България е начело с най-много златни медали от международните олимпиади по лингвистика.

След 20 години история на този тип състезания отборът ни е първи. В класацията, публикувана в Уикипедия, тази година изпреварихме САЩ, зад страната ни са също отборите на Русия, Китай, Великобритания…!

Новината отекна онлайн, след като я сподели Александър Велинов – учителят, който през тези две десетилетия неизменно е близо до отбора. А през останалото време преподава и работи в софтуерната индустрия.

Но как така отборът ни се озова на първото място?

Какво представляват международните олимпиади по лингвистика и кое отличава добрите състезатели?

Как така… шеметните купони се оказват един от големите фактори за невероятния успех?

Защо днешните успешни състезатели не слушат музика, за разлика от предишните? Как, според днешния ни гост, прословутата правописна тема за пълния член… има неочаквано обяснение?

– На какво отдаваш факта, че България се озова на първо място след 20 години история на международните олимпиади по лингвистика? На добрата подготовка, на това, че имаме силни ученици, че имаме традиции?

– Комбинация е. Силни ученици според мен има навсякъде. Няма как да кажем, че ги няма в Америка или в Китай. Но

първо трябва да ги намериш, после да ги запалиш и най-накрая да ги подготвиш за международно ниво.

Така че е комбинация. Тук влизат и традициите, защото, за да запалиш децата за това състезание, трябва да има много школи. В повечето математически и в немалко езикови гимназии в България има извънкласна работа по лингвистика.

Неотдавна нашият гост се включи в благотворително издание на „Стани богат“ заедно с певицата Мария Илиева.

Имаме национални семинари, състезания. Това създава обстановка, която мотивира учителите. Заплащането не е кой знае какво, затова е важно да има и нещо друго, което да им прави кеф.

Същото е с учениците. Те оценяват възможността след това да влязат в добър университет, успехът да им послужи като препоръка.

Второто, което ги мотивира, е купонът.

Създаването на нови приятелства, пътуването.

Ние организираме много по-интересни събития, отколкото други олимпиади, на които съм присъствал. Може би това идва от факта, че моят учител – проф. Руслан Митков, имаше друго хоби – диджей.

Когато аз започнах да организирам събитията, се свързах с един негов колега, за да го поканя, а той отсече: „Вие, лингвистите, никога няма да намерите диджей в България! Взехте ни най-добрия!“.

За учителите – Руслан много добре разбираше, че е много важно да сплотиш една толкова пъстра група. Нямаш йерархия, нямаш финансов мотив, смисълът е да видиш колегите, да посещавате интересни места…

снимки: личен архив

– Теб лично с какво те спечели лингвистиката?

– Запалих се в 9-и клас в Английската гимназия в София. В един час по математика влезе моят преподавател проф. Руслан Митков и ни даде задача по лингвистика. Каза: „На когото му е интересно, правим кръжок“.

Отидохме няколко човека, някои останаха, други бързо се отказаха. После, вече като студент, реших аз да направя такъв клуб в Английската гимназия, защото междувременно Руслан беше заминал да живее във Великобритания.

През 1998 г. в България изобщо нямаше състезания. Бяха тъмни години, образованието беше съвсем западнало. Събрахме се трима учители – от София, Варна и Русе, и 2-3 години сами ходехме по състезания.

– Как се стигна до националния отбор?

– През 2003 г., в Боровец беше първата международна олимпиада, аз не съм участвал в организирането ѝ.

Скоро след това започнахме да подготвяме повече състезания, да избираме национален отбор.

Процесът не се е променил досега. Има два етапа – национално състезание и олимпиада. Събират се точките, после каним 16-те най-добри ученици на двуседмичен лагер. Накрая правим две контроли, събираме с предишните резултати и

осмината най-добри се превръщат в национален отбор на България.

В началото ръководителите на отбора бяха двамата учители с най-много класирали се ученици. Тъй като преподавах в Софийската математическа гимназия, почти всяка година бях сред тях.

