„Нишка“. Така се казва третият роман на гостенката, с която неслучайно се срещаме точно днес. От сърце препоръчвам на всеки тази книга, разказала по забележителен начин 7 истории. Идваща да ни припомни, че нишката не започва и не трябва да завършва с нас – като българи, хора, а и като човечество.

Виктория Бешлийска ме впечатли не по малко със смелостта и умението, с които изнесе лекция на най-голямото технологично събитие у нас – DEV.BG All in One. Пред близо 2000 ИТ специалисти тя разказа защо в дигиталните времена е толкова важно да продължаваме да пишем на ръка.

Време е да поговорим по всички тези теми. След като при предишната ни среща поехме по нишката на думите, сега ще надникнем в човешките отношения, преосмислени и променени от технологиите. Ще поговорим за любовта в дигиталните времена. За онова, което ни прави хора. За задължителната среща на хуманитарното и технологичното, от която зависи бъдещето на всички ни.

---

 

– Неслучайно точно днес излиза това интервю – на 14 февруари. Какво мислиш за този празник? Защо всяка година започваме да се караме и за него? Аз също не го отбелязвам, но пък не виждам нищо лошо да има повод да си поговорим за любовта, за онова, което ни свързва, за нишката. И без това не се случва често…

– Не си бях давала сметка, но всъщност се караме и за това. Но сякаш е малко по-приглушено.

Празникът става все по-популярен заради социалните мрежи и заради по-младите, подрастващото поколение, те основно са тези, които се вълнуват от Свети Валентин. Виждам го по децата си – едната е в първи клас, другата в осми. От много рано това започва да е тема в училище. Разбира се, той е повече част от западната култура. За мен е

хубав повод просто да се говори за тема като любовта, която винаги е актуална.

Предишни години в блога си винаги съм правила кампании февруари да е посветен на думи, свързани с виното – заради Трифон Зарезан, и с любовта.

Нямам никакъв проблем, дотолкова, доколкото не се използва единствено и само с комерсиална цел. Не ми харесва, че търговията като че ли изпреварва празника в последните години. А идеята е да се вгледаме в това, което ни държи помежду ни. Миналата година на Свети Валентин бях сложила в блога си една

любима моя дума – „държило“. И цитат от „Сърце“, че любовта е държилото на света.

Може би имаме нужда от повод просто да потърсим нещата, които ни държат заедно. Да се опитаме да си дадем равносметка и нашия човешки отговор на въпроса какво е за нас любовта. Нищо повече.

 

 

– Какъв модел даваме наистина за любовта на следващите млади хора? През 90-те си представяхме, че много силно ще навлезе западният идеал на семейството, на отношенията, покрай това, че ни заобиколиха филмите и цялата култура. Обаче в същото време са живи и традиционните наши семейни модели. С патриархалния бит, с по-здравата връзка в семейството, но също и с това да не изразяваме толкова чувствата си.

– Аз забелязвам поколенческа промяна, мисля, че хората вече са с доста голяма пренастройка. В семейния модел любовта в отношенията на родители към деца вече е нещо много по-изразимо. Помниш преди какво сме чували от нашите баби – галиш детето само, докато спи. Това не е нещо, което се изразява. Малко хора, включително от нашето поколение, са чували от родителите си думи като „Обичам те“. Докато днес е различно, смятам, че съвременните родители знаят как да изразяват това. Притежават по-висока емоционална интелигентност.

 

– Децата и днешното родителство са огромна тема, на която точно сега посвещавам дълга поредица от Дигитални истории. Но аз също не казвам на моите, че ги обичам. Просто ми е странно.

– Аз си говоря с хора – близки и не чак толкова, и виждам в социалните мрежи, че вече знаем как да го изразим. От тази гледна точка ми се струва, че е добре,

повече общуване на тема чувства никак не е излишно.

Защото ние така развиваме и другите, развиваме и себе си. И, може би, успяваме да отпушим някакви канали, които са затлачени.

