Текла Алексиева се превръща в легендарен илюстратор, след като създава 120 корици за книгите от поредицата „Библиотека Галактика“. Поколения читатели свързват най-големите фантастични романи с образите, нарисувани от нея. Освен художник със самобитен поглед и безброй признания, е и автор на стихосбирка.

• Какво ли мисли тя за изображенията, генерирани от изкуствен интелект?
• Защо според нея днес сме заобиколени отвсякъде от кич – в литературата, в изкуството, в живота?
• Можем ли и как да си върнем добрия вкус?
• Защо в никакъв случай не бива да напускаме Земята?
• Как така… Текла Алексиева не е успяла да дочете книгата с една от най-известните ѝ корици?

---

 

 

– Няма как да не започнем с „Библиотека Галактика“! Поредицата е на варненското издателство „Георги Бакалов“, а вие сте от София. Как започна историята?

– Художниците едно време се познавахме, не бяхме чак толкова много. И когато от издателството решиха да започнат поредицата, се обадиха на мъжа ми Жеко Алексиев и на неговия приятел Богдан Мавродинов с поканата да правят графичния дизайн. Нямаше значение кой откъде е, познавахме си работата и знаехме кой какво може да направи, при това в срок.

Те ми предложиха да нарисувам нещо за проекта, защото имам такъв стил, да изобразявам точно. Мъжът ми и Богдан измислиха как да изглежда поредицата и им трябваше някой, който да нарисува картинка на корицата.

Тогава даже не знаех какво рисувам, казаха ми – много красива жена с червена шапка, потопена в морето, а опашката ѝ да се подава.

Фасулска работа! Нарисувах я, без да подозирам защо и стана точно както трябва,

те знаеха, че като ми опишат нещо, мога да го направя.

Не всеки художник има изобразителен стил като моя. По това време правех илюстрации за учебници по биология, зоология, природознание. Докато другите колеги рисуваха по-абстрактно и уж по-модерно.

Изпратихме проекта във Варна, много го харесаха. Започнаха да ни пращат книжките и да ги четем. Тримата сядахме и мислехме как да изглежда корицата, каква да е. Жеко и Богдан са големи художници, но в друга област – книгооформители. Занимаваха се със своята работа, скоро ме оставиха аз да измислям кориците. И така 10 години…

 

 

– Очаквахте ли, че ще има такъв успех? Че 50 години по-късно ще си говорим за култовата поредица?

– Тогава не съм го допускала изобщо, но когато книжките започнаха да излизат, успехът наистина беше огромен. Хората се редяха на опашки. Първо, че обичаха фантастика, а и още я обичат. Но и картинките бяха поразителни, нямаше такива книги в България. Кориците много помогнаха, а нататък тръгна ръка за ръка.

 

 

– Нямаше ли да е по-лесно да се използват оригинални корици? Днес почти всички го правят за преводна литература.

– Първо е много тъпо. Второ, оригиналната корица трябва да се плати, а струва долари.

Най-важното на тези корици според мен е, че са честни.

Много точно изобразяват книгата, за разлика от много днешни корици, дори нови издания на същите книги, които просто нищо не изразяват.

Хората взимаха по корицата, прочитаха книгата и виждаха, че всичко е според очакванията. Картинката им беше отворила фантазията.

 

 

– До какви тиражи стигнаха?

– Не се знае. Бяха по сто хиляди официално, но цяла България ги четеше. Поради големия успех започнаха да правят допечатки, но колко са били…

 

– Кои са любимите Ви книги от поредицата?

– Нямам конкретна, по принцип любимата ми книга е „Соларис“ на Станислав Лем, но тя не излезе в „Галактика“.

Но има илюстрации, които много харесвам като картинки. За други не съм доволна от себе си.

 

 

– Веднага се сещам за „Пътеводител на галактическия стопаджия“ и корицата с мишката.

– Да ме прости Господ, но „пътеводителя“ не можах да го дочета никога. Не знам защо изпитах такава досада към него. Хиляди книги съм изчела, но има такива, които просто ми досаждат.

Този стопаджия сега, поради големия успех и на книгата, и на корицата, се търси, хората го четат.

Със страхотна мъка измислих тази корица.

Дълго се чудех какво да нарисувам, стигнах само до едни мишки и нищо друго не ми хрумна. Когато разбрах колко я харесват хората, пак опитах да я прочета и пак не успях.

 

 

– „Дюн“ според мен е друг роман, невъзможен за илюстриране, за който имате незабравима корица. В Холивуд повече от 50 години се опитват да го превърнат във филм и едва сега сполучиха, толкова е труден за визуализиране.

