„Светът е твърде прекрасен, за да го доизмисляме виртуално“

сеп. 9, 2022 | Срещи

„Светът е твърде прекрасен, за да го доизмисляме виртуално“

9 септември 2022 | Срещи

Петя Кокудева е сладкодумен майстор на словото, умее с шепа изречения да разкаже дълбока история. И, дори невъзможното, да го прави не само за възрастните, но и за децата.

Днешната ни гостенка е от хората, които не спират да пътуват – и творчески, и физически. Петя тръгва от Родопите, дълги години работи като журналист, после отива в рекламната сфера като успешен копирайтър. И през годините не спира да събира пъстрите истории, които среща – онлайн и в книгите си.

Писателка с много награди за детски произведения, тя може би е най-популярна с култовата поредица „Приключенията на Лупо и Тумба“ и сборника с пътеписи „Поздрави от синята палатка“. Петя е човек на света, който знае какво да поиска от него.

За пътя си говорим – този по света, този надолу по фийда и този съм себе си. Този на всеки от нас и на всички ни като цивилизация по стръмнините на днешния ден, под светлината и сенките на технологиите.

Какво ли ни очаква зад завоя?


 

– Кой е най-големият смисъл от пътуването?

– Възможността да преживяваш трудности, шокове, сконфузвания, загуби и разочарования по много естествен, вълнуващ начин. Това споява премеждието с приключението и те тренира да живееш целия си останал живот така.

Безценен мускул, ако работи.

 

Петя Кокудева

снимки: Георги Янев

 

– Какво не могат да ни дадат виртуалните пътешествия?

– Много хубав въпрос. Да пътешестваш виртуално, е като да познаваш някого само от фейсбук. Сравнително илюзорно и безопасно е. Вероятността обаче реалността да се окаже твърде различна от образа, който си си съставил, е повече от огромна. Всяко място, с културата си, е твърде богато нюансирано, че да можеш да го разбереш от разстояние. Трябва да си там, със сетивата си, с интуицията си, с характера си най-вече…

Умът е безкрайно недостатъчен инструмент за изследване на нови светове.

И още нещо: светът е твърде прекрасен, ярък и сложен, за да има нужда да си го доизмисляме виртуално.

 

– С какво се различават силните, затрогващите истории, в дигиталните времена?

– Неведнъж съм мислила над това, доколкото сега отвсякъде ни залива тази дума „истории“. За мен лично хубавата история е фрагмент от света, който аз наричам „скрит философ“. Това е случка, детайл, история, която – без да изпада в размишление и философстване на едро – може

да се свърже с теб и да те накара да се вълнуваш и да мислиш едновременно. Нито само едното, нито само другото.

Това е моят личен проблем с хладното, абстрактно, отстранено разсъждаване – много е интересно, обаче изветрява. Не се промъква в теб, както го може една трогателна и сложно изплетена история.

Затова четем и си изваждаме много велики цитати, обаче оставаме отчаяни и непрозрели. Умностите сами по себе си не са способни да ни досегнат и да ни разбутат чарковете. Затова понякога ми е малко мъчно, че в българската традиция няма много разказване, а има повече философстване – ние обичаме да мъдруваме.

 

Фарьорските острови

 

– Днес ги има и чисто дигиталните истории, които според мен имат различен мирис, но също повече се преживяват, отколкото се разказват. Имаш ли някоя своя, която те е развълнувала?

– Ами, ще разкажа нещо буквално от вчера. Много ме впечатли, защото илюстрира как един съвсем малък детайл може да е разкриващ за широк аспект от културата на дадена нация. Сега резервирам квартири на няколко места в Дания, защото заминаваме за там. И няколко пъти домакините ми писаха да ме питат ще си носим ли кувертюр за легло. Кувертюр за легло!

Представяш ли си да помъкна в самолета красиво покривало за легло?!

Обаче датчаните са прочути със своето чувство за уют, подреденост, домашна идилия. И за тях е съвсем нормално да искам и в квартирата да имам с какво да си покрия леглото – нещо, което си е мое и си го обичам.

