Петя Кокудева е сладкодумен майстор на словото, умее с шепа изречения да разкаже дълбока история. И, дори невъзможното, да го прави не само за възрастните, но и за децата.

Днешната ни гостенка е от хората, които не спират да пътуват – и творчески, и физически. Петя тръгва от Родопите, дълги години работи като журналист, после отива в рекламната сфера като успешен копирайтър. И през годините не спира да събира пъстрите истории, които среща – онлайн и в книгите си.

Писателка с много награди за детски произведения, тя може би е най-популярна с култовата поредица „Приключенията на Лупо и Тумба“ и сборника с пътеписи „Поздрави от синята палатка“. Петя е човек на света, който знае какво да поиска от него.

За пътя си говорим – този по света, този надолу по фийда и този съм себе си. Този на всеки от нас и на всички ни като цивилизация по стръмнините на днешния ден, под светлината и сенките на технологиите.

Какво ли ни очаква зад завоя?

– Кой е най-големият смисъл от пътуването?

– Възможността да преживяваш трудности, шокове, сконфузвания, загуби и разочарования по много естествен, вълнуващ начин. Това споява премеждието с приключението и те тренира да живееш целия си останал живот така.

Безценен мускул, ако работи.

снимки: Георги Янев

– Какво не могат да ни дадат виртуалните пътешествия?

– Много хубав въпрос. Да пътешестваш виртуално, е като да познаваш някого само от фейсбук. Сравнително илюзорно и безопасно е. Вероятността обаче реалността да се окаже твърде различна от образа, който си си съставил, е повече от огромна. Всяко място, с културата си, е твърде богато нюансирано, че да можеш да го разбереш от разстояние. Трябва да си там, със сетивата си, с интуицията си, с характера си най-вече…

Умът е безкрайно недостатъчен инструмент за изследване на нови светове.

И още нещо: светът е твърде прекрасен, ярък и сложен, за да има нужда да си го доизмисляме виртуално.

– С какво се различават силните, затрогващите истории, в дигиталните времена?

– Неведнъж съм мислила над това, доколкото сега отвсякъде ни залива тази дума „истории“. За мен лично хубавата история е фрагмент от света, който аз наричам „скрит философ“. Това е случка, детайл, история, която – без да изпада в размишление и философстване на едро – може

да се свърже с теб и да те накара да се вълнуваш и да мислиш едновременно. Нито само едното, нито само другото.

Това е моят личен проблем с хладното, абстрактно, отстранено разсъждаване – много е интересно, обаче изветрява. Не се промъква в теб, както го може една трогателна и сложно изплетена история.

Затова четем и си изваждаме много велики цитати, обаче оставаме отчаяни и непрозрели. Умностите сами по себе си не са способни да ни досегнат и да ни разбутат чарковете. Затова понякога ми е малко мъчно, че в българската традиция няма много разказване, а има повече философстване – ние обичаме да мъдруваме.

Фарьорските острови

– Днес ги има и чисто дигиталните истории, които според мен имат различен мирис, но също повече се преживяват, отколкото се разказват. Имаш ли някоя своя, която те е развълнувала?

– Ами, ще разкажа нещо буквално от вчера. Много ме впечатли, защото илюстрира как един съвсем малък детайл може да е разкриващ за широк аспект от културата на дадена нация. Сега резервирам квартири на няколко места в Дания, защото заминаваме за там. И няколко пъти домакините ми писаха да ме питат ще си носим ли кувертюр за легло. Кувертюр за легло!

Представяш ли си да помъкна в самолета красиво покривало за легло?!

Обаче датчаните са прочути със своето чувство за уют, подреденост, домашна идилия. И за тях е съвсем нормално да искам и в квартирата да имам с какво да си покрия леглото – нещо, което си е мое и си го обичам.

– По различен начин ли звучат думите в мрежата?

– Да. Мисля, че

тук често липсва контекст, цялостна картина около думите ни. И всичко се схваща много по-черно-бяло, отколкото е.

Исландия

– Има ли думи, които са по-лесни за казване онлайн?

– Грубите, уязвяващите, невъзпитаните. Защото реално ти не виждаш какво предизвикваш у отсрещната страна.

– Много често, когато питам гостите си за корените на хейта, стигаме именно дотам и до това как ни разделя той. Защо онлайн толкова лесно излизат на преден план негативното и омразата?

– Впрочем, излиза и обратното, което също за мен е порочно. Хората много лесно и охотно слагат сърца, обясняват се в любов, сипят приятелство. То не би могло да бъде реализирано в подобни количества в реалността, защото изисква много по-реални усилия.

Колкото за омразата, мисля, че

когато причиняваш болка някому, част от нея полепва и по теб

– чуждата болка винаги остава по теб. Онлайн сме ограбени от това – и да, неслучайно казвам „ограбени“. Да чувстваш чуждата болка е знак, че си жив.