– Може да са успели поради твърде напредналата техника.

Но изкуството – това е само и единствено стилизация.

Нищо друго, въпросът дори не е в изображението, а в това да стилизираш идеята, че да не прилича директно на търсения образ, но пак да го показва.

Има 10 000 начина да се направи един филм. Сега филмите, които гледаме,

са просто буквално преразказване на сюжет – той стреля, тя стреля.

Няма стилизация нито в движенията, нито в амбиента, никъде.

Ако в театъра ще показваш Чехов, може така да се стилизира, че да не е точно, да е в съвсем друга среда и независимо от това идеята на автора да си личи.

Представям си, че филма, който са направили по „Дюн“, бъка от невероятни ефекти. И какво от това?

 

 

– Мисля, че го има и духа.

– Възможно е. Но когато попадна на разни фентъзита, правени с помощта на новите технологии, прескачам и не ги гледам. Извънземното прилича на голяма богомолка, текат му лиги от устата, има зъби и е много страшно, яде живи хора. Всичко е направено страхотно реалистично. Ама това просто ми е скучно до смърт. Няма фантазия.

Кое гледах няколко пъти? „Междузвездни войни“. Ще кажете приказка, измишльотина, но има огромна стилизация и режисьор майстор. Нищо, че има космати и какви ли не, всичко е направено с такъв финес, толкова елегантно като режисура, че това е филм, който мога да гледам много пъти.

 

– Защо според вас я има тази тенденция да не се обръща такова внимание на стила за сметка на ефектите?

– Авторите, които ги правят, не са истински артисти, не са творци, не са художници. Правят комерсиални филми, хората това обичат и това гледат.

Ами снимките? Ето, селфитата, снимам се в банята, в клозета, навън, вътре. И се гледат и се радват. Мязат си, особено ако са по-красивички, от тази визуализация на действителността минават към другата, която пълзи по интернет. Снимки на лъскави жени, мъже, плажове, чудеса. Всички много шарени, много красиви… и много кичозни.

Кичът, това е точно липсата на стилизация. И той преобладава днес.

Хората нямат обучение, нямат насоченост, никой не им е обяснил. Те харесват шаренкото.

 

 

– Но защо? След като имаме достъп до невиждани масиви от информация, до всяка книга, всеки филм, който искаме. Защо не се вдига критерият?

– Няма как да се вдигне. Напротив, той пада,

защото се оказва, че изкуството е елитарно. То изисква много култура и обучение,

сега ги няма и двете. Така си остава една малка елитарна група, която разбира за какво става дума. И колкото повече други чудеса стават, групата пропорционално намалява.

 

 

– Ето че преди е имало поне 100 000 души, които да си купят Станислав Лем, а сега няма.

– По онова време хубавите книги не бяха много. Имаше няколко библиотеки с хубави романи. Започнахме да четем фантастика на руски – оттам научихме руски и се появи идеята за фантастиката, която тогава се раждаше. Сега

много малко хора ще купят Станислав Лем, защото при него няма богомолки с лиги, сини човечета на някаква планета.

„Соларис“ е толкова дълбока книга, толкова хуманна и се занимава с основния проблем на човека.

Станислав Лем е гений, но гениите днес малцина искат да ги четат. Скучно им е, там няма екшън. Вкусът е много комерсиализиран.

 

 

– Как можем да променим това – като възпитаваме децата по друг начин?

– Струва ми се невъзможно.

За мен светът отива към катастрофа и добре, че никой още не се е разправил с този интелектуален елит, който разбира за какво става дума.

Не говоря за България, а за целия свят. Целият свят е вмирисан на кич! А защо? Защото той носи пари.

 

– Така работи капитализмът. Но тогава не е ли време да помислим за нещо следващо, по-добро от него?

– Може да стане само с много активна промяна в образованието, за да могат хората да мислят. Сега учениците не ги учат на това. Тест, три квадратчета задраскай. Не става така. Друго е да зададеш въпрос и самият ученик да си отговори, да намери истинската възможност, разсъждавайки.

 

 

– „Соларис“ ми се струва и много хубава метафора за днешния технологичен свят, за интернет. И той е като планета, която изкарва всичко от нас, изцежда ни, манипулира ни.

– Точно това е основният проблем на човека, който споменах – къде да отиде? От Венеция до Китай,

да се движи… Ама защо? За да завладее, ако може.

И сега, понеже е завладян целия свят, Земята му стана тясна и човекът ще завладява Марс. Господи, там ли трябва да си влачи смрадливата душа и комплексите?

