник…

– Аз намирам смисъл в това. Но от друга страна, се страхувам да не би един наистина обединяващ всички ни празник, една толкова светла дата, отново да бъде употребена, омърсена и стъпкана в калта. Може би заради това не бих искала да става национален празник.

Ние сме специалисти в обругаването на светини.

– Миналия път говорихме за правописа, за историята на „Как се пише?“. Сега ми се ще да поговорим за думите. Имате ли любими думи, които изчезват, които не се използват вече толкова често?

– Да, наскоро използвах една дума – „боравя“, и се запитах: колко от съвременните млади хора изобщо знаят значението ѝ? Вероятно не я употребяват, тя може би вече е и леко архаична, повечето биха казали „служа си с нещо“. Но колко от младите хора знаят какво означава, ако я чуят извън контекст?

– Тя определено носи и нюанси, не бих казал, че е пълен синоним на „служа си“.

– Мисля, че не съществуват абсолютни синоними – винаги думите имат свои нюанси. Но в много случаи една дума може да бъде успешно заменена с друга в даден контекст.

Понякога се замислям за някои думи, които започнахме да използваме точно по английски маниер. Например „буквално“. Тази дума толкова често се употребява в българския език, и то не със значението си. Не може да кажем „буквално“ и да употребим преносно дадена дума. В неформалния английски literally се употребява, за да се подчертае нещо, но в българския език, поне в книжовния, все още не бива да я използваме с тази цел.

Вчера съпругът ми гледаше футболен мач по телевизията, аз слушах с едно ухо, но ми направи впечатление, че коментаторът във всяко трето изречение употребяваше думата „буквално“. В един момент ми призля и казах, че ако още веднъж чуя „буквално“, ще отида в другата стая. А мъжът ми попита: „Буквално ли ще отидеш?“.

Явно това беше паразитна дума в речта на коментатора. Ето за такива думи трябва да внимаваме, особено в устната реч; в писмената, когато прочетем текста, вероятно ще видим, че определена дума се среща твърде често, но в устната контролът ни трябва да е по-висок.

Има и нещо друго: английският е много по-толерантен към повторенията, особено на местоименията, това е граматическа необходимост и няма как да се избегне. Докато

българският език не е толкова толерантен и трябва да се внимава, особено за думи паразити.

– Защо като че ли днес не сме толкова склонни към словотворчество? Наскоро привлече погледът ми към тази тема едно интервю с преводачката Рада Ганкова, което провокира доста коментари.

– Мислила съм си за това, защо когато навлиза някакво ново понятие в езика и ние трябва да го назовем, използваме английската дума, а не се стараем да изковем българска. Аз се сещам за две причини, но със сигурност са повече. Едната е, че

в съвремието нови понятия нахлуват със страшна бързина и ние нямаме време да измислим толкова много думи.

Бих казала, че всеки ден се появяват нови понятия. Нужно е време да помислим, да измислим български думи и да ги наложим постепенно. Няма как да стане за един ден – да се лансират в публичното пространство и веднага да бъдат приети.

Освен това поначало ние, българите, имаме някакъв афинитет към чуждото и – дано не звучи пресилено – дори преклонение. Може би е въпрос на народопсихология, може би има връзка и с това, че толкова векове сме нямали държавност. Но

ние гледаме на чуждото като на нещо по-добро, нещо, което ще ни представи в по-добра светлина, ако го възприемем.

Нека си спомним как още в „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников мосю Маргариди говореше с „францушки“ думи, а Анка и мадам Злата му подражаваха. Това не е нещо ново. Може би смятаме, че чуждите думи едва ли не ще възвисят нашата реч, ще направят тъй, щото да започнем да изглеждаме по-умни, по-осведомени, в крак с времето.

Има езици – полският е такъв от славянските, – които са по-гъвкави, по-отворени и при тях тази способност за самообновяване чрез създаването на нови думи е вътрешноприсъща. За българския език словотворчеството като че ли е чуждо, особено днес.

– Поне за технологиите има и трети фактор – комуникацията се води постоянно на английски и много трудно човек сменя контекста между езиците. Например терминът „стринг“, означаващ текстов тип променлива, има точен български превод – „низ“. Досега не съм срещнал програмист, който да използва тази дума, макар че е логична и благозвучна.

– Да, това също е много важен фактор. Ако например в работата си един българин използва през по-голямата част от времето си английски език, тогава той ще е предразположен да употребява повече английски думи, когато говори на родния си език, особено на професионална тема. Просто ще му е по-лесно и няма да се чуди: „Как беше сега това на български?“.

