За думите – вътрешни острови. Историите на Виктория Бешлийска

юни 18, 2021 | Срещи

За думите – вътрешни острови. Историите на Виктория Бешлийска

18 юни 2021 | Срещи

Тази Дигитална история започва с един блог, който първо се казва Words do Worlds. Виктория Бешлийска го създава, за да пише за пътешествия. Но навръх рождения си ден – 1 ноември, тя кани гостите си да ѝ споделят стара или диалектна дума и отговорите я карат да се замисли. Дават ѝ идеята да тръгне „По дирите на думите“. Така започва да събира красиви, стари български слова, да улавя в постовете си магията им.

Две години по-късно вече има богата колекция от думи и десетки хиляди последователи. Някак естествено се стига до романа ѝ „Глина“, в който на мелодичен, едновремешен български се разказва красива, стара история, свързана с прочутите някога майстори от Трънското село Бусинци. Книгата се превърна в литературно събитие. Половин година след излизането, „Глина“ вече има четири допечатки и не слиза от челните места в книжните класации.

Срещаме се с Виктория, за да поговорим за живота на думите, за ролята им в интернет. За трудния избор на думи и спасението, което те ни дават. За това как се раждат нови думи и къде отиват тези, които сме изоставили.

 

– През последната година драстична преминахме към онлайн комуникация… може ли тя да е топла и уютна?

– Може, да. Всичко зависи от думите, които слагаш в нея. Спомням си, че първият локдаун миналата година беше момент, когато изключително много комуникирах с приятелите си, със семейството, с колегите, с които бяхме останали затворени по домовете си. Това бяха моментите, в които най-много съм се смяла, най-много съм плакала. И всичко това дойде през технологиите, но и през думите.

Вярвам, че може да бъде топло и уютно, ако си го поставим за цел, или, ако ние самите сме носители на нещо такова. За съжаление, има страшно много агресия в социалните мрежи, много простащина. Аз, честно казано, страня от групи, в които тези неща се вихрят и са норма, защото смятам, че

грижата за себе си минава в голяма степен през езика.

Това, което мислиш, което казваш, по някакъв начин отразява теб и начина, по който се чувстваш. В същото време думите могат да предизвикат определени състояния. Грижата за езика е и грижа за себе си.

 

– Като че ли тази промяна се случва. Допреди 10 години всички пишехме на шльокавица, постепенно започваме да обръщаме внимание на правописа, някои даже се сещат за правилното членуване. Може би ще стигнем и до нюансите…

– Такива неща стават с малки стъпки и с хора, с които те свързват общи мисли.

 

Виктория Бешлийска

снимки: Невена Рикова

 

– Дали сега езикът ни е по-шарен, или по-беден, в сравнение с преди дигиталното?

– Не е по-шарен. По-бързо се предава, по-бързо изпълнява функциите си да стигне до адресанта.

Той е много улеснен, но не мисля, че е по-шарен. Просто е по-удобен, по-функционален.

 

– Заедно с технологиите навлязоха и толкова много чуждици, което никога не се е случвало в такава степен…

– Струва ми се наистина, че степента е голяма, има някакъв тип заплаха езикът да обеднее и да влезем в руслото на „бързия“ език.

С който разчитаме, че ще бъдем разбрани от всички.

 

– …за сметка на нюансите.

– Именно. Това за мен е драматичното. Няма как да противодействаме на времето и на развитието на света, нито да направим отпор срещу технологиите. И не е необходимо, техническият прогрес е част от общия. Но ми се иска да не изпускаме баланса на везната и към това се стремя в моя блог. Наред с тези думи, да се отваряме и към онези, старите, които по някакъв начин ни свързват с нашия семеен, личен, родов корен. Оттам – със земята, мястото, на което сме.

Мисля, че просто трябва да разширяваме хоризонта си отвътре.

Без да спираме едното, да не забравяме другото и да се грижим за него.

 

– Ти си филолог по образование, а и по призвание. Според теб какъв език е българският?

– Много богат, език с много история и смятам, че в това е най-голямата му ценност. Тя идва от историята на българския народ като цяло, на земите ни, от досега с други народи, култури. Тези срещи са обогатили много езика ни и са му дали възможност не само да вземе от другите, но и да им придаде своите си значения. Много думи от турски, гръцки, албански, румънски сме взели наготово, но само в някои от техните значения. А после сме ги обогатили.

Такава дума е „нишан“, дошла е през турски от персийски и означава „знак, белег“. Но ако се разровиш по-надълбоко, на тази дума са ѝ придадени още много значения, дошли от нашите бит и култура, от нашите обичаи. Нишан оставя годеникът на годеницата си и обратното. В някои балкански говори това означава да дадеш някакъв предмет, който е своеобразно обещание. Подобни примери има страшно много, така че, ако трябва да го категоризирам с една дума, то тя би била „богат“.

 

– Попадал съм обаче на сравнения, да кажем с английския, че като лексика думите ни са доста по-малко, при това в пъти.

– В настоящия момент? Възможно е. Но мисля, че тук не е въпрос на това да броим думите, а значенията, това ми се струва по-адекватно. Нашите бит, народност и душевност много са придали на думите като значение.

Дали са им повече пространство, повече душа, повече живот под някаква форма.

Миналата седмица публикувах думата „палампỳк“, която означава „мак“ и така се използва в Плевенския край. Отдолу една дама ми написа около 30 думи за мак, които имаме в българския от различни краища. Една от тях е „божо око“, стори ми се страшно красиво.

 

– С какво си обясняваш големия интерес онлайн към старите думи?

