Проф. Юлита Василева от 30 години изследва компютрите и света, който те създадоха. Тя има късмета като учен да попадне в област, изживяла невероятен възход; като преподавател да се докосне до отношенията с технологиите на няколко поколения. Проф. Василева познава и изучава технологичната страна на компютърния свят, но още по-голямо внимание отделя на социалните му аспекти. Точно както и Дигитални истории.

Проф. Василева има стотици научни публикации. 11 000 са цитиранията ѝ в Google Scholar, 7954 – в Research Gate. Според статистика от Станфорд тя е сред топ 0,66% на учените от цял свят по импакт, на 1410-о място от 215 114 включените изследователи в областта на изкуствения интелект и разпознаването на образи.

Пътят ѝ започва от ФМИ в Софийския университет, минава през Военния университет в Мюнхен, за да стигне през 1997 г. до Университета на Саскачуан в Саскатуун, столицата на далечната канадска провинция, където до днес е професор по компютърни науки.

Сред темите на научните ѝ интереси са персонализирането на софтуерни приложения, децентрализираните решения, безопасността онлайн, ролята на изкуствения интелект в образованието, доверието и авторитетите в интернет света. Онлайн обществата, тяхното радикализиране, агресията в мрежата.

Запознах се с нея, когато я помолих за мнение по темата за балона на филтрите, област, в която е специалист от световно ниво.

В канадската прерия тя вече доста години гледа розови домати и, както ще видите, пази доста симпатични, позабравени от нас български думи.

– Изкуственият интелект (ИИ) напоследък е като извънземните преди десетилетия. Огромна част от хората вярват, че той ще дойде и ще промени живота ни главоломно, а за други тези прогнози са просто мода и лековерие. Как смятате вие?

– ИИ е хоризонт, към който се стремим, но едва ли ще достигнем, именно защото е „изкуствен“. Чрез него се създават техники, които работят за определени дефинирани проблеми. Учените постоянно се опитват да го променят, адаптират и усъвършенстват, за да могат да решават нови проблеми. Но проработи ли на практика, вече не се счита за „интелект“, а просто за софтуерна технология. И хоризонтът отскача някъде по-напред в далечината.

Например – роботите. Кой счита Румбата – домашния робот, който чисти, за „интелигентен“? Или пък Сири, Алекса… Вярно, разбират доста въпроси на човешки език, но бъркат много…

След първото удивление ги приемаме като удобно допълнение към техниката

около нас – като пералнята, тостера или хладилника. Разбира се, че правят живота ни по-удобен, улесняват ни и ни позволяват да сме по-мързеливи… Освобождават ни от неприятните, досадните, скучните задължения.

ИИ не е по-различен от другите технологии. Например, багерите копаят и заместват тежкия физически труд на хиляди хора. Има категории труд, които изчезват. Човечеството се адаптира към технологиите, които само създава. Все повече и повече човешки умения могат да се автоматизират и хората ги губят. Като има калкулатори, за какво да се мъчим да смятаме?

Снимки: личен архив

– Но по този начин губим доста важни умения, така ли е?

– Определено трябва да си задаваме този въпрос. Ето, например компютърните преводи са вече много добри на практика, поне при най-разпространените езици. Нищо чудно до 10 години професията на преводача да изчезне. За какво ни е тогава да учим езици? Но другият въпрос е: какво губим заедно с уменията, които преди са ни били необходими? Наслаждението от прочитането на литературно произведение на оригиналния му език? Или способността да мислим на друг език, защото езикът влияе на това как мислим….

А може би ще загубим и по-висши умения. Например, умението да планираме, да взимаме решения, защото ще се доверим на компютъра. Или уменията, нужни ни, за да учим нови неща… Напоследък като че ли губим скромността и смирението, а и желанието да осмислим. Тези неща са нужни, за да възприемем нови факти и възгледи, които противоречат на нашите.

Колкото по-малко знаем, толкова по-уверени сме в това, което си мислим,

и не желаем да научим нещо ново, да осмислим и преразгледаме убеждението си.

Разбира се, в интернет винаги можем да намерим някаква информация, вярна или напълно грешна, която да подкрепи това, което мислим, да ни успокои, че сме прави. Т.е., няма нужда да учим, можем комфортно да продължим да живеем с това, което си знаем. Вероятно животът ни ще се променя все по-бързо в посока към това да разчитаме все повече и повече на технологии, които го правят по-лесен и по-мързелив.

Все повече технологии ще ни създават забавления, защото животът ни ще има все по-малко смисъл

и ще става все по-скучен.

Снимка: Andrzej Rembowski, Pixabay

– Как изглежда бъдещето след това?

