Момчил Николов: Повече от изкуствения интелект се страхувам от липсата на интелект

мар. 22, 2021 | Срещи

Момчил Николов: Повече от изкуствения интелект се страхувам от липсата на интелект

22 март 2021 | Срещи

Момчил Николов според мен е сред най-проницателните и самобитни български писатели. Най-новите му два романа – „Последната територия“ и „Чекмо“, са сред малкото открития от последните години в претрупания с амбиции литературен небосклон. 

Иначе той е завършил медицина, но бързо се насочва към професиите на телевизионен сценарист и писател. Автор на сборници с разкази, романи и пиеси. Сценарист в успешни предавания по национални телевизии. 

В „Последната територия“ водеща тема са сънищата като алтернативни реалности, необяснимата им магия и тайните, които те продължават да крият. Книгата му донесе националната награда за български роман на годината през 2016 г. 

„Чекмо“ пък е безкрайно колоритен разказ по истинска история за забележителните приключения на едноименния герой в първите години на прехода.

Срещнахме се, за да поговорим за колоритните съдби от дигиталния и аналоговия свят. За чешитите и роботите. За равносметките и свободата.

– Успявате да покажете един поглед към миналото, което не е рай или ад, както най-често го рисуваме в мислите си. А как можем да се научим да гледаме по този начин и към бъдещето?

– Представата за миналото – за нашето, лично минало – се гради върху спомените, които имаме за него. А спомените, както добре знаем, са просто интерпретация на факти. За бъдещето – което, поне според общоприетото мнение, още не се е случило – ние не разполагаме с факти. Разполагаме с надежди и страхове, твърде често – както ще се окаже вероятно – нереалистични. 

Опитвайки се да си представим бъдещето, ние работим с понятийния апарат на настоящето и миналото. 

Дали първобитният човек с неговите идеи за света, с неговия опит е могъл да си представи днешното бъдеще? 

Едва ли, по-вероятно е неговите оптимистични представи да са били свързани с по-хубави пещери, с повече ядене, с по-здрави и големи кокали, с които да троши черепите на враговете си. За песимистичните им представи, честно казано, не искам и да си мисля.

 

– Дойде ли време да се страхуваме от изкуствения интелект?

– Честно казано, много повече се страхувам от липсата на интелект. Мисля, че глупави, самонадеяни и амбициозни хора, каквито не е като да няма, са в състояние да нанесат – и нанасят – много по-големи щети от интелигентна машина, на която просто може да ѝ дръпнеш щепсела от контакта. На глупака не можеш да му дръпнеш щепсела, неговите енергийни ресурси понякога са неизчерпаеми.

 

– А може ли той да остави без работа писателите?

– Ние, писателите, сме корави хора, свикнали сме да оцеляваме в изключително конкурентна среда. Всяка година излизат милиони нови книги. Ами старите? Ами още по-старите? Няма друг бизнес, в който да си в конкурентни отношения с хора, умрели преди няколкостотин години. Така че един изкуствен интелект няма да ни уплаши. Пък се и надявам тоя изкуствен интелект да си намери някакво по-смислено занимание.

Момчил Николов

снимка: Ивайло Петров

– С притеснения, или с ентусиазъм трябва да ни зареждат идеите за момента, когато ще си вкараме чип в мозъка и ще станем едно с машините?

– Ето, точно тая идея е това, за което говоря. Тъй като в последните десетилетия компютрите – и всичко свързано с тях – се разви много и завладя живота ни, по един или друг начин, ние си представяме бъдещето като един гигантски компютър, който контролира всичко навсякъде. 

Може и така да се случи, но аз 

бих заложил на нещо, което в момента изобщо не можем да си представим, защото в мозъка ни няма идея за него. 

Така че, звучи ми глупаво да се притесняваме или ентусиазираме от нещо, което евентуално би могло да се случи някога. Би могло и да не се случи. Вероятно в живота на всеки човек има достатъчно неща – напълно реални, лично засягащи го, случващи се тук и сега – за които да се тревожи. 

