„Дигиталното може да почака, детството – не“

фев. 7, 2025 | Срещи

„Дигиталното може да почака, детството – не“

7 февруари 2025 | Срещи

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids, която има мисията за помага на родителите в търсене на баланса.

Кога срещата с технологиите може да се превърне в проблем за децата? Как да намерим този толкова труден баланс? Как да срещаме децата с технологиите, без това да е за сметка на основни човешки умения, които ще им трябват в бъдеще? Ако усетим, че детето прекарва часове пред телефона или таблета, има ли път назад?

Време е за една прелюбопитна лична история и безброй ценни съвети за всеки дигитален родител. За всеки, което смята, че от време на време е важно децата да се озоват и офлайн.

Продължава поредицата „Дигитални деца“. Търся важните гледни точки и полезните съвети, които да ни помогнат като родители и възрастни. Важно е и вашето мнение! Включете се в анкетата, нека нарисуваме заедно картината на родителството в дигиталните времена.


 

– Много интересна е твоята история. Работила си немалко като програмист, а после създаваш фондация, която да връща на децата офлайн изживяванията. Как се случи така?

– Още като студентка започнах да програмирам работя и имах 6-7 години активно в тази област, когато излязох в майчинство. Мислите ми по темата започнаха малко преди това. Един ден просто си стоях на компютъра, черен екран, цветни символи. Имах някаква супер скучна задача и се замислих, че не може това да е всичко от живота. Седя, целият ми ден минава пред екрана, усетих, че имам нужда от нещо повече.

Когато излязох в майчинство, спомням си първата разходка с малкия. Той беше на две седмици, първи слънчев ден след зимата. Излизаме, бях решила, че ще се наслаждавам на почивката, няма да си вадя телефона за всяко нещо и

се шокирах, когато установих, че всъщност съм забравила какво е просто да се наслаждаваш ей така, на времето.

Започнах да си мисля по темата и осъзнах, че неусетно съм стигнала дотам да се опитвам да запълня с нещо всяка една свободна минутка. Ако няма с какво, просто вадя телефона и търся какво се случва някъде. Така започнах да си мисля за влиянието на технологиите – и върху нас, и върху семействата ни. Особено в ситуация, в която всеки има телевизор в стаята си, за да не си пречим на филмите. И най-вече върху това как влияе на децата ни. Спомних си нашето детство, как по цял ден бяхме навън с другарчета, излизаме, свободни сме. Когато нямаме какво да правим, почваме да звъним на вратите: „Излез“.

Докато децата, които познавах сега, изобщо не познаваха съседчетата си.

 

Александрина Георгиева

 

– Сигурен съм, че почти на всички в родителското поколение ни минават подобни мисли, на фона на мозъчната атака онлайн. И все пак ти не оставаш с идеята, а предприемаш следваща голяма крачка.

– Мислех си постоянно по тази тема. Когато малкият вече беше на 7-8 месеца, си казах: „Добре, дигитализацията няма да я спрем, децата ни ще живеят в технологичен свят. Обаче има неща, които трябва да се случат, преди да стигнат до екраните. Неща, които трябва да научат, като например как да общуват с другите, как да ги гледат в очите, как се създават приятелства“.

Освен всичките креативни процеси, които трябва да се случат и които всъщност ще им останат в спомените. Да,

децата няма да помнят най-добрия си ден пред телевизора или телефона, а ще помнят преживяванията, като имат с нас и с приятелите си.

Така се роди идеята за група във фейсбук, в която да споделяме с други родители идеи за офлайн занимания като алтернатива на екраните. Вместо да предлагаме екрани, да предлагаме игри.

Продължих да мисля по темата, да чета, да наблюдавам, да си говоря с хората и да навлизам в техните ситуации. Така осъзнах, че

стоим пред много голямо предизвикателство като родители. Особено, когато децата пораснат и нещата излизат от нашия контрол.

 

Александрина Георгиева

 

– Определено! Именно затова и аз започнах да събирам тази поредица от текстове.

