„Представете си Одисей с джипиес сред гръцките острови напът към Итака. Превръщаме пътуването на човечеството през времето в круиз. А от лъжовната розова зона на комфорта до цифровия концлагер е само крачка. Така наречената цифровизация би била една много комична, дори забавна част от историята на човечеството, но, уви, не е така. Тя ни води директно в един безсмислен от хуманна гледна точка свят.“

С тези думи на Недялко Славов започваме разговора за най-новия му роман „Хабитат“. Огромна по значение и сила книга, пропита с много от тези големи днешни въпроси, чиито отговори не спирам да търся чрез Дигитални истории.

Недялко Славов е носител на редица национални награди за поезия и проза, автор на романите „Фаустино“, „432 херца“, „Камбаната“.

На границата на епоса е и новото му произведение, в което с безпощадната си писателска наблюдателност и неповторимия си стил той ни показва зловещо тиктакащите взривни устройства на днешния ден, за които все нямаме време.

Ще се научим ли да ценим данните си, най-ценното, което имаме днес онлайн? Какво може да ни спаси от шпионските агенции, в каквито са се превърнали социалните мрежи? Къде е днес битката за свободата и има ли все още шанс да не я загубим?

„Всичко е в това какво искаш да си утре. Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер на един безсмислен свят“.

– Къде минава границата между свободата и тоталния контрол? Прекрачили ли сме я безвъзвратно?

– Първо искам още от самото начало да кажа – отговорите на въпросите ви изразяват само и единствено моята гледна точка. С тях не поучавам, не соча с пръст, не обяснявам и не внушавам нищо на никого.

Сега на въпроса. За мен свободата е вътрешно състояние, тоест, тя е без граници. А

тоталният контрол е дело съзнателно и организирано, тоест – гранично

според степента си на реализация. Той, тоталният контрол, чрез техническите достижения на цивилизацията ни днес, е реализирана мечта на една категория хора с болни мозъци, които съпътстват човешкото общество открай време. Това са същества, които имат дълбоки комплекси за малоценност. Тоталният контрол е последната и най-патологична форма на власт.

– Изчезна ли истината онлайн?

– Не. Тя не може да изчезне. А ако изчезне, това означава да изчезнем и ние. Човешкото същество добива стойност само когато се споделя с друго човешко същество в рамките на сетивния, мисловния и емоционалния си контакт. Иначе то е в непрекъснато състояние на изначална самота. Общуването през технологиите само умножава и изостря тая самота, а не я преодолява.

– Нарочно ли ни разделя дигитализацията, или просто така се получи?

– Сама по себе си тя е абсолютно съзнателен процес за разделяне. Така че в нея няма нищо случайно.

– Акцентът в „Хабитат“ е върху камерите, но те са само едно от многото средства, с които ни следят днес, според мен по-важни са чисто дигиталните, по-перфидните, например това, което се случва в социалните мрежи. Как ни следят?

– Казано без грам параноя – ние сме следени навсякъде и във всичко. И това ще се засилва – от социалните мрежи, през финансовото, до здравното обслужване. Казано образно,

ние сме като ония птици, които орнитолозите опръстеняват с гривни за проследяване.

Камерите са най-видимата част на тоталния контрол.

– И още по-странното, поне според мен, е, че всички си даваме сметка за това. Оставяме море от данни, което ни прави манипулируеми. Делегираме още и още пълномощия на онези, които имат най-голяма изгода да ги използват срещу нас. Кое ви насочи към темата за дигитализацията?

– Преди време видях нещо, което никога няма да забравя. Едно

гнездо на лястовици бе слепило и блокирало камерата за наблюдение на вилата на мой приятел.

Тази метафора отключи идеята ми за романа, за онази битка, в която Природата и Бог искат да ни откъснат от „идеите“ на Дявола.

– Кое ви беше най-плашещо да научите, докато задълбавахте?

– Мащабът на системата за тотален контрол. Те вече са навсякъде.

– След като технологиите притъпяват сетивата ни и колективната сила, възможно ли е вече хората поотделно да променят нещо?

– Да. Просто някой трябва да спре тока на човечеството за 24 часа.

снимки: личен архив

– Уви, това звучи доста утопично… А дали все пак решенията още не са в нашите ръце, ако сме единни? Възможни ли са революции във времената на фейсбук?

– Задачата на фейсбук е да нагнети и да разреди социалната енергия. Тоест, и той е някакъв вид революция. И с тая идея е измислен. И революциите, и фейсбук по същество са едно и също средство за политика на задкулисието. Но и революциите, и социалните мрежи ще изгубят своята сила в бъдещия многополярен свят. Просто ще изчезнат като средство за манипулация, ще бъдат заменени с други.

– А как изобщо стигнахме до свят, в който важните решения се вземат от корпорации, по-големи и мощни и от най-силните държави?

– Както обикновено.

С тотална лъжа, с тотална медийна обработка, с безмилостни финансови инструментариуми,

с продажни правителства и политици, с умствена леност на населението.

– Дали тази битка не мина и през изгубената битка за истината, през смъртта на медиите?

– Медиите са съучастник в парализирането на истината.

– Кои са най-големите битки, които днес трябва да водим вътре в себе си?

– Да останем свободни.

– Аз също често акцентирам върху това, че битката днес е за свободата, от която доброволно се отказваме. Защо го правим толкова лесно? Наистина ли е обратимо?