След това преценихме, че ръководителят на отбора има да прави доста неща – да се регистрира държавата, езика, да се платят таксите за участие, да се търсят спонсори. В Съюза на математиците в България решихме, че трябва да има един човек, който да е мандатен ръководител на националния отбор и втори да е учителят с най-голям брой ученици. Така е до ден днешен. А аз съм избран като ръководител за трети мандат.

– Защо често става дума, че състезанията са по „математическата лингвистика“? Грешно ли е това?

– Не е правилно, те са само по лингвистика. „Математическата“ е добавена по формални причини.

Лингвистикатата е наука за езика. Говорим за нея, когато става дума не за един определен език, тогава се нарича „филология“, а за повече – за връзките между тях, за развитието им, за езиковите групи и семейства, прилики и разлики, промени.

Математическата лингвистика е само един клон, който е бил много популярен през втората половина на ХХ век. Още с първите компютри и програмни езици са се появили два големи въпроса: може ли компютърът да разбира човешкия, естествен език и умее ли да превежда.

Тук идва математическата лингвистика – дисциплина, която описва езиковите явления с математически методи.

Този модел обаче така и не проработва. Най-известният пример е от Канада през 80-те. Разработват софтуер, който превежда ограничен език, само прогнози за времето от френски на английски.

Днешните програми за превод не използват математически методи, а се крепят на невронни мрежи. Захранени са с информация и сами търсят закономерностите.

– Как изглеждат задачите?

– Всяка задача на олимпиадите се решава по пътя на логиката, не ти трябва никаква математика. Получаваш текст на непознат език, независимо дали е един по-дълъг или отделни изречения, думи и превод на познат език, в случая – български. На базата на тези преводи учениците трябва да направят изводи за някакви явления в другия език и да преведат нови изречения, за да се види, че са разбрали.

Никаква математика няма, чиста логика!

Обикновено се търсят явления, които ги няма в познат на решаващия език. Например в словенския има т. нар. двойствено число. В българския имаме само единствено и множествено, а там има дума и за два обекта от съответния тип. От това може да излезе една не особено трудна задача по лингвистика. За да го забележиш, не ти трябва никаква математика. Гледаш, мислиш, подчертаваш, систематизираш в таблица. И това е!

– Доколко сериозно се отнасят към състезанията големите държави? Аз си представям, че във всяка област, в която те са решили, биха могли да вложат повече ресурси от нас и да се окажат по-силни?

– Всяка държава се отнася различно. Големият въпрос е къде има инициатор, който да бута цялата работа. Никъде по света лингвистиката не е задължителен учебен предмет – в университетите го има, но не и в средното образование.

Въпросът е дали местните организатори ще успеят да направят добър подбор и да минат през цялата верига – да намерят, да запалят и да обучат учениците.

В САЩ това се получи заради един българин, който, за съжаление, почина преди няколко месеца – проф. Драгомир Радев.

Той направи националния им отбор, а САЩ и Канада заедно си избират отборите.

Драгомир вложи страшно много усилия, хъс, връзки, време и частичка от себе си, за да го направи. Такива хора има и по други места, но не навсякъде. Това ми е обяснението, че в Китай например няма развитие, те би трябвало да побеждават всички. Щом го правят по математика и информатика, ако изпратят същите ученици след две седмици обучение, ще ни разбият, ако не първия път, то на третия. А те участват вече доста години и не се представят добре. Може би няма достатъчно нахъсани хора…

– Въпреки всичко е изумително, че сме първи в подобно направление. Особено на фона на образователната ни система.

– Първи сме в една от класациите. Няма официално международно класиране, тази е от Уикипедия, но е вярна, ние я проверихме. Например по брой медали САЩ имат повече от нас, също ако броим медали спрямо участия. При медали спрямо население, сме първи безспорно. Зависи коя класация се гледа.

– Според мен е логично именно тази да е меродавна – в крайна сметка по този начин се класират държавите и на спортните олимпиади.

– Мен ме изуми реакцията. Когато го написах,

не бих очаквал, че ще има 7600 споделяния във фейсбук! Не съм вярвал, че е възможно.

