People of Sofia срещу сивотата и безвремието

ян. 25, 2022 | Срещи

People of Sofia срещу сивотата и безвремието

25 януари 2022 | Срещи

Сам казва, че повечето хора го знаят като „Вихрен Пийпъла“. И наистина, може би не сте чували името му – Вихрен Георгиев, но би било странно, ако не сте се вълнували от снимките му в забележителните страници People of Sofia и Sofia in Details.

Той е прекрасен фотограф от новото, дигиталното време, кадрите му са едновременно изкуство и злободневна история. Защото печелят вниманието, без да бягат от законите на изкуството и да се повеждат по лесната красота.

Просто показват хората на София такива, каквито са.

Нека от своя страна опитам да ви представя такъв, какъв е, човека, който вече почти десетилетие ги улавя в обектива си.



– Често казваш, че не си професионален фотограф, а в какво си професионалист?

– В нищо, общо взето. Така стана, че в детството ми нямах как да уча, бедни родители, трябваше да изкарвам пари, започнах от много малък да работя и не съм завършил висше. Какво ли не съм работил – като бояджия в Лясковец

в началото на 90-те години боядисахме цял завод.

Бил съм охрана, в магазин съм продавал. После започнах на един пазар, доста дълго време бях там, отворих си собствен магазин, после го затворих. Сега се занимавам основно с People of Sofia.

 

People of Sofia

снимка: личен архив

 

– Как се срещна с фотографията?

– Още от ученик се интересувам, посещавах кръжок. Мисля си, че някъде там, в далечното минало, са се поставили у мен основите и правилата във фотографията, които изплуваха, когато започнах да снимам по-сериозно. Някак интуитивно тези знания бяха в главата ми и нещата се получават. Днес, за да си фотограф, не е нужно да знаеш напълно техническите неща.

Повечето апарати сами снимат, алгоритмите са много добри.

Големият въпрос е да избереш изразното средство. За продуктова фотография например трябва сериозно оборудване. Докато на улицата, имаш ли интуицията, имаш ли усещането за композиция, за момента, другото се учи лесно. Но ако ги нямаш, колкото и да добър техничар си, няма да стане.

– Страхотно е, че интернет дава шанс такива снимки да стигат до много хора и да ги трогват. Ти си намерил своето място… случайно?

– Да, абсолютно случайно. Винаги съм снимал хора, където и да ходя, чисто любителски, това ми е интересно цял живот. През 2013-а нашумя “Humans of New York”, първата подобна страница. Вече имах доста такива снимки и един следобед ми хрумна да направя страница. Имах във фейсбук албум на име “People“, извадих само снимките от София, качих ги и страницата тръгна.

Точно тогава един приятел продаваше по-качествен фотоапарат, купих си и обектив, с който още снимам – 70/200, и нещата потръгнаха. Седмица по-късно започнаха протестите срещу Пеевски. Аз, като човек, който се интересува от политика, ходих всяка вечер, снимах и хората започнаха да се кефят. Не съм го правил, за да постигна някакъв успех, или за лайкове.

От това, че на хората им харесва, естествено, и на мен ми е много приятно.

Всеки иска да получи мнението им, то е важно за самочувствието и това, което правиш, някакъв ориентир е.

Но, например, да снимам пейзажи и картички, не е моето. Имам и Sofia in Details, но там не съм толкова активен, защото

София е толкова скучен град за снимане. Колко различни кадъра можеш да направиш?

Аз просто показвам това, което виждам. Други избират да правят картички, да нашарят с филтри и крещящи цветове, от които те болят очите. Това не е фотография.


– Но пък нещо трябва да хваща погледа в този безкрайно нижещ се фийд…

– Мен вариантът да се превърна в чалга не ме привлича. Проблемът е, че този тип снимки нанасят много голяма вреда, защото принизяват критериите. Представят за фотография нещо, което не е.

Разбирам, че е модерно и много хора се кефят, защото не разбират. Но

когато правиш едно нещо, нали все пак целта е да надграждаш, не да сваляш нивото? Всеки може да прави картички.

Апове, филтри… и от най-тъпата снимка, която правиш, може да стане. Цветчета, мигащи лампички.

– След толкова години не се ли уморяваш?