Лошото, което виждам покрай всичко това, е, че материализираме връзките си. Като цяло отношенията между хората – и романтичните, и тези между родители и деца, и семейните са страшно материализирани и това ни повлия от западния свят.

Подхождаме към другия човек с едни предварителни очаквания. Имаме си, ще използвам нарочно тази дума, „чеклист“ как трябва да изглежда другият, на какви критерии да отговаря. И това според мен е проблем, защото ни е все по-трудно да приемаме хората такива, каквито са и просто да задържим ценността, а не да се вкопчваме в рамката, в материалния аспект на нещата.

 

– В поредицата за децата скоро ще излезе интервю за бащинството и гостът според мен много сполучливо формулира, че е добре да поощряваме момчетата да са емоционални, а момичетата да са твърди, за да има някакъв баланс от традиционните стереотипи, към които ги води обществото.

– Съгласна съм. Мисля, че се получава по-добро „сцепление“ между половете и това помага в партньорските отношения, ако имаме малко обогатяване от гледна точка на енергията на другия. При мъжете да се развие емоционалност, емпатия, разбиране към чувствата на жената, и обратното – от жените пък да се разбира, че мъжете са по-фокусирани в своите цели и ако например мълчат, това не означава непременно, че не ни обичат, или ни пренебрегват.

Тоест

тази възможност да разбираме какво носи другият като енергия, нагласа и като вътрешен свят, е много важна.

И в нея, може би, е разковничето на бъдещите отношения. Защото в днешно време виждаме все повече разпадащи се семейства, съюзи. Смятам, че това се дължи на егоцентризма, който сме развили през последните години. Точно това вглъбяване в материалното, всичко да е перфектно и да отговаря на определен стандарт. Ако имаме малко повече разбиране един към друг, смятам, че и отношенията ще бъдат по-балансирани. Ако малко се отдръпнем от тази егоцентрична вълна, от цялата тази идея – работа върху себе си, която оставя всички други встрани.

Да, важно е човек да се грижи за себе си. За да можеш да се грижиш за някой друг, първо трябва да си се погрижил за себе си, това е ясно правило, но то не трябва да става самоцел на нашия живот.

 

 

– Грижата за другите е почти винаги и грижа за себе си.

– Именно! Тази енергия се връща към теб. Още повече, че ние сме създадени, за да живеем в отношения, в среда, в съюзи.

Никой от нас не може да живее сам.

И просто трябва да намираме начините, по които да поставим помежду си ценностите, които сработват и които ни задържат.

 

– Във всичко това обаче според мен – затова го има и този сайт! – не можем да пропуснем ролята на технологиите. Според мен начинът, по който ги приехме, до голяма степен е виновен и за тази тенденция. Попаднаха ми например данни, че през последните години огромен процент от хората се запознават с партньора си онлайн. Не идва ли оттам проблемът, че общуването се „счупи“? Че си пишем от двата края на масата, вместо да си говорим…

– Именно. Как търсиш партньор в интернет? Той трябва да отговаря на някакви предварително зададени критерии. Тоест, ти

директно изолираш възможността първо да срещнеш човека и после партньора.

По-скоро подхождаш обратното, търсиш да наложиш матрицата на някакъв перфектен партньор върху човека. И това също води до големи разминавания. Нямам опит в тази сфера, аз съм от старото поколение, общувам на живо и за мен това е важен контакт.

Но със сигурност технологиите отнемат много в тази посока. Забелязвам как млади хора стоят и не могат дълго да си говорят, без да си покажат нещо на екрана. Тоест,

тяхната комуникация не тече очи в очи, директно, тя минава винаги през устройството.

Дори да не е в чат, дори когато си говорят, телефоните са винаги замесени.

 

– Как можем да променим това? И трябва ли?

– Не знам дали трябва, може би това е някакъв естествен път, по който вървим.

Част от нашата еволюция… или от нашето падение, едно от двете.