 

– Последната шантава година взе ли хляба на писателите, или им отвори работа?

– При мен лично нищо кой знае какво не се промени. Работата на писателя, така или иначе, е свързана с прекарването на много часове в уединение. Писането е занимание, което изисква определена концентрация за определен период от време, просто работата е такава. Не е нещо ново за мен да огранича сериозно и съзнателно социалните си контакти, работата ми, както споменах, го изисква. 

Мисля, че в един момент, в началото още, миналата година, се почувствах като човек, който е добре трениран за това, което предстои, това, на което нормалните хора тепърва трябва да се учат. С течение на времето едни разбраха, че спокойно могат да си работят вкъщи. Други – че спокойно могат да си пият вкъщи. А аз тия неща много добре ги знам, отдавна.

 

– Докторите изведнъж дойдоха на мода, завършил сте медицина. Съжалявате ли, че не станахте лекар? Писателите ли са диагностиците на обществото?

– По-скоро съм любопитен – какъв лекар би се получил от мен. Вероятно нелош – предполагам, без да съм сигурен, разбира се. На мен ми харесваше да уча медицина, тя наистина е едно огромно познание, трупано и развивано с векове. 

Мисля, че писателят трябва да бъде нещо като рецептор на обществото, чувствителен и към най-слабите промени в света и хората. 

Когато улови нещо тревожно и застрашително, той трябва да подаде необходимия сигнал за опасност 

към останалите клетки на този гигантски, общ човешки организъм, който всички ние представляваме; да го направи по начина, по който може, така че повече хора да го разберат, да осъзнаят проблема и да се справят – ако могат и искат – с него. 

 

– Позволявате си смелостта да пишете обстоятелствено, с абзаци, които понякога са по цяла страница. Мислите ли, че все още има и ще има достатъчно хора, които имат време да четат? Които не бързат да научат всичко за секунда и да скролнат нататък?

– Ами, щом се пишат, издават, продават и купуват книги – очевидно има и кой да ги чете. Освен ако не ги вземат тия книги да си украсяват жилищата и да се снимат с тях във фейсбук, и такива случаи има, предполагам. Книгоиздаването е сериозен бизнес и аз не мисля, че би съществувал, ако нямаше икономическа логика. Имам известни наблюдения над литературния пазар и мога да твърдя, че 

в момента се издават много повече книги, отколкото преди двайсет години примерно. 

Има много повече и много по-хубави книжарници, чете се повече българска литература, има и добри български писатели. Така че да не бързаме да обявяваме края на писането и четенето.

 

– В новия ви роман – „Чекмо“, разказвате историята на един изключителен чешит от началото на прехода. Знам, че прототипът му и днес продължава своите приключения. Но възможни ли са такива пъстри истории и днес?

– Винаги са възможни, 

стига да ги търсиш и да имаш куража да ги изживееш.

Доколкото познавам така наречения прототип, на него животът без приключения не му понася. Ситуацията покрай ковид и невъзможността да пътува по света го остави затворен за месеци на едно място – някъде в Испания. Успя да се измъкне, де – в момента е в Африка, в Танзания, и се забавлява доста качествено, без каквито и да е ограничения. А докато се забавлява, между другото, обикаля златодобивните мини в района и се опитва да започне някакъв нов, мащабен бизнес, свързан с инвестиции в златна руда, не съм много запознат какъв точно. Същевременно, доста сърцато движи и един благотворителен проект, Crypto for kids се казва.

– Значи истинският Чекмо продължава с приключенията. „Повечето хора минават през живота си без нито едно приключение, приятелю“, казва литературният образ. Съгласен ли сте с него? По-трудно ли е да си различен днес? По-трудно ли е да се откроиш сред тълпата?

