„С книги под завивките“ е дигитално начинание за любовта. Тази към книгите и тази по принцип.
Темз Арабаджиева е пиар на издателство „Сиела“, а Антон Биров е главен редактор на Webcafé. Заедно създават влога, който разказва за добрите стари книги в дигиталния свят. Отскоро към него добавят и подкаста „Първа страница“, където вече са гостували общи любими автори като Иво Иванов и Виктория Бешлийска.
Смислени и модерни хора, които обичат книгите. Книжни инфлуенсъри… без да се обиждат. Заравяме се в страниците от миналото, обсъждаме любими четива. За да потърсим заедно днешните измерения на литературата и ефимерното ѝ бъдеще.
Време е за следващата страница… във всеки един смисъл.
– Как мислите, ще изчезнат ли хартиените книги?
Антон: Когато някой заблуден метеорит реши да повтори примера на своя събрат, прецакал рахата на динозаврите, вероятно да. Или ако скапем планетата до такава степен, че да няма дървета. Докато ни има като вид, ще ги има и хартиените книги, най-малкото от носталгия по „добрите стари времена“. Дори да са в ограничени количества или да станат колекционерска рядкост, с тая цена на хартията…
Ако колонизираме други планети и спътници, си представям как из черната бездна ще обикаля една малка метална кутия, в която някой киберпънкнат човек от Титан ще чете раздърпано издание на „Интересни времена“ на Тери Пратчет и ще се смее от сърце.
Снимка: Мира Дерменджиева
– Има ли по света книжни инфлуенсъри?
Антон: Има, но нямам време за тях. Мястото им е
между между книгите, които заслужават читатели, и читателите, които нямат време за обикаляне
из книжарници и библиотеки и четене на задни корици.
Темз: Със сигурност, но, уви, с Антон наистина не сме задълбавали в темата… а може би трябва.
– Защо започнахте да правите влога?
Антон: Като читатели знаем колко ценно е някой да те насочи към интересна книга. И без това вече го правехме – Темз беше доста активна с книжните препоръки в читателския си блог „Книжно: На по книга, две“, а от време на време и аз пишех за книги в своя. Тъй като по онова време репортерствах по улиците на Пловдив,
в мен се беше появило желанието да снимам – нея, себе си, хора, книги, какво ли не.
На Темз ѝ хрумна това постоянно операторско воайорстване да бъде канализирано в нещо продуктивно.
Взехме един тефтер, направихме следобеден брейнсторминг под завивките, от който се появи и името, а скоро след това – след часове пробни записи, вече в София, се роди и първият брой.
– Кое ви кара да продължавате?
Антон:
Има толкова прекрасни истории, разказани на хартия. Истински и измислени.
Иска ми се с малко да помогнем да стигнат до повече хора, които биха ги оценили, биха се забавлявали с тях и биха запазили топъл спомен от четенето им.
Темз: Може би наистина
онези моменти, в които усещаме, че сме свързали човек и история и от това се е родила изцяло нова такава,
се превърнаха в axis mundi-то на нашия проект. Понякога ми е трудно да си се представя „извън завивките“.
Снимка: Мира Дерменджиева
– Има ли книги, които според вас са успели да изрисуват днешния ни дигитален живот, преди той да се случи?
Антон: Хич не ми се споменава за пореден път
„1984“, но доброволното подлагане на ежедневно наблюдение е най-лесният пример.
Разликата е, че в нашата реалност то се извършва както от държави, така и от частния сектор с търговски цели. И през повечето време нито се замисляме, нито ни пука. По-добре персонализирани реклами, отколкото случайни такива, нали?
– Много точно го каза. Такива теми са и една от основните причини да го има този сайт. Темз, а ти какво мислиш тук?
Темз: Със сигурност „1984“ е най-популярният отговор. Но аз много повече си мисля и за книга, която по принцип не харесвам като реализация, а именно „Кръгът“ на Дейв Егърс. Поради факта, че е създадена много след „1984“, „Ние“ на Земятин или пък „Прекрасният нов свят“ на Хъксли, в нея темата за „дигитализацията“ е много по-застъпена. Някакъв лош предвестник на „мета“ ми се струва този роман.
– Записвам си две книги, които не съм чел, а май си струва. Но интересно… избрахте доста плашещи романи. В кои книги си мечтаете да живеете?
Темз: Ако има книга, в която бих живяла, тя е „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ с всичките ѝ поляни и залези, които Луси Монтгомъри е успяла да изрисува с думи. Това, естествено, е отговор на детството, не зная дали тази „лекота“ на битието не би била наистина непосилна за мен.
