Да намериш начин най-високотехнологичната индустрия да помага на хората, които имат най-голяма нужда и в същото време фирмите да печелят от това… направо звучи невероятно.
Технологиите създават изумителни възможности за това да решим най-големите си проблеми като цивилизация. Да осигурим ресурси за всички, да възстановим справедливостта там, където тя въпиющо липсва, да ни помогнат като вид да продължим нататък…
Звучи като утопия, но има вдъхновяващи примери, които показват, че понякога границата между утопията и реалността е в това колко добре си нарисувал мечтата си и дали си готов да се бориш за нея.
Ива Гумнишка завършва университет от бръшляновата лига в САЩ и се връща в България през 2013 г., амбицирана да изпълни мечтата си – да намери начин да помага на хората, като в същото време създаде дългосрочен и независим модел.
Така се ражда Humans in the loop – „Хората в кръговрата“, компания, която вече 6 години осигурява работа на бежанци, на крайно бедни, също и там, където има войни. Дава надежда именно на онези, които имат нужда от препитание и нов старт по цял свят – от Афганистан до Венецуела. Докато в същото време помагат в развитието на най-модерните технологии.
Днес новините за изкуствения интелект са навсякъде около нас. Едно от най-впечатляващите му приложения е „компютърното зрение“ – способността алгоритмите да обработват изображения – да преценяват какво е на кадъра, кой е на снимката. За да бъдат обучени, те разчитат на огромни обеми от данни – хиляди, милиони снимки. Именно тук се включват Ива и нейните „хора в кръговрата“ – те помагат с анотирането – благодарение на тях е описано какво се вижда на огромен обем изображения и алгоритъмът се учи да се справя със задачата си.
За начинанието си Ива получава многобройни награди, неотдавна участва на събитие на световноизвестните ИИ изследователи Андрю Енджи и Робърт Мънроу.
Какво е усещането да дадеш препитание на 1000 души, пръснати по света? Кои са най-интересните проекти, по които е работил екипът? Докога хората ще са нужни в цикъла на развитие на технологиите? Как бихме могли да превърнем онлайн света в едно по-справедливо и равноправно място?
– Голямата ти кауза е технологиите да помагат за решаването на социални проблеми. Защо интернет, който беше замислен като най-демократичната среда, започна да създава ужасяващи неравенства? От няколкото големи компании, които определят правилата, до това цели цивилизации почти да няма достъп до технологиите.
– Естествено, бързият отговор е – капитализъм.
Но интернет е много интересен и с това, че всеки може да пише. Да, в някои държави достъпът е контролиран, не е абсолютно демократизиран, но все още има много големи възможности за това всеки да има достъп, да създава неща в онлайн пространството, да обменя информация.
Сериозният проблем наистина е, че има няколко компании, които монополизират не само онлайн пространство, но и нашето внимание. Когато ползваме интернет, толкова много е концентрирано в 4-5 платформи, че е много трудно да се развиват силни алтернативи. Ужасно много пари се наливат непрекъснато в Щатите в създаването на подобни платформи. Дори и да нямат добър бизнес модел, се наливат
огромни суми, за да се разрастват колкото може повече, така че след това да започнат да монетизират потребителите си.
Това според мен е една от причините да имаме такива гиганти, които доста дълго време са спонсорирани и субсидирани от инвеститори в САЩ. И изведнъж, когато достигнат голям мащаб, започват да използват тази огромна база от хора, които имат като потребители. Това според мен е сериозен проблем.
– И с напредъка на изкуствения интелект, изглежда, като че ли ще се задълбочава още повече. Как според теб можем да излезем от него?
– Единият вариант е да използваме технологии с отворен код, да подкрепяме решения, които са създадени с некомерсиална цел и да ги защитаваме.
Проблемът е, че с изкуствения интелект в момента
почти няма академични разработки или други проекти, които да могат да се конкурират с това, което публикуват големите компании.
Просто защото се изисква огромно финансиране и ресурс за изчислителна мощ, много малко компании могат да си позволят да развиват такива огромни модели и става много по-трудно да навлизат нови играчи.
Можем да подкрепяме алтернативни решения, които не са на базата на това, което създават големите компании. Например има една компания в Етиопия, която развива алтернатива на Google Translate за етиопските езици. Работят с конкретен фокус върху своята общност.