– Така реших да създам първо блог, впоследствие и фондация Offline kids, чиятото мисия е да помогне на повече семейства да намерят баланса между реалното и дигиталното. Посланието ни не е, че технологиите са нещо ужасно, напротив, те могат да бъдат полезен инструмент. Но е много важно как ги използваме и също заедно с това в децата да развиваме най-човешките умения.

В онлайн пространството се водят много спорове за и против екраните. Въпросът не е това, а в начина, по който се използват, и той е пагубен за децата.

Преди година излезе статистика за екранното време на децата в България. Шокира ме, деца между 0 и 2 години са по 2,5 часа само на телефоните! Освен телевизорите, таблетите и другата екранна стимулация, на която са изложени. А 40% от тези бебета са в TikTok – приложение, което е предназначено за 13+ години, дори в момента се обсъжда да се вдигне на 16+.

44% от децата имат телевизор в спалнята, което също е пагубно. Според учените голяма част от негативните ефекти на екранното време идват от това, че се нарушава качеството на детския сън.

Употребата е притеснителна! Нашата цел е първо да информираме родителите за това, защото се оказва, че много от тях не знаят. Второ:

да им помогнем да повярват, че има какво да направят.

От това, което ми казват, родителите често си мислят, че вече е свършено, всичко е загубено и се пускат по течението, дават по 4 часа екран на 3-годишно дете.

Третото е да ги снабдим с практични решения какво могат да направят, вместо да продължат с екрана. Което е най-трудната задача, но пък вярвам, че има решение.

 

– Така ти спря да се занимаваш програмиране и изцяло се посвети на тези три каузи.

– Изкарах 5 години майченство с две поредни деца. След това трябваше да се върна по финансови причини. Но някак си вече имах много голям вътрешен конфликт. Една от причините да започна да мисля по темата беше, че аз самата имах много сериозни зависимости първо към сериалите, а после и към социалните мрежи.

7 години буквално не можех да заспивам, без до мен да върви сериал. Без него всички тревожни мисли, страхове, притеснения ме заливаха. Мозъкът ми до такава степен се беше адаптирал, че дори и след 2 часа безуспешни опити в момента, в който пусках телефона, веднага заспивах.

Много трудно беше да се откажа от този навик, първата седмица буквално не спях. След това обаче, когато мозъкът ми се адаптира към промяната, всичко се промени.

Главоболието ми мина, болките в очите, настроението ми се повиши, върна ми се креативността и мотивацията.

Със срам го казвам, но всичко, за което обвинявах децата, че са ми виновни, се оказа, че когато започна да се наспивам качествено и достатъчно, се промени. Знаейки това, ми беше много трудно да се върна отново 8 часа пред компютър.

Беше по времето на ковид, трябваше да съм сама вкъщи. Друг проблем, който борех, беше, че бях загубила умението си да общувам с хората покрай живо онлайн. Цели 5 години изобщо не исках да застана пред друго човешко същество и да комуникирам нормално. Това да остана отново сама вкъщи ми дойде като 10 гигантски крачки назад.

Искам да правя нещо много по-смислено, вярвам, че това, което правим с „Офлайн кидс“ е такова. Трудно беше, но реших да се пусна по течението на дигитално минималистичния живот.

 

Александрина Георгиева

 

– Не ти ли липсва програмирането? То всъщност може да е приятно и увлекателно занимание.

– Понякога ми липсва, но другите неща са ми по-важни. Обикновено хората, които се свързват с нас, са такива, които вече

под някаква форма чувстват вина за това, че са предлагали екран, виждат негативните ефекти и много страдат от това, което се случва.

Чувството, че сме успели да помогнем на такъв човек да постигне дори една крачка напред в процеса, е много по-удовлетворяващо, отколкото да знам, че съм написала перфектната функция.

 

– Но как наистина не си даваме достатъчно масово сметка за такъв огромен проблем? Ето, и при теб е трябвало да минат доста години, преди да се замислиш, а много хора въобще не стигат до този етап.

