Момчил Николов: Повече от изкуствения интелект се страхувам от липсата на интелект

мар. 22, 2021 | Срещи

Момчил Николов: Повече от изкуствения интелект се страхувам от липсата на интелект

22 март 2021 | Срещи

Момчил Николов според мен е сред най-проницателните и самобитни български писатели. Най-новите му два романа – „Последната територия“ и „Чекмо“, са сред малкото открития от последните години в претрупания с амбиции литературен небосклон. 

Иначе той е завършил медицина, но бързо се насочва към професиите на телевизионен сценарист и писател. Автор на сборници с разкази, романи и пиеси. Сценарист в успешни предавания по национални телевизии. 

В „Последната територия“ водеща тема са сънищата като алтернативни реалности, необяснимата им магия и тайните, които те продължават да крият. Книгата му донесе националната награда за български роман на годината през 2016 г. 

„Чекмо“ пък е безкрайно колоритен разказ по истинска история за забележителните приключения на едноименния герой в първите години на прехода.

Срещнахме се, за да поговорим за колоритните съдби от дигиталния и аналоговия свят. За чешитите и роботите. За равносметките и свободата.

– Успявате да покажете един поглед към миналото, което не е рай или ад, както най-често го рисуваме в мислите си. А как можем да се научим да гледаме по този начин и към бъдещето?

– Представата за миналото – за нашето, лично минало – се гради върху спомените, които имаме за него. А спомените, както добре знаем, са просто интерпретация на факти. За бъдещето – което, поне според общоприетото мнение, още не се е случило – ние не разполагаме с факти. Разполагаме с надежди и страхове, твърде често – както ще се окаже вероятно – нереалистични. 

Опитвайки се да си представим бъдещето, ние работим с понятийния апарат на настоящето и миналото. 

Дали първобитният човек с неговите идеи за света, с неговия опит е могъл да си представи днешното бъдеще? 

Едва ли, по-вероятно е неговите оптимистични представи да са били свързани с по-хубави пещери, с повече ядене, с по-здрави и големи кокали, с които да троши черепите на враговете си. За песимистичните им представи, честно казано, не искам и да си мисля.

 

– Дойде ли време да се страхуваме от изкуствения интелект?

– Честно казано, много повече се страхувам от липсата на интелект. Мисля, че глупави, самонадеяни и амбициозни хора, каквито не е като да няма, са в състояние да нанесат – и нанасят – много по-големи щети от интелигентна машина, на която просто може да ѝ дръпнеш щепсела от контакта. На глупака не можеш да му дръпнеш щепсела, неговите енергийни ресурси понякога са неизчерпаеми.

 

– А може ли той да остави без работа писателите?

– Ние, писателите, сме корави хора, свикнали сме да оцеляваме в изключително конкурентна среда. Всяка година излизат милиони нови книги. Ами старите? Ами още по-старите? Няма друг бизнес, в който да си в конкурентни отношения с хора, умрели преди няколкостотин години. Така че един изкуствен интелект няма да ни уплаши. Пък се и надявам тоя изкуствен интелект да си намери някакво по-смислено занимание.

Момчил Николов

снимка: Ивайло Петров

– С притеснения, или с ентусиазъм трябва да ни зареждат идеите за момента, когато ще си вкараме чип в мозъка и ще станем едно с машините?

– Ето, точно тая идея е това, за което говоря. Тъй като в последните десетилетия компютрите – и всичко свързано с тях – се разви много и завладя живота ни, по един или друг начин, ние си представяме бъдещето като един гигантски компютър, който контролира всичко навсякъде. 

Може и така да се случи, но аз 

бих заложил на нещо, което в момента изобщо не можем да си представим, защото в мозъка ни няма идея за него. 

Така че, звучи ми глупаво да се притесняваме или ентусиазираме от нещо, което евентуално би могло да се случи някога. Би могло и да не се случи. Вероятно в живота на всеки човек има достатъчно неща – напълно реални, лично засягащи го, случващи се тук и сега – за които да се тревожи. 

