Българският литературен Банкси

ное. 19, 2024 | Срещи

Българският литературен Банкси

19 ноември 2024 | Срещи

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.

Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.

Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.

Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.

Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.


 

– Много уважаван от мен приятел от литературните среди ми даде идеята да разкажа историята ти, като, разбира се, запазим анонимността ти. Той те нарече „най-опасният литературен терорист“. Как ти звучи тази оценка?

– Не знам дали съм най-опасният, засега не мога да кажа, че съм постигнал нещо грандиозно. Не съм спечелил литературен конкурс с някакъв трик, но пък имам немалко публикации в различни издания с фалшиви самоличности.

С поезия се занимавах дълго време с истинското си име. Имам участия, награди, тази сфера не ми е чужда. Запознат съм основно и с конкурсите, и с поетическите общности. Познавам се с хора от тези среди. Така че този експеримент започна съвсем целенасочено, планирано, единствено целта му се изменяше от време на време.

Виждайки какво се случва, как стоят нещата в тази сфера,

тръгнах с идеята да разкритикувам, да изоблича, да се подиграя дори, исках да видя докъде може да стигне това.

Първоначално започнах с публикации. Имам и няколко участия в различни конкурси, от които обаче не излезе нищо.

 

Литературен Банкси

Изображенията са илюстративни, създадени от MidJourney

 

– Преди колко време започна?

– Преди две-три години. Конкурсите дойдоха по-късно, акцентът ми беше върху онлайн изданията, свързани с поезия. Целта ми първоначално беше експериментаторска. От друга страна, исках да покажа истинското лице на тези общности.

Всеки път подхождах различно. Още първият ми опит беше успешен и се превърна в публикация! Той се състоеше в следното: без да имам вдъхновение или някаква конкретна идея, сядам и създавам няколко стихотворения, в които не влагам почти никаква мисъл.

Просто виждам до мен щора, радиатор и създавам от това кратко стихотворение, което няма художествени достойнства.

Така написах няколко, изпратих ги и… веднага ги публикуваха. Нещо повече, един и същи подход проработи при две много различни общности.

Приемах нещата по-скоро емоционално, бях учуден, възмутен от това какво се публикува в интернет. Как в днешно време всеки е поет, всеки си има страница, има общности, които публикуват сами себе си и подкрепят членовете си, но само на вътрешно ниво.

Идеята ми беше точно да покажа, че нещо куца. И определено според мен се получи. Но резултатът не беше оповестен публично.

 

– Защо? Ако не го покажеш, как в крайна сметка ще стане ясно, че нещо с критериите не е наред?

– Първоначално замисълът беше грандиозен. Исках да си направя поредица от експерименти и след това под някаква форма да публикувам резултатите, пак под псевдоним. Да излезе статия, в която казвам: „Ето, този човек съм аз, публикувах“. Идеята беше съвсем целенасочено да използвам тези фалшиви самоличности, тези мистификации, да публикувам, да навляза в тези общности и да ги компрометирам отвътре.

Да има няколко фалшиви поети, които да действат в полето на литературата, след това да измисля критик, който да ги анализира, после автор на статия, който да представи цялата картина…

Беше емоционално, на моменти малко пресилено. Но се получи. Впоследствие, освен случайните асоциации и наглед безсмислените конструкции, започнах да експериментирам. Опитах с ChatGPT, създавах стихотворения на английски, които след това преминаха през Google Translate, а моята роля беше единствено да пооправям някакви особености в превода.

Опитвал съм и колективно творчество. Събираме се група приятели, един от нас казва произволна дума, следващият чисто асоциативно измисля друга и така се нарежда някаква творба, която в същността си е безсмислена, безидейна. Но сме си правили такива експерименти и в крайна сметка

тези издания, тези общности харесваха творбите.

 

Литературен Банкси

 

Повечето публикации не са създадени с помощта на ИИ. Принципът беше да изчета значителна част от творчеството на конкретната общност и да се опитам да имитирам. Така, дори когато не беше ИИ, принципът беше подобен – виждам каква е схемата, какъв е моделът и в момента, в който седна, имитирам този модел, създавам нещо много близко до това, което правят, и те го харесват.

