6 септември, планирани са бунтове в много градове. Правителството на Източна Румелия трябва да бъде свалено с мирен преврат… обаче всичко се проваля. Новината попада в неправилната фейсбук група и се почва. „Тия нищо не знаят“ „Вие сте николайофили!“ „Слуги на падишаха“ „Vsi4ko mi e qsno“ „Позор!!!!“ „Ганя…“ „Лираджии“ „Жълтопаветници“ (хем ги няма още жълтите павета) „Аз може да не разбирам, ама…“ „Който мисли така, да ми се маха от приятелите“.

Дали някое от най-смислените събития в историята ни, безспорен еталон за които е Съединението, би могло да се случи във времената на социалните мрежи?

Дали наистина във времето, когато онлайн средата предопределя съзнанието ни дори повече от офлайн битието, си струва да повтаряме прословутото:

Съединението прави силата?

Разбира се, дори когато националният ни идеал е бил доста по-ясен, ги е имало и Кириак Стефчов, и Иванчо Хаджипенчович.

Да, интернет средата е благодатна да създаде и градивна общност, когато дадено решение „уцели в сърцето“ критичния брой хора. Но това е изключение.

Много по-лесно е да намериш повода да се изпокараш с някого, отколкото да правите нещо заедно. Хеле пък онлайн.Защото интернет светът е устроен така, че да ни разделя и ожесточава едни срещу други.

Съединението е абстракция, утопия. Винаги ще имаме различни позиции, които ще влизат в колизия, но… нима то не е ценност?

Ако търсенето на онова, което ни обединява, на общите цели и идеали, не е приоритет и отправна точка… какво тогава празнуваме днес? Защо продължаваме да държим онези три думи на челото на сградата, която би трябвало да измисля бъдещето ни?

Абдикацията на истината

Защо ни е все по-трудно да намерим общ език, защо? Нещо повече ли имаме да делим? Дали наистина интернет просто ни кара да се чувстваме по-значими, богоравни, както казва психоложката Ани Владимирова?

Ако съединението, обединяването зад общи идеали е утопия, тогава какво остава за истината? По дефиниция и тя е утопия, не може да бъде абсолютна.

Животът онлайн ни го напомня всяка секунда, докато подмолно ни внушава между премигванията, че ние и само ние я знаем. Че сме по-умни и добри от другите. Че нашата истина е Истината. Както го улови диригентът Найден Тодоров, „фалшивото усещане, че мнението ни има значение“.

Всичко това има своята логична история, която води от журналистите далеч напред към инфлуенсърите. Заринати от информацията, бълвана ежесекундно от приложения, традиционни медии, рекламни профили и измислени герои, губим истината като утопията, водеща ни към другата утопия – на съединението.

ОбедиНЕни от интерНЕт

Истината не е забавна, не е интересна, а същевременно всички получаваме илюзорното усещане, че я владеем. И тази част от пъзела познаваме добре като балона на филтрите.

Не само социалните, но и всички мрежи ни улавят като цаца с пределно ясното послание – карат ни да се радваме колко сме прави, като ни заобикалят с мненията на съмишленици. И, по-рядко, но също задължително, с отрицанието, с грубите думи, които ще ни вбесят. Така работи мрежата за цаца, а ние, за разлика от цацата, дори го знаем добре. Просто не му обръщаме внимание.

Не било цаца, а кит, уловен от журналист, гласеше една шега от медната епоха, свързана с филм от каменната. За разлика от цацата обаче, излизаме от виртуалната мрежа и ни се струва, че не сме променени от нея. Докато тя ни озлобява и разделя. Рисува още червени линии, плътно покриващи тези, които съществуват и в реалния живот, заедно с още, за цвят. Чувството за самоирония потъва в груб хумор.

Злоба, агресия, омраза. Хейт.

Силно да любим и мразим

Рано сутринта войводата до последно чакаше четниците да се качат на парахода на пристанището в Гюргево. Беше описал във фейсбук събитието ясно какво се очаква, 5000 бяха записали, че се интересуват, 500, че ще се включат. И не дойде нито един, само камерите на телевизиите, които също бяха видели събитието. „Е, нищо, поне има шанс, ако един ден търсят името ми в гугъл, да не излезе първо футболен отбор“, каза си поетът.

Кой, ако не аз, разбира най-много за:
а) Политиката
б) Ковид
в) Амбър Хърст vs. Джони Деп
в) Бойко vs. Кирил vs. Корнелия vs. Радев vs…

Ако „Амбър срещу Джони“ е по-скоро емоционално решение, често се впускаме в кръстоносна война в теми, които са свързани със задълбочени, профилирани познания.

„Ти си тъп.“ „Не, ти.“ „Ти си мафия“. „Не, ти.“

Като в детската градина, но, уви, няма я госпожата.

Така от личното към общественото стигнахме до апотеоза. Губейки опорната точка, умението да си общуваме, политически стигнахме до позиция, в която излъчените от нас хора могат да си говорят само когато са притиснати от интереса. А иначе им трябва една нощ да спят накриво, да изживят катарзис, за да се заобичат или намразят.