Другият вариант, естествено, е регулиране – както чрез акта за изкуствения интелект на Европейския съюз. Проблемът и там, естествено, е, че лобитата са страшно силни и налагат това, което на тях им е важно. Тоест, пак има голям риск просто да се наложат правила, които да са в интерес на големите платформи.
– Уви, по всичко личи, че ще стане така. „Социално предприемачество“ по нашите ширини звучи малко като оксиморон – двете думи и на мен ми се струват много често противоречащи една на друга. Как успяваш да ги комбинираш?
– За мен
най-добрият вариант е да намериш социален проект, който да е устойчив и да може да изкарва собствените си финанси.
Иначе социалните начинания много често изпадат в порочен цикъл, в който непрекъснато вървят след финансиращите организации или от програма на програма. За мен беше много важно да имаме независимост, да решаваме сами какви програми искаме да правим, къде да се развиваме, да не зависим от интересите на някой, който ни финансира.
Например от миналата година в България изведнъж всички се засилиха да предоставят финансиране за украински бежанци. Наистина беше важно, много хора имат нужда от подкрепа. Но няколко организации, които финансираха курсовете ни, изведнъж казаха, че не може да вкарваме други бежанци, трябва да ги правим само за украинци. Беше изключително неприятно, работим с много различни мигранти и да заявим на някои, които са даже в по-уязвимо положение, че не можем да ги включим, защото не са от Украйна, си беше чисто и просто расизъм.
За мен свободата да решаваме с кого да работим е най-важното и съм много доволна, че го правим по този начин.
– Колко души днес работят за твоята компания?
– Откакто е създадена, сме работили с 1000 човека. Не всички от тях в момента работят активно – около 200 са по проекти във всеки един момент.
Нещата се развиват, но в един момент решихме да спрем да се разрастваме бързо, като се фокусираме върху хората, с които вече работим. Непрекъснато имаме интерес към нови пилотни проекти, с нас се свързват още организации. Има голям интерес, но в момента нямаме достатъчно работа за всички и това е най-големият ни проблем.
– В кои страни са тези 200 души?
– Най-големите групи са в Сирия и в България, имаме по-малки в Афганистан, Египет и Ливан. Наскоро правихме пилотни проекти в Молдова и Украйна, но само за обучение. Имаме и нови малки екипи в Колумбия и Венецуела. Пробвахме и екип от Филипините за конкретен проект. Очакват ни и два доста големи пилотни проекта в Кения и Уганда, които са по Международната организация на труда.
– Не ви ли затруднява това, че хората са толкова разпръснати? Няма ли да е по-лесно, да кажем, ако се концентрират в две държави?
– Имайки предвид, че всички работят онлайн и от разстояние, не създава чак толкова големи пречки дали са в една държава, или в 15. Единият проблем е с часовите зони, но той не е чак толкова труден за решаване, другият е с достъпа до интернет.
За нас дори е добре да имаме хора в различни страни, защото на някои от клиентите ни им е важно да знаят, че различни групи работят по данните, а не са концентрирани само в една демографска група. Защото това би довело до някакъв тип предразсъдъци в обработката.
– Трудно ли се комуникира с толкова различни култури?
– Не работим с хората индивидуално, винаги имаме един местен мениджър, който управлява екипа. Стремим се да си подбираме мениджърите, да споделяме една и съща мисия, те също да имат силно изразен интерес към тази индустрия. Единствено в България, защото ние сме си локалните мениджъри, си комуникираме директно с хората.
– Какви доходи получават те?
– Гледаме да използваме една и съща ставка за всички страни, която в България е нормална. Плащаме 4 евро на час, което тук е добре, в страни като Сирия и Афганистан е супер, а в други страни е доста ниско. Това също ни ограничава – не можем да започнем да работим в Германия или САЩ. Но в много голяма част от света тази ставка устройва хората.
– В крайна сметка става дума за не особено квалифициран труд, който на практика може да се извършва от всеки човек след известно обучение, нали така?
– Това е идеята – да е достъпен тип работа, която може да се извършва от всеки, независимо дали говори английски, дали може да работи с компютър. Нещо като
въведение в онлайн света с идеята след това човекът да си потърси следваща работа.
Не винаги се получава, много от хората, откакто започнаха с нас през 2017 г., продължаваха да работят доста години, макар че се опитвахме да ги окуражим да потърсят друга работа. Просто е трудно да намериш нещо, което можеш да работиш от вкъщи, да е на гъвкаво работно време.
– Има ли хора, при които този тип работа е променил живота и после са продължили нагоре?