– Единият вариант е като в „Матрицата“. Ще висим опиянени във виртуален свят, ще играем игри, управлявани от изкуствен интелект, където преодоляваме препятствия и сме щастливи. Ще сме задоволени както физически, така и психологически. Нуждите ни, възникнали през хилядолетията на биологична еволюция, ще са напълно задоволени от този ИИ. Технологичен „рай“.

Има и друг възможен рай – на хората, които търсят сами целта на съществуването си

и ще използват освободеното време, за да се посветят на психологическото си и духовно израстване. Медитация, нови религии или връщане към начините на живот от миналото без технологии. Виждаме такива тенденции и сега.

Интересното е че, много елементи от футуристичните перспективи са вече реалност за някои групи. Но светът е голям, страшно много хора живеят в крайна бедност. Глобализацията помага технологиите да поевтиняват бързо и да стават достъпни и за по-бедните, но същевременно много хора губят работата си, не могат да се преквалифицират, да намерят мястото си, обедняват, чувстват се излишни, изхвърлени. Естествено е да искат промяна, да винят технологиите, гигантите от Силициевата долина, корумпираните политици…

Социалните медии спомагат за радикализирането им, това води до конфликти, крайно фрагментиране, до тероризъм, войни. До преселения на цели народи, миграция на отчаяни хора… Постоянно увеличаващото се неравенство поражда допълнително напрежение и конфликти, влияе върху политиката на всяка държава.

– Смятате ли, че един ден ще има ИИ, способен да се смее и да плаче?

– Не, но ще бъде способен да ни разсмива и разплаква.

– А че един ден компютрите могат да имат чувства?

– Не, но ще могат прекрасно да манипулират нашите.

– Как смятате, на базата на това, което виждате през годините: приятел или враг са ни технологиите?

– Всяка технология e и двете. Нещата, произведени от компютри, са по-евтини, по-достъпни. Материалното качеството на живот в момента е много по-добро от това преди 50 или 100 години. Технологиите правят много човешки дейности по-лесни, позволяват да правим сами неща, за които преди сме разчитали на услугите на професионалисти. Но пък се нагърбваме с все повече задачи, заради които трябва да се научим да ползваме нови и нови програми.

Ще ви дам пример: за да напечатам на чисто дипломната си работа преди 35 години, наех машинописка. Тази професия изчезна след 5 години, защото се появиха програми, които направиха редактирането лесно. И да допуснеш грешка, няма нужда да преписваш цялата страница, можеш лесно да сменяш шрифтове, оформление.

Научихме се на майсторлък в компютърно редактиране на текстове, но това ни направи мързеливи в мисленето. Сега почваме да мислим и да планираме текста, чак когато седнем на компютъра. Опитваме така-иначе, „масажираме“ думите… крайният резултат не е задължително по-добър като смисъл, логика.

Разчитаме на автокоректори за граматика и стил, не се мъчим да учим в училище тези умения.

Писането става по-ефективно, по-бързо, по-лесно. Но ние губим важни умения,

както стана дума. Разчитаме все повече на технологията, а тя прави грешки, защото и тя е продукт на същата тенденция. „Бързата кучка слепи ги ражда“, имаше такава поговорка.

Снимка: Museums Victoria, Unsplash

– Как се отнася това до все по-популярната професия, каквато стана програмирането?

– Преди, когато се програмираше на перфокарти, програмистът обмисляше всичко предварително, защото всяка грешка струваше скъпото време, докато получиш разпечатката, коригираш и пак пуснеш заданието. Имаше великолепни програми, които и досега работят без грешка на стари операционни системи, например в банките, железниците.

Сега програми има навсякъде и се програмира много по-лесно, дори от хора, които не са учили сериозно.

Но масово се програмира мързеливо, пестим мозъчно усилие и разчитаме на библиотеки от готов код,

дебъгери, които да „хванат“ грешките. Опитваме това-онова, докато програмата проработи. И тя може да проработи, но с дълбоки бъгове, които много трудно се хващат дори с модерните инструменти за тази цел.

– Занимавате се с компютърни науки от 35 години. Когато започвахте, допускахте ли, че те могат да се превърнат в такава огромна част от живота ни?

– Естествено, че не! Интуицията ми е показвала как ще се развият нещата най-много 10 години напред. Важните елементи и тенденции се забелязват и някои неща могат да се предскажат, но други са пълна изненада.

Три са големите тенденции за това време, две от тях са миниатюризацията и интеграцията. Помня първия си лаптоп, който имах в Германия, през 1995 г. – тежеше 7 килограма. Създателите му се бяха сетили, че понеже е мобилен компютър, може да се използва за презентации. Екранът му се отваряше отзад, можеше да се сложи върху шрайбпроектора наместо прозрачното фолио и да се изнася презентация направо от компютъра.