– Това, което мен ме плаши, е, че

дотолкова сме свикнали всяка свободна минута да посягаме към екраните, че сме в някакъв пълен автопилот и не се замисляме за нищо.

Много пъти не си даваме сметка за последствията от това, което причиняваме на децата. Знаеш, тези технологии могат да бъдат толкова поглъщащи, че да не виждаме какво се случва около нас.

Виждала съм невероятни неща. Например, едно дете си блъскаше главата в земята и си направи кървава рана в опит да привлече вниманието на майка си, която не спираше да рови в телефона. Накрая, когато тя все пак го видя, го нашамари, че се е удряло. Имаме много сериозни проблеми.

 

Александрина Георгиева

 

– Но как наистина не си даваме сметка масово? Не е ли толкова очевидно? Нещо повече, тенденциите според мен са екранното време да става все повече, за децата също, с всяка година.

– Почти съм сигурна, че в повечето случаи си даваме сметка. Просто

да избереш по-трудния път – детето ти да има ограничения на екраните, изисква много жертви.

От една страна, даваме телефона, когато децата ни вбесят тотално – или преумора, или много стрес на работа, имаме нужда от малко тишина и това е най-бързото решение. Оправдаваме се с нашата си нужда, която е валидна, реална. От друга страна, за мен има и много нелогични страхове, като например, че детето ще остане изолирано, или ще изостане спрямо връстниците си. Това го чувам от родители на 3-годишни. И като ги попитам как развиват технологичните му умения, казват: „Пускаме му филмче“.

За мен има много голяма разлика между това да дадем на 3-годишно дете телефон с YouTube или TikTok, и реално да го учим как да използва технологиите с умисъл и с някаква цел.

 

– Какви бяха стъпките, през които мина, за да преодолееш своята си екранна зависимост?

– Направих го с много малки крачки. Ако бях решила изведнъж да започна пълен детокс и да започна нов живот, щеше да е много трудно.

Може би самото осъзнаване идваше след всяка малка крачка. Първата промяна направих, когато започна ковид и в медиите постоянно се публикуваше броят на заболелите и починалите. Усещах се много тревожна и в един момент осъзнах, че тази тревога си я изкарвам на децата. Реших да спра да следя всякакви новини – нямаме телевизор, само онлайн следях, но спрях и още на втория ден усетих как тревожността ми спада. Все още имах основната информация – какви са забраните, рестрикциите и новините, но ги получавах от роднини, които ми даваха най-важното. Когато видях колко по-добре се почувствах и как се отрази на децата ми,

реших да направя следващата крачка – да спя без телефон. Това промени всичко!

Когато се убедих колко не съм осъзнавала влиянието, след всичките тези промени, реших да направя следващата крачка. Имайки стабилна основа, мотивация, че работи, излязох от социалните мрежи за един месец.

Това също беше едно от най-трудните неща, още беше по ковид, всеки си стоеше вкъщи и беше много по-сложно да се видим на живо. А и понякога емоциите ни са нелогични. Когато спрях да влизам в социалните мрежи, още на втория ден се почувствах така, сякаш всичките ми приятели са ме игнорирали. Беше изключително неадекватно, аз бях направила тази крачка, но трябваше да мине първоначалната абстиненция от 3-4 дни, преди да започна реално да осъзнавам какво се случва и да намирам алтернативи – как да посрещна нуждата си от свързаност и комуникация по по-богат начин, а не просто чрез текстови съобщения.

 

Александрина Георгиева

 

Започнах да се обаждам по-често на приятелите, с които преди си пишех, постепенно започнахме и да се виждаме на живо, когато вече беше възможно.

Толкова по-задоволителна се оказа комуникацията на живо пред тази, на която бях свикнала – да си чатя, че когато мина този месец, даже не ми се връщаше в социалните мрежи.

Направих го заради страницата на Offline Kids и това, че исках да публикувам информация по темата. Поставих си много ясни правила – веднъж в седмицата влизам, насрочвам публикации и имам по пет минутки, за да отговори на съобщения. Понеже бях минала през периода на детокс, на намиране на алтернатива за посрещане на нуждите, ми беше много по-лесно да си поставя ограничения.

