Сред модерните новини на деня – изборите, Big Brother и внезапното нахлуване на есента, някак си в обществения дневен ред се вмъкна вестта, че в престижния конкурс за младежка поезия „Веселин Ханчев“ сред избраните от журито финалисти е попаднал неочакван състезател – 21-годишният Христиан Папазов от силистренското село Ножарево е изпратил стихове, генерирани от изкуствен интелект. Христиан се отказа от участието си, пишейки, че единствената му цел е била да привлече вниманието към темата.

Не знам дали вярвате в съвпадения, аз – не. На 25 октомври, ден преди новината да излезе, бяха обявени 10-те избраници на журито в друг популярен поетичен конкурс – „Станка Пенчева“. И ето че отново в селекцията попаднаха… генерирани стихове. Този път като част от експеримент на Дигитални истории.

Но как така само за два дни двама „автори“ със стихове, написани от ИИ, се озоваха сред най-добрите, тези, измежду които ще бъдат избрани победителите? И, по-важното: кои са големите въпроси и изводи от това? Вярваме или не в съвпадения, явно е, че е дошло време да поговорим по-адекватно и задълбочено за големите въпроси на днешния ден.

Денят на будителите според мен е точният, за да се събудим…

Чукча писател

Или поне да помислим как бихме могли да се пробудим в толкова много посоки. Според мен, най-вече що се отнася до технологиите. Да поговорим за това докъде ни доведоха, накъде отиваме и как да ги превърнем в средството, което да ни води напред.

Точно днес е моментът да поговорим как стигнахме дотам, че изкуственият интелект се нареди сред най-добрите в два поредни български конкурса за поезия. За това накъде отива поезията и накъде отиваме ние без нея. Накъде отиват хората и творчеството. Как да си припомним сърцевината на изкуството. Къде да потърсим бъдещите изкуства. И как да си върнем смисъла, важността на словото… след като вече не може да бъде различено написаното от генерираното.

„Може още сто пъти да ме излъжат.

Нека.

Едно не искам: заради стоте измами

веднъж да не повярвам само

на очите, които наистина

са били искрени.“

Стиховете са на Станка Пенчева. Утре, 2 ноември, предстои в община Стралджа, след тържествен рецитал на номинираните, да бъдат обявени победителите в 7-ия национален литературен конкурс, който носи нейното името на поетесата. Там ще са номинираните в темата проза и, надявам се, 9 от 10-имата избрани сред 55 включили се поети.

Няма да го има десетия. Максим Димитър Иванов.

Признавам си, нямам много време за упражнения, този сайт, който виждате, е занимание за смисъл. Преди време името му измисли ChatGPT, за да видим дали с едно генерирано CV ще си намери работа. Близо се оказа до успеха, но избра друго поприще. От софтуерния свят се пренасочи към класическото изкуство, поезията.

Като Пишурката

Доста нетрадиционен професионален път, какво ще кажете? И така, в средата на октомври реших да си направя поредния експеримент с това докъде сме стигнали в напредъка на изкуствения интелект. Изпратих генерирани набързо от ChatGPT стихове и разкази в първите 5 литературни конкурса, които ми попаднаха, от името и имейла на Максим Иванов. Всички кандидатури бяха генерирани от алгоритъма, моите намеси бяха технически – в избора и изпращането.

И ето че само след няколко дни, докато четях впечатлен за успеха на Христиан Папазов, получих в имейла на Макс щастливата новина, че е попаднал сред 10-имата избраници на реномираното жури на конкурса за „Станка Пенчева“.

Добра, лоша новина или просто новина? Със сигурност повод за замисляне (а и повод Макс да почерпи… макар да се съмнявам да го стори. Най-малкото, защото го лиших от шанса да се окаже победител).

Стиховете, с които Макс успя да стигне до финала, можете да прочетете тук.

Резултатите на сайта на конкурса „Станка Пенчева“

Веднага изпратих имейл на организаторите, в който им обяснявам създалата се ситуация. Целта ми не е нито да лъжа някого, нито да лишавам други автори от попадане в престижния списък. Също както Христиан, от 4 години се опитвам да проверявам. И да привличам вниманието към теми, които очевидно подценяваме.

