За думите – вътрешни острови. Историите на Виктория Бешлийска

юни 18, 2021 | Срещи

За думите – вътрешни острови. Историите на Виктория Бешлийска

18 юни 2021 | Срещи

Тази Дигитална история започва с един блог, който първо се казва Words do Worlds. Виктория Бешлийска го създава, за да пише за пътешествия. Но навръх рождения си ден – 1 ноември, тя кани гостите си да ѝ споделят стара или диалектна дума и отговорите я карат да се замисли. Дават ѝ идеята да тръгне „По дирите на думите“. Така започва да събира красиви, стари български слова, да улавя в постовете си магията им.

Две години по-късно вече има богата колекция от думи и десетки хиляди последователи. Някак естествено се стига до романа ѝ „Глина“, в който на мелодичен, едновремешен български се разказва красива, стара история, свързана с прочутите някога майстори от Трънското село Бусинци. Книгата се превърна в литературно събитие. Половин година след излизането, „Глина“ вече има четири допечатки и не слиза от челните места в книжните класации.

Срещаме се с Виктория, за да поговорим за живота на думите, за ролята им в интернет. За трудния избор на думи и спасението, което те ни дават. За това как се раждат нови думи и къде отиват тези, които сме изоставили.

 

– През последната година драстична преминахме към онлайн комуникация… може ли тя да е топла и уютна?

– Може, да. Всичко зависи от думите, които слагаш в нея. Спомням си, че първият локдаун миналата година беше момент, когато изключително много комуникирах с приятелите си, със семейството, с колегите, с които бяхме останали затворени по домовете си. Това бяха моментите, в които най-много съм се смяла, най-много съм плакала. И всичко това дойде през технологиите, но и през думите.

Вярвам, че може да бъде топло и уютно, ако си го поставим за цел, или, ако ние самите сме носители на нещо такова. За съжаление, има страшно много агресия в социалните мрежи, много простащина. Аз, честно казано, страня от групи, в които тези неща се вихрят и са норма, защото смятам, че

грижата за себе си минава в голяма степен през езика.

Това, което мислиш, което казваш, по някакъв начин отразява теб и начина, по който се чувстваш. В същото време думите могат да предизвикат определени състояния. Грижата за езика е и грижа за себе си.

 

– Като че ли тази промяна се случва. Допреди 10 години всички пишехме на шльокавица, постепенно започваме да обръщаме внимание на правописа, някои даже се сещат за правилното членуване. Може би ще стигнем и до нюансите…

– Такива неща стават с малки стъпки и с хора, с които те свързват общи мисли.

 

Виктория Бешлийска

снимки: Невена Рикова

 

– Дали сега езикът ни е по-шарен, или по-беден, в сравнение с преди дигиталното?

– Не е по-шарен. По-бързо се предава, по-бързо изпълнява функциите си да стигне до адресанта.

Той е много улеснен, но не мисля, че е по-шарен. Просто е по-удобен, по-функционален.

 

– Заедно с технологиите навлязоха и толкова много чуждици, което никога не се е случвало в такава степен…

– Струва ми се наистина, че степента е голяма, има някакъв тип заплаха езикът да обеднее и да влезем в руслото на „бързия“ език.

С който разчитаме, че ще бъдем разбрани от всички.

 

– …за сметка на нюансите.

– Именно. Това за мен е драматичното. Няма как да противодействаме на времето и на развитието на света, нито да направим отпор срещу технологиите. И не е необходимо, техническият прогрес е част от общия. Но ми се иска да не изпускаме баланса на везната и към това се стремя в моя блог. Наред с тези думи, да се отваряме и към онези, старите, които по някакъв начин ни свързват с нашия семеен, личен, родов корен. Оттам – със земята, мястото, на което сме.

Мисля, че просто трябва да разширяваме хоризонта си отвътре.

Без да спираме едното, да не забравяме другото и да се грижим за него.

 

– Ти си филолог по образование, а и по призвание. Според теб какъв език е българският?

– Много богат, език с много история и смятам, че в това е най-голямата му ценност. Тя идва от историята на българския народ като цяло, на земите ни, от досега с други народи, култури. Тези срещи са обогатили много езика ни и са му дали възможност не само да вземе от другите, но и да им придаде своите си значения. Много думи от турски, гръцки, албански, румънски сме взели наготово, но само в някои от техните значения. А после сме ги обогатили.