 

– По различен начин ли звучат думите в мрежата?

– Да. Мисля, че

тук често липсва контекст, цялостна картина около думите ни. И всичко се схваща много по-черно-бяло, отколкото е.

 

Петя Кокудева

Исландия

 

– Има ли думи, които са по-лесни за казване онлайн?

– Грубите, уязвяващите, невъзпитаните. Защото реално ти не виждаш какво предизвикваш у отсрещната страна.

 

– Много често, когато питам гостите си за корените на хейта, стигаме именно дотам и до това как ни разделя той. Защо онлайн толкова лесно излизат на преден план негативното и омразата?

– Впрочем, излиза и обратното, което също за мен е порочно. Хората много лесно и охотно слагат сърца, обясняват се в любов, сипят приятелство. То не би могло да бъде реализирано в подобни количества в реалността, защото изисква много по-реални усилия.

Колкото за омразата, мисля, че

когато причиняваш болка някому, част от нея полепва и по теб

– чуждата болка винаги остава по теб. Онлайн сме ограбени от това – и да, неслучайно казвам „ограбени“. Да чувстваш чуждата болка е знак, че си жив.

 

Петя Кокудева

 

– Ще може ли един ден изкуственият интелект да създава истинско изкуство, да пише литература?

– Аз живея от много години с човек, завършил роботика и занимаващ се с невронни мрежи и обучение на изкуствен интелект. Така че, да, вярвам, че

AI-ът дори скоро ще пише и превежда по-добре от повечето от нас.

Никога няма да превежда като Иглика Василева или Нева Мичева обаче. Няма да успее да рисува като Недко Солаков. И няма да пише критика като Марин Бодаков. Необяснимите и неподражаеми таланти ще останат труднодостижими за машините. Останалите, които сме приятно посредствени, ще седим на един чин с мило примигващи роботи.

 

– Ще успеем ли да научим един ден роботите да се смеят искрено?

– Намирам за прекрасно, че сме в мъгла по този въпрос. Представяш ли си да знаехме?!

 

Петя Кокудева

Цветните планини, Перу

 

– Кое е най-важното, което ни отнемат модерните технологии?

– Мисля, че възможността за посветено внимание в общуването с другия. Все по-често общувам с хора, които, докато говорят с някого, си цъкат на телефона. Или гледат жива презентация и си скролват, а самият представящ вижда това и изпада в смут. Това поражда огромен разлом в общуването.

 

– А което ни дават?

– За мен лично най-същественото е достъпът до важна, интересна информация. Книги, презентации, архиви, етнографски колекции, виртуални музеи, документални филми. Цялото това богатство – далеч отвъд книгите – го ползвам например за предварителни проучвания, когато пътувам.

 

– Оказа се, че технологиите не успяха да победят книгите, в момента се издава дори повече, отколкото преди 10-20 години. Как стана така?

– За мен интересното е не дали и колко се издава, а дали се увеличава шансът ми като читател да срещна талантлива книга. По мои наблюдения, не се увеличава.

Чувствителните, добре написани книги остават рядкост.

И даже е малко по-трудно да стигнеш до тях, защото зашумяването е огромно и очакването от всяка книга е голямо. Аз бих искала да чета не много, а по-често да стигам до точните за мен книги.

 

Петя Кокудева

Латвия

 

– Кое е най-трудното за „хуманитарните хора“ в дигиталното настояще?

– Едното е сравнително по-слабата им обща оправност с джаджи и машинария. То и интересът им към тях е по-слаб обикновено… Другото е, че са свикнали да действат за без пари, което не е само трудност, а и предимство.

Да правиш нещата, които обичаш, въпреки че няма да забогатееш от тях, може да е много каляващо

и осмислящо за човек.

 

– Според мен пък прекаляваме с клишето за хуманитарните хора и това ни ограничава. Но е факт, че в тази област е все по-трудно да правиш това, което харесваш, и да можеш да си изхранваш семейството. Кои хуманитарни професии според теб ще изчезнат в следващите десетилетия?

