Момчил Николов: Повече от изкуствения интелект се страхувам от липсата на интелект

мар. 22, 2021 | Срещи

Момчил Николов: Повече от изкуствения интелект се страхувам от липсата на интелект

22 март 2021 | Срещи

Момчил Николов според мен е сред най-проницателните и самобитни български писатели. Най-новите му два романа – „Последната територия“ и „Чекмо“, са сред малкото открития от последните години в претрупания с амбиции литературен небосклон. 

Иначе той е завършил медицина, но бързо се насочва към професиите на телевизионен сценарист и писател. Автор на сборници с разкази, романи и пиеси. Сценарист в успешни предавания по национални телевизии. 

В „Последната територия“ водеща тема са сънищата като алтернативни реалности, необяснимата им магия и тайните, които те продължават да крият. Книгата му донесе националната награда за български роман на годината през 2016 г. 

„Чекмо“ пък е безкрайно колоритен разказ по истинска история за забележителните приключения на едноименния герой в първите години на прехода.

Срещнахме се, за да поговорим за колоритните съдби от дигиталния и аналоговия свят. За чешитите и роботите. За равносметките и свободата.

– Успявате да покажете един поглед към миналото, което не е рай или ад, както най-често го рисуваме в мислите си. А как можем да се научим да гледаме по този начин и към бъдещето?

– Представата за миналото – за нашето, лично минало – се гради върху спомените, които имаме за него. А спомените, както добре знаем, са просто интерпретация на факти. За бъдещето – което, поне според общоприетото мнение, още не се е случило – ние не разполагаме с факти. Разполагаме с надежди и страхове, твърде често – както ще се окаже вероятно – нереалистични. 

Опитвайки се да си представим бъдещето, ние работим с понятийния апарат на настоящето и миналото. 

Дали първобитният човек с неговите идеи за света, с неговия опит е могъл да си представи днешното бъдеще? 

Едва ли, по-вероятно е неговите оптимистични представи да са били свързани с по-хубави пещери, с повече ядене, с по-здрави и големи кокали, с които да троши черепите на враговете си. За песимистичните им представи, честно казано, не искам и да си мисля.

 

– Дойде ли време да се страхуваме от изкуствения интелект?

– Честно казано, много повече се страхувам от липсата на интелект. Мисля, че глупави, самонадеяни и амбициозни хора, каквито не е като да няма, са в състояние да нанесат – и нанасят – много по-големи щети от интелигентна машина, на която просто може да ѝ дръпнеш щепсела от контакта. На глупака не можеш да му дръпнеш щепсела, неговите енергийни ресурси понякога са неизчерпаеми.

 

– А може ли той да остави без работа писателите?

– Ние, писателите, сме корави хора, свикнали сме да оцеляваме в изключително конкурентна среда. Всяка година излизат милиони нови книги. Ами старите? Ами още по-старите? Няма друг бизнес, в който да си в конкурентни отношения с хора, умрели преди няколкостотин години. Така че един изкуствен интелект няма да ни уплаши. Пък се и надявам тоя изкуствен интелект да си намери някакво по-смислено занимание.

Момчил Николов

снимка: Ивайло Петров

– С притеснения, или с ентусиазъм трябва да ни зареждат идеите за момента, когато ще си вкараме чип в мозъка и ще станем едно с машините?

– Ето, точно тая идея е това, за което говоря. Тъй като в последните десетилетия компютрите – и всичко свързано с тях – се разви много и завладя живота ни, по един или друг начин, ние си представяме бъдещето като един гигантски компютър, който контролира всичко навсякъде. 

Може и така да се случи, но аз 

бих заложил на нещо, което в момента изобщо не можем да си представим, защото в мозъка ни няма идея за него. 

Така че, звучи ми глупаво да се притесняваме или ентусиазираме от нещо, което евентуално би могло да се случи някога. Би могло и да не се случи. Вероятно в живота на всеки човек има достатъчно неща – напълно реални, лично засягащи го, случващи се тук и сега – за които да се тревожи. 

