От какво си струва да се освободим като нация? Още ли съединението прави силата? Времето ли ражда ярките личности, или те създават времето си?

Дори когато заговорим за безспорните ни герои, миналото повече ни разделя, отколкото обединява. Ето защо е важно да не спираме да го осмисляме през призмата на настоящето, особено в дни като днешния.

Неда Антонова е писателка, избрала за свое поле историческите теми. Умее да представя миналото така, че да вълнува. Тя не се бои да се насочва към личности като Левски или Ботев, за да ги обрисува съвременно, но пълнокръвно. Разказвайки увлекателно за любовта в живота им, представяйки ги в неочаквана, вълнуваща светлина. Тя има 24 книги: poмaни, пoвecти, пиecи, и е сред най-четените автори на историческа художествена литература.

С нея се срещаме днес, за да поговорим за историята. За това, което дължим и не дължим на най-големите личности от българското минало. Ще поразсъждаваме с какво би се занимавал Апостола, ако бе роден в наши дни. Ще потърсим по-хладнокръвния и мъдър поглед към историята, който често губим, улисани в дърлене онлайн.

---

 

– Защо си струва да помним и тачим миналото?

– Защото само то ни принадлежи със сигурност. Дори когато си мислиш, че нямаш нищо, ти имаш онова, което дори смъртта не може да ти отнеме: миналото си на човек и народ.

 

– А кое от миналото е най-добре да забравим?

– Нищо от миналото ни не бива да бъде забравяно, пренебрегвано или омаловажавано, защото не знаеш кога ще ти потрябва неговият пример или урокът, който ти дава.

 

 

– Като стана дума за уроци – кои са уроците от историята, които могат да са ни полезни в бъдещето, където ще властва изкуственият интелект?

– Тъй като нравите са, които пораждат събитията, а чрез тях формират историята, за нравите, внушавани от изкуствения интелект, можем само да размишляваме с приблизителна доза вероятност. Но вярвам, че ще се случва онова, което изисква моментът, без да съм сигурна, че то непременно ще бъде добро. Може би ще е единственото възможно добро.

 

– Нещо повече, във времето на интернет историята е по-уязвима, защото всеки може да я подменя и да спекулира с нея. Как да я пазим?

– Да. Историята на всеки народ се оказва най-ковкият от всички метали.

От нея с еднакъв успех може да бъдат изковани както щит, така и меч, както кръст, така и куршум.

Гъвкава, адаптивна, винаги на една ръка разстояние от идеологията и еднакво достъпна за всички. Употребяваме я според нуждите си – най-вече политически. Меч, притъпен от злоупотреба!

 

– Защо се насочи към историческата тема?

– В годините, когато моето поколение трябваше да избира на кой бог да се кланя, а в литературата – какво да възпява и за какво да мълчи, имаше само едно що-годе сигурно убежище, опазващо духа от поквара: миналото и неговата история. Укритие. Това беше – а и още е – за мене историческата тема.

 

– Силните, интересни личности такива ли се раждат, или такива ги прави времето?

– И по друг повод съм го казвала:

всяко време идва и води със себе си своите герои, за да има после кого да убива.

Всички качества, определящи личността, съществуват в зачатък у всеки от нас още по сътворение. После обстоятелствата и нашият личен избор само ги доразвиват. Не може да се родиш Димитър Общи, а да завършиш живота си като Апостола Левски. Дори въображението на Твореца не би си позволило подобна липса на последователност.

 

– От какво си струва да се освободим днес? Като хора и като нация…

– От всичко, което ни пречи, принизява ни, омаловажава доброто и светлото в националния ни характер… Не съм чувала чужденец да охулва своя народ и да оплюва традициите и историята на племето, чрез което е дошъл на бял свят. Но пък все по-често се случва да чуя как българин се изживява като субект, стоящ по-високо от народа си, наблюдаващ историята и днешното му дередже от висотата на личната си камбанария. Да омерзява дори дадената ни от Господ природа с унищожителната реплика: „Абе, мани ги – българска работа!“.

 

 

– Трябва ли да си представяме героите си – като Левски или Ботев, като светци? Или напротив, като хора, равни на нас?

– Историята се твори от реални и триизмерни личности. Светците и боговете са персонажи от митологията. Всички останали сме повече или по-малко хора. И само подобни на нас, само отделни единици от множеството имат силата и дарбата да подчиняват общия дух, да внушават идеи и да водят към тяхното сбъдване. И ние не бихме могли да осъзнаем тяхната различност, надареност или осененост, ако не разглеждахме живота им през призмата на собственото си банално битие.

Те всички са първо човеци, а после мислители, стратези и тактици на общото дело!

И колкото повече приличат на хилядите нас, толкова повече народното въображение ще ги извисява и обожествява.

 

– Какво биха работили те двама, ако живееха днес?

– Мисля, че днешното ни общество не би ги изтърпяло. В наше време

различните – идващите с мисълта си от бъдещето и пророкуващи го – са подложени на унищожение като заплаха за статуквото.

Човекът е склонен да приема за опасно всичко, което не разбира. И да го унищожава.

 

– Какво не знаем за тях, а си струва?

– Знаем го, но ни е трудно да го повярваме: това, че никоя общност – от хора или от животни – не може да съществува без водачи, но че те винаги надвишават множеството по ум, морал и по способността си да долавят онези движещи сили на живота, пред които ни изправя бъдещето.

 

 

– Ти популяризира тезата, че Апостола е осъден официално за престъпление, което не е извършил. Защо никой преди не е посягал към тази тема?