Писателството на един народ

До днес, 4 денонощия по-късно, нямам отговор от организаторите, но ще се радвам от сърце и те, и журито да се включат в този важен разговор. Използвам случая да ги поканя за тематично интервю, винаги ще намерят трибуна в Дигитални истории.

Искам и да се извиня от сърце на журито на конкурса – акад. Иван Гранитски, Ники Комедвенска и Веселина Седларска, и на организаторите. Наложи се да не се явя със своето име, защото е твърде рядко и разпознаваемо. И не бих ги подвел, ако… имаше гаранция, че някой друг не го прави. След като се получава така, как оттук нататък можем да сме сигурни в авторството на всеки следващ текст?

Това е един от малкото големи въпроси, за които имам ясен отговор. Никак. След като журито на втори престижен конкурс не просто допуска, а селектира генерирани стихове… значи не просто алгоритмите пишат КАТО нас. Започнали са да го правят, очевидно ПО-ДОБРЕ от повечето от нас. Неразличимо.

Уви, тук, що се отнася до текстовете, вече не могат да ни помогнат дори самите технологии. Ако в изображенията алгоритмите все още са способни да различат намесата на ИИ, за текстовете тази битка вече е загубена.

Предстоят по-важните. Битките за човека и човешкото, за истината и свободата. За творчеството и душата в епохата на алгоритмите.

Гаврила стана фурнаджия

Но нека не прекалявам с драматизма, може би си спомняте поета Трубецкой от „12-те стола“. Имаше си един герой – Гаврила, с него обикаляше редакциите на съветските издания и го поставяше в най-разнообразни роли, като:

„Гаврила носеше писма.

Гаврила стана раздавач.“

или

„Гаврила стана продавач,

продаваше Гаврила флейти…“

Е, така и „моят“ Максим Димитър Иванов. Дали проблемът е в начинът, по който се организират конкурсите, в журитата, в липсата на достатъчно добри кандидати?

Според мен, в никакъв случай!

Защото слонът си е в стаята, колкото и да го заобикаляме. И ако сега се случва със стихове, утре ще е възможно и с разкази, после с романи (уви, няма да е Макс този, който ще заслужи славата, към него ще сме вече по-подозрителни).

А има ли значение изобщо кой е авторът, ползвал ли е изкуствен интелект? Това променя ли нещо?

Колко мъка има по тоя свят, Боже!

Именно това се опитвам да търся с „моя“ Макс – Гаврила, и с всички експерименти на Дигитални истории. Пръв нарече някои от тях „пранкове“ сполучливо писателят Евгени Черепов. Но и не са само това, макар прокацията да е все още нужна.

Може би си спомняте, създадох напълно генериран профил в социалните мрежи, Хубавата Еко Елена стигна до 85 000 души, без нито един да се усъмни, че нещо не е както трябва. 1800 пък бяха гостите, които се включиха в следващия показателен експеримент – опитаха да познават кратки текстове и изображения от най-различен тип – дали са създадени, или генерирани. Резултатите…показаха недвусмислено, че вече не сме способни да го правим. Познавайки кое е създадено от алгоритъм и кое от човек сме близо до пълното налучкване.

Може би пък е паднал критерият? Може би масово не различаваме генерираната поезия от написаната от човека, защото не отделяме нужните часове на Бодлер и Гьоте?

Явно обаче не е и това.

Ако едно авторитетно жури, събрало водещи български специалисти, беше избрало, без да подозира, генерирани стихове сред най-добрите, това би могло да е съвпадение, късмет, изключение. При 2 от 2 опита обаче… нещата отиват в друга посока.

А какво да правим ние, хората? 750 души се включиха в анкетата за отношението на българите към изкуствения интелект. Мненията бяха забележително разпръснати из твърденията, откроиха се 3, в които имаше сериозна доминация на едната крайност. Че сме далеч от предела на този тип технологии. Че се задават мащабни обществени и икономически промени. И че по темата не говорим достатъчно задълбочено, професионално, извън клишетата.