– Ама какво… аз предлагам обратното – да се появяват нови хуманитарни, те ще са все по-нужни. Например

съсредоточител – човек, който разказва увлекателно и тренира хората да се фокусират.

Или преводач от депресантски – човек, който превежда на другите какво чувства депресираният човек, а не само да му казват: „Стегни се, бе, Иване!“.

 

Петя Кокудева

Патагония

 

– Творческа ли е работата на копирайтъра? По какво се доближава до литературата?

– Творческа е, но опасна за литературния човек. Рекламната комуникация е много интересно, бурно, дейно занимание, много разнообразно. Само че там

целта не е самото творчество, а отива отвъд – какво постигаш с него и върху кого го постигаш.

Това неусетно, ако започнеш да го правиш в литературата, я превръщаш в послание. А посланието… неговият проблем е, че не ти оставя пространство на теб да разсъждаваш и интерпретираш, а ти казва какво да мислиш и да правиш.

Могъществото на изкуството е в това, че ти се свързваш с него и сам го продължаваш

– с живота си, с главата си, със сърцето си. И го продължаваш по свой си, непредсказуем начин. Много хора твърдят, че дадени книги са ги спасили, помогнали си им в болница, при развод, в най-тежък момент от живота. Не съм чувала реклама да е направила това.

 

– Тази професия добър вариант ли е за „хуманитарните хора“, които не виждат бъдеще в дигиталния свят?

– Да, тази професия тренира човек в много полезни качества – идейност на всякакви равнища, сръчна мисъл, вслушване, критичност. Обаче

след 15 години в нея аз имам проблем със смисъла – има далеч по-смислопораждащи занимания,

в които един 40-годишен човек може да вложи опита и знанията си.

 

Норвегия

Норвегия. снимки: Георги Янев

 

– Тази също е от големите теми на „Дигитални истории“ – пътят на истината от журналистите през копирайтърите до инфлуенсърите.

Има ли технологии, които те карат да мечтаеш?

– Има, разбира се. Но те не са толкова технологии, колкото идеите зад тези технологии. Винаги ми е харесвало онова турско приложение, което беше пренесло традиционното им гледане на кафе виртуално. Истински турски бабета ти гледат на кафе отдалечено. Има много дух и живот в това. Харесва ми и дигиталната колекция с истории от миналото, която имат датчаните – всеки може да добави снимка или история към своеобразен етнографски дигитален музей. Идеята, не технологията ме кара да мечтая.

 

– Отскоро и у нас има нещо подобно – „Есториум“. В този смисъл: повече предимство или проблем е, че днес всеки може да разкаже история и да стигне до всеки?

– Като с книгите е, за които казах преди малко.

Всяка нова книга или история е като светещия нотификейшън във фейсбук

– има там нещо ново, червеничко, ау, колко яко, какво ли ме чака! Цъкаш и… уф, то не било кой знае какво. Тази многотия създава интензивни и чести очаквания за нещо велико и това очакване те кара да се разочароваш от повечето истории – защото не ги възприемаш естествено, без много очакване, както в реалния живот, където просто ти се случват иззад ъгъла.

Ние живеем в перманентно прекаляване, в необозримо изобилие – няма как това да не създава проблем.

 

– Социални ли са наистина социалните мрежи?

– Да, за изначален контакт – да срещнеш хора с твоите интереси, с подобна ценностна система. Не за развит, задълбочен контакт.

 

– Измислени ли са вече всички велики сюжети в литературата?

– Без съмнение. Но има още много хора, които ще успеят да ги разкажат по начин, който ни вълнува, както никога преди. Начинът, не сюжетът.

 

– По-скучен ли става светът с глобализацията?

– Не. Светът никога не е бил и няма да бъде скучен, освен разбира се, ако не сме вгледани само в пъпа си, където има предимно пъпен мъх – най-много понякога да е син или зелен спрямо цвета на тениската ни.