Такава дума е „нишан“, дошла е през турски от персийски и означава „знак, белег“. Но ако се разровиш по-надълбоко, на тази дума са ѝ придадени още много значения, дошли от нашите бит и култура, от нашите обичаи. Нишан оставя годеникът на годеницата си и обратното. В някои балкански говори това означава да дадеш някакъв предмет, който е своеобразно обещание. Подобни примери има страшно много, така че, ако трябва да го категоризирам с една дума, то тя би била „богат“.

 

– Попадал съм обаче на сравнения, да кажем с английския, че като лексика думите ни са доста по-малко, при това в пъти.

– В настоящия момент? Възможно е. Но мисля, че тук не е въпрос на това да броим думите, а значенията, това ми се струва по-адекватно. Нашите бит, народност и душевност много са придали на думите като значение.

Дали са им повече пространство, повече душа, повече живот под някаква форма.

Миналата седмица публикувах думата „палампỳк“, която означава „мак“ и така се използва в Плевенския край. Отдолу една дама ми написа около 30 думи за мак, които имаме в българския от различни краища. Една от тях е „божо око“, стори ми се страшно красиво.

 

– С какво си обясняваш големия интерес онлайн към старите думи?

– Хората се умориха от динамиката. Пренаситиха се от това непрекъснато живеене с чужди животи, което ни залива през социалните мрежи. Имам чувството, че

всички изпаднахме в едно водоравно,

а в същото време натискът и динамиката на ежедневието ни смазват. И ако не намерим някакви вътрешни островчета, на които да останем, за да можем да противостоим, много бързо стигаме до бърнаути, до битовизирането на нещата.

Обяснявам си този интерес с вътрешната нужда на всеки човек да се свърже с някакви неща от собственото си минало. Да се намери поне за малко в състоянието на безвремие, то е много церително и понякога всеки има нужда от него.

 

– Четох, че цялото начинание и при теб е започнало по този начин. В лош момент, когато не си знаела с какво да се захванеш, ти е дошла идеята за блога.

– Да, абсолютно. От второто ми майчинство изведнъж рязко се наложи да се върна на работа. Не ми се искаше, предпочитах още малко да остана вкъщи. В един

друг тип живеене, който не се измерва само с работата, с бързането и сноването

между хиляди неща. Тогава възникна нуждата да си направя мое място, където да знам, че ще мога да се спасявам от лудницата в ежедневието.

Голяма част от първите постове са създадени на път за работа, в градския транспорт, в това време, когато още никой не иска нищо от теб. Оставил си детето и преди да отидеш в офиса, имаш 30-40 минути, които да използваш за нещо свое.

 

Виктория Бешлийска

снимки: Невена Рикова

 

– Някой може да влага дълбочина и смисъл в модерни думи, в технологични термини. Мислиш ли да добавиш и такива думи?

– Не, досега не съм го правила. Имам чувството, че съм дала обещание, че това ще е място за стари думи и няма да показвам нещо, което всички знаят или е ново.

Идеята на блога също е малко да отместим вътрешните си граници, да се обърнем и към диалектите. В последните десетилетия има едно низвергване на диалектите, някакъв срам откъде си, какъв си, как говориш. За мен диалектите са голямо богатство, те носят цвят, душа. Дават много силна легитимация и използването им не бива да се счита за нещо грозно и неправилно. Отвъд някакъв социален код, който трябва да следваме, разбира се, при делничен ритъм на работа, смятам, че е хубаво да си носим и да пазим диалектите.

Интересно ми е да споделям думи, които и сега се ползват в някакви диалекти, но са непознати за другата част от страната. Винаги, като кажеш как наричаш нещо в Северозападна България, някой ще се включи, за да каже как му казват в Бургас, в Русенско… Това също е повод за комуникация между хората, за търсене на прилики и разлики, каквито винаги има между нас.

 

– А има ли грозни думи?

– Има. Тези, с които искаш да обидиш, които насочваш към хората с цел да ги засегнеш.

 

– Не ги публикуваш?

– Не искам. Искам блогът да си остане едно топло островче, на което да отидеш, за да се заредиш по положителен начин, колкото и изтъркано да звучи. Да разпознаеш собствения си опит през нещо приятно.

 

– Колко думи си събрала до момента?

– В блога наближават 500. Иначе съм събрала хиляди като коментари, като списъци, които хората ми изпращат, като книги от различни краища на България. Някои настояват да издам речник. Но как се издава речник, трябва да има критерий? При блога критерият е само личен, минава през личната история. Замисляла съм се обаче за книга с думи, която да е тематична. Да кажем думите за всеки сезон, дума за всеки ден. Това са бъдещите ми идеи.