– Ох, напоследък все по-трудно намирам интересни хора, неща, които да ме провокират. Като със Sofia in Details – общо взето, снимаш едно и също, става малко досадно, усещаш как се изчерпваш, зацикляш. Затова напоследък съм се ориентирал повече към кампанийни проекти, при които се срещам, общувам, а не просто снимам дистанцирано.

Плюс това хората станаха още по-затворени. Тази пандемия ги огруби, направи ги нервни, преднамерени.

Човек, когато е в е по-затруднено положение, започва да изкарва от себе си неща, които никога не е предполагал, че би могъл. Усещам, че това безвремие, страхът от тази пандемия, притесненията започнаха да изкарват отрицателни черти, които преди ги нямаше. И това не ми харесва, но какво да правим, такова е времето.

Иначе никак

не ми е омръзнало да снимам, просто все по-трудно намирам интересни хора.

– Каза, че София е скучен град. А явно и обитателите му не са способни да го правят по-пъстър?

– За мен е такъв. Много е комплексно. Това е донякъде свързано и с политиката, особено последните 12 години сме в пълен застой. От икономика до култура, просто няма сфера, в която да не се усеща. Имам чувството, че живеем в абсолютно безвремие, нищо не става в тая тъпа държава. Самите хора престават да са живи, да се вдъхновяват, нещо да ги грабва, да се развиват.

Може би оттам идва и умората да снимам, не виждам хъс. И това е най-лошото от 12-те години –

загубихме посоката, идеята, че вървим нанякъде. Застопорихме се на едно място – магистрали и шегички.

А светът кипи, върви към тотална промяна и след 10 години ще е коренно различен.

– Мислил ли си някога да напуснеш София или България в търсене на вдъхновение?

– Не, не съм. По-скоро ми харесва да пътувам, но никога не съм имал желание да се установя някъде другаде. Може би на морето, но това е вечният комплекс, малко като да имаш цветарски магазин. Представяш си нещо много красиво, цветенца, изящество. А всъщност да имаш цветарски магазин е уморителен бизнес, с много рискове. Така е и с мечтата за къща на морето.


– Какви хора най-много обичаш да снимаш?

– Интересни.

 

– Какво ги прави интересни?

– Често ме питат как избирам човека, към когото да насоча фотоапарата. Ами, не знам, то е някаква интуиция, усещане.

Някакъв миг, съвкупност от интересен момент, интересен човек, цялата картинка.

Иначе обичам да снимам възрастни хора, защото са много характерни, животът им се е отпечатал върху лицата и са изразителни като възприятие. Младежи също. Всякакви хора, които са различни. Толкова време след комунизма, където всички бяхме еднакви, ние все още сме много еднакви.

Трудно възприемаме различните, различието. Това е стремежът, облъчването да стоим

и да се радваме на това, което имаме. Да не приемаме нищо ново, различно. И това е пак свързано с този застой, усещането, че стоим на едно място.

– А вярваш ли, че това ще се промени?

– Естествено! Но никъде по света, където това се е променило, то не е станало,

като се събудим сутринта, мозъците ни са вече нови и започваме да мислим по нов начин.

 

– Да, но трябва да има някаква колективна воля.

– Това се прави с годините. Виждам, че младите днес са много по-възприемчиви, толерантни, глобални. Светът е глобален и младите са в него, докато тук политиците и обществото ни облъчват с едни и същи физиономии, 200-300 човека, които виждаме всеки ден.


– Да пробужда не е ли по някакъв начин роля и на изкуството?

– Да, разбира се. Смятам, че по някакъв начин проект като моя за 9 години вече е направил доста.

Преценявам какво да качвам в тази страница според моите разбирания.

Преди няколко седмици излезе снимка на двете момичета от „Действие“ и получих от тях много мило съобщение, чак се изчервих, като го прочетох, че правя толкова много за обществото. Не смятам, че е така, но пък мисля, че давам някакъв добър пример, според моите възможности. Ако всеки го прави, ако не се поддава на тези сили, които искат да си стоим в миналия век и да не се развиваме, ще живеем много по-добре. Съпротивата срещу това България да се развива е много голяма, основно от самите българи.

– Каква е тук ролята на фотографията?