Не знам как не са ме потърсили, за да ми предложат работа като пиар на Министерския съвет или на голяма компания.

– Може би имаме нужда да се гордеем, въпреки че напоследък патриотизмът е щекотлива тема. Наистина много малко публикации могат да съберат толкова споделяния и при това – с положителен заряд.

– Образователната ни система наистина е в окаяно състояние. Но, първо, това са ученици от математически и езикови гимназии, които, в сравнение с другата част от системата, са в пъти по добре.

И второ – проблемът е на самата идея на средното образование в България след края на социализма, в тази демокрация, в която уж живеем… Аз не виждам много демокрация, но както и да е.

Идеята на западното образование, към което се стремим, не е да подкрепя изявени ученици, а да има една стабилна основа, под която да няма много дупки.

Преди това, по време на Студената война, всяко талантливо дете беше специално развивано.

Ако се види, че има талант, самата система го подкрепяше и издигаше. Имаше какви ли не възможности, имаше изградена структура. В западния модел това го няма и причината не е лоша. И там едно по-изявено дете ще намери подкрепа, но тя идва от частния сектор. Ако разчиташ на бизнеса, нещата са по-нестабилни. Идва криза и първото, от което се режат средства, са такива инициативи.

– Да, но системата се проваля и в основната задача, която казваш – да има база. Доказателство са училищата, където всички абитуриенти изкараха кръгли двойки на матурите.

Но има и друго разделение, на децата на хуманитарни и на точните науки. Аз например трябваше да стана на 33, за да разбера, че мога и да програмирам. Правилно ли е да съществува такъв стереотип, или направление като вашето показва, че няма основание?

– Доста сложен въпрос. Разделянето на профили съществува в повечето държави и има тенденция то да става все по-рано. С идеята един ученик да изучава повече от това, което е близко до него, което му е интересно и да не си губи времето, грубо казано.

Ако свири перфектно на цигулка, може да стане Минчо Минчев и без да решава квадратни уравнения.

Дали е правилно, или не, е много сложен въпрос, защото много хора, като теб, в един момент се преориентират далеч след като са завършили.

Но има друго, в което образованието издъхва по цял свят – идеята, че учиш нещо и после 40 години го прилагаш. Така е ставало през 1900 г., когато за тези 40 години светът почти не се е променял. Сега няма нито една област, в която да е така, не говорим изобщо за айти сектора. Медицина? Ами автомобилите? След 40 години кое е останало същото? Има един компютър вътре и никой не ти дава да пипаш, пълно е с датчици. Едно време можеше да смениш сам всичко на москвича.

Цялата система на образованието трябва да се промени из основи.

– Кои са по-успешни в състезанията по лингвистика – „хуманитарните“ или „технологичните“ ученици?

– За профили не знам, но определено се открояват хората от математическите гимназии.

– Как се реализират след това състезателите? Предполагам, че всички, които са стигнали до националния отбор, нямат проблем да бъдат приети в реномирани университети.

– Приемат ги в университетите, но, поне за мен, това не е реализация. Много са различни. Доста голяма част от тях се занимават по някакъв начин с информационни технологии. Малко продължават с лингвистика, но има и такива. Профилът им с нищо не е по-различен от този на успешните ученици от математическите гимназии.

Не чак толкова голяма част заминават навън – много повече бяха през 90-те години.

– А как се промениха поколенията за тези 20 години, в които подготвяш състезателите?

– Аз съм човек, който много мрази идеята: „Ех, едно време какви ученици имаше, а тия сега какви са!“. Хайде стига!

Но наистина има разлики. Едно време бяха много по-дисциплинирани и по-послушни. Идваха на курсовете, сега идват, ако искат. Домашни – решават, ако искат. Обаче

това не означава, че не са по-будни и не се справят добре. Резултатите го показват.

Промени се и образованието.

Интересно е, че се промени и отношението им към музиката. Днес са с телефон в ръката от началните класове, никога не остават сами. Вече нямат нуждата да си пуснат музика и да я чуят задълбочено. Да няма какво друго да правят, да са с 10 касетки, които да могат да слушат.