– Прави се заради зоната на комфорт. Използват се най-животинският ни инстинкт за физическо оцеляване, природната ни лакомия и чувството за материална сигурност, за да се занули свободната ни воля, заложена в нас от Твореца. А дали е обратимо, ще покаже времето. Няма да чакаме още дълго.

– Технологиите ни разделиха на враждуващи за всяко следващо дребнотемие агитки, което и според мен е силно средство за манипулиране на социалната енергия. Но можеше ли да стане по друг начин? Кое може да ни събере обратно, да върне нюансите, аргументите, емпатията?

– Не вярвам на тази дума „емпатия“.

Взета е от древните гърци, но в нея е вложено друго, лабораторно значение, тя иде от структурализма в психологията, тайният ѝ акцент е не в съпреживяването на насрещния, а в собственото ти личностно разграждане, по-скоро я свързвам с ентропията.

Аз съм православен християнин. Моята дума е простичка. Тя е Състрадание. Обич за Ближния. Моите родители и техните родители, и другите зад тях бяха не емпати, а обичащи, нормални хора. Тази дума „емпатия“ е част от голямото нищоговорене, от празната фразеология.

– Кои човешки чувства, страни, действия най-много липсват в света, в който властват технологиите?

– Всичките тези, които ни правят хуманни същества. Те просто стават излишни.

– Казвате, че термина „хабитат“ избирате и заради продължаващата деволюция на човека. Кога започна тя и кога ще свърши?

– Започва от дарвинизма, после от фройдизма и през всички останали „-изми“ на „научното“ презрение към човека. А особено в изкуството – разрушителна акция срещу божественото у нас. И оттогава до днес все това упражнение.

Деян Донков в хитовия моноспектакъл „Камбаната“ по романа на Недялко Славов

– А как философията на шпионирането стана част от живота ни?

– Шпионирането навлиза в най-острата си фаза в тоталитарните общества. Тогава изведнъж малкият човек става голям, посредствеността – талант, а насилието над свободните хора – злостно и отмъстително занимание на шепа комплексари. Тогава и доносът, шпионирането придобиват зловещи размери.

– По някакъв начин всички си даваме сметка, че, както казва Джарон Лание, социалните мрежи са всъщност шпионски агенции.

– Не е много сложно да се направи този извод. Та още първият въпрос във фейсбук е „Какво мислите?“. И службите старателно записват.

– Според мен дори не са толкова службите, колкото корпорациите, от които това зависи. Но пък… надали можем да знаем нещо при толкова неясните и непрозрачни алгоритми на всички онези, които ни следят. Но нека се насочим към една друга голям тема… идва ли според вас краят на изкуството? Алгоритмите ли могат да го донесат, или хората?

– Водят ни към трансхуманизъм. А там изкуство няма да е необходимо.

– Но какво ще стане с литературата?

– То вече е станало. Вече масово се пише послушна литература. Така я наричам. Това са политкоректни глобалистки каканижения, облечени в литературни модни дрешки. Те съответно се лансират от политкоректната обслужваща критика, награждават се от съответните родни и международни политкоректни журита със съответните политкоретни награди и се пращат за политкоректно четене в птицефермата на политкоректните послушни читатели.

– Има ли смисъл от хората без изкуство? Без книги?

– Не.

Изкуството е единствената ни форма за безсмъртие, макар и за кратко.

То ни дава възможности да живеем за малко в паралелни светове.

– А без връзка с природата?

– Не. Ние сме незначителна частица от нейното Цяло. И от нейния единен Разум.

– Възможно ли е чрез технологиите да възстановим диалога между поколенията? Или той е безвъзвратно изгубен?

– Диалогът между поколенията е в обикновеното, нормално човешко общуване. При него трябват простички неща – човешка телесна температура, обсег на прегръдка, празнично включване на всички сетива, родова верига, семейни традиции. Тоест, никакво посредничество на техники, технологии и прочие.

– Защо днес да учим децата не само как да работят с компютрите, но и с мотиката?

– Защото

не пръстите по клавиатурата, а пръстите, вкопчени в средствата на труда, са ни направили хора.

– А на какво е най-важно да научим изкуствения интелект?

– На каквото и да го научим, той ще носи белезите на несъвършенството на човешкия ум, защото е негово дело. Той никога не може и няма да се докосне до Тайната на сътворението, което ни е създало, тоест до божествената ни промисъл.

В един период от живота си често бях в Хайделберг. Университетът там е създаден осем години по-рано от 1393 година, когато тъмните азиатски пълчища у нас поглъщат Търновград и България угасва в пълен мрак за пет века. Тоест, когато там са светнали лампите в умовете, тук са ги изгасили. Та една от забележителностите на това дивно градче е така нареченият Philosophenweg или „философската пътека“, която се катери по склона над река Некар. Тя е била любима на великите немски философи, както и на буйната и търсеща любовно усамотение студентска младеж на Хайделберг.

Често по нея съм се изкачвал и аз. Бях чувал, но така и не открих онази стара кръчма в подножието ѝ, на чийто вход било написано: „Млади човече, смисълът на философската височина не е самата височина, а в пътя към нея“.

Казвам това, защото това пътуване на човечеството към философската му височина е отредено от Бог да стане чрез Чистия дух и Свободната воля на хората, а не чрез цифровизацията, дигитализацията, изкуствения интелект и всички останали щарлатании за тотален контрол.

– За кого днес бие камбаната?

– За този, който я чува.

Романа „Хабитат“ на Недялко Славов можете да намерите в книжарница „Гринуич“ в София или да поръчате от автора.