Може би ключовото тук е, че наистина си дадох време да намеря начин, по който да посрещна реалните си психологически нужди.

 

– Което, разбира се, е индивидуално. Аз не се ограничавам от социалните мрежи, защото там върша голяма част от важните за мен неща, иначе най-вероятно и аз бих го правил, виждам много сериозна логика в дигиталния минимализъм. Но не сме ли обречени оттук нататък да сме малцинство хората, които поставят такива граници – и за себе си, и за децата? Да контролираш екранното време е индивидуално решение, а очевидно обществото не го припознава като тема.

– Възможно е. Тези дни си мисля колко е трудно за човек, който е дигитален минималист, да съществува в среда, в която всички предпочитат постоянно да се поддават на технологичното привличане. Защото наистина функционираме по по-различен начин. Поне хората, с които аз общувам и са посветени на дигитален минимализм, търсят повече дълбочина.

 

– И имат концентрация… А това са уменията, които в бъдеще според мен ще ни отличават по някакъв начин.

– Възможно е да сме малцинство. Според мен повече хора се осъзнават и избират по-осъзнато да използват технологиите, включително за децата си. Но не очаквам да станем повече от останалите.

 

Александрина Георгиева

 

– Отдавна ми харесва много това сравнение с храната – че чисто еволюционно е трябвало да си набавяме още и още и са оцелели тези, които умеят, а после това се е превърнало в проблем. С информацията е същото, лесно се подвеждаме по бързите въглехидрати, по скролването. Като и в двете посоки при децата проблемът е по-сложен по много причини. Много по-трудно е веднъж, като е напълняло едно дете, да вземе мерки, същото е и с информационната зависимост. Ако то е свикнало да прекарва всеки ден часове пред телефона, а родителите осъзнават, че има проблем, какъв е пътят? Как изглежда „диетата“?

– За мен

основното решение на проблема като цяло е ние, като родители, да бъдем по-ангажирани с децата си, да прекарваме повече време с тях, да общуваме, да ги учим на ценности, да мислят критично.

И може би полека да ги привличаме на наша страна.

Първо е осъзнаването – ние не се борим срещу детето, а за него. Да култивираме в него ценности, за да може други, по-смислени области от живота да станат важни. След това да му помогнем да разбере влиянието на технологиите. Това става, като го учим да мисли критично, да рефлектира върху собствените си преживявания, като му разказваме истории. Но на неутрални за него герои, защото, когато коментираме неговото поведение, се включват всичките му защитни механизми и е съвсем естествено то да отрича.

Но когато му разкажем за технологичната зависимост на едно дете и до какво е довела тя, то ще погледне на ситуацията по-спокойно.

Привличайки го на наша страна, има два основни подхода. Единият е постепенното намаляване на екранното време, докато влезе в някакви граници. Това може да бъде доста предизвикателно и трудно, защото изисква много ангажираност от страна на родителите.

В началото да предлагаме някаква алтернатива като споделено време – настолни игри, книги, спорт. Да увеличаваме времето, в което то се чувства по-комфортно, далеч от информационния поток. В един момент да го учим то само да си поставя цели и да си планира времето. Защото една

част от проблема е, че децата нямат какво да правят със свободното си време и прибягват към това, което им е най-лесно.

Вторият подход е дигитален детокс – за по-продължително време им отнемаме всякакви екрани и след това, когато мине определен период, ги въвеждаме с много ясни граници.Този подход е добър при по-малки деца или такива, които сами са пожелали промяната.

Но и при двата подхода е много важно да ги учим да посрещат нуждите си в реалния живот – за общуване, за социализация. Често като причина да прибягват към екраните чувам като мотив, а едно конкретно момче ми каза: „Осъзнавам негативните ефекти от постоянния гейминг върху живота си, така е. Обаче, и вкъщи, и в училище постоянно всеки ми повтаря колко съм тъп.