Езиковото съзнание така е устроено, че е склонно да се самоулеснява. Поначало, ако имаш труден и лесен начин да свършиш една работа, ще избереш лесния. Така е и с езика.

– Доказателство за второто Ви обяснение според мен е фактът, че много българи от чужбина говорят с по-малко чуждици и имат по-богат речник, защото на тях това им липсва. Имат някакъв пиетет към българския.

– Мисля, че при тях и самоконтролът е много по-голям. Предполагам, че живеейки в чужбина, те осъзнават колко е силно чуждоезиковото влияние, и полагат целенасочени усилия да запазят родния си език. Преди време моя позната, работеща в европейските институции, сподели, че го има и опасението да не би да изостанат от тенденциите в съвременния български. Защото, бидейки в чужбина, те нямат толкова пряк досег с езика.

– Много ми харесва Вашата инициатива за избор на дума на годината. В цял свят го правят, а у нас никой не се беше сетил. Какво Ви накара да започнете?

– Именно липсата на подобна класация в България. Много години се питах защо ние си нямаме „дума на годината“, защо за английския, за немския, за испанския език съществуват такива класации, а у нас няма институция, която да се заеме. Обикновено в чужбина се прави от специалисти, от лингвисти в престижни институции. Точно тази празнота ни накара – мен и Доротея Николова – да сложим началото.

Същото се получи впрочем и с „Как се пише?“, така тръгна и сайтът. Само че там липсата се усещаше много по-остро. Защото без „Думи на годината“ можем, но без надежден сайт, в който да се провери правописът на дадена дума или къде е редно да се сложи запетая, човек по-трудно се справя със собствените си писмени текстове.

Много се радвам, че медиите проявиха интерес към „Думи на годината“. Когато се появи подобна инициатива, тя възбужда общественото любопитство. Според мен това е не само естествено, а и необходимо:

обществото да се огледа в думите, които най-често е изричало през годината, защото те говорят много за това, което се е случило,

и за това как хората го осмислят, на какво са придали по-голяма важност.

– Те са някакъв указател и за медиите – кое наистина е важно за хората.

– Тази година вече имахме партньор в лицето на системата за медиен мониторинг и анализи „Сенсика“. Специалистите от компанията обработиха огромен масив от текстове, публикувани през 2022 г. – повече от 11 милиона, – и ни представиха класация на думите в медиите. Имаше голямо припокриване с класацията на хората, но и разлики, разбира се.

– Кои думи Ви изненадаха, влизайки в тази класация?

– Не бих казала, че бях изненадана, на повърхността изплуваха тези думи, които ние с Доротея очаквахме от хората – „война“, „инфлация“, „избори“, „Украйна“. Сред най-често употребяваните думи в медиите например се нареди „цена“ вместо „инфлация“, тоест темата за инфлацията явно е била представяна чрез повишаване на цените. Разбира се, високата честота на думата в медиите се дължеше например и на това, че цената на природния газ и горивата през миналата година беше ключова за обществото и съответно беше широко обсъждана.

Впрочем в класацията на медиите ни изненада една дума – „дете“. Това ни накара да се замислим доколко наистина децата представляват ценност, доколко са важни в нашето общество и доколко с темата се злоупотребява. Защото и това е възможно да става в медиите с цел да се привлича внимание. Лансират се статии, в които се говори за проблеми, свързани с децата, и по този начин се въздейства върху чувствителността на хората.

– А кои думи Ви липсваха? Надявахте се да се появят в класацията, а ги нямаше…

– Много ми липсваха положителните думи, макар че все пак имаше и такива – „помощ“ и „подкрепа“ се оказаха сред първите петнайсет в медийната класация и това, разбира се, ни обнадежди. Трябва да отчитаме обаче широкото значение на думите, защото често в публикациите през миналата година ставаше въпрос за военна помощ и подкрепа с оръжие.

„Доброволци“ беше положителната дума в класацията на хората. Ето това ни зарадва.

– Но то пак е доказателство, че добрите неща у нас не се случват по естествен начин – от „Как се пише?“, през лечението на децата, до засаждането на дръвчета и осигуряването на грижи за възрастните хора. Вместо институциите да си вършат работата, водещо е доброволчеството…

– От една страна, хубаво е, че хората се ангажират, че правят нещо лично, като отделят от времето си, че участват дори със скромни суми, но от друга – доброволците изпъкват и ние виждаме колко са важни те тогава, когато някой друг отсъства, когато някой друг не си е свършил работата както трябва.