 

 

– Преди години, пак беше за Свети Валентин, като антиутопия написах как ще се роботизира любовта. И днес го виждам. Алгоритмите знаят, показват ми чудесните днешни варианти за електронен партньор, това със сигурност ще е следваща тема на сайта. Обаче… да си имаш виртуално гадже не е ли ужасно?

– Ужасно е, да. И какво правиш с него?

 

– Чатите си, настройваш го, като казваш, по конкретните изисквания какъв човек търсиш, за да е перфектно. Готви мусака по твоя вкус, или пък се интересува от модни теми. Не се карате…

– Но

когато го настроиш по твоите критерии, това е един перфектен за теб партньор. Тогава какво е твоето развитие?

В този случай как се развиваш? Ти само приемаш нещо, без да отдаваш обратно. Тук се руши една от основните човешки енергии – съзидателната, творческата.

Дори в партньорски контакт – човек с човек, ние се развиваме и разширяваме себе си, когато имаме противопоставяне, различна гледна точка, която те обогатява или просто те кара да развиеш една вътрешна полемика. Или тогава, когато стигнеш до кризисен момент с човека, всъщност

творческият ти потенциал е този, който сработва, за да намериш път към човека отново, за да решите кризите,

да излезете от проблема заедно. Ако си с партньор робот, какъв е шансът да се развиеш? За мен е никакъв.

 

– За мен също. И все пак, ако това ще е целта, може и натам да се настрои „идеалният партньор“, да те развива…

– Когато нещата не минават през сетивния ни опит, това е още по-ужасяващо, защото

всичко остава само в лоното на фантазията, а тя може да бъде много унищожителна.

 

 

– Въпрос на време и усилия е да се развие и роботиката, да излезем от виртуалния свят и да стигнем до реалния, да се роботизираме. Но нека сменим посоката. На мен ми се струва, че в наше време няма такива силни любовни истории, както някога, между Яворов и Мина, засегната и в „Нишка“, Яворов и Лора, при Димчо Дебелянов.

– О, има много силни любовни истории. Не по-малко вълнуващи. Да, голяма част от тях започват в интернет, но ги има.

 

– Аз не ги виждам около себе си. Може би пък не ги разказваме достатъчно? Да, в твоите книги ги има и са силни, макар че също основно идват от миналото. Да не би да сме се разучили да разказваме силни любовни истории?

– В живия живот аз слушам много такива истории, чувам такива истории, знам, че ги има. Просто, може би, не им се дава толкова гласност, толкова явност.

 

– Да, може би, по някакъв начин „сторителингът“, и аз използвам нарочно думата, който ни е необходим в ежедневието, не ги включва.

– Той е много бърз, нашият “сторителинг” в ежедневието, в социалните мрежи, е много лесно смилаем.

Преди малко каза за роботизирането, но

забелязваш ли как вече и емпатията ни е роботизирана?

Тези безумни снимки с изкуствен интелект, с рождените дни: „Аз съм бедно дете, бедна жена“. Обаче хората откликват! Като видя нещо подобно с 16 000 харесвания и 3000 споделения, изумявам. От друга страна, може би все пак някаква емпатия работи. Уви, роботизирана.

 

 

– Дали пък тогава не липсва естествената? Или пък е свързано някак с половия стереотип? Ето, жените със сигурност много повече четат художествена литература. Дали пак опираме до тези стереотипи, че очакваме мъжете да са по-строги, работливи, да гледат футбол?

– Моята аудитория преобладаващо е от жени, но не мога да кажа дали повече четат.

Може би жените малко повече търсят бягство от действителността.

Мъжете според мен имат по-силна нагласа да обработват реалността, да се справят с нея, да могат да решат даден проблем. Докато ние много често нямаме ресурс за това и компенсиране с бягства, каквито са и четенето на книги, и творчеството като акт. Дали ще е градинарство, дали ще е кулинария, това е нашият начин да се справим.

И то не е стереотип. Може би е въпрос на потенциал и способност.