– Упрекът ти е несправедлив. Всички историци са забелязвали и изтъквали тази несправедливост. Но са обяснявали събитията с изискването на времето и от позицията на историческото снизхождение.

 

– А защо е важно да го реабилитираме днес?

– Не просто важно. Необходимо е. И се сещам за народите на Франция, Италия, Чехия, които в наше време организираха съдебни контрапроцеси и, заставайки срещу внушенията на историята, оневиниха националните си герои Жана д’Арк, Галилей и Ян Хус.

Да оневиним несправедливо обвинения Левски – каква по-божествена задача на едно поколение!

 

– Безгрешни ли са героите ни?

– Жив и безгрешен – такава възможност дори Библията твърде предпазливо допуска.

 

– Кога насилието е оправдано?

– В различните времена дефиницията за насилие е различна. Но едно е вярно: допустимо и оправдано е насилието, извършено в името на изначалното добро, важно и необходимо за човека и народа.

 

 

– Кое може да накара днешните хлапета да се впечатлят от исторически образ?

– Необичайното, рисковото, насилието и бруталността в битието и образа на героя.

 

– Трябваше ли да дойде война толкова близо, за да си припомним, че още ги има войните?

– Преди да измисли хляба и музиката, човекът е измислил войната – зло, което дори самият Бог не се е решил да предскаже. А

има ли война – невинни няма. Освен народите,

те не знаят истината, но се сражават за нея и умират.

 

– „Ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта“, казва Елин Пелин. А какъв е българският гений според теб?

– На завистта слугува, разрушавайки себе си – само неосъщественият човек, амбициозният, но лишен от качества за постигане на амбицията си. А гениалната мощ на българина, чрез която е просъществувал тринайсет века и половина, е способността му да оцелява при всякакви обстоятелства и въпреки тях. Племенната ни жизненост и издръжливост.

 

 

– Българската художествена литература винаги е била силно насочена към историята, дори през последните десетилетия. Това наша черта ли е?

– Настоящето ни винаги е изглеждало на народа по-непосилно, отколкото миналото. Примерът на предците е окуражавал нашите съвременници. Но и с куража не бива да се прекалява.

 

– Интернет разми границата между автор и читател, днес всеки пише. Хубаво ли е това?

– Писането, бидейки вид изразяване на същността, кара човека да се чувства уместен, вграден в обществото и го обозначава като личност. За всеки текст си има читатели. После идва времето с прецизното си сито и отсява зърното от плявата.

 

– С какво е по-труден нашия живот от този на предците ни?

– Няма лесен живот! И ако старите хора говорят с обич за младостта и я разкрасяват чрез носталгията си, това е само знак за отличие на онези, които са преживели събитията и са наградени с възможността да си ги спомнят.

 

– Изследваш доста женски исторически образи. И до днес обаче в политиката ни например, има изключително малък процент жени. Защо е така?

– Това е възмездието за времето, когато вместо да се говори за равенство на половете пред закона, се прокламираше равенството на самите полове пред провокациите на живота. Крехки жени ставаха трактористки и кранистки, а монументални мъже продаваха ширити в държавните магазини за кинкалерия.

Но жената най-после постепенно започва да заема онова място в тъканта на обществото, където ще бъде най-полезна чрез способността си съм съпричастие и защита на живота, който създава.

 

– Романите ти се отличават със силни героини от толкова различни епохи. Ако можем да потърсим общото, кое е то? Коя е най-силната черта на българката?

– Способността ѝ да преодолява трудностите на времето – да се впрегне в ралото, редом с нереквизираната за войната крава, и да тегли браздата, докато мъжът ѝ умира край Сливница. Казано е: „Искаш ли някаква работа да стане, дай на мъжа да я измисли, и на жената – да я свърши!“ Приложната сила на живота!

 

 

– Кое те плаши в днешните технологии и кое те обнадеждава?

– Всяко време има своите зарази и изобретява лекарствата за тях.

Стоя на брега и гледам как тече реката – късно ми е да се съмнявам, рано ми е да осъждам.

 

– Още ли съединението прави силата?

– Зависи какви сили се съединяват и срещу какво.

 

– Като че ли днес да продължаваме заедно и да имаме общ идеал ни пречат разломите от ХХ век. Какво може да ги запълни?

– Разломът сме го запълнили със страданията си като хора и народ. Остават белезите. Някои от тях все още приличат на рани.

 

– Казваш, че писателите и поетите трябва да стоят встрани от актуалните събития, но повечето от тях в нашето общество не го правят. Какво губят по този начин?

– Себе си губят и онова, което им е дадено, за да се усещат поети и писатели. Без тази загуба да носи печалба за обществото.

 

– Коя е най-силната любовна история в българската литература?

– Баладата на деветнайсети век: любовта на Ботев и Венета.

 

– Докога ще я има любовта в романтичната ѝ форма?

– Четиридесет дни след като животът отмре и планетата опустее, любовта ще продължава да съществува, подобно душата на безсмъртен покойник.

 

– Как се променя отношението към любовта през различните възрасти?

– Променят се само външните ѝ форми. И модата. Ако е любов, тя е една през всички времена. Ако е нейно подобие – то следва посоката на вятъра.

 

– Трябва ли да научим на любов изкуствения интелект, който ще ни наподоби?

– Той си го знае. Нищо, че неговото знаене се отличава от нашето както пластмасата – от коприната.

Но така е: според обществото – и любовта му…