Моментите, в които не се получаваше – не са публикували дадени стихотворения или не съм печелил даден конкурс, мога да обясня с пресилването на нещата (понякога сме преминавали в откровена гавра, което може би се е забелязвало). Или с неуцелването на конкретното жури. При различните конкурси, естествено, всяко жури има определени изисквания, отдава предпочитания на определен модел. Ако не уцелим този модел, няма как да се класираме. Да кажем, в един конкурс се насърчава писането в класически стих, в друг това е абсолютно грешен подход, там се насърчава свободният стих, експерименталното, авангардно писане. В моментите, когато не се е получавало, мисля, че това е било фактор – че не съм взел под внимание изискванията на журито, не съм прочел творби, които са били награждавани предишна година. Този модел не е проработвал, тъй като не съм успявал да имитирам добре.

После премина тази емоционална вълна, желанието да изоблича, да компрометирам. Започнах да се замислям върху други въпроси. Вече бях планирал всичко, бях подготвил хора, чиито лица да използвам при бъдещи литературни четения и участия. Но в един момент преосмислих целите си. Може би ми омръзна, може би не видях особен смисъл в това, изникнаха други въпроси –

дори да успея, дори да излезе тази бъдеща статия, която ще покаже целия процес, която ще изобличава, ще обвинява, всъщност какво ще постигна с това?

Общностите са достатъчно затворени в себе си, те имат много тесен кръг читатели, за литературните конкурси също може да се каже, че са малки общности, в тях често участват и се награждават едни и същи хора. И общо взето се търси един и същи тип поезия.

Тоест, дори да успеех, аз едва ли можех да предизвикам една по-голяма дискусия, която да доведе до нещо смислено.

 

– А е крайно време точно това да се случи. Защото въпросите вече са прекалено големи, заравянето на главата в пясъка е опасно и за истински талантливите поети, каквито без съмнение има. Затова и аз направих експеримента си, затова и ще продължавам тази дискусия.

– Това, което ме притеснява в случая, е точно тази затвореност. Тези въпроси не се обсъждат в рамките на някакво публично, по-открито пространство. Всичко остава затворено в общностите.

Другото, което лека-полека започна да ме отказва от тези планове, е, че все пак в тези общности от време на време откривах смислени неща,

текстове с високи художествени достойнства, автори, които според мен са наистина талантливи. За разлика от голяма част от останалите, които просто търсят изява.

Това е друг проблем – ако не си част от тези общности, ако не участваш в тези конкурси, не виждам къде можеш да се изявиш, как може да стигнеш до широк кръг читатели. Колкото и да критикувах тези общности, в една от тях открих един поет например, за когото не бях чувал преди, а смятам, че е наистина талантлив. С компрометирането на общността, към която принадлежи, нямаше ли да се очерни и неговото име? Така че, от една страна, да изобличиш, да покажеш колко са неталантливи, колко са посредствени всички тези хора, може би не беше най-добрият подход, защото покрай посредствените се намират и талантливи.

 

Литературен Банкси

 

– Така е. Какво правиш, ако си талантлив? Ако не участваш в конкурси, не си част от списанията, не издаваш стихосбирки… Обаче днес всеки може просто да пише онлайн.

– Издаването на стихосбирка в днешно време наистина не е особено събитие и върховно постижение, защото отново, за да те чуят, за да присъстват хора на представянето, трябва да си част от някаква общност, да има кой да организира събитието, да покани хора.

Да издадеш стихосбирка преди години, в една друга ситуация, е било наистина постижение за един млад поет, а сега и това се обезценява,

тъй като разпространението на поезията ти отново зависи от твоята популярност, от общността, към която принадлежиш. Не можеш да се справиш сам, освен ако не си изключително талантлив и поезията ти няма нужда от представяне.

 

– Има ли изобщо такива автори днес? Без да съм близо до тези общности, не се сещам. Как продължи нататък?

– Вярвам, че има такива автори и читатели, които все още ги търсят. През последната година опитах нещо различно – да публикувам в по-сериозни издания, но отново под псевдоним и като експериментирам. Реших да пробвам нови неща, да видя как ще се приеме поезията ми. Другата дейност замразих временно, може би точно заради това чувство за безсмислие.

До момента, в който не стигна до някаква концепция, до ясна идея как наистина това може да помогне, как може да е полезно. Може би няма да публикувам до този момент.

Успях да постигна голяма част от това, което исках в началото.

