Тези двамата днес са нарицателно за това как в мрежата, а и извън нея, колкото по-малко знае човек в дадена област, толкова е по-уверен в знанията си и готов да ги защитава, включително и агресивно. После идва негово величество хейтът.

• Много разбират тия професори, чакай да ти обясня откъде дойде коронавирусът.
• Американците са стъпвали на Луната? Да бе, Кубрик си призна, че е монтаж.
• Земята била… кълбо? Е да, ще повярвате във всичко, което ви кажат.

Психолозите Джъстин Крюгер и Дейвид Дънинг са създателите на знаменитата теория, която описва толкова добре голяма част от днешната комуникация в мрежата. Чрез нея можем да разберем още и за проблемите, които се натрупват що се отнася до начина, по който се информираме онлайн.

Теорията е проста, но интересна. Със сигурност сте чували за нея, но е интересно не само да се заровим малко по-подробно в смисъла ѝ, а и да научим поучителната ѝ история.

Снимка: Joao Tzanno, Unsplash

Аз знам, че всичко знам

Наричат „ефекта Дънинг – Крюгер“ също и „егоцентризъм в самооценката и социалната преценка“. А на „психологически език“ – „метакогнитивната неспособност на неквалифицирания да разпознава грешките си“.

Двамата публикуват разработката си в края на миналия век – през декември 1999-а в журнала „Индивидуална и социална психология“. И през 2000-ата получават за нея… антинобеловата награда – шеговит приз, с който биват отличени най-шантавите научни изследвания. Тези, които забавляват със своята впечатляваща безсмисленост.

Звучи ви странно хипотеза, която е приета от научната общност като подигравка, днес да е важна аксиома в комуникацията? Странно си е наистина. Може би това се дължи донякъде и на не твърде разбираемото заглавие: „Неуверените и неразбралите: как трудностите в определянето на собствената ни некомпетентност водят до завишена самооценка“.

Всъщност, както сами казват, двамата просто потвърждават експериментално мнението на Дарвин от 1871 г., че „невежеството ражда по-често увереност, отколкото знание“.

Дейвид Дънинг

Кой знае

Джъстин Крюгер е социален психолог, доктор от Корнел и професор в бизнес школата към Нюйоркския университет. Дейвид Дънинг също е психолог, но от Университета в Илинойс.

Двамата казват, че са вдъхновени от полумитичния криминален случай на Макартър Уилър. Мъжът ограбва банка, след като е полял лицето си с лимонов сок, като вярва, че ще го направи невидим за камерите – също както от лимон се прави невидимото мастило. Е, кой знае защо, не му се получава, а той е искрено изненадан от провала.

Изследването им накратко: доброволците им са студенти по психология от Корнел. Те решават задачи от най-различни области – свързани с граматика, с логика, с хумор, с много други области на познанието. После са помолени да си дадат самооценка колко добре са се справили спрямо останалите. И се отчита разликата между реалния резултат и самооценката.

Оказва се, че най-точни в преценката си са хората, които са дали среден или малко по-висок от средния резултат. Онези с по-слабите резултати почти винаги са били склонни да се надценят драстично. И обратното: хората с най-много точки масово се подценявали.

Въпреки световната му слава, това е най-качествената снимка на Джъстин Крюгер, която може да се намери онлайн.

Я го знам, бе!

Разликите се оказват особено впечатляващи при хората с най-ниски възможности. Тези, които попадат в 10-те процента най-слаби в дадена група, са склонни да предполагат, че са справили по-добре от 70%.

Защо това е интересно? Защото показва фундаменталното ни отношение към познанието. Очевидно, ако познаваме съвсем повърхностно дадена област, тя ни изглежда ясна, очевидна, дори проста. Видели сме един футболен мач и ни се струва, че е толкова лесно: риташ някаква топка, всеки го може. Физика? Ами, толкова са прости правилата ѝ, какво има да навлизаш в подробности. Всеки може да стане програмист – колко му е, седиш и си пишеш.

После обаче, ако решим да навлезем в дълбочина, се оказва, че нищо не е толкова просто, колкото ни се е струвало на пръв поглед. Когато знаем колко не знаем, морето вече не е до колене. Сблъскваме се с все повече неясноти, с по-големи авторитети в дадената област, които ни надминават по знания и умения. И тук вече сме склонни да се подценим.

Семплата графика, с която най-често се обяснява ефектът. Но тъй като обяснението често остава на повърхността, мнозина се шегуват, че ако си чувал за ефекта на Дънинг и Крюгер, вече и сам го потвърждаваш. По двете скали са самооценката и реалната компетентност.

Ти много да не знаеш

Дънинг казва: „Ако си некомпетентен, не можеш да знаеш, че си такъв. Уменията, нужни да определиш верния отговор, са същите, които ти трябват, за да разпознаеш какво е верен отговор“. И още едно важно допълнение: в резултат много често хората, които не са компетентни в дадена област, са по-склонни да се хвалят със знанието си там.

Можем и да обърнем парадигмата. Невежеството поражда повече увереност, отколкото знанието.

Впоследствие „ефектът Дънинг – Крюгер“ става доста популярен, правят се подобни проучвания в какви ли не други области – от математика до дегустация на вино. Тенденциите обаче винаги се оказват същите. Добрите стари Дънинг и Крюгер излизат прави, въпреки антинобеловата наградата, която им носи проучването.

Разпределението на резултатите в експеримента

И баба знае

Както сполучливо отбелязва Бъртранд Ръсел, „проблемът на този свят е, че глупаците са абсолютно уверени, а интелигентните хора са изпълнени със съмнения“. Ако питате Лао Дзъ, той пък ще ви каже, че „знаещият не говори, а говорещият не знае“.