Антон: Минах 30, така че нищо приключенско, моля. По-скоро в Средната земя на Толкин, по-конкретно в Графството, още по-конкретно в Хобитово, но в мирни времена. Храна, природа и спокойствие за мен, приключенията ги оставям на смахнатите Бегинс и подражаващите им.
– Кой герой бихте искали да срещнете на живо?
Темз: Това може би ще са героите, с които съм се идентифицирала или в които съм била влюбена… макар че това е опасно желание. С радост бих си поговорила с Малте Лауридс Бриге на Рилке, княз Мишкин, Ахил, бих изпила един калвадос с Равик на Ремарк, бих срещнала Нора от „Куклен дом“ и всяка една от героините на Блага Димитрова.
Антон: Някои от най-симпатичните ми персонажи са мълчаливи, садистични хора със склонност към насилие. Често от фентъзита. Кървавия девет от трилогията „Първият закон“ на Джо Абъркромби, Каин от „Героите умират“… Та от тази гледна точка предпочитам срещите ни да си останат на страниците. Не ги виждам да са навити да разсъждаваме върху стойността на човешкия живот, докато пием чай на верандата пред къщата ми в Хобитово.
Снимка: Мира Дерменджиева
– Темз, ако някога успееш за калвадоса, ще съм благодарен да ме поканиш и мен, аз ще черпя. Но би ме било страх от Деветопръстия. Някак не е пригоден за днешното ни общуване, днес бруталността е по-перфидна.
А ако от фентъзито минем като фантастиката: Антоне, ти май си падаш по този жанр, кои днешни писатели най-убедително рисуват бъдещето?
Антон: Питаш грешния човек в грешната държава. На първо време, най-запален бях към фантастиката в ранното си тийнейджърство, но тогава четях най-вече класики. И мен ме застигна
синдромът на порастването, характеризиращ се с това, че вече все по-рядко поглеждам към звездите,
а това се отразява и на влечението към жанра. Второ, фантастиката в България страда от факта, че малко издателства се осмеляват да я издават. Просто книгите не се продават, читателите сякаш искат друго и така много от големите имена в жанра на Запад не достигат до нас. Никой не инвестира в нещо, от което очаква да е на загуба.
През последните години много ме впечатлиха „Трите тела“ и „Тъмна гора“ на китаеца Лиу Цъсин. Мога да се съглася с него за едно – съдейки по войнствената природа на човешката раса, много вероятно е, ако някой ден осъществим контакт с извънземна раса, те да са не по-малко агресивни и завоевателно настроени от нас. Може би не е лоша идея да спрем с пращането на „Излел е Делю Хайдутин“ в Космоса и да се опитаме да стегнем собствената си планета.
Снимка: Мира Дерменджиева
– Вие сте журналист и пиар. Това, извинявайте… според мен са отмиращи професии. Не е ли така?
Темз: Изумително! Никога не бих си помислила такова нещо. Може би имаш предвид залез на класическия пиар, но в никакъв случай не бих казала, че е дошло време за неговото мумифициране. Напротив, колкото повече следя публични изяви на „новите известни“, толкова повече ми се струва нужен. Естествено, няма как – и на него му се налага да съблече старата роба с разните ѝ дантели и жаба.
Пиарът се изменя, става все по-цветен и сякаш придобива размери, които е трудно да обхванем.
Нагажда се с времето, слива се с други професии.
Антон: Журналистиката далеч не е мъртва, просто я мъчат сериозни здравословни проблеми. Температура от бързането, с което се опитва да се състезава с качването на снимки и коментари из социалните мрежи. Кашлица от натиска върху дробовете ѝ, опити за какъвто винаги е имало през историята. Главоболие от борбата с рисковете, които дезинформацията и „алтернативните истини“ носят. За да се справи – поне донякъде – с тези проблеми, журналистиката трябва да еволюира постоянно, но като продължи да се води от правила и да върви ръка за ръка с отговорност.
– Ще напишете ли книга един ден?
Темз: Уверено бягам от тази идея с всяка измината година. Понякога човек трябва да спазва определена хигиена на мислите и действията си.
Снимка: Мира Дерменджиева
– Какво вземат и какво дават аудиокнигите?
Антон: Дават възможност очите ти, измъчени от ежедневното взиране в екрани, да си вземат така нужната почивка. Също и възможността да „четеш“ в моментите, в които се предполага, че не можеш да го правиш с хартиено томче в ръка, например, докато ходиш. Не че не можеш да се шляеш наляво-надясно, вперил поглед в над 1000-страничната „Пътят на кралете“ на Брандън Сандърсън, но е неудобно, а с нашите тротоари, дори опасно.