 

– Последната шантава година взе ли хляба на писателите, или им отвори работа?

– При мен лично нищо кой знае какво не се промени. Работата на писателя, така или иначе, е свързана с прекарването на много часове в уединение. Писането е занимание, което изисква определена концентрация за определен период от време, просто работата е такава. Не е нещо ново за мен да огранича сериозно и съзнателно социалните си контакти, работата ми, както споменах, го изисква. 

Мисля, че в един момент, в началото още, миналата година, се почувствах като човек, който е добре трениран за това, което предстои, това, на което нормалните хора тепърва трябва да се учат. С течение на времето едни разбраха, че спокойно могат да си работят вкъщи. Други – че спокойно могат да си пият вкъщи. А аз тия неща много добре ги знам, отдавна.

 

– Докторите изведнъж дойдоха на мода, завършил сте медицина. Съжалявате ли, че не станахте лекар? Писателите ли са диагностиците на обществото?

– По-скоро съм любопитен – какъв лекар би се получил от мен. Вероятно нелош – предполагам, без да съм сигурен, разбира се. На мен ми харесваше да уча медицина, тя наистина е едно огромно познание, трупано и развивано с векове. 

Мисля, че писателят трябва да бъде нещо като рецептор на обществото, чувствителен и към най-слабите промени в света и хората. 

Когато улови нещо тревожно и застрашително, той трябва да подаде необходимия сигнал за опасност 

към останалите клетки на този гигантски, общ човешки организъм, който всички ние представляваме; да го направи по начина, по който може, така че повече хора да го разберат, да осъзнаят проблема и да се справят – ако могат и искат – с него. 

 

– Позволявате си смелостта да пишете обстоятелствено, с абзаци, които понякога са по цяла страница. Мислите ли, че все още има и ще има достатъчно хора, които имат време да четат? Които не бързат да научат всичко за секунда и да скролнат нататък?

– Ами, щом се пишат, издават, продават и купуват книги – очевидно има и кой да ги чете. Освен ако не ги вземат тия книги да си украсяват жилищата и да се снимат с тях във фейсбук, и такива случаи има, предполагам. Книгоиздаването е сериозен бизнес и аз не мисля, че би съществувал, ако нямаше икономическа логика. Имам известни наблюдения над литературния пазар и мога да твърдя, че 

в момента се издават много повече книги, отколкото преди двайсет години примерно. 

Има много повече и много по-хубави книжарници, чете се повече българска литература, има и добри български писатели. Така че да не бързаме да обявяваме края на писането и четенето.

 

– В новия ви роман – „Чекмо“, разказвате историята на един изключителен чешит от началото на прехода. Знам, че прототипът му и днес продължава своите приключения. Но възможни ли са такива пъстри истории и днес?

– Винаги са възможни, 

стига да ги търсиш и да имаш куража да ги изживееш.

Доколкото познавам така наречения прототип, на него животът без приключения не му понася. Ситуацията покрай ковид и невъзможността да пътува по света го остави затворен за месеци на едно място – някъде в Испания. Успя да се измъкне, де – в момента е в Африка, в Танзания, и се забавлява доста качествено, без каквито и да е ограничения. А докато се забавлява, между другото, обикаля златодобивните мини в района и се опитва да започне някакъв нов, мащабен бизнес, свързан с инвестиции в златна руда, не съм много запознат какъв точно. Същевременно, доста сърцато движи и един благотворителен проект, Crypto for kids се казва.

– Значи истинският Чекмо продължава с приключенията. „Повечето хора минават през живота си без нито едно приключение, приятелю“, казва литературният образ. Съгласен ли сте с него? По-трудно ли е да си различен днес? По-трудно ли е да се откроиш сред тълпата?

– Винаги е било трудно, винаги хората – или повечето от тях – са избирали сигурността пред неизвестността, просто така е устроен човек, такива са инстинктите му. При Чекмо е точно обратното, неговите инстинкти работят малко наопаки. Той ми е казвал, че дори когато излиза сутрин от вкъщи – където и да живее в момента – и трябва да отиде до някое място, никога не минава по същия маршрут, по който е минал предишния ден, търси нови пътища – всеки ден. „Защо, бе, Чекмо?“, питам го. „Ми, как защо – защото може да видя нещо ново, да ми се случи нещо.“ Разбирате ли, 

той не чака приключението, той го търси целенасочено, всеки ден, всяка минута.