Освен това човекът е вързан с пъпна връв за Земята. За да лети, трябва да си носи половината планета, колкото и бързо да минава през червеевите дупки, трябва да яде и да пие… и да си изпълнява биологичните нужди.

 

 

– Според мен има и нещо красиво в тази мечта да покоряваме нови светове.

– Защо ще ги покоряваме? Ние

като лакоми деца искаме да се свържем с извънземните, да им вземем играчките,

не да почерпим от акъла им. Не ни трябва акъл, всичко знаем, кой сега приема съвети? Чакат да дойде някой извънземен и да ги научи как да не воюват помежду си. Няма как.

Ще воюват до края на света хората, защото това е нагон, нагонът да се пръска семето.

Докато той ни командва, няма да спрем да воюваме.

 

 

– Така изглежда. През 90-те се говореше, че идва краят на историята, обаче войните се върнаха, дори в Европа. Все пак, за мен е тъжно, че изоставихме Космоса. Ето, след като стъпихме на Луната, спряхме да ходим там за 40 години.

– То и не трябва. „Артемис“ тръгна да завладява Луната. Ама питал ли я е някой? Моля ви се, не се бутайте там.

Какво правим на Луната? Ние не можем да нахраним 8 милиарда души,

които живеят на Земята. Гладуват, живеят без вода, върлуват болести. И ще идем на Луната с всичките тези проблеми, както е в „Соларис“.

 

– Или при Рей Бредбъри.

– „Марсианските хроники“ е една от най-великите книги. Това е върхът на стилизацията.

 

 

– Казвате „стилизация“, скоро си направих един експеримент с изкуствен интелект, като му дадох да илюстрира български стихове, текстове на песни. Оттам излезе нещо, което според мен определено има стил. Хубаво ли е това? По какво ще различаваме създаденото от човека?

– Стига да ги видя, веднага ще кажа по какво. Изкуственият интелект дойде, добре дошъл.

Ти си ти – индивид, нали? Ти си бил същият индивид, като си бил детенце, все си ти. Като индивид не се променяш, а се пълниш с възприятия. Имаш спомени. Господ, като е създал човека, както пише в Библията, „направи ги мъж и жена“. Той вдъхва на човека душа. За разлика от всички останали твари, които създава, само на човека дава душа, индивидуалност и интелект.

Само Господ може да вдъхне душа. Човекът може само да направи нещо, което има могъща база от знания и да прави асоциативни връзки. Обаче душа не може да се вдъхне на интелекта, а поезията е само душа.

Какво бих предложила на един изкуствен интелект, за да го тествам? Например, той няма чувство за хумор. Има една гатанка. „За да я използваш отпред, трябва да я близнеш отзад, що е то?“ Пощенската марка. Тази шега има сексуален подтекст, тънък намек, който мисля, че никой изкуствен интелект не може да измисли, защото е хумористичен намек. Не порнографски, а много фин, само за да разсмее.

 

– Понякога хуморът е и чиста формула, има такива автори. Но много ми е интересно да ви покажа картинките, за които говоря. Да, сигурно не може да има душа, но въпросът е какво правим, когато я имитира неразличимо.

– Нека ги видим. Ама тази картинка е много грозна! Идея никаква няма, абсолютно долнопробен кич, не става за гледане.

Нататък има приятни картинки, добре. Но това всеки художник може да го направи. Защо трябва да е изкуствен интелект?

 

 

– Защото е за секунди и, по-важното според мен – по свой начин.

– Виждам, че всичките уж са различни, но са еднакви. Нищо, че цветовете, формите са други. Всичко е една приятна картинка. Не е нещо, което да докаже, че е изкуство. То е красива картинка, нямам нищо против нея.

Но как се илюстрира поезия? Първо, не трябва да се рисуват хиляда неща. Поезията не се нуждае от шарени картинки, а от смисъл. Не може картината буквално да преповтаря стиховете. Трябва да ги допълва. Трябва да създаде само чувството. И аз мога да правя безумни неща, но няма нужда.

Стилизация, стилизация, стилизация!

Човекът е разпиляно същество. Той много добре върви напред технологично, обаче мисловно – не. Човечеството живее с миналото, живи и мъртви заедно, откакто съществуваме. Има култове към мъртвите, има история. Непрекъснато сме в контакт с мъртъвците. Това от една страна е хубаво, но от друга мисля, че пропилява някакъв потенциал, защото в един момент ти си вързан.

