Един забележителен майстор дълго търси своя начин да остави погледа си върху фотографската хартия и накрая го намира. Покрива с емулсия своите голи героини и ги „отпечатва“ директно върху фотохартията. Както пишат по-късно, „той е едновременно създател и участник в собствените си творби“.

Нестандартният му подход и фотографските му картини, които стават известни като „архетипи“, владеят своето време. А после уж изчезват, точно както е присъщо за архетипите.

Днес няма да намерите почти нищо за него в безкрайния интернет. Такор Кюрдян си отива преди четвърт век, само на 51. За да дойде днес времето да се преродят самобитните му произведения, изровени от паметта на времето и пъстрата история на българската фотография от един млад историк.

Време е за една черно-бяла дигитална история, която събира съдбите на трима мъже в едно приятелство отвъд времето.

Продава кестени
под кестените на Париж
летящия холандец.
Одисей не се завръща във Итака.

Такор Кюрдян е забележителен фотограф от поколението, което ще се помни, докато някой се интересува от смисъла на уловеното в образи. Което пред 90-те върви по света със своята самобитност, за да се разказват историите му от следващите.

Силвио Томов е млад историк, увлечен от миналото на фотографията. Малко след като той идва на този свят, фотографът, чиято история днес усеща, че е призван да разкаже, си отива от този свят.

Впечатлили са ви стиховете малко по-горе? Те (и всички, които следват) са на Иван Пейчев, позабравен български поет и приятел на Такор Кюрдян, чиито думи носят същата магия на времето и също улавят архетипите.

Не докосвайте
самотата.
Самотата е моя.
Единствена моя
и нежна,
и страшна
самотност.

„Какво нещо е времето – когато героят на настоящия разказ си е отишъл от този свят, аз съм бил на една година. Трудно е да се състави фотографска или каквато и да е друга история от фрагменти, но все пак си заслужава да се правят опити“, смята Силвио Томов. „Навярно за мнозина творчеството му остава странно и неразбираемо – във времето когато е създадено, но и сега“. Именно това привлича младежа към историята му и я прави толкова интересна.

Силвио попада случайно на името на Такор, докато се учи на фотография. Става му любопитно защо за него може да се открие толкова малко информация и се заравя да запълни празнината. Среща се със съвременници и роднини, вече е готов с подробна публикация, която предстои да бъде показана в специализирания печат.

В редицата от майстори на своето поколение като Йордан Йорданов – Юри, Гаро Кешишян, Станка Цонкова-Уша и Георги Нейков, Такор Кюрдян със сигурност днес е най-малко познатото име. Макар че се откроява със самобитност, която и днес прави разпознаваеми (и неразбираеми) неговите прословути „архетипи“.

Такор Кюрдян и Станка Цонкова-Уша, снимка: Бранимир Каранович, Варна, 1990 г.

Обезателно идва голямото
сиво разсъмване.
Обезателно идвам,
обезателно сив
и самотен при теб.

Роден в Русе на 1 февруари 1946 г., както много от останалите в списъка, Такор завършва Техникума по полиграфия и фотография в София. Като ученик е саможив и много контактен, макар и дребен на ръст, винаги е в центъра на компанията.

После неочаквано решава рязко да смени посоката. Завършва зъботехника, но фотографията отново го вика при себе си и не работи дори ден по специалността си. Търси различни занимания, за да се издържа като фотограф, но същевременно и за да му остава време да работи по свои проекти, да твори и експериментира.

Както казва за него и колегите му Катерина Гаджева, те са „особена порода хора, която можеше да живее без пари, само с изкуство“.

Архетипи, личен архив Виолета Кюрдян

Такор работи като фотограф в Народния театър, Националния балет, Софийската опера. Дълго време снима на свободна практика, сменя няколко ателиета, последното от които е на столичната улица „Гогол“. Често студиото му е и дом, където приютява много котки с библейски и арменски имена.

В края на 70-те се появява прословутата му поредица, станала популярна като „архетипите“. Смело може да се каже, че Такор Кюрдян създава своя собствена „технология“ за фотографии, които повече приличат на абстрактни, футуристични картини.

Сбогувам се
със всички остри
хребети.
Сбогувам се
със всички ветрове,
горите есенни
изкоренили.

„Работите му са едновременно лични и анонимни“, казва Силвио Томов. „Всеки отпечатък е уникален и не може да бъде повторен. В тях човешките лица не присъстват, много рядко се забелязват само техните очертания. Същевременно това са идентичности на хора, чиито образи са запечатани върху огромните рула фотохартия завинаги. Формите са бегло загатнати, човешкото въображение допълва и дорисува останалото. Всеки може да види това, което търси“.