Онлайн е единственото място, където получавам добра обратна връзка за себе си и се чувствам добре“.

Границата са едно, те са важни, но в същото време трябва да се вгледаме, да търсим индивидуално какъв е коренът на проблема. Защо тези деца прибягват прекомерно към устройствата?

Важно е да имаме предвид, че когато проблемът е по-задълбочен, ще бъде необходима подкрепата на доверен специалист.

 

Александрина Георгиева

 

– И се оказва, че причините са доста различни…

– Определено. Понякога децата се чувстват самотни и се опитват да избягат от дискомфорта си. В училище всичко, което правят, изисква страшно много усилия. Друга причина е начинът, по който ние говорим с тях. Много родители казват: „Ти си зомби, ти си екранен, ти си проблемен“. Когато проектираме върху децата тази идентичност, те я приемат за нормална. И няма какво друго да правят, освен това, което сме изговорили за тях.

Другото е липса на граници. Ние самите не можем да се контролираме и няма как да очакваме едно малко дете да постига самоконтрол, когато е на 5 или 6. Идеята е

точно както ги учим да карат колело – държим седалката, докато видим, че започва да балансира, и го пускаме. По същия начин е с технологиите.

Няма как да им дадем телефона и да очакваме те да се научат да го използват полезно и здравословно сами, ако ние не присъстваме там.

Особено при по-големите деца – на 13-14, да поставим резки граници, по-скоро би имало обратен ефект, защото много сериозно се чупи връзката между родителя и детето. Там отново целта е да го привлечем на наша страна в решението. И първата крачка е да прекараме екранно време заедно. Да покажем искрен интерес към това, което то прави, какво харесва, защо, какво му дава тази игра, защо харесва този инфлуенсър. Да си говорим, без да го разпитваме, за неговите преживявания там и какво му дават те. Понякога, когато и децата, и ние, възрастните, в разговора осъзнаваме неща, за които не сме си давали сметка.

 

– Не трябва ли да сме си свършили работата, преди да станат тийнейджъри? Защото тогава е много, много по-трудно…

– Да, това е идеалният вариант – когато децата са малки, да имат много стриктни ограничения. И когато използваме екран, да го правим с умисъл, да знаем защо. По-добре е да гледаме семеен филм в петък вечер, който след това да обсъдим, а не просто да предлагаме екран, за да стоят децата и да мълчат.

Успоредно с това да им говорим още в началото за ценностите. И когато вече имаме култивирани ценности, разговорите ни да стъпват върху доверието, което сме изградили. След това да ги учим, да ги караме да мислят как технологиите могат да им помогнат да живеят според тези ценности и как да направят точно обратното.

Пример е общуването. Технологиите могат да ни помогнат да поддържаме връзка с някой близък в чужбина и това е страхотно. За бебетата има научни доказателства, че видеоразговорите нямат същите негативни ефекти, както филмчетата например.

В същото време всички тези технологии,

ако ги използваме, за да избягаме от човека, който е до нас сега, дори несъзнателно, вършат обратната работа. Не ни приближават, отдалечават ни.

 

– И аз си мисля, че вторачването в конкретни часове екранно време може да е подвеждащо, въпреки че трябва да има рамки. Ние също нямаме телевизор, но купих проектор точно защото мисля, че е полезно да гледаме веднъж седмично качествен филм, да го обсъждаме. Това даже компенсира загубата на фокуса, на концентрацията, негативни ефекти, които иначе идват с технологиите.

– Имаше едно изследване, че дори най-малките деца могат да развият емпатия чрез гледане на конкретно анимационно филмче, обаче това се случва само когато има възрастен, който разговаря с тях за това, което се случва на екрана. Тоест, екранът да бъде помощно средство, а не заместващо на важните неща.

Много е важен личният пример. Да си поставим за цел най-малко един час всеки ден децата да са с приоритет, а телефонът ни да е оставен някъде далеч. Ако има нещо, което наистина е важно и неотложно, да говорим с тях, да стане ясно, че е такова. Да видят, че не скролваме безцелно, просто ей така.