Публикуваха ме, харесваха ме, споделяха ме във фейсбук заедно с много насърчаващи коментари, което за мен беше абсурдно, но също и достатъчно само по себе си.

Получих своето удовлетворение още след първите публикации и си казах: „Да, ето, щом публикуват това, щом го харесват, значи наистина те нямат стойностни критерии, нямат смислена концепция за това какво е качествена поезия. Какво повече искам?“.

 

– Но какви са твоите критерии, на базата на какво оценяваш поезията? Имаш ли професионално отношение към нея, или само субективно?

– Със сигурност не съм най-компетентният критик и най-добрият съдник. Но имам отношение към сферата на филологията и литературата, мога да кажа, че гледам нещата и от професионална гледна точка.

Естествено, ако говорим за изкуство и конкретно за литература, не можем да пренебрегнем субективния фактор. Но когато анализираме, когато се опитваме да отсеем качествената поезия от некачествената, колкото и условни да са тези понятия, винаги има някакви обективни критерии. Говорим все пак за наука.

Литературознанието е наука, която има много стабилни основи, достатъчно добър понятиен апарат и критерии за това кое е стойностно в художествено отношение.

Винаги има субективизъм, няма как да избягаме от това, но в рамките на науката за литературата и на литературната критика можем да търсим критериите си за оценка. Не мисля, че всичко трябва да се разглежда на основата „харесва ми или не ми харесва“, напоследък според мен липсва критическият поглед.

 

Литературен Банкси

 

– Определено и аз мисля така. И не само в поезията, във всяко изкуство.

– Авторите са прекалено чувствителни, трудно приемат критика отвън, а вътре в самите общности съм склонен да вярвам, че преобладават насърченията и похвалите.

 

– Доказват го и твоите експерименти.

– Моите критерии може би не са толкова солидни, и аз съм подхождал повече или по-малко субективно, особено в началото, но се старая в преценката си да изчиствам отношението си към поезията от личните си впечатления от поета.

Доколко съм успял, не знам. Това е едната от причините, поради които спрях – когато усетих, че нещата преминават на личностно ниво, че започвам да ги преценявам и като хора, а не само като автори. Че нещата са по-емоционални, отколкото трябва, че губя обективната нишка, тогава спрях за доста време.

Не съм чак толкова близък с тези хора, познавам се с някои, но дотам. Не са ме възпрепятствали по някакъв начин, не са ме критикували. Нямам сметки за уреждане на нивото на личните отношения.

Но съм се чувствал почти лично засегнат поради участието ми в определени конкурси.

В момента, в който не съм отличен, с интерес се опитвам да преценя какво е било наградено…

 

– Аз не следя нещата толкова отблизо, но определено често излизат примери на наградени творби, които и аз смятам за посредствени. Не е важно обаче аз какво мисля, затова си направих експеримента, нека проверим какво ще види журито. Без да искам, имаше не само едно, а две журита. Които не просто не различиха генерираните от изкуствен интелект стихове, а в 2 от 2 случая ги наредиха сред най-добрите. Поканих хора от журита победители, поканих много поети и хора с отношение да се включат в разговора. Мисля, че имаме много сериозен повод за замисляне. Засега малцина ми отговарят. Защо е така според теб?

– Това е един от проблемите, които трябва да се поставят. В конкурсите, без да оспорвам компетентността на хората, които са част от журито (имаме утвърдени имена на литературоведи, писатели, поети и т.н.), все пак явно нещо куца.

Това ме е разочаровало, това ме е обезсърчавало да участвам в конкурси. Точно това, за което говорим. Наградените творби. Аз съм си задал въпроса защо го правя. Каква е дълбоката цел, дълбокият смисъл на експеримента ми? Ние искаме все пак качествени творби, качествена съвременна поезия. Искаме това да има значение, да се говори за това, да се обсъжда. Дори да е в рамките на един спор.

Да го има този дух, който е бил характерен за други времена, в които литературата, поезията е значила нещо. Фигурата на писателя, на поета е значила много повече.

Най-малкото, като читатели, на нас това ни липсва – да очакваме с нетърпение да излезе нечия стихосбирка. Да очакваме с нетърпение публикацията на нашия любим поет в някое издание.