 

– О, и ние се чудим как да бягаме и бягаме толкова успешно, че човек може да се загледа в средната продължителност на живота на мъжете у нас. Много често стереотипите не работят, ето – за технологиите и книгите. Аз си направих и такъв експеримент – поканих 15 български ИТ лидери от различни области да ми препоръчат по 3 книги. Откликнаха цели деветима и препоръките им, поне според мен, са забележително пъстри и съдържателни, с много и разнообразна художествена литература.

– Има и нещо друго. Трябва да сме много благодарни на българските издателства, които издават много и разнородни книги. Излиза толкова много преводна, българска литература от всяко естество. И смятам, че това също помага.

Тоест, като цяло сме будни.

 

– Преди няколко месеца ти гостува на приятелите ми от DEV.BG и видях как те слушаше залата, пълна с 2000 „софтуерни хора“. Видях и дъъългата опашка, която се изви за автографи.

– Получих много добра обратна връзка за своята лекция, организаторите ми пратиха анкетата, направена след това сред гостите. Тоест, те са ме чули. Беше им станало интересно, беше ги заинтригувала темата. Това показва отвореност на съзнанието. Не казвам, че ще решат от утре да пишат само на ръка, далеч съм от тази мисъл. Но могат да го чуят, да го обработят като идея.

 

 

– Как реши да се предизвикаш да говориш на програмисти, и то по темата колко е важно да пишат на ръка?

– За мен беше начин да изляза от своето сигурно пространство. Аз знам как би реагирала моята аудитория, моите читатели, на подобна тема, но за мен беше голямо предизвикателство дали като автор аз мога да стигна до друга аудитория.

Доколко това, което мен ме вълнува като пишещ човек, вълнува хора от съвсем различна сфера?

За мен това беше предизвикателството – мога ли да развълнувам, да заговоря тази аудитория? Мога ли да я накарам да се замисли за нещо?

 

 

– И се оказа, че можеш.

– Да, и за мен това беше възнаграждаващо усещане.

 

– Какво те изненада от тази среща с ИТ света? Бях свидетел по време на подготовката, ти се отнесе задълбочено, внимателно, запозна се с много хора, опозна този технологичен свят, който е толкова далеч от хуманитарния.

– Изненада ме точно тяхната заинтересованост. Техните многостранни интереси. Гледах как ходят на различните щандове, слушат различни лекции. Видях, че в крайна сметка това са едни отворени съзнания.

Също ме изненада колко млади хора има. И че са запознати с всевъзможни актуални теми и сфери на дейност.

 

– Това е една от големите причини да го има този сайт – да се опитаме да срещнем технологичното и хуманитарното, буквите и байтовете. Докато някак си все ги сблъскваме. Защо?

– Те обаче все повече се събират.

Технологиите в един момент ще трябва да ги разглеждаме като част от хуманитаристиката, от това, което променя човека.

Ние ги разделяме, но те неизменно вървят по посока на това да се съберат.

 

– Надявам се да си права. Неслучайно и аз включвам в разговора за технологиите на този сайт много гости и от двете страни, а и от много други. Защото днес технологичните промени засягат всички ни.

– Въпросът е къде ще остане все пак границата? Границата на разпознаваемост. И този експеримент, който ти направи с конкурса за поезия, постави интересни въпроси. Къде ще бъде границата на разпознаваемост и дали хората ще я удържат? Ще могат ли да разпознаят текст, изображения, въобще нещо, генерирано от друг човек или от ИИ.

 

– Мисля, че тази битка я загубихме и вече трябва да живеем с ясното съзнание, че няма да сме способни. Вместо това трябва да обсъждаме и осмисляне какво да правим при толкова променени обстоятелства.

Когато ИИ започне да пише неразличимо от теб, това ще те уплаши ли, ще те зарадва ли…, ще те накара ли да спреш да пишеш?

– Няма да ме спре да пиша, но ще ме уплаши в някаква степен.

