Има ли рецепта за успех в живота? А какво изобщо е успехът? Среща ли се, или се сблъсква с щастието? Кое обединява хората, постигнали забележителни резултати? А щастливи ли са те?
Полина Маринова Помплиано се посвещава на мисията да търси тези важни отговори. Като в същото време дава много силен пример как би изглеждала журналистиката на бъдещето.
От дете живее в САЩ, където сбъдва голямата си мечта да е журналист – кариерата ѝ минава през CNN и Fortune, докато не решава, че е време за следваща стъпка. Така създава собствена медия – бюлетинът The Profile, в който разказва историите на най-успелите хора в света, вече има над 100 000 абонати. Събира есенцията в първата си книга „Скрита дарба“, преведена на 12 езика, сред които и българския, благодарение на Даниел Пенев.
За срещата на успеха и щастието, за парите и късмета ще си поговорим с авторката, която си е общувала с хора като Дуейн Джонсън – Скалата, Мелинда Гейтс и Ричард Брансън. За бъдещето на медиите и начина, по който се снабдяваме с информация. За несъвършенствата, които създават изкуството и вечната сила на историите, които продължават да ни правят хора…
– Да започваме със стереотипите… щастливи ли са богатите хора?
– Вярвам, че парите само увеличават това, което вече си бил – и добро, и лошо. Никога няма да забравя, когато прочетох в една биография на Илон Мъск как той се оплаква, че макар сега да е милиардер, е много самотен. И авторът прави интересното наблюдение, че на върха е самотно… но не за всички. Само за тези, които са били самотни и на дъното.
Според мен най-щастливи са хората, постигнали нещо, което лично ги удовлетворява.
Може да е преместване в нова страна, създаване на семейство или пък на бизнес. Това удовлетворение е напълно различно за всеки, затова никой не може да ви каже какво трябва да направите, за да бъдете щастливи. Само вие го знаете.
За мен щастието и успехът са едно и също нещо – криволичещ път, пълен с препятствия, които трябва да преодолееш. В крайна сметка това е пътешествието на героя, което се превръща в един добре изживян живот.
– Как избираш личностите, чиито истории да разкажеш?
– Винаги си задавам въпроса: „Мога ли да науча нещо от житейската история на този човек?“. В повечето случаи отговорът е „да“. Вярвам, че можем да се поучим от успехите, от грешките и провалите на някой друг. Историите, които най-много ме привличат, са тези за трудностите, за смелостта и упоритостта – пътищата, които са трънливи и криволичещи. Именно там се крият най-ценните уроци.
– Има ли хора от технологичния свят, на които се възхищаваш? Разкажи някоя интересна история на не толкова известен технологичен герой….
– Малцина са чували за Мартинe Ротблат. През 90-те тя е известна като блестящ предприемач. Хрумва ѝ една идея, която на пръв поглед е невъзможна – да създаде световно сателитно радио. Е, успява, може би сте чували за революционната компания SiriusXM Satellite Radio. Ротблат я води до успешното ѝ излизане на борсата през 1993 г., скоро след това напуска.
И тогава настъпва един от най-важните моменти в живота ѝ. Ротблат, която е родена като мъж и преди това се казва Мартин, признава на съпруга и децата си, че винаги е чувствала, че душата ѝ е женска, но се е страхувала да го изрази. Тя и съпругата ѝ са женени над 40 години.
Точно тогава обаче се случва трагедия. Забелязват, че дъщеря ѝ Дженезис трудно изкачва стълбите и я диагностицират с рядко заболяване, наречено белодробна артериална хипертония. Казват на семейството, че е смъртоносно.
Затова Ротблат, известна и като „вечния изобретател“, решава, че ще намери лек за дъщеря си. Докато Дженезис е хоспитализирана, тя отива в библиотеката на болницата и изчита всичко, което може да намери за белодробната артериална хипертония. Минава от гимназиалните учебници по биология до университетските помагала по медицина и научните издания. „Накрая разбрах достатъчно, за да си помисля, че е възможно някой да намери лечение на тази болест“, казва тя.
В резултат основава United Therapeutics – авангардна биотехнологична компания, която разработва технологии за удължаване на живота на пациентите с тежки белодробни заболявания. Тази компания наистина създава лекарството, което спасява живота на дъщеря ѝ, а и на много други хора, страдащи от белодробна хипертония.