Не толкова аз като автор искам критериите да са по-високи, за да може моята поезия да спечели конкурса. Много далеч съм от тази мисъл и отдавна за мен не представлява интерес наградата в някакъв литературен конкурс.

За мен е по-важно и по-ценно да чета, да потребявам качествена литература и тя да има дори някакво обществено значение.

А не тази литература да е регионална, локална, затворена в границите на общност от 20 души.

 

Литературен Банкси

 

– Но ако ИИ вече пише много добре, има ли смисъл ние да продължаваме?

– Тук идва и друг въпрос. Дали наистина пише добре?

 

– Как да го проверим, ако не да пуснем произведенията му на доказани журита от специалисти?

– ИИ все пак имитира. Даваме му някакви данни, които представляват определен тип поезия, определен тип писане и по-скоро според мен неговата роля е да имитира модела, който се харесва.

По-големият проблем е кой определя какъв е моделът, който се харесва.

Кой определя стандартите, кой определя модата?

 

– Може би вече нямаме нужда от поезия, вижда се този залез на явлението да чакаш любимият ти поет да издаде нова стихосбирка, не е само българско явление.

– Аз съм по-скоро скептичен към тази трактовка.

Това чувство за изчерпване вероятно не е от днес и във всяка епоха всеки един автор може би се е питал: „Аз мога ли да дам нещо ново, мога ли да направя нещо различно?“.

Представите за поезия, за изкуство се променят, затова имаме различни направления, които се сменят или съществуват успоредно, различни модели, които се връщат.

Изкуството винаги намира начин да се обнови, да стигне до хората.

Не мисля, че сме стигнали дотам да се обезсмисли поезията, да се обезсмисли творчеството.

Просто това е симптом за нещо, може би не можем съвсем да го дефинираме, но според мен логиката е такава. Изкуственият интелект е добър и дори по-добър в това от хората, защото копира това, което се харесва, което е актуално.

 

– Не непременно. Чрез заданието си ти можеш да се намесиш и да промениш посоката. Тогава става съвместно творчество.

– Но остава въпросът дали и доколко създаденото от ИИ е истинско творчество. Все пак според мен няма разлика между това, което той прави, и алгоритъма, който много реални автори следват. Те наблюдават тенденциите, виждат какъв е основният модел и по някакъв начин, ако го изимитират достатъчно добре, печелят конкурса. И това според мен е по-основен проблем. Не съм го разрешил за себе си.

Как това може да се поправи? Как конкурсите могат да се превърнат в нещо, което има национално значение? Идеята на конкурсите би трябвало да е такава – как един автор, който е талантлив, но неизвестен, може да стигне до публиката. Според мен това би трябвало да е целта им. Да открият някого, който е различен, оригинален, а не повтарящ модела.

Ако това не може да стане, не виждам особен смисъл в конкурсите в настоящия им формат. Не че не трябва да съществуват, но може би е необходимо да се преосмисли тяхната концепция.

 

Литературен Банкси

 

– А тук имаме нещо повече, аз си го наричам слона в стаята. Имаме два конкурса, участват 150 автори, двама от тях (поне) с генерирани стихове. И двамата попадат в избраните топ 10. Може би някой от другите 130 автори догодина ще участва с нещо генерирано? Но, за разлика от мен, няма да си признае, защото вече е абсолютно недоказуемо кой текст е генериран.

– Говореха, че ще въведат декларация за авторство, но това нищо не решава, то е дупка в морето.

Тези ситуации поставят много въпроси. Според мен това все пак е някакво начало. Не ни дават отговори. Аз също не стигнах до отговор и затова спрях. Защото си казах: „Какво от това?“. Аз нищо не влагам в това стихотворение, то все пак се харесва и се приема като стойностно. Като творба с някакви художествени качества. И какво от това?

 

– Може би трябва да се върнем към позицията да пишем не за да спечелим конкурс, а защото ни е вътрешна необходимост.

– Това е един вариант – да се откажем от външните фактори. Да се откажем от славата, наградите, вниманието на хората. Но това пак е някакъв индивидуален избор. Да пиша повече за себе си и по-малко за други или друго.

Въобще поезията, изкуството не целят да направят автора си известен.

Имаме много примери с автори, които приживе нямат почти никаква или никаква популярност, а са преоткрити след смъртта си.