– Ще може ли един ден изкуственият интелект да създава истинско изкуство, да пише литература?

– Аз живея от много години с човек, завършил роботика и занимаващ се с невронни мрежи и обучение на изкуствен интелект. Така че, да, вярвам, че

AI-ът дори скоро ще пише и превежда по-добре от повечето от нас.

Никога няма да превежда като Иглика Василева или Нева Мичева обаче. Няма да успее да рисува като Недко Солаков. И няма да пише критика като Марин Бодаков. Необяснимите и неподражаеми таланти ще останат труднодостижими за машините. Останалите, които сме приятно посредствени, ще седим на един чин с мило примигващи роботи.

– Ще успеем ли да научим един ден роботите да се смеят искрено?

– Намирам за прекрасно, че сме в мъгла по този въпрос. Представяш ли си да знаехме?!

Цветните планини, Перу

– Кое е най-важното, което ни отнемат модерните технологии?

– Мисля, че възможността за посветено внимание в общуването с другия. Все по-често общувам с хора, които, докато говорят с някого, си цъкат на телефона. Или гледат жива презентация и си скролват, а самият представящ вижда това и изпада в смут. Това поражда огромен разлом в общуването.

– А което ни дават?

– За мен лично най-същественото е достъпът до важна, интересна информация. Книги, презентации, архиви, етнографски колекции, виртуални музеи, документални филми. Цялото това богатство – далеч отвъд книгите – го ползвам например за предварителни проучвания, когато пътувам.

– Оказа се, че технологиите не успяха да победят книгите, в момента се издава дори повече, отколкото преди 10-20 години. Как стана така?

– За мен интересното е не дали и колко се издава, а дали се увеличава шансът ми като читател да срещна талантлива книга. По мои наблюдения, не се увеличава.

Чувствителните, добре написани книги остават рядкост.

И даже е малко по-трудно да стигнеш до тях, защото зашумяването е огромно и очакването от всяка книга е голямо. Аз бих искала да чета не много, а по-често да стигам до точните за мен книги.

Латвия

– Кое е най-трудното за „хуманитарните хора“ в дигиталното настояще?

– Едното е сравнително по-слабата им обща оправност с джаджи и машинария. То и интересът им към тях е по-слаб обикновено… Другото е, че са свикнали да действат за без пари, което не е само трудност, а и предимство.

Да правиш нещата, които обичаш, въпреки че няма да забогатееш от тях, може да е много каляващо

и осмислящо за човек.

– Според мен пък прекаляваме с клишето за хуманитарните хора и това ни ограничава. Но е факт, че в тази област е все по-трудно да правиш това, което харесваш, и да можеш да си изхранваш семейството. Кои хуманитарни професии според теб ще изчезнат в следващите десетилетия?

– Ама какво… аз предлагам обратното – да се появяват нови хуманитарни, те ще са все по-нужни. Например

съсредоточител – човек, който разказва увлекателно и тренира хората да се фокусират.

Или преводач от депресантски – човек, който превежда на другите какво чувства депресираният човек, а не само да му казват: „Стегни се, бе, Иване!“.

Патагония

– Творческа ли е работата на копирайтъра? По какво се доближава до литературата?

– Творческа е, но опасна за литературния човек. Рекламната комуникация е много интересно, бурно, дейно занимание, много разнообразно. Само че там

целта не е самото творчество, а отива отвъд – какво постигаш с него и върху кого го постигаш.

Това неусетно, ако започнеш да го правиш в литературата, я превръщаш в послание. А посланието… неговият проблем е, че не ти оставя пространство на теб да разсъждаваш и интерпретираш, а ти казва какво да мислиш и да правиш.

Могъществото на изкуството е в това, че ти се свързваш с него и сам го продължаваш

– с живота си, с главата си, със сърцето си. И го продължаваш по свой си, непредсказуем начин. Много хора твърдят, че дадени книги са ги спасили, помогнали си им в болница, при развод, в най-тежък момент от живота. Не съм чувала реклама да е направила това.

– Тази професия добър вариант ли е за „хуманитарните хора“, които не виждат бъдеще в дигиталния свят?

– Да, тази професия тренира човек в много полезни качества – идейност на всякакви равнища, сръчна мисъл, вслушване, критичност. Обаче

след 15 години в нея аз имам проблем със смисъла – има далеч по-смислопораждащи занимания,

в които един 40-годишен човек може да вложи опита и знанията си.

Норвегия. снимки: Георги Янев

– Тази също е от големите теми на „Дигитални истории“ – пътят на истината от журналистите през копирайтърите до инфлуенсърите.

Има ли технологии, които те карат да мечтаеш?

– Има, разбира се. Но те не са толкова технологии, колкото идеите зад тези технологии. Винаги ми е харесвало онова турско приложение, което беше пренесло традиционното им гледане на кафе виртуално. Истински турски бабета ти гледат на кафе отдалечено. Има много дух и живот в това. Харесва ми и дигиталната колекция с истории от миналото, която имат датчаните – всеки може да добави снимка или история към своеобразен етнографски дигитален музей. Идеята, не технологията ме кара да мечтая.