Днес Ротблат работи върху
технология, която да копира съдържанието на мозъка ни и да го съхрани завинаги.
Нарича я „умствен файл“, колекция от поведението, личностните качества, спомените, чувствата, убежденията, нагласите и ценностите на даден човек.
– Дали ще успее и по този път? Идеята да копираме мозъците съм разказвал и в Дигитални истории. Но ако се върнем към успеха – талант, трудолюбие, упоритост, правилен подход, късмет – кои са задължителните му елементи?
– Нужни са много съставки, но най-важната е, че това са хора, които умеят да преоткриват самите себе си.
Повечето „успешни“ личности, които познаваме, не са станали такива от първия опит. Обикновено се случва с второто или третото им начинание. Няма по-силно чувство на увереност от това, което идва, след като докажеш, че можеш да изградиш нещо отново, независимо от обстоятелствата.
Ето например Тейлър Суифт. Тя е световна попзвезда, а е започнала с кънтри. Осем години по-късно успешно минава в попмузиката с албума си „1989“. После се заиграва с електро-поп звученето в двата студийни албума “Reputation” и “Lover”. А напоследък експериментира с фолк и алтернативен рок.
За разлика от много звезди, които са успешни в един-единствен жанр, тя приема творческия риск и преоткрива себе си на всеки етап от кариерата си. Някои може да възприемат преоткриването като пресмятане, но Суифт го смята за прогрес.
– Нека преминем към писането, което е слабостта и на двама ни. След като днeс алгоритмите могат да пишат толкова добре… какъв е смисълът да пишем ние?
– Не мисля, че изкуственият интелект някога ще замени писателите… поне добрите. ChatGPT е перфектен в граматиката, постига идеална структура на изреченията и последователност. Точно в това е проблемът.
Независимо дали го осъзнаваме, ние се свързваме с несъвършенствата на другите.
Харесваме несъвършените хора, несъвършеното изкуство, несъвършеното писане.
Както пише Рик Рубин в книгата си „Творческият акт: начин на съществуване“: „Недостатъците са човешки, а притегателната сила на изкуството се дължи на съдържащата се в него човечност. Ако бяхме машиноподобни, изкуството нямаше да резонира. То щеше да е бездушно. С живота идват болката, несигурността и страхът. Всички сме различни и всички сме несъвършени, а несъвършенствата са това, което прави всеки от нас и работата му интересни.“
Дали мисля, че ChatGPT може да се използва, за да допълва писането на хората? Да. Но дали ще измести всички писатели? Категорично не. Красотата на всяко творческо начинание се крие в неговата обърканост, в неговите недостатъци. И най-вече – в неговата човечност.
– И двамата с теб сме започнали с журналистика и в някакъв смисъл хем сме я напуснали, хем продължаваме по пътя, но по различен начин. Какво най-ценно ти даде журналистиката?
– Най-големият подарък е, че ми позволи да превърна любопитството си в кариера. Като репортер изведнъж имах възможността да задавам всякакви въпроси в търсене на истината.
Също така ме научи да пиша, използвайки нюанси и контекст. А това е важно, защото
именно дребните, на пръв поглед обикновени детайли създават завладяващите истории.
Научи ме, че светът не е черно-бял, а моята работа е да улавям малките детайли, които очовечават темата.
– Детайла… него също трудно ще го обясним на алгоритмите. Кое прави обикновената дреболия символ, готов да осмисли историята. В този смисъл, една от точките по пътя на успешните хора според теб е да избираш това, което четеш. Няма как да съм по-съгласен (тук обяснявам защо). Защо избра да го сложиш в списъка?
– Илон Мъск казва, че се грижи внимателно за своя „ментален софтуер“. Според него има разлика между „хардуера“ – вродената ни интелигентност и природните таланти, и „софтуера“ – нашите системи от убеждения и мисловни модели.
„„Хардуерът“ е като глинена топка, която ни се дава по рождение, а софтуерът е този, който определя в какво ще се превърне. С други думи,
софтуерът в мозъка ни е най-важният продукт, който притежаваме,
защото можем да го оптимизираме, като редовно поглъщаме качествена информация.
В свят, който ни бомбардира с кликове и статии, написани единствено с цел продажба и реклама, от нас зависи да станем по-осъзнати и целенасочени по отношение на това, което четем и „вкарваме“ в мозъка си. В крайна сметка информацията, която консумирате ежедневно, ще определи начина, по който мислите и виждате света.