Ако имам вътрешна потребност да пиша, ако това ми помага да се изразя, да се разбера и като вторичен ефект ме направи популярен, ако по този начин стигна до други хора и помогна на тях малко повече да разберат себе си, да се откъснат от ежедневното и т.н. (всички тези функции на изкуството), има смисъл в това. Но тук отново опираме до личния избор.

Ако преследвам външното, бляскавото, стихосбирката, която ще ми донесе (надали доходи, но вероятно) внимание, известност, оттам нататък и някакви други придобивки, нещата са изначално сбъркани. Вече можем съвсем свободно да използваме изкуствен интелект, без да изпитваме някакви угризения. Защото…

 

– …и да не го използваме, би било същото.

– Все пак предполагам, че съществуват софтуери, които улавят кога е използван ИИ…

 

– Уви, за текста тази битка приключи. Вече не можем да имаме такова решение.

– Въпросът е, че за хората, които участват, за хората, които печелят такива конкурси, те не са безсмислени. Ако тръгнеш с идеята да си победител в конкурс, нищо друго няма значение. Дали някой друг ти е написал стихотворението, дали си бил ти, но си взел идеята от друг, дали имитираш някой автор, или ИИ ти го е написал, е едно и също.

Понякога е трудно доказуемо, понякога е очевидно. Но направиш ли го, ти си изгубил за себе си смисъла в изкуството.

Отново говорим за субективно виждане, за лично решение. Аз го правя, защото има смисъл за мен.

А смисълът в тези истории е да се предизвика тази дискусия и да видим какво ще излезе от нея.

Ако повече хора са въвлечени в дискусията, ако тя стигне до повече автори, до повече хора, които искат да публикуват, да участват в тези конкурси, може би в някакъв момент нещо ще се промени и в личното им възприятие.

 

– Именно, дискусията, това опитвам да направя. Затова го има и целия този сайт с вече над 400 дигитални истории, които събирам само в свободното си време. Но важно е и самите журита как подхождат към всичко това.

– Пожелавам успех на членовете на бъдещите журита. Аз не мога да дам готов отговор. Със сигурност това, което правим, е една стъпка към отговора. Във всеки случай, не мисля, че поезията се е изчерпала.

Не мисля, че изкуството се е обезсмислило и че изкуственият интелект вече може да се справя много по-добре в тази област.

Да, той е полезен в определени сфери, но според мен използването му в изкуството, в създаването на една творба е проблематично.

Това е друга дискусия…

 

– И ще я продължим! Но докога ще е жива поезията? Кога ще разберем, че се е изчерпала?

– Ще цитирам думите, с които Сартр завършва текста си „Какво е литературата?“:

…светът може да мине и без литературата. Но по тая логика може да мине и без човека, нали?.

Изкуството, литературата не може да се разглежда отделно от човека. Въпреки че хуманитаристиката вероятно изживява някакъв кризисен период, вярвам, че ние ще имаме нужда от науката за човека, както и от поезията, докато се нуждаем от самия човек и от човешкото.

 

– Аз също. Благодаря ти от сърце, че се съгласи да разкажем тази поучителна история!

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист и писател. Още за мен – тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

Днешният гост няма нужда от представяне, дори първото му име е достатъчно, за да привлече внимание. Китодар Тодоров е популярен артист, телевизионен водещ. Но също и герой от мемове, опитен геймър,...

повече информация
Останете любопитни!

Останете любопитни!

Кой е родният град на Яворов? Свищов. Изхалюцинирал го е изкуственият интелект, доста некадърно, ще предположите. Само че не беше той, казах го аз, участвайки в телевизионно предаване в праймтайма...

повече информация
Васил Анастасов. VR среща взаимоучителната метода

Васил Анастасов. VR среща взаимоучителната метода

Той е на 21, а вече е помогнал на повече от 200 деца да направят първите си стъпки в професионално поприще, което може да се превърне в успешна кариера. Днес Васил Анастасов се е заел с още една...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

Днешният гост няма нужда от представяне, дори първото му име е достатъчно, за да привлече внимание.
Китодар Тодоров е популярен артист, телевизионен водещ. Но също и герой от мемове, опитен геймър, който кани гости, за да играят онлайн, докато си говорят за живота…
Дали ще се получи забавен разговор? Или по-скоро ще ни даде поводи да се замислим…? За днешното ни място в света на технологиите, за компютърните игри като начин на живот. За трудния баланс и големите въпроси.
А как ли се раждат мемовете с Китодар, които забавляват всички ни и стават толкова популярни онлайн?
„Цялата ни съвременна цивилизация е построена на някакви машинки, от които сме зависими, и това е много тъпо. Един истински свободен човек не би трябвало да смята телефона за нещо изключително важно, нито компютъра. Това го губим с времето, защото усещането е, че ни дават всичко. Че технологиите ни дават свобода, а не е така. Напротив, те ни създават повече зависимости.“
Очаква ни неочакван разговор!

