Неотдавна ви разказах за впечатляващото начинание на Антон Оруш, младежа, създал и превърнал се сам в най-пълния днес жив архив на българската техника. Тогава ви обещахме да се върнем при него, за да надникнем в част от дигиталното богатство на „Сандъците“.
Ето че дойде моментът създателят на портала съкровищница да ни разкаже за 6 от своите впечатляващи открития. По какво се отличават някогашните български прадеди на компютърните мишки? Що за джаджи са перфолентите? Как изглежда първият създаден у нас електронен шах? Как така са български… най-големите дискети в света?
Разказва ни историите им най-точният човек, властелинът на „Сандъците“. Петте впечатляващи находки Антон показва за първи път специално за „Дигитални истории“.
снимки: Добрин Кашавелов и Антон Оруш
1. Електронен шах и мат
Ето българския електронен шах „Партньор“ от 1987 г., втория наш шахматен компютър след „ИЗОТ 1042С“ от 1985-а. Създаден от корпорация „Програмни продукти и системи“, може да играете срещу него, или просто да е съдия, ако имате истински противник.
Работи с 3-мегахерцов процесор Western Design Center 65C02, има 2 килобайта RAM и 16 – ROM памет. Квадратите и функционалните му бутони са сензорни.
Нека си представим, че вече играем срещу „Партньора“. Заради сензорните квадрати, когато взимаме фигура, за да направим ход или да изпълним такъв, заявен от него, трябва да натиснем леко с фигурата изходното поле, а после и това, на което я поставяме.
„Партньорът“ има 9 нива на трудност и знае 3000 дебюта от реални шахматни партии. В зависимост от трудността, ни се дава все по-малко време. Любопитно е, че има и бутон „Помощ“, който може да ни подсказва, ако не се справяме.
„Партньор“ сигнализира за грешки и проверява правилно ли са наредените фигурите. Натискайки „А1“ може да забраним на компютъра да мисли следващия си ход, докато ние подготвяме своя а с „F1“ му забраняваме да чете от библиотеката и трябва сам да обмисля ходовете си.
2. Дискетата Голиат
8-инчовите „ИЗОТ ЕС 5274“ са най-големите дискети в света! Произвеждани са в Завода за информационни носители ,,Динко Баненкин“ в с. Драгор, Пазарджишко. Приличат на тави – събират се в пакет с диаметър 20,3 см.
Това е и най-старият стандарт за дискети в света, при които има възможност за многократно записване и изтриване. Предлагат се от 1973 г. и се използват в т.нар. бюрокомпютри. Както подсказва името им, те са с формата и размерите на бюро и имат конкретна функция, например предпечатният „ИЗОТ 1004 С“ или банковият „ИЗОТ 1025С“.
„ЕС 5274“ е най-популярният модел 8-инчови дискети, пуснат през 1982 г. Той е от типа SS/SD (single side, standard density) – дискетата има една записваема страна и стандартна плътност на запис. Капацитетът след форматиране е 242 килобайта, което в днешно време е абсурдно малко, но през 70-те е внушителен показател.
По-големите програми понякога са записвани на поредица дискети, зареждани една след друга. Тези над 20 дискети например съдържат софтуера на бюрокомпютъра „ИЗОТ 1027 С“, предназначен да автоматизира съставянето на програмите за управление на металорежещи машини.
„ЕС 5283“ е друг модел, с две записваеми страни, на които се събират цели 1,5 мегабайта данни.
3. Лента вместо диск
Този древен компютърен носител на данни е перфолента, произведена в софийския завод „Електроника“ през 1986 г., макар че той ги произвежда и по-рано. Тези на Антон са съхранени в оригиналните си кутии, а тази е използвана и носи запис на себе си.
Хронологически перфолентите са вторият носител на данни след перфокартите. Невероятно рядко е да се намерят български перфоленти, казва Антон, който за 12 години е попадал на такива само веднъж.
Немалко интересни български компютри, като например първият – „Витоша“ (1962 – 1963 г.), и компютризираната система за контрол на работното време „ИЗОТ 1001С“ (1979) използват подобни перфоленти.
Тази перфолента не е употребявана никога, своеобразна жива капсула на времето. Единствената перфорация на нея – пунктираната линия по дължината, е т.нар. транспортна пътечка или писта. По нея зъбното колело на четеца придвижва перфолентата.
Принципът на технологията не се различава особено от перфокартите. И тук данните се запаметяват в зависимост от това има ли дупка (перфорация) на точно определени места. Лентите са естествено продължение на картите, след като ясно се вижда как перфокартите се разпиляват лесно, трябва често да се сменят в устройството и това създава неудобства. Затова се проектира носител, който работи на същия принцип, но представлява непрекъсната лента.
Ширината на перфолентата варира според броя на пистите, у нас са използвани 5- и 8-пистови ленти. Перфолентите могат да достигнат 300 м дължина, на които събират толкова информация, колкото 1500 перфокарти.