 

– Последната шантава година взе ли хляба на писателите, или им отвори работа?

– При мен лично нищо кой знае какво не се промени. Работата на писателя, така или иначе, е свързана с прекарването на много часове в уединение. Писането е занимание, което изисква определена концентрация за определен период от време, просто работата е такава. Не е нещо ново за мен да огранича сериозно и съзнателно социалните си контакти, работата ми, както споменах, го изисква. 

Мисля, че в един момент, в началото още, миналата година, се почувствах като човек, който е добре трениран за това, което предстои, това, на което нормалните хора тепърва трябва да се учат. С течение на времето едни разбраха, че спокойно могат да си работят вкъщи. Други – че спокойно могат да си пият вкъщи. А аз тия неща много добре ги знам, отдавна.

 

– Докторите изведнъж дойдоха на мода, завършил сте медицина. Съжалявате ли, че не станахте лекар? Писателите ли са диагностиците на обществото?

– По-скоро съм любопитен – какъв лекар би се получил от мен. Вероятно нелош – предполагам, без да съм сигурен, разбира се. На мен ми харесваше да уча медицина, тя наистина е едно огромно познание, трупано и развивано с векове. 

Мисля, че писателят трябва да бъде нещо като рецептор на обществото, чувствителен и към най-слабите промени в света и хората. 

Когато улови нещо тревожно и застрашително, той трябва да подаде необходимия сигнал за опасност 

към останалите клетки на този гигантски, общ човешки организъм, който всички ние представляваме; да го направи по начина, по който може, така че повече хора да го разберат, да осъзнаят проблема и да се справят – ако могат и искат – с него. 

 

– Позволявате си смелостта да пишете обстоятелствено, с абзаци, които понякога са по цяла страница. Мислите ли, че все още има и ще има достатъчно хора, които имат време да четат? Които не бързат да научат всичко за секунда и да скролнат нататък?

– Ами, щом се пишат, издават, продават и купуват книги – очевидно има и кой да ги чете. Освен ако не ги вземат тия книги да си украсяват жилищата и да се снимат с тях във фейсбук, и такива случаи има, предполагам. Книгоиздаването е сериозен бизнес и аз не мисля, че би съществувал, ако нямаше икономическа логика. Имам известни наблюдения над литературния пазар и мога да твърдя, че 

в момента се издават много повече книги, отколкото преди двайсет години примерно. 

Има много повече и много по-хубави книжарници, чете се повече българска литература, има и добри български писатели. Така че да не бързаме да обявяваме края на писането и четенето.

 

– В новия ви роман – „Чекмо“, разказвате историята на един изключителен чешит от началото на прехода. Знам, че прототипът му и днес продължава своите приключения. Но възможни ли са такива пъстри истории и днес?

– Винаги са възможни, 

стига да ги търсиш и да имаш куража да ги изживееш.

Доколкото познавам така наречения прототип, на него животът без приключения не му понася. Ситуацията покрай ковид и невъзможността да пътува по света го остави затворен за месеци на едно място – някъде в Испания. Успя да се измъкне, де – в момента е в Африка, в Танзания, и се забавлява доста качествено, без каквито и да е ограничения. А докато се забавлява, между другото, обикаля златодобивните мини в района и се опитва да започне някакъв нов, мащабен бизнес, свързан с инвестиции в златна руда, не съм много запознат какъв точно. Същевременно, доста сърцато движи и един благотворителен проект, Crypto for kids се казва.

– Значи истинският Чекмо продължава с приключенията. „Повечето хора минават през живота си без нито едно приключение, приятелю“, казва литературният образ. Съгласен ли сте с него? По-трудно ли е да си различен днес? По-трудно ли е да се откроиш сред тълпата?

– Винаги е било трудно, винаги хората – или повечето от тях – са избирали сигурността пред неизвестността, просто така е устроен човек, такива са инстинктите му. При Чекмо е точно обратното, неговите инстинкти работят малко наопаки. Той ми е казвал, че дори когато излиза сутрин от вкъщи – където и да живее в момента – и трябва да отиде до някое място, никога не минава по същия маршрут, по който е минал предишния ден, търси нови пътища – всеки ден. „Защо, бе, Чекмо?“, питам го. „Ми, как защо – защото може да видя нещо ново, да ми се случи нещо.“ Разбирате ли, 

той не чака приключението, той го търси целенасочено, всеки ден, всяка минута.