Мъкнах го на конференция във Вашингтон, оттам в Монреал, после един месец ме боля рамото…

Пояснение за младите: през 90-те години слайдовете за презентации се пишеха с флумастер на прозрачно фолио и се прожектираха на шрайбпроектор или се печатаха на принтер върху прозрачното фолио. Вече имаше „Пауърпойнт“, но електронните прожектиращи устройства, които да се вържат към компютрите, не се бяха наложили като технология. Не се знаеше дали те ще победят на пазара, или лаптопи като моя, от които да може да се прожектира. След 2-3 години лаптопите бяха вече по-изчистени и леки, а в края на 90-те се появи тенденцията на интеграция, съчетаване в едно на функции от различни специализирани устройства.

– И много скоро, сякаш изведнъж, се озовахме в света на смартфоните…

– Да, всичко наистина се промени бързо. Дигиталните калкулатори и органайзери – електронни тефтерчета-календарчета с телефонен указател, имаха голям пазар. Бързо еволюираха в „хенд-хелд“ компютри, побиращи се на дланта, с операционни системи, подобни на тези за персонални компютри. Лесно се правеха приложения за тях, имаха ставнително голям дисплей, като на смартфон, и бяха удобни за работа. Мобилните телефони по това време, в края на 90-те, бяха съвсем друга категория устройства, тухли с дисплей от 3-4 реда. За удобство и миниатюризация имаше пейджъри, евтино устройство колкото кибрит, което бръмчи, ако някой иска да ти се обади. И ти му връщаш обаждането, тогава навсякъде имаше улични телефони.

Но тенденцията за интеграция сработи пак, през 2008 г. излезе айфонът и напълно промени играта. Макар да не беше първата комбинация на хенд-хелд и мобифон (канадското „Блекбери“ беше мобифон с имейл и имаше страшен успех още през 2002 г.), айфонът носеше елегантен дизайн и магията на „Епъл“…

– Тогава изведнъж всички се озовахме в мрежата.

– Така е. Междувременно вървеше и тенденцията за децентрализация. Невероятната еуфория за демократични компютърни мрежи, които свързват индивиди и цели общества. Всичко беше теория, а изведнъж се излюпи „Напстър“, хората почнаха да слушат музика без пари. Студията го затвориха (понеже беше централизиран), но изникнаха подобни, само че разпределени системи, които не можеха вече лесно да бъдат затворени. Пиър-ту-пиър архитектурите дойдоха паралелно към края на 90-те, 5-6 години по-късно се пръкна „Скайп“, изведнъж разстоянията се скъсиха, хората почнаха да си говорят без пари на огромни разстояния.

Това завъртя друг кръг: пътуванията и емиграцията вече не изглеждаха толкова страшни,

„Скайп“ смали света, бабите можеха да видят и чуят внуците си на хиляди километри…

Около 2005-а междувременно дойдоха безжичните мрежи, цените на компютрите постоянно падаха, стана лесно да се купи и свърже компютър вкъщи…

Тези три тенденции – за минитюризация, интеграция и децентрализиране, ще продължат и през следващите години. По законите на диалектиката, разбира се, има и тенденции и сили, които противостоят. Например, има граница на миниатюризацията, в която все още е удобно за човека да контролира устройството или да пише, въпреки че гласовите команди се развиват. Интеграцията трябва да се балансира с миниатюризацията, а децентрализацията е в конфликт с централизацията заради ефективността. Една централизирана система е по-ефективна, когато работи добре, но пък има много опасности, например това кой я контролира, кой вади печалба от нея, става прицел на хакери. Освен това централизацията концентрира прекалено много мощ и създава неравенство, монополи. Структурите, които кристализират, стават консервативни, неадаптивни и чупливи.

Технологиите, които изникват, са точки на баланс и оптимизация в това вечно търсене

и всеки оптимум е локален, нестабилен.

Снимка: Malachi Brooks, Unsplash

– Как си представяте дигиталното бъдеще след още 30 години?

– Ако все още не сме се избили, представям си компютърни системи навсякъде,

толкова миниатюрни, че ще са невидими. Дори наносистеми в човешкото тяло, помагащи на имунната система да бори вредните вируси и бактерии. У дома, контролиращи не само климата, покупките, всички домакински нужди, колите по улиците, децентрализирани, работещи заедно, като пчели в кошер.

Малко трудно ми е да си представя какво ще правят хората. Извън сценариите, за които вече поговорихме, може би ще има игри, чрез които ще управляваме системи от нанокомпютри, които ще лекуват болни хора. Всеки ще се лекува по уникален начин според ДНК-то и специфичното заболяване… Може би ще напътстваме хора, които да се обучават на нещо (според нуждите на обществото, интересите, психологическото и емоционално състояние на индивида). Може би ще създаваме още по-нови технологии.