– С показването на различни хора, гледни точки. На различни истории. Каква е целта да разкаже една история? Не е да събереш 10 хиляди или 20 лайка. За мен

целта на всяко обществено място – медия, сайт или проект, е да кажеш нещо, което да надгражда.

Общественият разговор трябва да води до надграждане. От тази гледна точка, когато разказваш една история, тя трябва да послужи за нещо.


– Как се справяш с хейта?

– О, много лесно! Има бутони “Delete” и “Ban”. Дори не ги чакам.

Това е също голям проблем. Страшно много страници не си четат хейта, никой не го чисти.

 

– И аз нямам сили винаги, честно казано.

– Трябва да имаш сили, ако искаш да имаш чиста среда. Когато представяш една твоя идея, например това интервю, ти си вложил усилие и не можеш да позволиш на 5-10 човека да го съсипят с глупости, с пропаганда и лъжи. Все едно мислиш, че твоят труд нищо не струва, а не е така.

Свобода на словото? Не, не е това. Всеки си има стена, да споделя мнението си колкото си иска, никой не му пречи. Но да отиде някъде, да плюе и обижда, откъде накъде?

Една година, след като пуснах снимка от прайда, стоях и през секунда натисках “Delete” и “Ban”. Според мен една от причините за големия хейт е в администраторите на страници и групи.

– Фейсбук също се радва на хейта, защото ангажира.

– Той също. И той като повечето админи се радват на хейта, защото им вдига трафика. Аз предпочитам да си стоя на 150 000, но тия хора да ги няма на моята страница. Ако администраторите се грижат да няма обиди, на няма пропаганда, да няма антиобществени идеи, ще е друго. Те дори са задължени да го правят. Ставайки администратор, ти приемаш правилата на Фейсбук. За хейта не са виновни само хейтърите.


– А и всеки, който не си чисти градинката. Има много логиката в това, което казваш.

Какво искаш да постигнеш, като правиш портрет? Да уловиш излъчването на човека ли е главната цел?

– Не.

Фотографията е много измамно изкуство.

Имаш една петстотна от секундата, хванал си нещо. То може да не отговаря изобщо на реалността, дори и на моментното действие. От тази гледна точка аз просто улавям някакви моменти, които на мен ми харесват. Много от тях са случайни, някои ги виждам, след като съм свалил снимките на компютъра. Така че нямам някаква преднамереност.

А когато снимам целенасочено, когато има и интервюта, целта ми е да покажа този човек в максимално естественото му състояние. Не знам дали мога да кажа, че това е той. Но със сигурност за мен това е естественото му състояние. Когато го видя и говоря с него, несъзнателно започвам да си създавам представа и когато го снимам, искам да пресъздам точно нея.

– Страхотно се беше получило точно това с историята на Ву. Научих я от твоята страница, преди сам да я разкажа…

– Целта не е да правим великите портрети. Изострени, угрижени, драматични лица.

Да, те са много въздействащи, но пък аз не съм такъв. Имах магазин в центъра и можех да снимам всички клошари, наблизо имаше кофи. Познавах ги, даже си бях изхвърлил, без да искам, международния паспорт и ми го донесе един клошар. Но никога не ми е харесвало да използваш хората и лицата им за тъжни неща, да преекспонираш тези усещания.

Да правиш човека по-уязвим, отколкото е. Да изглежда по-слаб, отколкото е.

Не е етично според мен. И не е това целта, поне моята…

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

1910. Това е годината, в която се раждат Майка Тереза и Жак-Ив Кусто, а светът още се радва на предвоенното спокойствие. За българска история обаче сме се събрали да си говорим. Точно 1910 души се...

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее...

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да...

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг....

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация

Най-новите:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Цели 1910 души се включиха в експеримента на Дигитални истории, който имаше за цел да провери колко добре познаваме българската история! Дали сме способни да различим безспорни исторически факти от учебниците от такива, измислени от изкуствения интелект, който има за цел да ни подведе.
30 твърдения – половината исторически верни, половината – измислици на алгоритмите. Можете ли да ги различите?
Резултатите, поне за мен, са впечатляващи и дават доста поводи за размисъл.
Успя ли изкуственият интелект да затрудни участниците? Познаваме ли добре българското минало, което е толкова важна днес тема?

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация
Share This