И, в края на краищата – приключението се появява. 

 

– Чекмо разговаря с един часовник, за да му помогне да прецени дали си е пропилял живота, или го е използвал както трябва. Трябва ли всеки от нас да си има един такъв часовник? Колко често трябва да го питаме?

– Чекмо разговоря с часовник, защо няма с кого другиго да разговаря, той се намира в една болница на другия край на света, сам-самичък и напълно парализиран от врата надолу. Предполагам, че всеки от нас, ако изпадне в такова положение, ще предпочете да има до себе си близък човек, а не часовник. 

Мисълта ми е, че ако имате възможност – 

говорете с хора, а не с часовници, 

те не биха могли да ви кажат нищо повече от това, което знаете за себе си. Защото разговорът с часовника е именно това – разговор със самия себе си.

 

– Коя е последната история, която чухте и ви развълнува?

– Не знам дали е последната, която чух, но е първата, за която се сещам в момента, разказа ми я един познат. Поради някакви недоразумения, свързани с работата му, попаднал в едно читалище в квартал „Изток“. Там имало сбирка, около сто и петдесет човека, всичките убедени нибируанци и плоскоземци, които очаквали от моя нищо неподозиращ познат да изнесе лекция на тема, свързана с възможността Луната да е холограма. И той им изнесъл, какво да прави.

 

– „Последната територия – нашите умове – и битката за нея в съвременния свят“ – четох, че представяте тази тема в училищата. Как изглежда тази битка днес? С кого я водим? Има ли изгледи за успех?

– Тази битка се води на много фронтове. В момента информационните канали са неизброими, всеки от тях изработва някаква стратегия, с която да достигне до съзнанието ти. Включително и аз, опитвайки се да продам една книга, 

трябва да измисля как да стигна до съзнанието на хората и да ги заинтригувам.

Всеки рекламира стоките си, в такъв свят живеем, и то не от днес. И, да – ставаме все по-агресивни и изобретателни. 

 

– Кога човек е свободен?

– Мисля, че е изцяло лично усещане, свързано с това, което те кара да се чувстваш несвободен. Днес, например, много хора смятат, че свободата им е сериозно ограничена, защото поради много частичния локдаун не могат да отидат да се натряскат в любимия си бар. Или пък, защото поради еди каква си причина са блокирани във фейсбук за един месец. Дали това усещане за свобода и несвобода може да бъде сравнено с усещането на един роб, който от раждането си знае, че е нечия собственост, че животът му изцяло зависи не от него, а от собственика му? Не мисля.

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Дигиталното може да почака, детството – не“

„Дигиталното може да почака, детството – не“

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids,...

повече информация
„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

Как ще изглежда утрешният ден? Защо се задава „епохата, в която предстои да преизобретяваме себе си“? Какво има смисъл да учат днешните деца, за да са готови за бъдещето? Кои професиите ще оцелеят?...

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

В какъв свят ще живеят децата ни? А как да ги срещнем с технологиите по най-добрия начин? Имам две хлапета и този сайт го има, защото тези въпроси не ми дават мира. Докато има още толкова важни...

повече информация
„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

Изкуственият интелект хвърля ръкавицата към хората на изкуството във все повече области. Докато мнозина смятат, че технологията е далеч от това да създава по-добре от хората, все по-често и рязко се...