– Как се озовахме в свят, където технологичните монополи могат да си позволят да заглушат дори президента на най-могъщата държава?

– Монополите и медийните гиганти имат голяма сила да обработват масите. Но в една свободна, демократична система, в която не репресират хора с противоположно политическо мнение, винаги ще изникват дисиденти и нови платформи, които ги поддържат. Това е силата на децентрализацията. В една централизирана, авторитарна система, която не търпи противоречие и упражнява физическо насилие, такова нещо не може да се случи.

Снимка: Supratik Deshmukh, Unsplash

– Как се получи така, че мрежата, която трябваше да е демократично място и да даде равен шанс на всеки, се превърна във владение на монополи?

– Естествен процес. Има една хубава книга – „Свързани (Linked)“ от Алберт Ласло Барабаши, която го обяснява. Това са самоорганизиращи се системи, състоящи се от индивидуални егоистични компоненти. Такива системи винаги се самоцентрализират, защото центърът води до ефективност в общуването.

„Фейсбук“ привлече много хора в един момент поради стечение на обстоятелствата и с растежа си увеличи гравитационното си притегляне. Хората отиват там, където са повечето им приятели. Така той „пресуши“ MySpace и Orkut. Опитите на „Гугъл“ да създаде своя социална мрежа бяха обречени, нямаха тази „критична маса“, защото „Гугъл“ беше смятан най-вече за търсачка, а хората вече бяха в други мрежи. Освен центростремителни, има и центробежни сили –

младите искат собствени общности, където няма шанс да срещнат майките и бабите си,

така че нови такива изникват постоянно – като „Инстаграм“ и „ТикТок“, „Вайбър“, „УатсАп“, „Сигнал“. Разбира се, гигантите следят зорко тенденциите и имат достатъчно пари за такива нови мрежи – купуват не толкова технологията, колкото потребителите им… Но нови общности ще продължават да изникват, със специални характеристики, например чисто профеционални, или такива с по-голяма защита на данните.

– Може ли един ден някой да детронира „Гугъл“, „Фейсбук“, „Амазон“?

– Според мен може, но трудно. Антитръстовото законодателство в САЩ би могло да ги разчупи, ако се приложи, но корпорациите имат сериозни средства за лобиране, влиянието им е много силно. САЩ са толкова дълбоко разделени политически, че нищо не се знае. Може да излязат силни гласове от двете страни за регулирането на тези гиганти, защото скоро това ще е начинът да се привлекат гласове.

Хората са отвратени от икономическото неравенство, до което водят монополите.

Крайно време е да се приложи законът и те да се разделят. Има много такива прецеденти в историята на САЩ, нужна е политическа воля.

Същото важи и за обществения контрол над корпорациите чрез закони за защита на личните данни, срещу автоматизирана манипулация чрез технологии за убеждаване. Технически методи ще се разработят, вече има много научни работи в областта на „прозрачните“ интелигентни системи. Компютърни специалисти работят заедно с юристи, философи, специалисти по етика, икономисти, психолози, за да открият методи, които не само работят в лабораторията, но и се възприемат от хората. Но за да се намерят практични решения, е нужна още много работа.

Снимка: Ankit Singh, Unsplash

– Свързва ли ни мрежата днес, или ни разделя?

– Свързва ни. Но от нас зависи дали дали връзката е плитка, или дълбока и дали ни свързва за добро, или за лошо. Все още не можем да се прегърнем наистина по мрежата. Но статистиките показват, че хората все по-често намират партньорите си през интернет. И тези бракове са по-дълготрайни.

– Вече доста години живеете извън България. Как изглежда отдалеч днес страната ни, що се отнася до информационните технологии?

– Според мен, България се ползва с голямо уважение в областта на компютърните технологии. Имаме много добри традиции, обучение, много умни, отворени и амбициозни млади хора. Българите сме навсякъде по света, в „Гугъл“, „Фейсбук“, в най-елитните университети. В Станфордския списък на топ 2% от научните изследователи в света, който излезе миналата есен, има много българи, но поне половината, ако не и повече, сме разпилени по света.

В България пък има много силна айти индустрия, както аутсорсинг, така и оригинални айти фирми. Например „Онтотекст“, която използва семантични технологии, основани на изкуствен интелект и естествени езици, за да дигитализира архивите на световни компании. Има и много други.

– Какво най-много ви липсва от България?

– Не ми липсва тази черта в характера винаги да виждаш лошото, да намираш кусур на всяко нещо, която е толкова разпространена сред нас. Ако човек търси лошото, винаги ще го намери. Доброто трябва да се търси, не лошото. Извън това, всичко друго ми липсва…