И, в края на краищата – приключението се появява. 

 

– Чекмо разговаря с един часовник, за да му помогне да прецени дали си е пропилял живота, или го е използвал както трябва. Трябва ли всеки от нас да си има един такъв часовник? Колко често трябва да го питаме?

– Чекмо разговоря с часовник, защо няма с кого другиго да разговаря, той се намира в една болница на другия край на света, сам-самичък и напълно парализиран от врата надолу. Предполагам, че всеки от нас, ако изпадне в такова положение, ще предпочете да има до себе си близък човек, а не часовник. 

Мисълта ми е, че ако имате възможност – 

говорете с хора, а не с часовници, 

те не биха могли да ви кажат нищо повече от това, което знаете за себе си. Защото разговорът с часовника е именно това – разговор със самия себе си.

 

– Коя е последната история, която чухте и ви развълнува?

– Не знам дали е последната, която чух, но е първата, за която се сещам в момента, разказа ми я един познат. Поради някакви недоразумения, свързани с работата му, попаднал в едно читалище в квартал „Изток“. Там имало сбирка, около сто и петдесет човека, всичките убедени нибируанци и плоскоземци, които очаквали от моя нищо неподозиращ познат да изнесе лекция на тема, свързана с възможността Луната да е холограма. И той им изнесъл, какво да прави.

 

– „Последната територия – нашите умове – и битката за нея в съвременния свят“ – четох, че представяте тази тема в училищата. Как изглежда тази битка днес? С кого я водим? Има ли изгледи за успех?

– Тази битка се води на много фронтове. В момента информационните канали са неизброими, всеки от тях изработва някаква стратегия, с която да достигне до съзнанието ти. Включително и аз, опитвайки се да продам една книга, 

трябва да измисля как да стигна до съзнанието на хората и да ги заинтригувам.

Всеки рекламира стоките си, в такъв свят живеем, и то не от днес. И, да – ставаме все по-агресивни и изобретателни. 

 

– Кога човек е свободен?

– Мисля, че е изцяло лично усещане, свързано с това, което те кара да се чувстваш несвободен. Днес, например, много хора смятат, че свободата им е сериозно ограничена, защото поради много частичния локдаун не могат да отидат да се натряскат в любимия си бар. Или пък, защото поради еди каква си причина са блокирани във фейсбук за един месец. Дали това усещане за свобода и несвобода може да бъде сравнено с усещането на един роб, който от раждането си знае, че е нечия собственост, че животът му изцяло зависи не от него, а от собственика му? Не мисля.

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият...

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„Правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, използваме страшно много съкращения. Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп. Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си…“
Днес използваме все по-опростена реч в ежедневието си, с лекота чуждиците заменят красиви български думи, а изкуственият интелект се справя с правописа на родния ни език по-добре от повечето хора в социалните мрежи. Вместо богатия български масово говорим и пишем на осакатен новговор, а обърнатата еволюция на езика ни си личи все повече по децата. Много от тях не са способни да разказват, да описват, не познават българския, дори в горните класове.
Как така днес езикът може да ни разделя, вместо да ни събира?
Празниците идват и за да засягаме важните теми, за да си говорим за големите проблеми, за които иначе не остава време в суматохата на злободневното. Именно това ще направим с днешната ни гостенка.
Доротея Николова преподава български език и литература. Има опит в журналистиката като политически репортер и в пиара. Участва в много съвместни инициативи с платформата за грамотност „Как се пише?“, сред които кампанията „Думи на годината“ и новото начинание – „Животът няма „аУтокорект“.

повече информация

Най-новите:

Евгений Замятин. Забравеният пророк

Евгений Замятин. Забравеният пророк

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

повече информация
„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
Share This