– Винаги е било трудно, винаги хората – или повечето от тях – са избирали сигурността пред неизвестността, просто така е устроен човек, такива са инстинктите му. При Чекмо е точно обратното, неговите инстинкти работят малко наопаки. Той ми е казвал, че дори когато излиза сутрин от вкъщи – където и да живее в момента – и трябва да отиде до някое място, никога не минава по същия маршрут, по който е минал предишния ден, търси нови пътища – всеки ден. „Защо, бе, Чекмо?“, питам го. „Ми, как защо – защото може да видя нещо ново, да ми се случи нещо.“ Разбирате ли, 

той не чака приключението, той го търси целенасочено, всеки ден, всяка минута.

И, в края на краищата – приключението се появява. 

 

– Чекмо разговаря с един часовник, за да му помогне да прецени дали си е пропилял живота, или го е използвал както трябва. Трябва ли всеки от нас да си има един такъв часовник? Колко често трябва да го питаме?

– Чекмо разговоря с часовник, защо няма с кого другиго да разговаря, той се намира в една болница на другия край на света, сам-самичък и напълно парализиран от врата надолу. Предполагам, че всеки от нас, ако изпадне в такова положение, ще предпочете да има до себе си близък човек, а не часовник. 

Мисълта ми е, че ако имате възможност – 

говорете с хора, а не с часовници, 

те не биха могли да ви кажат нищо повече от това, което знаете за себе си. Защото разговорът с часовника е именно това – разговор със самия себе си.

 

– Коя е последната история, която чухте и ви развълнува?

– Не знам дали е последната, която чух, но е първата, за която се сещам в момента, разказа ми я един познат. Поради някакви недоразумения, свързани с работата му, попаднал в едно читалище в квартал „Изток“. Там имало сбирка, около сто и петдесет човека, всичките убедени нибируанци и плоскоземци, които очаквали от моя нищо неподозиращ познат да изнесе лекция на тема, свързана с възможността Луната да е холограма. И той им изнесъл, какво да прави.

 

– „Последната територия – нашите умове – и битката за нея в съвременния свят“ – четох, че представяте тази тема в училищата. Как изглежда тази битка днес? С кого я водим? Има ли изгледи за успех?

– Тази битка се води на много фронтове. В момента информационните канали са неизброими, всеки от тях изработва някаква стратегия, с която да достигне до съзнанието ти. Включително и аз, опитвайки се да продам една книга, 

трябва да измисля как да стигна до съзнанието на хората и да ги заинтригувам.

Всеки рекламира стоките си, в такъв свят живеем, и то не от днес. И, да – ставаме все по-агресивни и изобретателни. 

 

– Кога човек е свободен?

– Мисля, че е изцяло лично усещане, свързано с това, което те кара да се чувстваш несвободен. Днес, например, много хора смятат, че свободата им е сериозно ограничена, защото поради много частичния локдаун не могат да отидат да се натряскат в любимия си бар. Или пък, защото поради еди каква си причина са блокирани във фейсбук за един месец. Дали това усещане за свобода и несвобода може да бъде сравнено с усещането на един роб, който от раждането си знае, че е нечия собственост, че животът му изцяло зависи не от него, а от собственика му? Не мисля.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории дойде от 6-ото издание на журналистическия конкурс Web Report. През последните години надпреварата се утвърди като водещ и най-реномиран журналистически...

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

Ивайло Кунев разказва вдъхновяващи истории от българското минало по магичен начин… Тогава как ли стигнахме до думите в заглавието?
Лидерите, хората, които умеят да променят света, да водят, да градят, да убеждават. Именно те са голямата тема на днешния ни гост, който повече от десетилетие разработва и води програми по лидерство.
Ивайло има впечатляващ мениджърски и предприемачески опит, минаващ през десетилетията. Като в същото време умее да разказва – историите му за силните личности привличат огромен брой почитатели. Автор е на книгата „Лидерите: забравените истории на България“.
Лидерството. Тази тема е толкова тежка по нашите ширини, а и като цяло във времената, в които живеем. Затова е време да потърсим трудните отговори.
Струва ли си да съберем историите на политиците, на предприемачите и на… хановете? Защо ни е трудно да формираме политически елит и да имаме автентични лидери като нация? Какво би написал Толкин, ако беше българин? Как българската история може да се превърне в лично приключение и да дава вдъхновяващи примери, които да ни помагат да сбъдваме мечтите си?