Хартията е с повишена якост, за да не се къса след дупченето, най-често е жълта, но може и да е бяла.
С перфолентите е свързана една от интересните колекционерски истории в безкрайния запас на Антон Оруш. Негов познат чул, че приятел в далечно село има такива ленти, но решил, че няма да му трябват – „Ти нали всичко имаш, а и с тоя не ми се занимава, много пари им поиска“.
„Случайно стана дума и като чух как ги е подритнал, направо се разтреперах. Боже Господи, та аз перфоленти търся от години и те са толкова редки, важни и непознати!“, емоционално се връща към онзи момент колекционерът. На всичкото отгоре се оказва, че търсената цена е съвсем нормална. Познатият му доста се съпротивлява, защото не иска да се обажда отново на своя приятел, с когото са скарани. „После се оказа, че колата му няма застраховка, казах, че ще поема всякакви пътни разходи“, спомня си Антон. На всичкото отгоре и собственикът на лентите спира да вдига телефона си.
„Легнах си с трепет, а на другия ден зачаках новини. По обяд моят познат ми писа. Вече бе отишъл с колата в селото, говореше си със собственика. Пращаше ми снимки на лентите и ме питаше коя ми трябва. После посредникът ми разказа, че операцията по сдобряването хич не била лесна, даже бил включен комплект висококласно уиски, добре че било на промоция. В крайна сметка успях да се сдобия с мечтаните перфоленти, а историята, освен че завърши щастливо, е и поучителна. За пореден път видях колко лошо може да стане, ако проявяваме високомерие и надменност. Имам приятели от всякакви прослойки и всеки има с какво да ми е полезен“.
4. Мишка като от едно време
Първата българска компютърна мишка – „МАН‘88“, идва от габровския Завод за пултове и клавиатури. Тук даже е запазена оригиналната кутийка.
Както се вижда, тогавашните мишки не приличат на съвременните – тази има три бутона на мястото на сегашните два, няма скролер. По това време преместването нагоре и надолу се прави чрез бутоните на клавиатурата. Курсорът представлява мигащо квадратче, обикновено зелено.
Функциите на бутоните са различни от днешните и зависят от всяка програма, все още няма особени стандарти в тази област. Затова на кутията е отбелязано кои програми поддържа. Най-често в началото мишките се използват в програмите за проектиране (CAD).
Повечето програми от 80-те ползват доста рядко средния бутон, заради това и с времето той изчезва. И когато се появява функцията за превъртане, става най-лесно скрол бутонът (а по-късно колелцето) да замести именно средния бутон.
5. Копировално устройство
Българският копирен апарат „Инфра’66“ е произвеждан в завод „Оргтехника“ Силистра. Възможно е да няма втори оцелял такъв. Корпусът му е метален и за настолните си размери е доста тежък. Тогава е наричан „термокопировално устройство“ (ТКУ), защото хартията, върху която печата и размножава документите, е с нанесен отгоре топлочувствителен слой и чрез него се получава отпечатването.
В горния процеп слагате листа оригинал с печатаната страна нагоре, върху него добавяте листа за отпечатване, като топлочувствителният слой също трябва да бъде нагоре. Листовете преминават през инфрачервени лъчи, температурата на топлочувствителната хартия се повишава. Там, където лъч светлина срещне тъмните части на оригинала, в топлочувствителния слой се получава химична реакция, която също го потъмнява. В резултат се отпечатва копието, което след това се изтласква от апарата с валяк.
„Инфра‘66“ прави едно копие за 10 – 15 сек. Навремето уредът е спестявал на машинописките по около 20 минути работно време. Появата на този модел е била истинско щастие.
Може да ламинира листове двустранно, да прави копия и с топлочувствително индиго, произвеждано в завод „Хемус“ Бургас. „Веднъж намерих цял пакет до контейнера за боклук“, разказва Антон.
6. Педя платка, лакът компютър
Тази наглед непретенциозна платка всъщност е… цял компютър. Терминът е „едноплатков“ или на английски – single-board computer. „ЕМК 11А“ е „роден“ през 1983 г. в катедра „Изчислителна техника“ на ВМЕИ София, днешния Технически университет.
Само на една платка са побрани всички елементи – микропроцесор, RAM памет, входно-изходни контролери и т.н. Такива устройства обикновено се ползват в образованието и области, където е важно ясно да се вижда как работи нещо.
Едноплатковият компютър обикновено няма слотове за допълнителни карти и платки. Такива устройства се използват и като компютри, вградени в по-големи машини, чиято работа трябва да управляват – например производствена линия.
Тук процесорът е ботевградският „СМ 601“. За разлика от по-късни ЕМК-та, „11А“ може да работи с касетофон като външна памет. Захранва се с 5 волта напрежение.
Една от обучителните функции на тези компютри е да покажат как работи оперативната памет. В първите 4 от 6-те LED индикатора се показва шестнадесетичният адрес на паметта, с която искаме да работим, а съдържанието ѝ – в последните два.