 

– И аз бих се радвал да ги имам, ти наистина имаш усет за думите. Сега се замислих, че „блог“ е чудесен пример за дума, която на български е дошла без смисъл.

– Ами да. Ние можем да си измислим българска, но няма да е толкова лесна в комуникацията. Няма нужда от това, това са крайности.

 

– Къде отиват умрелите думи?

– В речниците. Част от тях си

остават скътани в предметите, за които са предназначени.

Други са заровени в падащите къщи в България. Трети просто потъват в архивите на музеите, в които не се сещаме да ходим.

 

– Но това не е необратимо. Ето, ивритът не е съществувал дълго време, той е изцяло възроден език. Хората могат да възкресят цял език от нищото. А какво остава за думите. Достатъчен е някой като теб, който силно го иска и ги възкресява…

– Със сигурност има път назад. Много се радвам, че в момента към Бусинци се стичат хора. Допреди половин година за това село знаеха основно трънчани и хора от по-старата генерация, които са чували за бусинската керамика. А сега, покрай книгата ми „Глина“, се пробуди интерес. Хората влизат в музея, обикалят околността. Моята цел беше да заведа 5 човека, а „заведох“ много повече. Така че има път назад и той минава през провеждането на знание, слово, дух.

 

Виктория Бешлийска

снимки: Невена Рикова

 

– През думите, през историите…

– Да. Всеки може да бъде проводник на много неща, за да стигнат те до повече хора.

 

– Какъв се стремеше да е езикът на твоята книга?

– Да бъде топъл и домашен. Такъв, какъвто нося по наследство в семейството си и мисля, че хората също познават. Смятам, че това е една от основните функции на езика – да дава един вид убежище. Това е и ролята на литературата като цяло. Тя трябва винаги да те придвижва към другото, към по-доброто място. Там, където искаш да бъдеш, за да се разграничиш от това тук и сега. Всяка литература и всяко изкуство има тази цел – да ни превежда отвъд. И моето „отвъд“ винаги си го представям като топло и уютно място.

 

– Имаш две дъщери. Какво е важно, за да пробудим у децата любов към езика?

– Преди всичко, домовете ни да са пълни с книги. Когато ни зададат въпрос, да им покажем, че можем да отговорим и да потърсим отговора не само онлайн, да проверим в енциклопедия, в карта, в пътеводител.

Книгите са, според мен, това, което първо буди любов към езика.

И, разбира се, личният ни контакт с децата. Защото първите учители по език на всяко дете са родителите, бабите и дядовците. Какво те говорят, начинът, по който разказват, това са първичните записи, които остават у всеки човек завинаги и определят отношението му към езика.

 

– По какво си приличат писането и ваенето на глина?

– И за двете трябва майсторлък. И за двете това, което правиш, всъщност показва връзката ти с теб самия. За да изваеш един съд, ти не просто сядаш на колелото и го завърташ, има много дълъг процес, за да стигнеш дотам. Той е в пресяването на материала, в обработката, в месенето. В цялото това знание как да направиш от него добро парче глина, което после да изваеш.

Майсторлъкът не е само в момента на ваенето, не се проявява само върху колелото, а в целия път дотам. Същото е и с писането. Когато сядаш, ти не пишеш само тук и сега. Вадиш и пресъздаваш неща, които са се трупали с времето. Заради тях това, което ще излезе, наистина е въпрос на вътрешното ти съдържание. На душевността, която носиш, на знанието, на общата култура. И в двата случая човек показва преди всичко връзката със себе си и след това отношението си към света навън.

 

Виктория Бешлийска

снимки: Невена Рикова

 

– Свързват ли се с теб хора от чужбина, за да ти припомнят думи, които тук сме забравили?

– Да, те са ми сред любимите последователи. Хора, които живеят десетилетие и повече навън, отглеждат децата си и им говорят невероятно чист, хубав български език с всичките диалекти, които са си взели с куфара и са си отнесли оттам. И децата им знаят добре какво е да „кандисаш“ и какво да „кандърдисваш“.

Когато бях в Люксембург, на гости на българската културна общност, ми направи впечатление, че хората, които ме бяха поканили, използваха невероятен български… Това много ме стопли и си дадох сметка колко са ни важни хората зад граница. Защото

за езика, така или иначе, граници няма. И за духа няма граници.

Живеещите зад граница българи са много. И повечето от тях са в разцвета на силите си, в момента отглеждат деца. Тяхната отговорност е огромна. Ако успеят да запазят тези семенца и коренчета там, си мисля, че има надежда за нас като народ…

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист и писател. Още за мен – тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да...