повече информация
:-) Усмихни се! Приказка за първия емотикон

🙂 Усмихни се! Приказка за първия емотикон

🙂 В началото даже си имаше и „нос“: 🙂 С идването на интернет текстът се преля в изображенията и обратното. И въпреки че всичко в онлайн света се променя главоломно, символът „първопроходник“...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Дигиталното може да почака, детството – не“

„Дигиталното може да почака, детството – не“

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids, която има мисията да помага на родителите в търсене на баланса.
Кога срещата с технологиите може да се превърне в проблем за децата? Как да намерим този толкова труден баланс? Как да срещаме децата с технологиите, без това да е за сметка на основни човешки умения, които ще им трябват в бъдеще? Ако усетим, че детето прекарва часове пред телефона или таблета, има ли път назад?
Време е за една прелюбопитна лична история и безброй ценни съвети за всеки дигитален родител. За всеки, което смята, че от време на време е важно децата да се озоват и офлайн.

повече информация
„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

Как ще изглежда утрешният ден? Защо се задава „епохата, в която предстои да преизобретяваме себе си“? Какво има смисъл да учат днешните деца, за да са готови за бъдещето? Кои професиите ще оцелеят? И как да намерим онези, все по-дефицитни умения, които си струва да им помагаме да развиват?
Доц. Мариана Тодорова е пионер на българската футурология в съвременния ѝ вид. Превърна се в традиция в началото на всяка година да ми гостува с прогнози, които недвусмислено се претворяват в реалност.
„Връщаме се към това най-изконно човешко качество за критично мислене, разсъждение и дебати.“
„Въпрос на време е повечето от задачите, които изпълняваме, да бъдат иззети от изкуствения интелект. Ще живеем в една перманентна промяна и в един момент няма да можем да наваксаме. Бихме могли да реагираме като човечество само чрез глобален политически консенсус, в който да решим, въпреки че технологията може да прави почти всичко, хората остават. Но подобна философия е много анти капитализма и се изисква или някакъв безкраен хуманизъм, или диктаторство, за да се наложи.“
Можем ли да сме готови за бъдещето?

повече информация
„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

Изкуственият интелект хвърля ръкавицата към хората на изкуството във все повече области. Докато мнозина смятат, че технологията е далеч от това да създава по-добре от хората, все по-често и рязко се оказва обратното. Къде тогава отиват творчеството, изкуството, въображението? Как да ценим пътя, след като резултатът е лесен? Живеем в изненадващ свят, в който трябва да си адаптивен, за да оцелееш.
Любомир Сергеев е фотограф, дигитален артист, режисьор и продуцент с 30-годишен опит в областта на рекламата. Работил е на 5 континента, живял е в Лондон и Ню Йорк. Носител на дълъг списък от награди, сред които е „Victoria“, считана за най-престижна в света на фотографията. 12 години подред е в световната селекция „200 най-добри дигитални артисти“.

повече информация

Най-новите:

„Дигиталното може да почака, детството – не“

„Дигиталното може да почака, детството – не“

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids, която има мисията да помага на родителите в търсене на баланса.
Кога срещата с технологиите може да се превърне в проблем за децата? Как да намерим този толкова труден баланс? Как да срещаме децата с технологиите, без това да е за сметка на основни човешки умения, които ще им трябват в бъдеще? Ако усетим, че детето прекарва часове пред телефона или таблета, има ли път назад?
Време е за една прелюбопитна лична история и безброй ценни съвети за всеки дигитален родител. За всеки, което смята, че от време на време е важно децата да се озоват и офлайн.

повече информация
„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

Как ще изглежда утрешният ден? Защо се задава „епохата, в която предстои да преизобретяваме себе си“? Какво има смисъл да учат днешните деца, за да са готови за бъдещето? Кои професиите ще оцелеят? И как да намерим онези, все по-дефицитни умения, които си струва да им помагаме да развиват?
Доц. Мариана Тодорова е пионер на българската футурология в съвременния ѝ вид. Превърна се в традиция в началото на всяка година да ми гостува с прогнози, които недвусмислено се претворяват в реалност.
„Връщаме се към това най-изконно човешко качество за критично мислене, разсъждение и дебати.“
„Въпрос на време е повечето от задачите, които изпълняваме, да бъдат иззети от изкуствения интелект. Ще живеем в една перманентна промяна и в един момент няма да можем да наваксаме. Бихме могли да реагираме като човечество само чрез глобален политически консенсус, в който да решим, въпреки че технологията може да прави почти всичко, хората остават. Но подобна философия е много анти капитализма и се изисква или някакъв безкраен хуманизъм, или диктаторство, за да се наложи.“
Можем ли да сме готови за бъдещето?