 

– И на мен ми липсват времената, в които децата играеха навън – и в София, и в другите градове и села. Мислиш ли, че може да се върнем там?

– Мисля, че можем да го направим с малко повече осъзнатост.

Избирам да вярвам, че можем. Ако повярваме обратното, тежко и горко…

 

 

Дотук в поредицата „Дигитални деца“:

 

 

 

 

Очаквайте:

  • Как ще изглежда образованието утре? – създателката на „Заедно в час“ и управител на „Софтуни БУДИТЕЛ“ Евгения Пеева
  • Как увредихме две поколения и можем ли да намерим средния път? – психологът и автор на детски книги Слави Стоев
  • Как технологиите промениха майчинството? – създателката на „Майко Мила“ Красимира Хаджииванова
  • Защо и как хуморът спасява днешните родители? – илюстраторката Неда Малчева
  • Какво е да си баща днес? – комуникационният специалист Михаил Стефанов
  • Децата и книгите, как тази връзка е по-важна от всякога? – създателката на „Детски книги“ Вал Стоева
  • Да се запознаеш с… ИИ – експеримент, в който ще срещна децата си и ChatGPT.
Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Ние, възрастните, пожертвахме две поколения, защото създадохме нещо, което не знаехме какво е и как работи. Тези деца са жертва на нашата некомпетентност. Вече никой не може да каже, че не знаем до...

повече информация
„Питайте, хора! Питайте!“ 5 важни (неудобни) въпроса за незрящите

„Питайте, хора! Питайте!“ 5 важни (неудобни) въпроса за незрящите

Виктор Асенов не спира да тича, напред към поредния рекорд за покоряване. Ако ви е попаднала забележителната Дигитална история на незрящия бегач на дълги разстояния, надали ви е оставила безучастни....

повече информация
„Като родител слушай себе си. Не роднините, не някой инфлуенсър!“

„Като родител слушай себе си. Не роднините, не някой инфлуенсър!“

Имате дете и не сте разпознали тези типични, усмихващи и успокояващи илюстрации? Надали. Неда Малчева от 13 години разказва за майчинските си радости и неволи чрез своите карикатури. Харесваме ги,...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Ние, възрастните, пожертвахме две поколения, защото създадохме нещо, което не знаехме какво е и как работи. Тези деца са жертва на нашата некомпетентност. Вече никой не може да каже, че не знаем до какво води прекомерната употреба на дигитални устройства за развитието на емоционално-интелектуалния апарат на децата.“
Но какви точно са тези щети и защо са толкова важни? Как прекомерното излагане на технологии променя необратимо децата? И какво да правим, след като го знаем?
Слави Стоев е психолог, води обучения за лидерство и мениджърски умения, водещ е на подкаста „Естествен ѝнтелект“. В същото време е и баща, и автор на детски книжки, посветени на ранното развитие и емоционалната интелигентност.
Точният гост, с когото да потърсим има ли среден път в отношението на родителите към технологиите и как можем да го намерим. Ще поговорим за базовите умения, които днес не успяваме да развием, и упадъка, към който се е насочила цивилизацията ни. Ако бързо не вземем целенасочени мерки, свързани именно с пресечната точка между технологиите и децата.

повече информация
Къде оставихме ролята на бащата?

Къде оставихме ролята на бащата?

„БГ мама“ отдавна е нарицателно. А къде отиде… БГ татко? Защо толкова малко си говорим за ролята на бащата днес? Каква е тя всъщност? Как се е променила в епохата на технологиите? Можем ли да се подготвим за бащинството и кои са големите днешни предизвикателства в огромната отговорност да бъдеш татко?
Михаил Стефанов не само е баща, но и умее да говори за тази роля. Магистър по организационна антропология от Виена и София, създател на безброй он- и офлайн курсове за отношенията между хората, за продуктивността, за ефективността на екипите.
„Най-вероятно това е един от ефектите на модерността и постмодерността – разкъсването на връзки от всякакъв характер. Затова един от най-популярните жанрове литература е да намериш себе си. Бащата има ключова роля тук, той ти дава това кой си. Той не ти дава смисъл, да ти го обясни, но ти го показва. Той го обживява, а ти го виждаш…“
Продължава поредицата „Дигитални деца“. Търся важните гледни точки и полезните съвети, които да ни помогнат като родители и възрастни. 