повече информация
Ювал Харари. Пророкът на новото време

Ювал Харари. Пророкът на новото време

Да разкажеш цялата история на човечеството в няколкостотин страници… звучи като невъзможна задача. После да разкажеш бъдещето. И накрая – да успееш да привлечеш вниманието към големите въпроси на...

повече информация
„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

Днешният гост няма нужда от представяне, дори първото му име е достатъчно, за да привлече внимание. Китодар Тодоров е популярен артист, телевизионен водещ. Но също и герой от мемове, опитен геймър,...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

Защо е толкова важно да разберем умеем ли да различаваме детските рисунки от генерирани изображения? Как изглежда бъдещето на творчеството, на изкуството, на човека във времената, когато алгоритмите се оказват неразличими и дори по-добри автори от нас самите? На какво има смисъл да учим децата днес?
Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да проверят интуицията си! Резултатите от теста се очертават изключително интересни, ще поговорим за тях след края му – на 1 юли.
Експериментът е създаден заедно с днешната ни гостенка – Елица Станева-Бритън. Психолог, журналист, преподавател, в момента тя работи по докторската си дисертация в БАН, а темата е творчеството в ерата на изкуствения интелект. Дойде време да поговорим по всяка от тези теми.

повече информация
„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

Днешният гост няма нужда от представяне, дори първото му име е достатъчно, за да привлече внимание.
Китодар Тодоров е популярен артист, телевизионен водещ. Но също и герой от мемове, опитен геймър, който кани гости, за да играят онлайн, докато си говорят за живота…
Дали ще се получи забавен разговор? Или по-скоро ще ни даде поводи да се замислим…? За днешното ни място в света на технологиите, за компютърните игри като начин на живот. За трудния баланс и големите въпроси.
А как ли се раждат мемовете с Китодар, които забавляват всички ни и стават толкова популярни онлайн?
„Цялата ни съвременна цивилизация е построена на някакви машинки, от които сме зависими, и това е много тъпо. Един истински свободен човек не би трябвало да смята телефона за нещо изключително важно, нито компютъра. Това го губим с времето, защото усещането е, че ни дават всичко. Че технологиите ни дават свобода, а не е така. Напротив, те ни създават повече зависимости.“
Очаква ни неочакван разговор!

повече информация
„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

Как технологиите промениха бременността и раждането? С какво облекчиха и как – парадоксално, в други посоки създадоха проблеми за начина, по който идваме на бял свят?
Евгения Маркова се свърза с мен заради поредицата „Дигитални деца“ с предложението да поговорим за този аспект от връзката на технологиите с родителството. Тя живее в Германия и макар че дълги години е работила в сферата на маркетинга и разработката на софтуер, днес основното ѝ занимание е на дула. Особено популярно на запад, това е попрището на жени, които не са медицински специалисти, но помагат с информация, съвети, практическа и емоционална подкрепа на бъдещите майки.
Кога предоверяването на технологиите може да се превърне в проблем при бременността и раждането? Защо си струва в някои посоки да се върнем към традициите и повече да слушаме тялото си, а не само медицинските показатели или чужди съвети? Време е за един важен разговор, който според мен би могъл да даде много полезни идеи за хората, които тепърва се готвят да станат родители.

повече информация

Най-новите:

Питър Тийл. Консервативният визионер

Питър Тийл. Консервативният визионер

Facebook, SpaceX, Airbnb, LinkedIn, PayPal, Ethereum. Революцията на OpenAI и ChatGPT, възходът на Доналд Тръмп и вездесъщия му (доскорошен) съюзник Илон Мъск.
Наистина ли има една личност, която събира всички тези явления? Нещо повече – не е преувеличено да се каже, че ако не беше днешният ни герой, надали някое от тях щеше да се претвори в реалност…
Питър Тийл си е спечелил името на пророк, на гуру. На големия визионер на технологичните времена. Докато в същото време има толкова противоречиви възгледи, които някак си остават встрани от големия медиен шум. Но това е типично за родения в Германия предприемач. Някои го приемат за сивия кардинал на Силициевата долина, други – за мъдрец, който може да покаже на всеки пътя към големия успех в технологичната епоха.
Мултимилиардер, той казва, че конкуренцията е измамно благо, а монополите са решението на бъдещето. Създава мащабна програма, за да помага на хора, избрали да изоставят образованието си, за да създадат собствен бизнес, което пък проправя пътя на следващото поколение технологични лидери.
Всичко това и още много е г-н Тийл. Време е да застане под светлината на прожекторите, защото със сигурност е един от хората, които вече са променили живота на всеки от нас. Нещо повече – от него се очаква да зависи все повече в турболентните технологични времена, в които живеем.