повече информация
Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

„Хора като него трябва да са лицето на България. Точно хората, измислящи неща, които човек не може да си представи“ казва за днешния ни гост проф. Мартин Вечев.
Д-р Веселин Райчев е единственият българин, чиято докторска дисертация попада в световния топ 3 на годината за всички сфери на информатиката. При това с нея той създава цяло ново направление, което днес изживява бум – концепцията изкуственият интелект да пише компютърен код.
Той създава стартъпа DeepCode, използващ машинно самообучение, за да прави компютърните програми по-сигурни. Компанията е придобита от Snyk, а нашият гост остава начело на ИИ направлението в нея.
Кариерата му започва в Google, благодарение на него и днес Google Maps препоръчва пътя ни чрез алгоритми с български имена. През последните години е канен за професор в МИТ, Станфорд и други реномирани университети. Той обаче избира професионално да се свърже с българския проект ИНСАИТ, който има силата да промени цялата екосистема на нашата айти индустрия.
Какво ли мисли изследователят за последните големи новини от света на изкуствения интелект? Помага или пречи големият шум по темата и кои са важните решения, които е време да вземем? Защо дори отдалеч той не спира да се вълнува от случващото се у нас и какъв според него е пътят към по-доброто развитие на страната ни? Кое го кара да изостави впечатляващата кариера в Google, за да продължи в света на науката?

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с всичките им нюанси.
Разговорът с нея „Как се пише?“ „Незнам“ продължава да бъде най-четената дигитална история.
В навечерието на 24 май се срещаме, за да продължим. Ще поговорим за думите, които ни изграждат, и за отношението ни към тях.
За празника, за понякога фалшивата помпозност, която го съпровожда, и за честното ни отношение към езика. За това как думите са огледало на самите нас и на живота. За думите, които превръщаме в оръжия, и за технологиите, които им дават огромни сили да рушат.

повече информация

Най-новите:

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

Ивайло Кунев разказва вдъхновяващи истории от българското минало по магичен начин… Тогава как ли стигнахме до думите в заглавието?
Лидерите, хората, които умеят да променят света, да водят, да градят, да убеждават. Именно те са голямата тема на днешния ни гост, който повече от десетилетие разработва и води програми по лидерство.
Ивайло има впечатляващ мениджърски и предприемачески опит, минаващ през десетилетията. Като в същото време умее да разказва – историите му за силните личности привличат огромен брой почитатели. Автор е на книгата „Лидерите: забравените истории на България“.
Лидерството. Тази тема е толкова тежка по нашите ширини, а и като цяло във времената, в които живеем. Затова е време да потърсим трудните отговори.
Струва ли си да съберем историите на политиците, на предприемачите и на… хановете? Защо ни е трудно да формираме политически елит и да имаме автентични лидери като нация? Какво би написал Толкин, ако беше българин? Как българската история може да се превърне в лично приключение и да дава вдъхновяващи примери, които да ни помагат да сбъдваме мечтите си?