Или пък това е само претекст? Как да знаем, когато вече не е достоверността на информацията това, което ни вълнува? А краткото заглавие, секундната емоция като бърз въглехидрат.

Партиите и политиците всъщност доста точно изпълняват ролята си, да въплъщават нашите мнения. Със самоцелна агресия, повърхностно отношение, липса на диалог. Да, всичко това не се случва само у нас, но тук имаме и историческите натрупвания, които ни помагат да се разделяме, разломи, трупани с поколения. В допълнение с неадекватна медийна среда, в която качествената журналистика, пределно ясно, не е приоритет.

Чета с предател

Замислен като платформата, която да свърже света в едно, интернет бързо се превърна в машина за неравенства. А драматичните разлики – в социален статус, права, представителност, много бързо разделят и емоционално. Битието наистина няма как да остане встрани от съзнанието. Този процес също е глобален, но много ясно можем да го видим у нас, например със спора какво и как правят програмистите и дава ли им финансовият статус и друг.

Ако има нещо по-тъжно от разделянето, от невъзможността да формираме общи идеали и мечти, то е, че това явление все повече засилва процесите, които го пораждат. Лавината не личи от какво ще бъде спряна, докато изгодата от това е за всички, от които зависи устройството ѝ. За политиците, които ни нахъсват едни срещу други, когато им е изгодно. За платформите, фирми гиганти със силата на държави, които се издържат от все по-плътното ни окопаване в балоните.

Там някъде дебне прословутият изкуствен интелект, само че не в ролята на Терминатор или плашило. А като постоянен и ежедневен спътник, който все по-съвършено се превръща в оръжие на манипулацията, за да ни изправя едни срещу други. При това стреляйки със собствените ни данни, захранван с милиардите куршуми на всеки наш клик и скрол някога някъде в мрежата.

Поединично

Монахът събра смелост и пусна в мрежата кратката си книжка, за да стигне до „неразумния юрод“, който не се интересува от историята си. И веднага разбра, че е направил грешка. Първо дойдоха хилещите се човечева, после коментарите, че е преписал от Мавро Орбини, Цезар Бароний или Спароток. И накрая стана страшно. Появиха се застъпниците на идеята, че сме траки, които веднага влязоха в остър спор с автохтонните фенове… Монахът помисли, помисли и блокира коментарите.

Тук дойде и мястото на пандемията, която задълго ни затвори в още по-тесните ни балони. И вместо да ни припомни колко всъщност ни липсват най-човешките неща, ни запрати с все сила в мрежата. Където е по-трудно да чуеш мнението на колегата, който има различни от твоите политически виждания, а властва балонът.

Така, в дефицита на нормална човешка комуникация, при сблъсъка на поколения с добавката от живота на скролването и изгубеното желание и умение да четем дълги текстове, жертва паднаха нюансите. За сметка на повърхностното отношение и крайните тези. И, разбира се, в противовес на обединяването във всеки по-широк смисъл.

Писана дума = хвърлен камък

Времето на измислени обединения еднодневки като това за или против ваксините сме и на партиите и политиците еднодневки, които се впиват в тях с хоботчетата си. За или против Македония, докато накрая, дори и в крайните тези, никой не разбира какво се е случило. И забравя темата, защото фейсбук буламачът му е замислил нов повод да точи меча за тези, които мислят различно.

И какво, има ли решение? Със сигурност, при това е толкова просто, колкото изглежда. Да си говорим, да търсим това, което ни събира, а не което ни разделя. Да се изслушваме. Понякога дори, колкото и да е трудно, да стиснем ръката на победителя от съперниковия отбор. Да четем. Да ценим думите и посланията за всяка комбинация от думи. Да се задълбочаваме, да излизаме от филтрите си. Често, упорито и целенасочено. Не само да си даваме сметка за предизвикателствата, дошли с технологиите, но и да ги осмисляме, подреждаме и решаваме по човешкия начин.

Толкова ли е просто наистина? И дали имаме колективна сила и воля?

Три пъти мери…

Ханът отвори общ разговор в месинджър, беше подготвил смислена лекция за децата си, тъкмо нагласи снопа съчки… и един по един синовете му напуснаха чата. Криндж. Бумър. Група в месинджър, да ти бръмчи телефона всеки път. А и фейсбук не е място за младите. „Май трябваше да опитам с тикток?“, рече си ханът. „Може да стане жесток клип с това, което съм намислил“.

Ханът би станал тикток инфлуенсър с бистрите си послания, като това със съчките, но дали щяха да го видят и синовете му?

Независимо дали сте съгласни, или не, благодаря ви, че четохте дотук. Докато се говори по тези теми, има смисъл и да отбелязваме днешния ден не просто като неработен, а като повод за размисъл. За изтупване на прашното клише, изпод което се показва истинският смисъл.

Съединението прави силата.