повече информация
„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

Как технологиите промениха бременността и раждането? С какво облекчиха и как – парадоксално, в други посоки създадоха проблеми за начина, по който идваме на бял свят?
Евгения Маркова се свърза с мен заради поредицата „Дигитални деца“ с предложението да поговорим за този аспект от връзката на технологиите с родителството. Тя живее в Германия и макар че дълги години е работила в сферата на маркетинга и разработката на софтуер, днес основното ѝ занимание е на дула. Особено популярно на запад, това е попрището на жени, които не са медицински специалисти, но помагат с информация, съвети, практическа и емоционална подкрепа на бъдещите майки.
Кога предоверяването на технологиите може да се превърне в проблем при бременността и раждането? Защо си струва в някои посоки да се върнем към традициите и повече да слушаме тялото си, а не само медицинските показатели или чужди съвети? Време е за един важен разговор, който според мен би могъл да даде много полезни идеи за хората, които тепърва се готвят да станат родители.

повече информация
„Страх от технологии = изоставане на нацията“

„Страх от технологии = изоставане на нацията“

Елица Стоилова казва, че дигиталната грамотност би трябвало да се превърне в национална цел, ако искаме да вървим напред. „Липсата ѝ води до страх от технологиите = консерватизъм в тяхното въвеждане и използване = изоставане на нацията ни в множество посоки. Какво е бъдещето на неграмотните народи?“, написа ми тя.
Толкова е пъстър пътят на днешната ни гостенка! 11 години се занимава с журналистика. После се насочва към туризма, за да стане… управител на хотел на Марианските острови в Тихия океан. Докато накрая акостира в ИТ света. Разбира, че голяма част от задачите в туризма успешно могат да се изпълняват от алгоритми, тъй като са повторяеми. Така създава чатбот платформата UMNI, много преди друг един чатбот да привлече погледите на света към това колко е напреднал изкуственият интелект.
Но как така… тя е толкова оптимистично настроена за пътя напред? Гостенката ни смята, че ако правилно изиграем картите си, ИИ ни води към едно прекрасно бъдеще. От какво зависи дали ще изиграем картите си както трябва? И защо понякога си струва дори да изоставиш едно от най-райските кътчета на планетата, преследвайки мечтите? Търсим важни и неочаквани отговори в следващите редове.

повече информация

Най-новите:

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

Днешният гост няма нужда от представяне, дори първото му име е достатъчно, за да привлече внимание.
Китодар Тодоров е популярен артист, телевизионен водещ. Но също и герой от мемове, опитен геймър, който кани гости, за да играят онлайн, докато си говорят за живота…
Дали ще се получи забавен разговор? Или по-скоро ще ни даде поводи да се замислим…? За днешното ни място в света на технологиите, за компютърните игри като начин на живот. За трудния баланс и големите въпроси.
А как ли се раждат мемовете с Китодар, които забавляват всички ни и стават толкова популярни онлайн?
„Цялата ни съвременна цивилизация е построена на някакви машинки, от които сме зависими, и това е много тъпо. Един истински свободен човек не би трябвало да смята телефона за нещо изключително важно, нито компютъра. Това го губим с времето, защото усещането е, че ни дават всичко. Че технологиите ни дават свобода, а не е така. Напротив, те ни създават повече зависимости.“
Очаква ни неочакван разговор!

повече информация
Останете любопитни!

Останете любопитни!