 

– Какви възможности ни дава странното време, в което се озовахме през последните години?

– Да се случва нещо от такъв мащабен порядък и толкова трусово – на глобално и лично ниво, е без съмнение трансформиращо. Болката винаги дава възможности, само че са с отложен ефект – първо трябва да я преболееш, да ѝ подариш от времето си, после – като премине – човек се отърсва и вижда, че

болката му е оставила торта на масата, преди да си тръгне.

Мисля, че много бързаме да си отговорим за възможностите – тепърва ще ядем тортата.

 

– Като заклет пътешественик, как ти се отрази периодът, когато всички бяхме затворени вкъщи?

– Той съвпадна с бременността и раждането на детето ми. Цялото ми същество беше в процес на промяна. Така че просто бях на друг вид пътуване.

 

Петя Кокудева

Негев, Израел

 

– Това пътуване сигурно е по-различно и защото си детски писател, който вече има дете. Промени ли се нещо в представата ти за децата?

– Дъщеря ми не ме вдъхновява да пиша за деца. Тъкмо напротив – тя ми помага да съм повече възрастен, в хубав и в лош смисъл. Писането за деца е друго – то е свързано с моята битност на пораснало дете. Продължавам да твърдя, както и преди да имам дете, че

добрите детски писатели може да са даже хора, които избягват деца.

То е нещо дълбоко вътрешно и въпрос на натюрел.

 

– На какво те научи дъщеря ти?

– На издръжливост – физическа и психическа. На това с охота да съм доволна на по-малко, защото повечето е за нея. На това за първи път в живота си да умея да изпитвам истинска радост от радостта на друг – нейната. И ме отучи от много неща, което е не по-малко важно.

 

– Кога човек спира да се изненадва?

– Не знам, не искам да знам! Моля, моля. Не ми се мре още.

 

– Кога ще спрат да се случват вълнуващи истории?

– Когато спрем да се оглеждаме за тях у другите и започнем да ровим само в себе си. Човек може истински да се опознае само през другите.

 

– Когато сме най-смачкани, кое може да ни даде сила да се усмихваме?

– Не е нужно винаги да се усмихваме. И другите усещания са естествени и полезни за нас.

За мен най-важно е да си напомням, че всяка сериозна житейска ситуация – смърт, раздяла, загуба – никога не е равна само на едно чувство – мрак, гняв, тъга. Напротив, всяка такава ситуация е заредена със сплав от усещания и това рядко ни го казват: понякога смъртта идва с тъга, но и с облекчение; разводът идва с болка, но и спокойствие; загубата идва с отчаяние, но и с иронии и смешни моменти. Това е, което прави живота поносим – че е винаги, винаги разнолик и богат във всяка своя точка.

 

– Каква история мечтаеш да разкажеш?

– Мечтая да си напиша книгата с кратки фрагменти от Южна Америка, Фарьорите, Андалусия, Шотландия и други… Стигнала съм до 27-а страница. Има бая да поработя още в междубебията.

 

– Къде би живяла, освен в България?

– В Арекипа, Перу. В Порто, Португалия. Или в Окланд, Нова Зеландия. Но не за цял живот.

 

– Кое място на света най-силно те е изненадало?

– Преди години бих казала конкретни места, сега – не. Онези места са ми помогнали да успявам да се изненадвам почти навсякъде. Това също е мускул, който притежаваме.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории дойде от 6-ото издание на журналистическия конкурс Web Report. През последните години надпреварата се утвърди като водещ и най-реномиран журналистически...