повече информация
Таралежите се раждат без ИИ

Таралежите се раждат без ИИ

В какъв свят ще живеят днешните деца?
Какво има смисъл да учат днес и кое би било загуба на време, усилия и пари?
Кога и как да ги срещнем с технологиите така, че да им помогнем да се опознаят, без някой да пострада?
А кога да ги „запознаем“ с изкуствения интелект?
Ще потърся отговорите на тези и други важни въпроси, свързани с децата и технологиите. Започва дълга поредица от детски Дигитални истории.
Ето защо според мен е жизненоважно да навлезем по-дълбоко в тези огромни теми:

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

В какъв свят ще живеят децата ни? А как да ги срещнем с технологиите по най-добрия начин?
Имам две хлапета и този сайт го има, защото тези въпроси не ми дават мира. Докато има още толкова важни въпроси, на които е време да намерим отговор.
Нека ги обсъдим, а после да потърсим отговорите. Нека заедно нарисуваме картината на днешното дигитално родителство и погледа му към бъдещето.
Анкетата е насочена към родителите на деца от 0 до 11 години (а и към баби, дядовци, хора, които имат отношение към децата). Темите на тийнейжърите също са изключително важни, и за тях ще дойде моментът.
Анкетата е анонимна, можете да отговорите на въпросите, които си изберете. Можете да се включите и в жребий за награди – подбрани книги и фланелки с логото на Дигитални истории. Отговорите се събират до 28 февруари, а в началото на март очаквайте резултатите.
С тази анкета започва поредицата от важни Дигитални истории за децата и технологиите. Ще поговорим за майчинството и бащинството днес, за промените в образованието, за професиите на бъдещето. Поканил съм забележителни гости, от които всеки родител (включително и аз) има много какво да научи.
Благодаря от сърце за всяко попълване, за всяко споделяне!

повече информация
„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

Изкуственият интелект хвърля ръкавицата към хората на изкуството във все повече области. Докато мнозина смятат, че технологията е далеч от това да създава по-добре от хората, все по-често и рязко се оказва обратното. Къде тогава отиват творчеството, изкуството, въображението? Как да ценим пътя, след като резултатът е лесен? Живеем в изненадващ свят, в който трябва да си адаптивен, за да оцелееш.
Любомир Сергеев е фотограф, дигитален артист, режисьор и продуцент с 30-годишен опит в областта на рекламата. Работил е на 5 континента, живял е в Лондон и Ню Йорк. Носител на дълъг списък от награди, сред които е „Victoria“, считана за най-престижна в света на фотографията. 12 години подред е в световната селекция „200 най-добри дигитални артисти“.

повече информация
:-) Усмихни се! Приказка за първия емотикон

🙂 Усмихни се! Приказка за първия емотикон

С идването на интернет текстът се преля в изображенията и обратното. И въпреки че всичко в онлайн света се променя главоломно, символът „първопроходник“ оцелява до днес.
Усмивката, която всички използваме ежедневно, „нарисувана“ само с 2 или 3 знака, е може би най-разпознаваемият знак на онлайн епохата. Модите, технологичните поколения, социалните мрежи идват и си отиват, докато „смайли“-то си остава, вечно и разпознаваемо.
Знаете ли кой е „баща“ му? Колкото и да е странно, комбинацията от знаци си има конкретен „изобретател“ и още един „кръстник“, който му помага да скочи в интернет. Графичният дизайнер Харви Бел печели за начинанието си – стилизирано смеещо се лице, „цели“ 45 долара. Той никога не е претендирал за авторски права, вместо това десетилетия по-късно създава фондация, която набира средства за деца в нужда, чийто символ, разбира се, е усмивката.
Усмихнете се на живота! Време е за една лъчезарна дигитална история.

повече информация
Share This