Не, сега не е за поезия

Ето още малко и за конкретните конкурси. В тазгодишното издание на младежкото състезание (ограничено за автори до 25 г.) „Веселин Ханчев“ се включиха 84 автора. В конкурса „Станка Пенчева“ (без ограничение за възрастта, под надслов „Дървото на живота“) участниците бяха 55.

(Поне) двама от авторите изпратиха генерирани стихове. И успехът им да попаднат в топ 10 беше 100%, по етични причини само можем да гадаем кое място биха заели в крайното класиране. С това общо са изпреварили 109 други автори, включили се в конкурса.

Още ли няма слон в стаята?

Стиховете на Макс се „родиха“ за 10 минути (можете да ги прочетете тук). Толкова беше времето, нужно ми, за да дам на ChatGPT заданието на конкурса и да го „помоля“ да напише 10 стихотворения. Не съм докосвал и буква по тях, прегледах по диагонал, избрах 3 от 10-те и ги изпратих.

Струва си, разбира се, за поговорим и за самите генерирани стихове – имат ли литературни качества, какво изобщо значи това? Къде са критиците и какво ще правят оттук нататък? Със сигурност този разговор ще продължи със следващи гости на Дигитални истории, които да ги оценят.

Конкурсите обаче са единствената безпристрастна форма, където не минаваме през „ако“.

Да, всички ние, съзнателно или не, се отнасяме с пренебрежение, ако знаем, че дадено произведение е създадено не от човека. Но ако не знаем?

„Колумб остани

до последния миг на живота си.“

Стихът е на Веселин Ханчев. Организаторите на конкурса, който носи неговото име, обещаха да организират дискусия и от следващата година да въведат изискването всеки участник да декларира, че не е използвал изкуствен интелект.

Ами… ще помоля Макс пак да се включи, ако не ми е сърдит за пропуснатите възможности. Само трябва да помисля кой от двама ни трябва да подпише. И да каже, че текстът е авторски, не е откраднат… Обаче кой от кого краде, ако алгоритъмът се обучава на стиховете онлайн?

Ами ако се постараем повече със заданието, промпта? Ако създадем значително по-стойностни стихове, работейки обаче един с друг?

Сещам се за още тооолкова много въпроси. Например: какво ни казва това за поезията? А за изкуството? За човека? А за творчеството? За идеите? За смисъла?

За утрешния ден?

Тук съм съгласен само отчасти, колега. Трябва да го преосмислим, но ти е рано да включваме и теб в този процес.

Още веднъж използвам случая да поздравя Христиан Папазов, който отвори големия въпрос, независимо дали се казва точно така. Ще се радвам от сърце да му дам думата, смятам, че Дигитални истории е подходящо място за това, от няколко дни има покана на имейла си. Дори името му да е друго (кметът на Ножарево смята, че човек с такова име не живее в селото), съм сигурен, че има какво още да каже в този разговор.

Искам да поздравя и победителите в двата конкурса. Днес да се занимава човек с поезия е трудно. И важно.

Станка Пенчева

Робот Павлович Чехов

„Аз мога на устата си да заповядам –

и тя мълчи, или се усмихва само.

Лежат у мене думите като затворници,

затисната е тежката врата със камък.“

И тези стихове са на Станка Пенчева.

А след като алгоритмите могат да генерират стихове толкова добре… щом започнат и с по-дългите текстове, ние ще спрем ли да пишем?

Този отговор май е личен, индивидуален, аз поне го имам за себе си. За мен писането е смисъл и поглед. Лично изживяване и осмисляне. В което изкуственият интелект може и трябва да бъде само помощник и безценен инструмент.

Стига навреме да проведем важните разговори, преди да сме взели важните решения. Заради това, впрочем, го има и този сайт.

Хайде да си говорим повече, да подхождаме извън клишетата, да експериментираме! Какво ще кажете? (Ако имате идеи как да се случи това, ще се радвам да ми ги споделите тук.)

Използвам случая да завърша с покана. Все още продължава друг важен експеримент на Дигитални истории, свързан с миналото. Тук можете да се предизвикате и вие, вече го направиха над 2000 души! Колко добре познаваме българската история? И защо това е важно? Благодаря ви!