Лесно е да продължим нататък с това как този принцип, съществувал винаги, се оказа пагубен в комуникацията онлайн.

Днес всеки има равна трибуна с медиите, с авторитетите в дадена област. И социалните мрежи дори ни стимулират да не спираме да се изказваме по всяка следваща гореща тема. Продължаваме и с балона на филтрите. Озоваваме се в среда, където всички споделят мнението ни, или пък са на коренно противоположното. И всичко това ни стимулира все по-агресивно да споделяме мнението си по теми, които не познаваме или едва сме докосвали.

Докато същевременно авторитетите са по-скромни, свити. Защото за склонни да се подценяват, знаейки, че винаги нюансите в дадена тема са много повече, отколкото се виждат на пръв поглед. Човекът, който е уверен в позицията си, обикновено не е толкова краен и агресивен.

Тук ясно си личи разликата между самооценката и реалния резултат от опита.

Многознайко

Дънинг и Крюгер станаха особено популярни в годините, когато американският президент се казваше Тръмп. Да, за разлика от сегашния обитател на Белия дом, той що-годе помнеше имената на хората около себе си, но пък определено беше склонен да се произнася като последна инстанция за теми, от които никак не разбира.

Пикът на търсенията „Дънинг Крюгер“ в гугъл дойде през май 2017-а, и до днес ключовите думи остават много актуални. Именно това изненадва повече Дънинг: обикновено интересът към дадено изследване е най-висок в първите 5 години след неговата поява, докато те получават шанса си доста по-късно.

Дънинг също е на мнение, че причината за това са все по-широките обществени разломи. „Хората се опитват да разберат другата страна. През последните години са все по-силни политическите пристрастия, те стават по-жестоки и крайни и всички се опитват да намерят обяснение“.

Пандемията пък се превърна в раят на „Дънинг – Крюгер“. Фактът, че доказаните авторитети и сами се оказаха доста неподготвени в комуникационен план, доведе дотам, че всеки имаше своите теории, в които беше убеден. Именно тук падна жертва на ефекта и ваксинацията, особено у нас.

Снимка: Andrea Piacquadio

Не ми давай акъл, пари ми дай

Както казват нашите приятели, „погрешната оценка на некомпетентните произтича от грешка относно самия себе си, докато погрешната оценка на високо компетентните произтича от грешка относно другите“.

Дънинг е на мнение, че явлението става особено опасно, когато се проявява при човек на висока позиция, при това такъв, който няма край себе си коректив. Интересно какво би казал, ако му се наложи да приложи този анализ и в българската политическа действителност.

Може би най-важният извод на двамата гласи: всички ние се справяме ужасно зле с оценяването на собствените си умения, способности и познания. Затова са ни нужни другите като коректив. „Най-важното е винаги да имате хора около вас, които са готови да ви кажат, че правите грешка“, казва Дънинг. Да, приятелите, които са достатъчно искрени, стават все по-ценни във времената на балоните.

Снимка: Nino Carè, Pixabay

Специалист по всичко

Според Дънинг друг от основните проблеми, които правят името му актуално през последните години, е, че все повече размиваме тънката, но ключова разлика между мнение и факт. „Ако искате да станете малко по-умни, трябва постоянно да си припомняте, че има неща, които не могат да бъдат въпрос на лични интерпретации“, смята той.

Днес е по-лесно от всякога да намерим информация, не се налага да помним, след като знаем, че имаме в джоба си „чичко Гугъл“. „Въпреки това хората като че ли се страхуват да казват „не знам“. Това е нещо, което никога не сме можели да променим в човешкото съзнание“, смята Дънинг.

И все пак, доста са мненията, че през последните години надценяваме „ефекта на ефекта“. Че чисто математически най-добрите имат по-малко шанс да знаят, че са такива и закономерностите може би са изопачени. Въпреки това обаче, поне поуките са безспорни.

Снимка: Pixabay

Пенкилер

Тази шарена дума идва от painkiller – лекарство, което може да излекува всички болежки. Е, има едно доказано средство за излекуване на всички болежки, но то не е много желано. Така е и с хората. Никой не разбира от всичко и е хубаво да си го спомняме по-често. Различните гледни точки са богатство, но и отговорност. Специалист от дадена област може да даде интересно хрумване и поглед, гостувайки в коренно друга. Но не и веднага да се превърне в авторитет и крайна инстанция.

Пък… последните инстанции по начало не са най-здравословните точки от комуникацията. С познанието идва и съмнението, питайте Хамлет. Който трупа знание, трупа и печал, питайте Еклисиаста. Който много знае, нищо не знае, питайте Дънинг и Крюгер.

И какво от това? Полезно ли ни е, че по някакъв начин нашите приятели са набелязали проблема?

Несъмнено. Най-малкото, за да си спомним за тях двамата следващия път, когато се сблъскаме с токсичната страна на онлайн комуникацията.

Днес (а и винаги) не е толкова важно какво се казва, ако не знаеш кой го казва. Може би пък този принцип след време по някакъв начин ще ни позволи да изградим следващото ниво на начина, по който се информираме и обсъждаме? Дали това не минава през някаква форма на предварителна оценка за това колко е компетентен даден източник на информация в дадена област…

И така, имайте едно наум. Срещнете ли поредния човек, който знае всичко по всяка тема и ви напътства как трябва да мислите… не го вземайте присърце. Спомнете си думите на мъдрия инфлуенсър: „Знаещият не говори, а говорещият не знае“.

Снимка: Michal Matlon on Unsplash