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

Ивайло Кунев разказва вдъхновяващи истории от българското минало по магичен начин… Тогава как ли стигнахме до думите в заглавието?
Лидерите, хората, които умеят да променят света, да водят, да градят, да убеждават. Именно те са голямата тема на днешния ни гост, който повече от десетилетие разработва и води програми по лидерство.
Ивайло има впечатляващ мениджърски и предприемачески опит, минаващ през десетилетията. Като в същото време умее да разказва – историите му за силните личности привличат огромен брой почитатели. Автор е на книгата „Лидерите: забравените истории на България“.
Лидерството. Тази тема е толкова тежка по нашите ширини, а и като цяло във времената, в които живеем. Затова е време да потърсим трудните отговори.
Струва ли си да съберем историите на политиците, на предприемачите и на… хановете? Защо ни е трудно да формираме политически елит и да имаме автентични лидери като нация? Какво би написал Толкин, ако беше българин? Как българската история може да се превърне в лично приключение и да дава вдъхновяващи примери, които да ни помагат да сбъдваме мечтите си?

повече информация
Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

„Хора като него трябва да са лицето на България. Точно хората, измислящи неща, които човек не може да си представи“ казва за днешния ни гост проф. Мартин Вечев.
Д-р Веселин Райчев е единственият българин, чиято докторска дисертация попада в световния топ 3 на годината за всички сфери на информатиката. При това с нея той създава цяло ново направление, което днес изживява бум – концепцията изкуственият интелект да пише компютърен код.
Той създава стартъпа DeepCode, използващ машинно самообучение, за да прави компютърните програми по-сигурни. Компанията е придобита от Snyk, а нашият гост остава начело на ИИ направлението в нея.
Кариерата му започва в Google, благодарение на него и днес Google Maps препоръчва пътя ни чрез алгоритми с български имена. През последните години е канен за професор в МИТ, Станфорд и други реномирани университети. Той обаче избира професионално да се свърже с българския проект ИНСАИТ, който има силата да промени цялата екосистема на нашата айти индустрия.
Какво ли мисли изследователят за последните големи новини от света на изкуствения интелект? Помага или пречи големият шум по темата и кои са важните решения, които е време да вземем? Защо дори отдалеч той не спира да се вълнува от случващото се у нас и какъв според него е пътят към по-доброто развитие на страната ни? Кое го кара да изостави впечатляващата кариера в Google, за да продължи в света на науката?

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с всичките им нюанси.
Разговорът с нея „Как се пише?“ „Незнам“ продължава да бъде най-четената дигитална история.
В навечерието на 24 май се срещаме, за да продължим. Ще поговорим за думите, които ни изграждат, и за отношението ни към тях.
За празника, за понякога фалшивата помпозност, която го съпровожда, и за честното ни отношение към езика. За това как думите са огледало на самите нас и на живота. За думите, които превръщаме в оръжия, и за технологиите, които им дават огромни сили да рушат.

повече информация

Най-новите:

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

Ивайло Кунев разказва вдъхновяващи истории от българското минало по магичен начин… Тогава как ли стигнахме до думите в заглавието?
Лидерите, хората, които умеят да променят света, да водят, да градят, да убеждават. Именно те са голямата тема на днешния ни гост, който повече от десетилетие разработва и води програми по лидерство.
Ивайло има впечатляващ мениджърски и предприемачески опит, минаващ през десетилетията. Като в същото време умее да разказва – историите му за силните личности привличат огромен брой почитатели. Автор е на книгата „Лидерите: забравените истории на България“.
Лидерството. Тази тема е толкова тежка по нашите ширини, а и като цяло във времената, в които живеем. Затова е време да потърсим трудните отговори.
Струва ли си да съберем историите на политиците, на предприемачите и на… хановете? Защо ни е трудно да формираме политически елит и да имаме автентични лидери като нация? Какво би написал Толкин, ако беше българин? Как българската история може да се превърне в лично приключение и да дава вдъхновяващи примери, които да ни помагат да сбъдваме мечтите си?