– Понеже изследвате езика в контекста на медиите, според мен речникът, който те използват, е изключително беден. Влиза се в шаблони, търси се първосигналност и това се смята за предимство.

– И аз се осведомявам от медиите за актуалните събития като всеки съвременен човек. На мен, честно казано, ми прави впечатление не толкова сравнително скромният речников запас на пишещите. Повече ме тревожи това, че нараства броят на статиите, които са преведени автоматично и после са положени минимални усилия тези текстове да бъдат приведени в съответствие с българския книжовен език.

И тук не става въпрос само за чуждите думи. Лексикалната система поначало е много динамична и промените в нея са най-видими. Много се тревожим, че в нашия речник навлизат все повече чужди думи и започваме да ги употребяваме все по-активно, но това е естествен процес и не е толкова заплашително. Не то подкопава устоите на езика.

Устоите на езика се подкопават тогава, когато се засягат морфологията и синтаксисът.

Напоследък виждам, че доста английски синтактични модели навлизат в българския език точно по линия на автоматичния превод.

От друга страна, си мисля, че е възможно един език да претърпи огромни промени в граматиката си, т.е. в морфологията и синтаксиса, и да запази своята същност. Българският е красноречив пример точно за това. В далечното минало е бил синтетичен, а сега е аналитичен. Това, най-просто казано, е свързано с наличието и липсата на падежи. Синтетичните езици имат падежи, а аналитичните – не. В тях отношенията между думите в изречението се изразяват по други начини – чрез словореда, чрез предлози.

Българският език е претърпял точно такъв катаклизъм. Изгубил е падежната си система, но е продължил да си бъде български.

Тоест възможно е да настъпят кардинални промени в граматичната система и това да не обезличи езика. Нищо страшно за момента не виждам, но просто отбелязвам, че докато преди казвах, че граматиката на езика е непокътната, сега вече съм доста разколебана.

– Интересното е, че големият напредък не само в автоматичния превод, но и в изкуствения интелект като цяло стана възможен точно чрез езика. Търсенето на закономерности в него доведе машинното самообучение до пробив. Очаквахте ли нещо такова?

– Можеше да се очаква и машинният превод да стане толкова добър, и изкуственият интелект да отбележи такива постижения. За мен е притесняваща най-вече скоростта, с която става всичко това. Защото, ако е по-бавно и постепенно, ние можем да се адаптираме, да ограничим щетите, които според мен са неминуеми. Но това става по-бързо от темповете, с които можем да се адаптираме, така че да използваме разумно и изкуствения интелект, и машинния превод.

– Само че по отношение на словото сме доста по-консервативни. Отдавна има възможности да си проверяваме текста за елементарни грешки автоматизирано, но не се случва дори в медиите. Това дали не е знак, че новите технологии не се приемат толкова бързо, когато става дума за словото?

– Виждам, че тези технологии могат да се използват умело. В европейските институции например машинният превод се използва, но там той е в ръцете на съвестни специалисти, които преглеждат много внимателно и оригинала, и получения текст. Поначало е лесно в такъв превод да се промъкне нещо, което после дори и преводачът да не забележи. Да речем, някое контекстно значение да не бъде уловено от автоматичния преводач и грешката да не бъде забелязана от човека. Може и някой фразеологизъм да бъде преведен буквално.

Има много опасности, много подводни камъни.

Колкото и да е квалифициран преводачът, винаги има рискове при използването на автоматичния превод, докато при неопосредствания по-трудно може да се допусне подобна грешка.

– Както винаги при подобни технологии, опираме до здравия разум.

– Да, именно здравият разум липсва и на машинния превод, и на изкуствения интелект. Но мен

много повече от липсата на здрав разум ме притеснява липсата на чувствителност.

На изкуствения интелект му липсва човечност. Липсва му способността да се постави на мястото на другия, емпатия. И когато попадне в ръцете на злонамерени хора, те могат да направят поразии, уви.

– И на нас самите все повече ни липсва в комуникацията онлайн тази емпатия, да се поставяме на мястото на другия.

– Да, защото все по-рядко се срещаме лице в лице, когато наистина

можем да обменим не само думи, но и жестове, усмивки,

да видим изражението на човека отсреща и по него да разберем той одобрява ли казаното от нас, съгласен ли е с нашата позиция. Можем да коригираме своето поведение, когато видим как реагира нашият събеседник, да коригираме това, което сме възнамерявали да кажем.