повече информация
Геният, който два пъти отрови света

Геният, който два пъти отрови света

Технологиите променят живота ни главоломно, а техните създатели – изобретателите, програмистите, са героите на днешния ден… Поне обикновено е така, докато не се окаже, че дадената иновация, която светът е посрещнал с невероятен ентусиазъм, е смъртоносно опасна.
И все пак, има един изобретател, който дълги години се носи на вълната на славата, тачен като гений, докато междувременно… създава не една, а две технологии, които впоследствие се оказва, че са стрували човешки животи. Щетите, които те са нанесли, засягат цялата планета и ще продължат да са тук дори за следващите поколения.
Историята на Томас Миджли-младши си струва да си припомняме всеки път, когато се зарадваме на поредния огромен пробив, свързан с изкуствения интелект или каквато и да било друга технология. Защото е показателна за това колко е важно да преценим рисковете, преди да полетим на крилете на ентусиазма. Колко е важно да мислим и обсъждаме големите въпроси, които ни поставят технологиите и за които все нямаме време…

повече информация
Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории дойде от 6-ото издание на журналистическия конкурс Web Report. През последните години надпреварата се утвърди като водещ и най-реномиран журналистически конкурс у нас.
Тази година Георги Караманев и Дигитални истории заслужиха наградата в категория „Изкуство и култура“ за  експеримента „Понякога ще идвам…“ Как ИИ нарисува 10 класически стиха?“. В 6-те категории на конкурса се включиха 185 журналисти. 
Наградата е особено признание и защото Дигитални истории е сред победителите за трета поредна година!

повече информация
Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

„Хора като него трябва да са лицето на България. Точно хората, измислящи неща, които човек не може да си представи“ казва за днешния ни гост проф. Мартин Вечев.
Д-р Веселин Райчев е единственият българин, чиято докторска дисертация попада в световния топ 3 на годината за всички сфери на информатиката. При това с нея той създава цяло ново направление, което днес изживява бум – концепцията изкуственият интелект да пише компютърен код.
Той създава стартъпа DeepCode, използващ машинно самообучение, за да прави компютърните програми по-сигурни. Компанията е придобита от Snyk, а нашият гост остава начело на ИИ направлението в нея.
Кариерата му започва в Google, благодарение на него и днес Google Maps препоръчва пътя ни чрез алгоритми с български имена. През последните години е канен за професор в МИТ, Станфорд и други реномирани университети. Той обаче избира професионално да се свърже с българския проект ИНСАИТ, който има силата да промени цялата екосистема на нашата айти индустрия.
Какво ли мисли изследователят за последните големи новини от света на изкуствения интелект? Помага или пречи големият шум по темата и кои са важните решения, които е време да вземем? Защо дори отдалеч той не спира да се вълнува от случващото се у нас и какъв според него е пътят към по-доброто развитие на страната ни? Кое го кара да изостави впечатляващата кариера в Google, за да продължи в света на науката?

повече информация
Баща и син. Щафетата на живота

Баща и син. Щафетата на живота

Баща и порасналият му син, хванати за ръце. Зад тях е онова, което ги определя, а пред тях – обективът с безпощадната си прямота. Важните снимки нямат нужда от думи.
Тази Дигитална история е толкова голяма, колкото живота. Защото ни връща към най-естествения цикъл, дава ни проницателния си поглед към смисъла.
Фотографът Валерий Пощаров има двама синове – на 12 и 9 години. Една сутрин ги води към училище и се замисля как неусетно ще дойде моментът, когато те вече няма да искат да ги държи за ръка.
Така се ражда идеята да улавя в обектива си бащи и порасналите им синове, заобиколени от онази среда, която ги представя най-добре. Резултатът: снимки, които не просто разказват истории, а рисуват вселени…

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с всичките им нюанси.
Разговорът с нея „Как се пише?“ „Незнам“ продължава да бъде най-четената дигитална история.
В навечерието на 24 май се срещаме, за да продължим. Ще поговорим за думите, които ни изграждат, и за отношението ни към тях.
За празника, за понякога фалшивата помпозност, която го съпровожда, и за честното ни отношение към езика. За това как думите са огледало на самите нас и на живота. За думите, които превръщаме в оръжия, и за технологиите, които им дават огромни сили да рушат.

повече информация
Share This