повече информация
Геният, който два пъти отрови света

Геният, който два пъти отрови света

Технологиите променят живота ни главоломно, а техните създатели – изобретателите, програмистите, са героите на днешния ден… Поне обикновено е така, докато не се окаже, че дадената иновация, която светът е посрещнал с невероятен ентусиазъм, е смъртоносно опасна.
И все пак, има един изобретател, който дълги години се носи на вълната на славата, тачен като гений, докато междувременно… създава не една, а две технологии, които впоследствие се оказва, че са стрували човешки животи. Щетите, които те са нанесли, засягат цялата планета и ще продължат да са тук дори за следващите поколения.
Историята на Томас Миджли-младши си струва да си припомняме всеки път, когато се зарадваме на поредния огромен пробив, свързан с изкуствения интелект или каквато и да било друга технология. Защото е показателна за това колко е важно да преценим рисковете, преди да полетим на крилете на ентусиазма. Колко е важно да мислим и обсъждаме големите въпроси, които ни поставят технологиите и за които все нямаме време…

повече информация
Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории дойде от 6-ото издание на журналистическия конкурс Web Report. През последните години надпреварата се утвърди като водещ и най-реномиран журналистически конкурс у нас.
Тази година Георги Караманев и Дигитални истории заслужиха наградата в категория „Изкуство и култура“ за  експеримента „Понякога ще идвам…“ Как ИИ нарисува 10 класически стиха?“. В 6-те категории на конкурса се включиха 185 журналисти. 
Наградата е особено признание и защото Дигитални истории е сред победителите за трета поредна година!

повече информация
Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

„Хора като него трябва да са лицето на България. Точно хората, измислящи неща, които човек не може да си представи“ казва за днешния ни гост проф. Мартин Вечев.
Д-р Веселин Райчев е единственият българин, чиято докторска дисертация попада в световния топ 3 на годината за всички сфери на информатиката. При това с нея той създава цяло ново направление, което днес изживява бум – концепцията изкуственият интелект да пише компютърен код.
Той създава стартъпа DeepCode, използващ машинно самообучение, за да прави компютърните програми по-сигурни. Компанията е придобита от Snyk, а нашият гост остава начело на ИИ направлението в нея.
Кариерата му започва в Google, благодарение на него и днес Google Maps препоръчва пътя ни чрез алгоритми с български имена. През последните години е канен за професор в МИТ, Станфорд и други реномирани университети. Той обаче избира професионално да се свърже с българския проект ИНСАИТ, който има силата да промени цялата екосистема на нашата айти индустрия.
Какво ли мисли изследователят за последните големи новини от света на изкуствения интелект? Помага или пречи големият шум по темата и кои са важните решения, които е време да вземем? Защо дори отдалеч той не спира да се вълнува от случващото се у нас и какъв според него е пътят към по-доброто развитие на страната ни? Кое го кара да изостави впечатляващата кариера в Google, за да продължи в света на науката?

повече информация
Баща и син. Щафетата на живота

Баща и син. Щафетата на живота

Баща и порасналият му син, хванати за ръце. Зад тях е онова, което ги определя, а пред тях – обективът с безпощадната си прямота. Важните снимки нямат нужда от думи.
Тази Дигитална история е толкова голяма, колкото живота. Защото ни връща към най-естествения цикъл, дава ни проницателния си поглед към смисъла.
Фотографът Валерий Пощаров има двама синове – на 12 и 9 години. Една сутрин ги води към училище и се замисля как неусетно ще дойде моментът, когато те вече няма да искат да ги държи за ръка.
Така се ражда идеята да улавя в обектива си бащи и порасналите им синове, заобиколени от онази среда, която ги представя най-добре. Резултатът: снимки, които не просто разказват истории, а рисуват вселени…

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с всичките им нюанси.
Разговорът с нея „Как се пише?“ „Незнам“ продължава да бъде най-четената дигитална история.
В навечерието на 24 май се срещаме, за да продължим. Ще поговорим за думите, които ни изграждат, и за отношението ни към тях.
За празника, за понякога фалшивата помпозност, която го съпровожда, и за честното ни отношение към езика. За това как думите са огледало на самите нас и на живота. За думите, които превръщаме в оръжия, и за технологиите, които им дават огромни сили да рушат.

повече информация
Share This