На мен много ми липсват подобни срещи лице в лице и напоследък, когато имам възможност, се срещам с хората, с които иначе е възможно да разговарям по телефона или просто да си пишем онлайн.

Колкото ни улесняват технологиите, колкото ни помагат, колкото ни пестят времето, толкова и ни ограбват. Лишават ни от това чисто човешко общуване, от възможността да усетим непосредствено погледа на другия, реакцията, усмивката.

Да, можем да сложим едно усмихнато емотиконче, но то е стандартно.

А човешката усмивка си има нюанси. Да, може да ми опонирате, че има цели колекции от емотикони, но въпреки всичко те не могат да предадат нюансите на човешките чувства.

– Не бих опонирал никак. Освен това онлайн все по-често думите се превръщат в оръжия, с които се замерваме и бием.

– Да, така е. Притеснителни са и алгоритмите на социалните мрежи, с помощта на които определени гласове се усилват. Видяхме последиците от тях – Брекзит и избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Няма съмнение, че те станаха възможни до голяма степен чрез целенасочени кампании, с които определени гласоподаватели са били облъчвани и техните решения са били повлияни по един неестествен начин.

Думите са оръжието и подпомогнати от алгоритмите на социалните мрежи, те могат да нанесат големи поражения.

– По силата на логиката тези проблеми ще стават по-чести и значими, тъй като се усъвършенстват техниките за манипулация.

– Обезпокоителна за мен е липсата на противодействие. Иска ми се да намерим някакъв начин да противостоим на това. Не може просто ей така да стоим със скръстени ръце. Но

не знам по какъв начин може да бъде обуздан в момента изкуственият интелект, в лицето на който аз виждам потенциалното голямо зло.

Никой разумен човек не може да бъде против развитието на технологиите, но в полза на хората, в полза на добруването им.

– Именно затова създадох този сайт и продължавам вече две години и половина да търся различни гледни точки към тези големи теми. Честно казано, и аз не си представях, че толкова бързо неща, които пиша като научна фантастика, след две години вече ще се случват.

– Обезпокояваща е скоростта и съответно невъзможността на човека толкова бързо да се приспособи. Да, ние сме адаптивни, но не толкова бързо адаптивни.

– Според мен виновни са и медиите, защото не разглеждат тези теми компетентно, тичат след събитията и разчитат само на повърхностни или преводни текстове.

– Ние отдавна сме в порочен кръг. Повечето медии тичат след злободневието точно защото хората очакват да чуят и да прочетат за злободневни неща. Ясно е, че негативните новини като с магнит привличат човешкото внимание, докато позитивните – не толкова.

– Защо ни е все по-трудно да си говорим? Да намираме общ език, думите да ни събират. Различните поколения, различните вкусове, светогледи…

– Специално за поколенията интересите са много различни. Темите са много различни. Голяма част от възрастните хора не са в час с новите технологии и това според мен им пречи да се осведомяват от различни източници.

Но ние живеем в много сложни взаимоотношения и страшно много фактори влияят върху всичко. Трудно е даже да обясним нещата с две или три причини.

– Докато в комуникацията онлайн се опитваме да сме кратки и крайни. Така се губят и аргументите, и нюансите.

– Губят се и ние не можем да обозрем сложността на картината. Да, времето винаги ни притиска, а и когато една картина в определена област е много сложна, трябва да изразходваш страшно много усилия и да обясняваш безкрайно много на човек, който не е специалист. Трябва да го занимаваш с детайли, а той няма нито време, нито възможност да те изслуша. Самият той се нуждае от по-опростено обяснение, за да може все пак да придобие обща представа за проблема и евентуално за неговото решение.

Тук вече става важна ролята на експертите. Когато трябва да разбера какъв е проблемът в дадена област, аз прибягвам до мнението на специалист, на когото имам доверие, защото нямам друг избор.

Когато нямаме възможност сами да се информираме, сами да си съставим обективно мнение, ние се доверяваме на човек, в чиято безпристрастност и обективност сме се убедили.

– И ако се върнем на медиите и думите в тях, жалко е, че вече я няма тази експертност на журналиста като човек, който е компетентен да преценява и представя информация. Това вече няма никакво значение, след като всеки може да е журналист, след като самите журналисти не се възприемаме като нещо различно.

– Като че ли много хора вече избягват журналистическата професия. Доста качествени хора избягват да се трудят на това поле, което изисква наистина големи ресурси, интелектуален капацитет и не на последно място – добросъвестност. Аз ги разбирам.

– Аз също… за съжаление. Благодаря за този разговор!