повече информация
„Като родител слушай себе си. Не роднините, не някой инфлуенсър!“

„Като родител слушай себе си. Не роднините, не някой инфлуенсър!“

Имате дете и не сте разпознали тези типични, усмихващи и успокояващи илюстрации? Надали.
Неда Малчева от 13 години разказва за майчинските си радости и неволи чрез своите карикатури. Харесваме ги, според мен, не само защото са талантливи, оригинални, със стил и чувство за хумор, но и защото са ни близки. Защото мнозина, станали родители през това време, преосмисляме ежедневието си с „рисуваната Неда“, непосредствеността, симпатичния ѝ говор и трите хлапета.
До неотдавна тя водеше детската школа за рисуване „Картинка“, живее в малкия град Мартен… Така се събират поне 3 теми, по които ще чуем любопитната ѝ гледна точка. За изкуството, за родителството, за предизвикателствата, когато то се случва онлайн. За лудата надпревара и спокойствието на село. За трудностите, за които няма кой да ни подготви и проблемите, създавани от идеалния образ на инфлуенсърите.

повече информация

Най-новите:

„Последният печели“. ChatGPT отвръща на удара!

„Последният печели“. ChatGPT отвръща на удара!

Из въздуха витае интелигентност, в залата са малко над 100 души, повечето от тях са сред най-интелигентните в нашата страна. Не е предположение, мога да го докажа. Те са сред победителите в „Последният печели“ – телевизионното състезание, което през последните години припомня защо знанието е важно за всички ни, дори като вид, във времената на напредналия изкуствен интелект.
С моите съмишленици в залата имаме важна задача. Да се изправим заедно срещу ИИ в едно състезание, което може да ни каже и покаже много.
Ще победи ли с днешните си невероятни умения изкуственият интелект едни от най-знаещите представители на естествения? Време е да проверим. И да научим нещо ново…
ChatGPT срещу някои от най-интелигентните българи в състезание по познание. Кой ще победи? Изгубихме ли окончателно и тази битка срещу машините? Ръкавицата е хвърлена!

повече информация
„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Ние, възрастните, пожертвахме две поколения, защото създадохме нещо, което не знаехме какво е и как работи. Тези деца са жертва на нашата некомпетентност. Вече никой не може да каже, че не знаем до какво води прекомерната употреба на дигитални устройства за развитието на емоционално-интелектуалния апарат на децата.“
Но какви точно са тези щети и защо са толкова важни? Как прекомерното излагане на технологии променя необратимо децата? И какво да правим, след като го знаем?
Слави Стоев е психолог, води обучения за лидерство и мениджърски умения, водещ е на подкаста „Естествен ѝнтелект“. В същото време е и баща, и автор на детски книжки, посветени на ранното развитие и емоционалната интелигентност.
Точният гост, с когото да потърсим има ли среден път в отношението на родителите към технологиите и как можем да го намерим. Ще поговорим за базовите умения, които днес не успяваме да развием, и упадъка, към който се е насочила цивилизацията ни. Ако бързо не вземем целенасочени мерки, свързани именно с пресечната точка между технологиите и децата.