– Нито един не е станал, да кажем, програмист, което би било хубава история. Когато създавах организацията, едната от идеите ми беше да е училище за програмиране за хората в нужда. Но не всеки е направен за програмист – не за всеки е атрактивен този тип работа, нито всеки има подобен тип мислене. Затова реших да се насоча към нещо по-семпло, което да бъде отворено за всякакви хора.
С една иракчанка работим от самото начало и тя е страшно трудолюбива. Въпреки че английският ѝ не е много добър и в началото ѝ беше трудно с компютъра, е много стриктна във всичко, винаги е на линия за нова работа. Покрай нея започна да работи при нас нейният съпруг, след това и дъщеря ѝ. В един момент тя стана единственият човек, който изкарва пари в семейството, тъй като мъжът ѝ се пенсионира. Продължи да работи за нас и междувременно се записа да следва биология – нещо, за което мечтаеше отдавна.
Други две момичета от Иран бяха част от нашите курсове по английски и компютърни умения и още тогава се видя, че са страшно умни и способни. Едната беше още на 17, другата на 19, вече 4 години работят при нас и се развиха професионално. Едната е координатор на всичките ни проекти, другата се занимава с нашата платформа за обучения. Виждам, че им предстоят още по-хубави неща.
– Според теб докога ще ги има хората в разработването на изкуствения интелект? Защото все повече данни се намират чрез автоматизирани начини за обработка, анотирането става по-ненужно…
– Със сигурност ще продължава да има нужда от хора. Може би не точно за анотация на данни, а с малко по-висок тип умения. Някои от задачите вече са много лесни за изкуствения интелект, но се появяват и нови. Ние сме на гребена на тази вълна и винаги вървим една крачка пред системите, за да може да обучим следващата система на уменията, които ни трябва.
Когато започнахме през 2017 г., правихме анотации на снимки – къде има човек, къде – кола. В момента
правим подобен тип анотация, но вече на триизмерни облаци от точки,
което е доста по-сложно, трудоемко и изисква още повече данни.
Правим и много анотации на медицински снимки, където не ти стига само да опишеш какво виждаш, а е въпрос и на експертиза. Имаме екип от лекари, които правят анотациите. Все по-сложни стават задачите за хората, които трябва да обучават изкуствен интелект, но със сигурност ще ги има и в бъдеще.
– Когато алгоритъмът се обучава на някакви особено чувствителни данни – например, за да различава детска порнография, това значи ли, че трябва първо хората да систематизират огромен брой снимки, или има и друг вариант?
– Ние не работим в тази сфера, това са много тежък тип данни. Но, за съжаление, наистина това е начинът. Другият е да тренираш модели за детектиране на възраст, които да се приложат после.
Но дори когато вече имаш тренирана система, винаги излизат някои случаи, които не са много ясни и пак трябва да има човек, който да ги модерира.
Все още има огромни екипи, които правят модериране на данни, включително и в България. Особено на платформите за съдържание, създадено от потребителите, те непрекъснато се адаптират към правилата на платформата и се опитват да намерят вратички. И трябва модераторите да са нащрек, да са една крачка напред.
– Какви други интересни данни се е налагало да се справяте?
– Работим например по проект за автономни коли.
Имаш хиляди кадри и трябва да се анотират конкретни неща на пътя. Там големият проблем е, че на снимките има страшно много коли, но прекалено малко от другите по-редки участници в движението като мотоциклетисти, колоездачи, скейтбордисти. Затова на алгоритмите им е по-трудно да ги разпознават, много е сложно данните да се балансират и да се извлекат само такива, които да са полезни на системата.
Имаме много интересен проект, свързан с детектиране на различни типове отпадъци по плажовете, правим го с британското правителство. Те събират снимки с дронове на плажните ивици с идеята после да анализират какъв тип отпадъци има върху плажа, в резултат да дадат препоръки кои пластмаси трябва да се ограничат.
Това е много сложен проект, защото имаш каталог от 100 различни вида отпадъци, които трябва да разпознаеш и категоризираш. Дори да имаш едно малко парченце, трябва да разбереш дали е от някаква рибарска мрежа, дали от дърво, ако е пластмаса, какъв вид е. Там също се изискваше доста трениране на самите анотатори, за да разберат как да описват снимките. Проблемът с баланса между класовете е много труден и там, защото има прекалено много снимки от даден тип отпадъци и прекалено малко – от друг.