– Отскоро и у нас има нещо подобно – „Есториум“. В този смисъл: повече предимство или проблем е, че днес всеки може да разкаже история и да стигне до всеки?

– Като с книгите е, за които казах преди малко.

Всяка нова книга или история е като светещия нотификейшън във фейсбук

– има там нещо ново, червеничко, ау, колко яко, какво ли ме чака! Цъкаш и… уф, то не било кой знае какво. Тази многотия създава интензивни и чести очаквания за нещо велико и това очакване те кара да се разочароваш от повечето истории – защото не ги възприемаш естествено, без много очакване, както в реалния живот, където просто ти се случват иззад ъгъла.

Ние живеем в перманентно прекаляване, в необозримо изобилие – няма как това да не създава проблем.

– Социални ли са наистина социалните мрежи?

– Да, за изначален контакт – да срещнеш хора с твоите интереси, с подобна ценностна система. Не за развит, задълбочен контакт.

– Измислени ли са вече всички велики сюжети в литературата?

– Без съмнение. Но има още много хора, които ще успеят да ги разкажат по начин, който ни вълнува, както никога преди. Начинът, не сюжетът.

– По-скучен ли става светът с глобализацията?

– Не. Светът никога не е бил и няма да бъде скучен, освен разбира се, ако не сме вгледани само в пъпа си, където има предимно пъпен мъх – най-много понякога да е син или зелен спрямо цвета на тениската ни.

– Какви възможности ни дава странното време, в което се озовахме през последните години?

– Да се случва нещо от такъв мащабен порядък и толкова трусово – на глобално и лично ниво, е без съмнение трансформиращо. Болката винаги дава възможности, само че са с отложен ефект – първо трябва да я преболееш, да ѝ подариш от времето си, после – като премине – човек се отърсва и вижда, че

болката му е оставила торта на масата, преди да си тръгне.

Мисля, че много бързаме да си отговорим за възможностите – тепърва ще ядем тортата.

– Като заклет пътешественик, как ти се отрази периодът, когато всички бяхме затворени вкъщи?

– Той съвпадна с бременността и раждането на детето ми. Цялото ми същество беше в процес на промяна. Така че просто бях на друг вид пътуване.

Негев, Израел

– Това пътуване сигурно е по-различно и защото си детски писател, който вече има дете. Промени ли се нещо в представата ти за децата?

– Дъщеря ми не ме вдъхновява да пиша за деца. Тъкмо напротив – тя ми помага да съм повече възрастен, в хубав и в лош смисъл. Писането за деца е друго – то е свързано с моята битност на пораснало дете. Продължавам да твърдя, както и преди да имам дете, че

добрите детски писатели може да са даже хора, които избягват деца.

То е нещо дълбоко вътрешно и въпрос на натюрел.

– На какво те научи дъщеря ти?

– На издръжливост – физическа и психическа. На това с охота да съм доволна на по-малко, защото повечето е за нея. На това за първи път в живота си да умея да изпитвам истинска радост от радостта на друг – нейната. И ме отучи от много неща, което е не по-малко важно.

– Кога човек спира да се изненадва?

– Не знам, не искам да знам! Моля, моля. Не ми се мре още.

– Кога ще спрат да се случват вълнуващи истории?

– Когато спрем да се оглеждаме за тях у другите и започнем да ровим само в себе си. Човек може истински да се опознае само през другите.

– Когато сме най-смачкани, кое може да ни даде сила да се усмихваме?

– Не е нужно винаги да се усмихваме. И другите усещания са естествени и полезни за нас.

За мен най-важно е да си напомням, че всяка сериозна житейска ситуация – смърт, раздяла, загуба – никога не е равна само на едно чувство – мрак, гняв, тъга. Напротив, всяка такава ситуация е заредена със сплав от усещания и това рядко ни го казват: понякога смъртта идва с тъга, но и с облекчение; разводът идва с болка, но и спокойствие; загубата идва с отчаяние, но и с иронии и смешни моменти. Това е, което прави живота поносим – че е винаги, винаги разнолик и богат във всяка своя точка.

– Каква история мечтаеш да разкажеш?

– Мечтая да си напиша книгата с кратки фрагменти от Южна Америка, Фарьорите, Андалусия, Шотландия и други… Стигнала съм до 27-а страница. Има бая да поработя още в междубебията.

– Къде би живяла, освен в България?

– В Арекипа, Перу. В Порто, Португалия. Или в Окланд, Нова Зеландия. Но не за цял живот.

– Кое място на света най-силно те е изненадало?

– Преди години бих казала конкретни места, сега – не. Онези места са ми помогнали да успявам да се изненадвам почти навсякъде. Това също е мускул, който притежаваме.