повече информация
„Питайте, хора! Питайте!“ 5 важни (неудобни) въпроса за незрящите

„Питайте, хора! Питайте!“ 5 важни (неудобни) въпроса за незрящите

Виктор Асенов не спира да тича, напред към поредния рекорд за покоряване. Ако ви е попаднала забележителната Дигитална история на незрящия бегач на дълги разстояния, надали ви е оставила безучастни. Защото поуките от нея са много, а тя е повод и да продължим разговора с Виктор. За ежедневните неволи на българите със зрителни (и други) увреждания. За това как да се отнасяме с тях, дали сме достатъчно внимателни, дали в България се грижим за правата им.
Последният въпрос е риторичен. Сигурен съм, забелязвали сте и вие, че автобусите в София са пригодени за хора с увреждания. Виждали ли сте обаче някой да се качи в тях с инвалидната си количка? Ами сайтовете? Днес всичко се случва онлайн, технологиите улесняват всички ни и могат да бъдат толкова полезни и за хората, които най-много се нуждаят от тях.
Обаче не са. Как това може да се промени? С Виктор поговорихме и обобщихме 5 конкретни идеи. Поне за мен всяка от тях е повод за замисляне, така че и сам да се чувствам полезен. Дано и за вас е така…

повече информация
Къде оставихме ролята на бащата?

Къде оставихме ролята на бащата?

„БГ мама“ отдавна е нарицателно. А къде отиде… БГ татко? Защо толкова малко си говорим за ролята на бащата днес? Каква е тя всъщност? Как се е променила в епохата на технологиите? Можем ли да се подготвим за бащинството и кои са големите днешни предизвикателства в огромната отговорност да бъдеш татко?
Михаил Стефанов не само е баща, но и умее да говори за тази роля. Магистър по организационна антропология от Виена и София, създател на безброй он- и офлайн курсове за отношенията между хората, за продуктивността, за ефективността на екипите.
„Най-вероятно това е един от ефектите на модерността и постмодерността – разкъсването на връзки от всякакъв характер. Затова един от най-популярните жанрове литература е да намериш себе си. Бащата има ключова роля тук, той ти дава това кой си. Той не ти дава смисъл, да ти го обясни, но ти го показва. Той го обживява, а ти го виждаш…“
Продължава поредицата „Дигитални деца“. Търся важните гледни точки и полезните съвети, които да ни помогнат като родители и възрастни. 

повече информация
„Като родител слушай себе си. Не роднините, не някой инфлуенсър!“

„Като родител слушай себе си. Не роднините, не някой инфлуенсър!“

Имате дете и не сте разпознали тези типични, усмихващи и успокояващи илюстрации? Надали.
Неда Малчева от 13 години разказва за майчинските си радости и неволи чрез своите карикатури. Харесваме ги, според мен, не само защото са талантливи, оригинални, със стил и чувство за хумор, но и защото са ни близки. Защото мнозина, станали родители през това време, преосмисляме ежедневието си с „рисуваната Неда“, непосредствеността, симпатичния ѝ говор и трите хлапета.
До неотдавна тя водеше детската школа за рисуване „Картинка“, живее в малкия град Мартен… Така се събират поне 3 теми, по които ще чуем любопитната ѝ гледна точка. За изкуството, за родителството, за предизвикателствата, когато то се случва онлайн. За лудата надпревара и спокойствието на село. За трудностите, за които няма кой да ни подготви и проблемите, създавани от идеалния образ на инфлуенсърите.

повече информация
Несамотният бегач на дълги разстояния

Несамотният бегач на дълги разстояния

Да тичаш, докато победиш себе си. 60 километра по стръмните склонове на Пирин, маратони, ултрамаратони на няколко континента. Да караш колело 600 километра по цялото протежение на българското дунавско крайбрежие. А обиколката на Витоша с колело и бягане, позната като „Витоша 100“, любимо предизвикателство на коравите програмисти да ти се струва „състезание за паркетни бегачи“.
Такъв е днешният ни герой Виктор Асенов, обича да предизвиква себе си, да тича, да изпреварва и да показва. Завършил социална педагогика, така и не успява да си намери професионално развитие, разочарован от начина, по който у нас се отнасяме с хората с увреждания.
Много можем да научим от днешния ни дигитален герой, срещаме се с него и обикаляме София. За да поговорим за предизвикателствата, пред които ни изправя животът и тези, които сами трябва да си поставяме.
Дали не пропуснах да спомена, че той е незрящ? Но това не го спира да гони рекорди. И да преследва мечтите си…

повече информация
Share This