повече информация
„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

Защо е толкова важно да разберем умеем ли да различаваме детските рисунки от генерирани изображения? Как изглежда бъдещето на творчеството, на изкуството, на човека във времената, когато алгоритмите се оказват неразличими и дори по-добри автори от нас самите? На какво има смисъл да учим децата днес?
Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да проверят интуицията си! Резултатите от теста се очертават изключително интересни, ще поговорим за тях след края му – на 1 юли.
Експериментът е създаден заедно с днешната ни гостенка – Елица Станева-Бритън. Психолог, журналист, преподавател, в момента тя работи по докторската си дисертация в БАН, а темата е творчеството в ерата на изкуствения интелект. Дойде време да поговорим по всяка от тези теми.

повече информация
Какъв ще станеш, когато пораснеш?

Какъв ще станеш, когато пораснеш?

Какви искат да бъдат, когато пораснат, днешните хлапета? Навръх техния празник, време е за резултатите от една любопитна анкета.
Поредицата на Дигитални истории за срещата на децата с технологиите събра важни гледни точки по много теми. От 350 души, включили се в анкетата на сайта, 289 избраха да отговорят:
Какви искат да станат децата, когато пораснат?
„Инфлуенсър“ или „лекар“ – кой според вас ще се окаже най-срещаният отговор?
Как се променят мечтите на хлапетата?
Какво говори това за нас, възрастните, за технологиите, за духа на времето?

повече информация
Тест: Кой го нарисува – дете или ИИ?

Тест: Кой го нарисува – дете или ИИ?

Време е за неочакван, но важен тест. За експеримент, който поставя важни въпроси за бъдещето на творчеството, на човешкото, на образованието.
Предизвикайте себе си и своята интуиция! 15 картини, нарисувани от деца между 3 и 10 г., и 15 – генерирани от изкуствения интелект. Ако успеете да ги различите, очакват ви награди!
Отговорите се събират до 1 юли, анкетата не би ви отнела повече от 10 минути. За всяко от 30-те изображения е достатъчно да предположите дали е нарисувано от дете, или генерирано от ИИ, а също и да оцените техниката и въображението, вложени в първите 10. Можете да отговорите и само на част от въпросите. Анкетата е отворена и за деца!

повече информация
Ювал Харари. Пророкът на новото време

Ювал Харари. Пророкът на новото време

Ювал Ноа Харари. Често ще чуете името на историка и футуролог в разговорите за бъдещето. През последните години той се утвърди като световният мислител, който не само успява задълбочено и компетентно да разплита нишките, от които е съшита историята на човечеството, но и поставя големите въпроси на утрешния ден.
Но как един професор по история се превърна в любим автор на хора като Бил Гейтс и Барак Обама, Марк Зукърбърг и Бил Клинтън, докато в същото време е популярен, превеждан, четен и обсъждан? Как успява да стигне с дългите си тестове до съзнанието на хората във времената, когато концентрацията и задълбоченият поглед се превърнаха в екзотични умения?
Шарен образ, отвъд стереотипите. Любима мишена на всеки, който иска да блесне. Веган и защитник на животните, със съпруга му са начело на фондация, която цели да провокира обществения дебат по важни теми. Израелецът е едновременно широко признат учен и авторитет. Най-важното според мен – ценен и силен глас, който ни предупреждава за непосредствените опасности пред нас като вид. Ето какво си струва да знаем за него и впечатляващите му прозрения.

повече информация
„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

Днешният гост няма нужда от представяне, дори първото му име е достатъчно, за да привлече внимание.
Китодар Тодоров е популярен артист, телевизионен водещ. Но също и герой от мемове, опитен геймър, който кани гости, за да играят онлайн, докато си говорят за живота…
Дали ще се получи забавен разговор? Или по-скоро ще ни даде поводи да се замислим…? За днешното ни място в света на технологиите, за компютърните игри като начин на живот. За трудния баланс и големите въпроси.
А как ли се раждат мемовете с Китодар, които забавляват всички ни и стават толкова популярни онлайн?
„Цялата ни съвременна цивилизация е построена на някакви машинки, от които сме зависими, и това е много тъпо. Един истински свободен човек не би трябвало да смята телефона за нещо изключително важно, нито компютъра. Това го губим с времето, защото усещането е, че ни дават всичко. Че технологиите ни дават свобода, а не е така. Напротив, те ни създават повече зависимости.“
Очаква ни неочакван разговор!

повече информация
Share This