Снимките се „случват“ на момента, пред очите на фотографа и на моделите. В случая дори може да се поспори дали става дума точно за снимане.

„Архетипите“ са създавани в едно от халетата на завода за фотохартия „Фохар“, където Такор работи в края на живота си. Именно оттам взема големите рула, върху които се експонират голите тела. Произведенията са мащабни – дълги са до 10 метра.

„Мнозина смятат, че ефектът идва от това, че телата на фотомоделите са увити във фотохартия, но това не е вярно – моделите са намазани с проявител и лягат директно върху големите платна. Експонацията става на светло в конкретния момент, а след това се поставя фиксаж, така че снимката да се запази в този вид“, разказва Силвио.

Аз те очаквам
да се върнеш
по улици,
създали
самотност и очакване.

Тук можем да дадем думата на самия Такор Кюрдян в едно от малкото му запазени интервюта. „Ежедневно снимах скулптурите на Галин Малакчиев. Говореше се за Кристо, че опаковал и жени. Аз също исках да го направя, но по фотографски път, да имам нейните проекции, да я имам триизмерна. Тя е намокрена, опакована в много тънка хартия, осветена на тъмно, проявена, фиксирана. Така постепенно започнах да правя някакви опити. Първите бяха ужасно абстрактни, нищо не си личеше, но после нещата започнаха да се получават“.

Създаване на архетипите, сп. „Фото“, 1995 г.

Според него става дума и за интересен парадокс. „Това е суперреализъм, но въпреки това, ако платното виси в твоята стая, няма да се сетиш, че това е жена ти.“

В друго интервю, от 1995 г., той разказва защо е избрал странния подход. „Исках да изразя нежността си, любовта си към едно великолепно женско тяло. Искал съм да запазя спомена от един момент. Мислех си, че не снимам това, което съм видял, а това, което ще видя. Това е спомен в бъдещето. Възхищавах се от дивия езически танц, от нестинарките. Това беше в съзнанието ми, когато правех отпечатъците. В изкуството има нещо божествено…“

„Очевидно не става въпрос просто за полагане на голи тела“, казва Силвио Томов. „А за философия – житейска и творческа, добре премислена и изживяна. Думите идват право от сърцето, те са неподправени и емоционални. Този начин на себеизразяване не е измислен от Такор, но му пасва най-добре и става негов визуален почерк“.

Капитане, самотен е
корабът
и нима само ти още
не знаеш,
нима само ти не узна
отдавна на всички известното –
екипажът е мъртъв.

Такор остава известен с тези си нестандартни снимки, макар че, както разказва дъщеря му Виолета – цял живот той създава и класически кадри, винаги и навсякъде носи фотоапарата си.

Всички негови събеседници си спомнят Такор като всеобхватна личност, ерудит, харизматичен образ. Неслучайно сред близките му приятели личи не само поетът Иван Пейчев, но и много други майстори на словото и обектива от неговото време.

Фотографът постига сериозно признание в началото на 90-те, когато западните галерии се отварят за самобитните български автори. Показва произведенията си в Париж и Хюстън, днес творбите му са част от частни колекции, пръснати по света.

През целия си живот Такор се увлича от технологиите и се старае да е в крак с времето. Амбициран е да си купи дигитален апарат и компютър, но това така и не се случва, защото внезапно си отива, покосен от инсулт, през 1997 г.

„Живя само 51 години, но наситено, пълноценно и на бързи обороти“, спомня си дъщеря му Виолета. „Така, както някои за сто години не могат. За него нямаше понятия като „малко красота“ и „малко любов“, всичко беше: сега и веднага“.

„Влюбчив, странен, избухлив, много чувствителен, луда работа“, снима го с думи Гаро Кешишян.

И все пак, с какво той привлича вниманието на младия фотограф, заел се да популяризира историята му? „Такор Кюрдян в най-пълен смисъл въплъщава в себе си думата „творец“. При него почти невъзможно да разграничим личното от професионалното“, казва Силвио. „Той живее и гори в своето изкуство. Думите с които го описва, освен че са красиви, са и искрени и идват право от сърцето . Той съчетава на пръв поглед несъвместими неща, но остава верен на себе си“.

Интернет е чудо по много причини и една от тях е, че понякога умело крие невероятни късчета информация. Че има силата да преражда идеи, да възкресява смислени начинания и хора. Благодарение на Силвио Томов, засякъл се на Земята само за година със своя герой, ето че вече ще има и кътче, което да разказва историята на Такор Кюрдян и „архетипите“. Защото архетипите изграждат всички ни.

Не се завръща никой никъде
поради неизбежността
на нейната банална
трагика.