Както казва Харуки Мураками: „Ако четете само книгите, които всички останали четат, можете да мислите само това, което всички останали мислят.“
– Може ли да има обективност в журналистиката?
– В наши дни е популярен мотивът, че никой не е обективен, така че е невъзможно да се напише обективна статия. Бих искала обаче да добавя един малък нюанс.
Голяма част от това, което се пише днес, не е журналистика.
Това са просто лични мнения, маскирани като журналистика.
Въпреки че наистина никой журналист не може да бъде напълно обективен, ключът се крие в намерението. Ако започнеш да отразяваш дадена история с вече изградено мнение, тя няма да е ценна за читателите, защото ще наложиш собствената си гледна точка, независимо от фактите.
Вместо това аз винаги се стремя към обективност – да събирам фактите, да интервюирам десетки хора, да включвам различни гледни точки, да задавам въпроси и да вървя натам, накъдето ме води историята, дори ако тя не съвпада с това, което съм си мислила първоначално.
– Но пък понякога и субективността може да бъде допълнителна стойност. Кои са най-големите грешки, които допуснаха медиите, за да изгубят вниманието на хората?
– Мисля, че загубиха много от популярните си журналисти, когато преживяха по-трудни икономически времена. След това
позволиха на мненията да доминират в новинарския поток, без да се обозначават като такива.
Много от големите медии станаха говорители на определени политически кандидати и не спазваха журналистическите стандарти за това да правят истински и качествени разследвания.
Имаше толкова много грешни стъпки…, но журналистиката не е мъртва. Просто медийните гиганти се разпадат. Аз съм оптимистка, че ще се появят по-малки медии, които ще докажат, че журналистиката е жива и здрава.
– Напълно споделям гледната ти точка. Бих добавил, че е време да признаем края на медиите, каквито ги познаваме и момента, в който е време да се завърнат, адекватни за света, в който живеем. Как според теб ще изглежда журналистиката на бъдещето?
– Според мен хората се доверяват повече на автори, отколкото на безлични институции. Че журналистиката на бъдещето ще е много по-фрагментирана от тази, с която сме свикнали. Ще има много независими журналисти, които са създали свои по-малки проекти. По-скоро ще се абонираме за това, което създават отделни хора, отколкото за безлични медийни компании.
– Именно това имах предвид със субективността и завръщането на автора… Твоята лична медия – The Profile, е повече от успешна. Моята скромна лична медия пък ми осмисля ежедневието. Но не е ли по-трудно, когато журналистите се спасяваме поединично?
– През последните няколко години сме свидетели на възхода на независимия автор. Видяхме разпокъсването на медиите, а сега ще станем свидетели на ново обединение, което вече ще е на медийни компании, насочени към човека.
Нека дам един пример от САЩ. Когато Бари Вайс напусна „Ню Йорк Таймс“, тя пишеше статии за информационен бюлетин, който създаваше сама. След това започна да наема други журналисти под шапката на своята компания “The Free Press“. Сега хората могат да се абонират за бюлетина, но и за различните му гласове. И ясно се вижда, че повече се оценява отделният автор, а не организацията. Повече хора ще разберат коя е Бари Вайс, а не какво е “The Free Press“.
– Какво би посъветвала днешните млади хора, които мечтаят да се занимават с журналистика?
– Да действате с логика, а не с емоции. Журналистиката има изключително важно място в обществото, но не е за хора, които лесно се обиждат. Трябва да умеете да запазите спокойствие в напрегнати моменти. Да задавате въпроси, които могат да накарат някого да се почувства неудобно. И да сте готови да промените мнението си, когато фактите говорят.
– Липсва ли ти нещо от България? Кои са любимите ти места и изживявания тук?
– С изключение на родителите ми, цялото ми семейство все още е в България. Родена съм в София, но имам невероятни спомени от времето, прекарано с баба и дядо в Петрич и Благоевград. Невероятно място, много съм благодарна, че прекарах там първите 8 години от живота си.
Сега се опитваме да идваме всяка година с децата ми. Едно от преживяванията, които никога няма да забравя, е първата разходка из София с дъщеря ми, която се казва София.
България е прекрасна страна с прекрасни хора и аз съм много горда, че съм българка.