Иначе отнемат удоволствието от това да докосваш хартията, ритуалът на прелистване на страниците, възможността да се върнеш ред-два назад, за да прочетеш повторно нещо. И най-вече възможността да „чуеш“ книгата и героите ѝ с гласовете, които съзнанието ти ще им даде, а не с това на избран за аудиокнигата актьор. Така отнемат малко от фантазията в четенето.
– Кои от най-популярните книги на български автори през последните години са ви любими?
Темз: Бих посочила „Опашката“ на Захари Карабашлиев и „Остайница“ на Рене Карабаш. Но аз, обичайно, подобно на дребно пролетно цвете, пъпля из по-сенчестите ъгълчета на литературата, където невинаги книгата или романът се оценяват. Обожавам поезията и разказите на Дана Белева, „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова, разказите на Оля Стоянова и Иванка Могилска, „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов сякаш също не получи вниманието, което заслужава.
Снимка: Ивайло Петров
– Супер е, че спомена сенчестите литературни ъгълчета. Предложете по няколко заглавия на книги, които бихте искали да стигнат до повече хора, а така и не са станали особено популярни.
Темз: Книгите на Роберто Боланьо и особено „2666“, тези на Дейвид Мичъл и особено „Написано в сянка“, Итало Калвино с неговия „Ако пътник в зимна нощ“. Поезията е крайно подценявана в България, дори големи имена като Райнер Мария Рилке или Федерико Гарсия Лорка си остават по-скоро любимци на интелектуалните кръгове, което е тъжно.
Антон: Иска ми се още повече хора да се докоснат до фентъзи света на Джо Абъркромби и неговите чудесни персонажи, всеки хахав по своему. Да започнат с „Гласът на острието“ и да не спират. Бих споменал и „Други песни“ на Яцек Дукай – книга, която първоначално вървеше дяволски бавно за моя вкус, а в един момент набра инерция и се оказа пълна с увлекателни и разнообразни фантастични идеи.
– Тук си добавям отново четива към списъка, секунда… Дано да стигна до тях, днес наистина времето не стига. Къде отиват нечетените книги?
Антон: От читателска гледна точка – в списъка с лоши покупки, а заедно с това в мазето, на тавана, в най-добрия случай – дарени на някое читалище. От издателска гледна точка – в списъка с лоши решения. Но истината е, че дори за най-тъпата книга си има читател, бил той и най-тъпият. Просто защото „тъп“ е субективно понятие. Така че нечетените книги са тези, които просто не са намерили правилните читатели.
Темз: Крайно изказване на Антон. Според мен
нечетените книги просто ни чакат някъде там, на един миг разстояние.
– Бях събрал кратка статистика за тиражите през последните 10 години. Книгите не намаляват за разликата от вестниците и списанията. Защо се оказаха толкова устойчиви?
Антон: Гледам по-прагматично на този въпрос. Според мен разликата идва от това, че при списанията и вестниците говорим за медии, а при книгите – за изкуство. Колкото и уговорки да трябват, за да се приложи това определение за някои заглавия… печатните медии просто постепенно се местят в дигитална среда, което за потребителя е по-бързо, по-удобно и по-евтино.
Книгата, като останалите изкуства, също има своето дигитално отражение, но
същевременно остава добавената стойност на класическия начин за консумацията ѝ.
Да, гледаме филми в Netflix на дивана, но има нещо по-специално в това да видиш новия филм на Уес Андерсън или зрелище като „Спайдърмен: Далеч от дома“ на голям екран. Слушаме музика в Spotify, докато вървим към офисите си, но има някаква романтика в това да сложиш плоча на грамофона на приглушена светлина. По същия начин удоволствието от хартиената книга в ръцете ти не е заменено от възможността да я четеш на екран или дори да я слушаш.
Ако има нещо, за което социалните мрежи помогнаха, то е в промотирането на четенето. Не само с формати като нещата, които ние правим, но и с по-достъпната за издателите възможност за реклама на книги онлайн, а и по-лесните препоръки между читатели.
– Докога ще са живи книгите?
Антон: Разказването на истории държи човечеството за ръка от неговия зародиш, помага му да расте, възпитава го. Просто променя формата си – от уста на уста, от хартия към очи, от файл към слух. Та на въпроса докога ще са живи книгите: макар не аз да съм почитателят на Хари Потър в семейството, ще цитирам многоуважаемия професор Снейп с краткото и ясно: „Always“.
Темз: Докато има хора, и книгите ще бъдат с нас.