 

– И заради това също сме обречени да воюваме, защото имаме в корените си конфликти, които не можем да надживеем.

Чух ви в подкаста „Първа страница“ да казвате, че художникът рисува не с ръката, а в мозъка си.

 

– Така е. Няма нищо по-лесно от това да нарисуваш Мона Лиза, учила съм го 11 години. Трябва да се измисля непрестанно нещо ново, което да не прилича на истинско.

Защото изкуството не е истинско, а е паралелна реалност.

 

 

– Не могат ли технологиите да ни правят по-добри?

– Не могат да ни изменят. Само вярата в Господ може да направи човека по-добър. Има безумно добри хора в глобален смисъл. Казват, че Христос е любов. И аз не мога да разбера каква е тази любов точно, но това е пътят. Докато

кое може технологията да подобри на душата?

Нищо, освен да ти стане по-удобно. Сутрин ставаш и ти е топло, без да ходиш да цепиш дърва. Да, приятно е, но няма да ме направи по-добра.

 

– Докато изкуството може.

– Да. Изобразителното изкуство и литературата могат. Разбира се, трябва да се консумират много и качествени. Един човек ми каза как, виждайки една моя рисунка, си е променил живота. Бил е в задънена улица, но е видял нещо, променило се е мисленето му, после и животът и сега е изключително успешен бизнесмен. Знам много други такива случаи.

О, Боже, ами, всичко е в мозъка! Като четеш, ти се променя мисленето.

Наскоро научих такава история. Нелегален емигрант се промъква в един кораб и се скрива в склад. Затварят го и се оказва, че е в хладилна камера, той го разбира, но не може да излезе. Намират го замръзнал, пишел си е на стената час по час. Отначало правел гимнастики, борел се за живота си, но все повече замръзвал и накрая умрял. Когато го намират, изумлението е огромно, защото… хладилникът не е работел. Той замръзва само защото мисли, че му е студено.

Много силно оръжие е нашият мозък.

 

– На мен ми липсва, че днес няма актуална фантастика, която да ни помага да осмисляме това, което се случва. Само класиците от миналия век.

– Прочетох една фантастика, която ми напълни душата, на Лиу Цъсин – „Трите тела“. От първия том бях зашеметена, втория го четях като добър приятел. Велик.

Но, да, няма много автори. Всяко нещо с времето си трябва да се роди.

С театроведа Гочо Гочев веднъж се заговорихме за човека и изкуството и той каза: „Знаеш ли, че фразата от чеховата пиеса „Вишнева градина“ – „Аз мисля да се оженя за Иван Иванич“,

актрисата може да я каже по 10 000 различни начина!“ Но кой ще избере? Ето това е изкуството.

За човека продължава да има 10 000 начина да мисли и да гледа света. А какво прави той, по дяволите? Зяпа си телефона. Децата, които растат сега, не са виждали какво има наоколо. Те са обект на фантастиката, живеят в паралелен свят. Те не знаят как изглеждат улиците, как изглеждат хората. Това ме кара да мисля, че няма оправия. Кой ще ги вкара в този свят? Ако стане случайно, те ще бъдат разбити.

 

 

– Опитвам да възпитавам моите деца по обратния начин. Има ограничения за технологиите, но се притеснявам, че в един момент системата ще ги промени.

– Аз съм доста стара, родена съм малко след бомбардировките. София беше много зле, имаше безброй разрушения, непочистени. В нашия двор на „Цар Шишман“ стоеше една малка разрушена къщичка. Играехме в нея, безумно интересно. Бяха останали няколко стени, тухли, черчевета от някакъв прозорец, много строшени вещи.

Събирахме всичко, което намирахме, и си строяхме нови къщи в кьошетата на двора.

Каква фантазия е това от потрошени неща да направиш дворец? От счупения прозорец – приказка? Всяка сламка ставаше железен жезъл…

Кога едно дете, което има възможностите да вземе всичките възможни жезли и дворци в телефона си, ще седне да играе на такава игра? Никога, то няма фантазия, изпита му е.

 

– Въпреки това виждам вътрешната потребност на децата от ежедневна фантазия. И усещам, че понякога ние я потискаме.

Може ли да стигнем до свят, в който няма литература?

– Не. Ако си помислиш вселенски, единственото нещо, по което човекът се отличава от останалия Космос, е словото. Има си същите атоми, същите химични вещества, той е част от Космоса, от главата до петите. Различното е словото. Там е закачката.

 

– Бият ли се днес словото и образът?

– Не е добре, ако е така. Защото образът дава наготово. А словото те кара да мислиш.