Кой е родният град на Яворов? Свищов.
Изхалюцинирал го е изкуственият интелект, доста некадърно, ще предположите. Само че не беше той, казах го аз, участвайки в телевизионно предаване в праймтайма на най-старата българска телевизия. Бих предположил, че е по-вероятно да не позная собственото си име, а не родното място на един от хората, чиято история ме вълнува цял живот. Обаче го сбърках и скоро няма да ходя в Чирпан.
Знанието не е даденост. Любопитството не идва само, а иска усилие.
Има ли обаче смисъл да помним къде е роден Яворов във времената, когато можем да го проверим за части от секундата?
Щеше ли да пише различни стихове, ако беше от Свищов?
Ще знаят ли следващите поколения къде е роден, как е писал? От какво се е вълнувал, къде и как е срещнал любовта?
Ако решите, питайте ChatGPT. Или Конституционния съд.
А моят личен отговор гласи: днес е по-важно отвсякога да останем любопитни!

повече информация
Дженсън Хуанг. Магьосникът на NVIDIA

Дженсън Хуанг. Магьосникът на NVIDIA

Той е една от големите звезди на днешния ден. С 30-годишна упоритост гради компанията, която се превърна в най-скъпо оценената за всички времена. Когато дойде време да представи поредния иновативен чип, той се превръща в маркетингова икона.
Дженсън Хуанг грабва коженото яке, излиза пред уютната за него светлина на прожекторите и шоуто започва.
Мъдростта на изтока среща лустрото на запада. Един от най-богатите американци, единствен в списъка, който е роден в Китай (…в известен смисъл). Историята му идва, за да покаже, че и днес силните личности имат значение. Струва си да извървим заедно прелюбопитния му път, а и да чуем вижданията му за бъдещето, в което всички ние ще живеем.

повече информация
Иван Попов, който улови бъдещето

Иван Попов, който улови бъдещето

„Мирогледът на човек зависи съществено от неговия информационен метаболизъм.“
„Човек за човека е бот. А бот за бота е човек. Но що за човек е ботът? И що за бот е човекът?“
Иван Попов е майстор на силогизмите и не само. Той е писател, оставил ни малко на брой произведения от началото на новото хилядолетие. Макар приживе да има само един издаден роман, при това в малък тираж, той си остава митично име.
Защото по неповторим начин представя бъдещето. Улавя тенденциите, събира искриците познание, които рисуват пъстрата картина на технологичния утрешен ден. Успява да срещне науката и литературата, които рамо до рамо да търсят човешкото и надчовешкото, да улавят тенденции.
Посланията на Иван Попов са силни, вълнуващи, замислящи днес, повече от всякога. Благодаря от сърце на Николай Генов, който привлече вниманието ми към този забележителен писател, прогностик, журналист, учен. Според мен е важно думите и името му да стигнат до повече хора. Ще се радвам на всякаква подкрепа – разкази на хора, които са го познавали, помощ за популяризиране на творчеството му или просто добри идеи. Пишете ми!

повече информация
Бил Гейтс и Философският камък

Бил Гейтс и Философският камък

Представяте ли си основателя на „Майкрософт“ като крадец на време? Как катеренето на високи планински върхове предопределя най-големите му успехи в софтуерния свят? Защо мечтата да победи баба си на карти е сред основните идеи, превърнали го в най-богатия човек на планетата?
Надали някой би обвинил Бил Гейтс, че притежава уменията на блестящ белетрист, обаче историите, които ни разказва един от най-важните (харесвани или не) хора на нашето време определено са впечатляващи. Избрах да ви разкажа 8 от тях…

повече информация
Васил Анастасов. VR среща взаимоучителната метода

Васил Анастасов. VR среща взаимоучителната метода

Той е на 21, а вече е помогнал на повече от 200 деца да направят първите си стъпки в професионално поприще, което може да се превърне в успешна кариера.
Днес Васил Анастасов се е заел с още една кауза. С помощта на модерните технологии да направи българските музеи по-атрактивни, привлекателни за младите. В началото сам извървява пътя към магията не миналото, за да разбере смисъла и важността на експонатите, които иначе се крият зад неразбираеми витрини с неатрактивни табели.
Хайде, нека потърсим заедно съкровище! Да опитаме да намерим важните пътеки сред обраслата поляна. За това как да превърнем музеите в магнетични места за младите. Къде се крият любопитството и желанието да споделяш знание, да помагаш. За историите на фона на най-модерните технологии в разработването на компютърни игри и системи с добавена и виртуална реалност. Запретвайте ръкави, чака ни приключение!

повече информация
Share This