Много по-малко пушат и пият. Преди 20 години, когато отидеш на екскурзия или състезание, първата ти работа беше да се напиеш. Вече не е така, всички политики за ограничаване на тютюнопушенето и алкохола явно имат въздействие върху младите хора.

Станаха по-сигурни в себе си, по-отворени в добрия смисъл.

Имат мнение и са готови да го защитават. И преди, разбира се, мислеха и не мълчаха. Но сега много по-често чувам това мнение и аргументите им, отколкото преди.

– С напредването на големите езикови модели ще стават ли по-ценни уменията от състезанията по лингвистика, или тези задачи вече ще се поемат от алгоритмите?

– Тед Малчев, който сега завърши, изкара сребърен медал и отива да учи в Харвард, участваше в научно изследване за софтуер, който решава такива задачи. Такъв сигурно може да се направи, друг е въпросът на кого му трябва. Тези задачи не са реално предизвикателство на науката лингвистика, а

целта им е да оценят определен начин на мислене на младите хора.

И да направиш софтуер, който го прави вместо тях, не мисля, че би имал практическо приложение.

– А ако декодираме редки или мъртви езици? В един разказ на Тед Чанг идват извънземни и най-голямото предизвикателство е за лингвистите, които трябва да декодират начина им на комуникация.

– Изкуственият интелект помага. Но дали ще може да се реши някой лингвистичен проблем с програма? Не ми се струва вероятно. Езиците се делят на два типа – за едните вече знаем всичко, за другите – почти нищо. Това са тези, които са нямали писменост, езикът умира и не компютър, а машина на времето ни трябва, за да го възстановим. Опитваме с обратни моделирания от потомствени езици, но нямаме гаранция, че сме прави и това не е наука.

Явленията в езиците не се случват по команда, те си имат правила, но не може да се приложи обратно инженерство.

Дали изкуственият интелект може да разчете някои непознати писмености? Мен ме съмнява, защото не останаха много неразчетени писмености – това са тези, за които има най-малко данни. Такъв тип технологии помага, когато имаш огромни обеми от информация.

– Накъде според теб води това, че всички започнахме да си комуникираме толкова много на английски? Че го превърнахме в глобалния лингва франка…

– Езикът е естествено явление, той не се контролира. Той се променя, развива се. Той е жив! Всички знаем как говореха нашите баби и дядовци – ние не говорим по този начин. Оставяме чуждиците, но няма да чуеш никой да казва „кому е нужно“. Ще го разбереш, ако си чел българска литература отпреди 150 години, но дотук.

Друг пример: как изчезнаха големите разлики между диалектите, между говорите в Западна и Източна България.

Нашите баби, които са пътували много по-малко, говореха по много различен начин в зависимост от мястото, където са отрасли. Това се усеща и при младите хора, има различно произнасяне на някои звуци, думи, но разликите са много по-малки.

Другият пример за това

как езикът не може да се управлява изкуствено, е пълният член. Никой и никога не е говорил така!

Софроний Врачански измисля абсолютно изкуствено правилото, че той трябва да се пише след извършителя на действието. Истината е, че в една част на България са говорили на „ът“, в друга – на „ят“, в трета – на „я“. Всяка държава има нуждата да събере диалектите си в нормиран език, затова е такава и нормата. Това се е наложило, но никой не говори по този начин! Повечето хора не успяват и да пишат така. Учениците си нямат хабер как да го прилагат и аз не им сърдя. То е толкова неестествено, чак излишно.

В историята има и други подобни случаи. Френските думи имат толкова шантав правописът – един звук се пише с 4-5 знака, защото на монасите се е плащало на буква. Така beaucoup има 8 букви и само 4 звука.

Дали е хубаво, или не? Не можем да го спрем. Езикът се развива. Има държавни норми, при нас ги задава Институтът за български език на БАН.

– Това са все важни теми и Дигитални истории – и за залинялото ни словотворчество, и за правописа и за прословутия пълен член. Благодаря от сърце и успех на следващите състезания! Дано задържите и увеличите преднината!