Когато става въпрос за подражание, не е невъзможно. И тук въпросът е, че ние, като хора, трябва да имаме стимул да се развиваме в непредвидими аспекти, да правим неочакваното, да изненадваме.

Можеш да изненадваш тогава, когато стигаш до прозрения.

А до автентични, дълбоки прозрения стигаш с опита си, с четене и познание.

Все си мисля, че ние сме едни безкрайни същества.

Да, ограничени сме в материята и може би в потенциала си, но сме безкрайни. Дори технологиите го доказват, защото ние ги развиваме. Ние непрекъснато напредваме.

 

 

– Поне досега. Защото, по всичко личи, че по математическите показатели вероятно още тази година ще се окажем вторият най-интелигентен вид на планетата.

– Е, да, но вид ли е, броим ли го за вид?

 

– Нямам еднозначен отговор, но когато в думите му не можем да го отличим, някак естествено започваме да го антропоморфизираме. И следващият въпрос е как да съхраним човешкото. Как да се учим да ни е трудно? Как и защо да се учим да пишем, ако знаем, че „то“ ще пише по-добре от нас, колкото и старание да вложим и каквото и да значи „добре“?

– Аз не си представям, че ние, бивайки биологичен вид, ще спрем да имаме необходимостта да общуваме с хора, да се виждаме с хора, да докосваме хора, да ги усещаме и въобще да бъдем провокирани от тях, било то творчески, или в най-обикновен разговор.

Според мен нашето предимство като човеци и създатели на съдържание е, че можем да докажем автентичността на това съдържание. И това се случва през срещата ни очи в очи, чрез живия контакт, да речем, писател – читател. Преди две седмици казах на награждаването на Столична библиотека, че, да, вече са факт многомилионно тиражирани книги, написани от изкуствен интелект. Никой не го отрича. Нашето основно предимство е точно това, че можем да отидем на среща с читателя. Че той може да ни зададе всички тези хиляди въпроси, които го вълнуват. Че можем да го провокираме, да го докоснем като човек – човек.

 

– Уви, и това не винаги е решение. Въпреки че каня за интервю всеки български писател, който ме е впечатлил, и само един ми е отказал… няма да срещна очи в очи нито Стивън Кинг, нито Маркес.

– Това също е неизменна част от нашия път. Но ако има свидетели, че си бил там, че Стивън Кинг е бил там, то тогава творчеството му би следвало след време да влезе в друга графа, нали така? Доказаните, живите…

 

– Ще ми се да го вярвам, но мисля, че това приключи. Точно защото вече е неразличимо. Както предложиха в един от споменатите поетични конкурси – вече да се декларира, че авторът не е използвал ИИ. Добре, но… декларираш нещо, което по никакъв начин не може да бъде доказано?

– Аз

живея със спокойствието, че вървим натам, накъдето трябва.

Тоест, че след като сме толкова здраво стъпили в този коловоз и това е нещо, което вече дори не управляваме толкова, колкото то нас, вероятно трябва да минем през това. Докъде ще стигнем? Не знам. Дали е възход, или е падение, никой не знае.

Можем да живеем с него единствено и само от гледна точка на ценностите си.

 

– Аз пък никак не съм спокоен, защото до момента много лесно даваме всичко на технологиите. Хайде, вече ще им дадем и творчеството, изкуството, а за нас какво остава? Безцелен хедонизъм. Дори няма да успеем да научим децата си да скучаят качествено, да им е трудно и да не избират краткия път.

– Да, това е важно. Ама виж ние самите какъв пример им даваме!

Смятам, че всеки човек трябва малко повече да присъства в реалността такава, каквато е тя.

Да не забравя да изпитва неща. Да бъде в настоящето, а не в паралелен свят чрез екрана си.

 

– Наистина! Това, няма да се уморя да го повтарям, минава през по-широк обществен разговор. Благодаря ти от сърце за тази среща! Нямам търпение да прочета следващата ти книга, дано е скоро!