– Хората се умориха от динамиката. Пренаситиха се от това непрекъснато живеене с чужди животи, което ни залива през социалните мрежи. Имам чувството, че

всички изпаднахме в едно водоравно,

а в същото време натискът и динамиката на ежедневието ни смазват. И ако не намерим някакви вътрешни островчета, на които да останем, за да можем да противостоим, много бързо стигаме до бърнаути, до битовизирането на нещата.

Обяснявам си този интерес с вътрешната нужда на всеки човек да се свърже с някакви неща от собственото си минало. Да се намери поне за малко в състоянието на безвремие, то е много церително и понякога всеки има нужда от него.

 

– Четох, че цялото начинание и при теб е започнало по този начин. В лош момент, когато не си знаела с какво да се захванеш, ти е дошла идеята за блога.

– Да, абсолютно. От второто ми майчинство изведнъж рязко се наложи да се върна на работа. Не ми се искаше, предпочитах още малко да остана вкъщи. В един

друг тип живеене, който не се измерва само с работата, с бързането и сноването

между хиляди неща. Тогава възникна нуждата да си направя мое място, където да знам, че ще мога да се спасявам от лудницата в ежедневието.

Голяма част от първите постове са създадени на път за работа, в градския транспорт, в това време, когато още никой не иска нищо от теб. Оставил си детето и преди да отидеш в офиса, имаш 30-40 минути, които да използваш за нещо свое.

 

Виктория Бешлийска

снимки: Невена Рикова

 

– Някой може да влага дълбочина и смисъл в модерни думи, в технологични термини. Мислиш ли да добавиш и такива думи?

– Не, досега не съм го правила. Имам чувството, че съм дала обещание, че това ще е място за стари думи и няма да показвам нещо, което всички знаят или е ново.

Идеята на блога също е малко да отместим вътрешните си граници, да се обърнем и към диалектите. В последните десетилетия има едно низвергване на диалектите, някакъв срам откъде си, какъв си, как говориш. За мен диалектите са голямо богатство, те носят цвят, душа. Дават много силна легитимация и използването им не бива да се счита за нещо грозно и неправилно. Отвъд някакъв социален код, който трябва да следваме, разбира се, при делничен ритъм на работа, смятам, че е хубаво да си носим и да пазим диалектите.

Интересно ми е да споделям думи, които и сега се ползват в някакви диалекти, но са непознати за другата част от страната. Винаги, като кажеш как наричаш нещо в Северозападна България, някой ще се включи, за да каже как му казват в Бургас, в Русенско… Това също е повод за комуникация между хората, за търсене на прилики и разлики, каквито винаги има между нас.

 

– А има ли грозни думи?

– Има. Тези, с които искаш да обидиш, които насочваш към хората с цел да ги засегнеш.

 

– Не ги публикуваш?

– Не искам. Искам блогът да си остане едно топло островче, на което да отидеш, за да се заредиш по положителен начин, колкото и изтъркано да звучи. Да разпознаеш собствения си опит през нещо приятно.

 

– Колко думи си събрала до момента?

– В блога наближават 500. Иначе съм събрала хиляди като коментари, като списъци, които хората ми изпращат, като книги от различни краища на България. Някои настояват да издам речник. Но как се издава речник, трябва да има критерий? При блога критерият е само личен, минава през личната история. Замисляла съм се обаче за книга с думи, която да е тематична. Да кажем думите за всеки сезон, дума за всеки ден. Това са бъдещите ми идеи.

 

– И аз бих се радвал да ги имам, ти наистина имаш усет за думите. Сега се замислих, че „блог“ е чудесен пример за дума, която на български е дошла без смисъл.

– Ами да. Ние можем да си измислим българска, но няма да е толкова лесна в комуникацията. Няма нужда от това, това са крайности.

 

– Къде отиват умрелите думи?

– В речниците. Част от тях си

остават скътани в предметите, за които са предназначени.

Други са заровени в падащите къщи в България. Трети просто потъват в архивите на музеите, в които не се сещаме да ходим.

 

– Но това не е необратимо. Ето, ивритът не е съществувал дълго време, той е изцяло възроден език. Хората могат да възкресят цял език от нищото. А какво остава за думите. Достатъчен е някой като теб, който силно го иска и ги възкресява…

– Със сигурност има път назад. Много се радвам, че в момента към Бусинци се стичат хора. Допреди половин година за това село знаеха основно трънчани и хора от по-старата генерация, които са чували за бусинската керамика. А сега, покрай книгата ми „Глина“, се пробуди интерес. Хората влизат в музея, обикалят околността. Моята цел беше да заведа 5 човека, а „заведох“ много повече. Така че има път назад и той минава през провеждането на знание, слово, дух.

 

Виктория Бешлийска

снимки: Невена Рикова

 

– През думите, през историите…

– Да. Всеки може да бъде проводник на много неща, за да стигнат те до повече хора.

 

– Какъв се стремеше да е езикът на твоята книга?

– Да бъде топъл и домашен. Такъв, какъвто нося по наследство в семейството си и мисля, че хората също познават. Смятам, че това е една от основните функции на езика – да дава един вид убежище. Това е и ролята на литературата като цяло. Тя трябва винаги да те придвижва към другото, към по-доброто място. Там, където искаш да бъдеш, за да се разграничиш от това тук и сега. Всяка литература и всяко изкуство има тази цел – да ни превежда отвъд. И моето „отвъд“ винаги си го представям като топло и уютно място.

 

– Имаш две дъщери. Какво е важно, за да пробудим у децата любов към езика?

– Преди всичко, домовете ни да са пълни с книги. Когато ни зададат въпрос, да им покажем, че можем да отговорим и да потърсим отговора не само онлайн, да проверим в енциклопедия, в карта, в пътеводител.

Книгите са, според мен, това, което първо буди любов към езика.

И, разбира се, личният ни контакт с децата. Защото първите учители по език на всяко дете са родителите, бабите и дядовците. Какво те говорят, начинът, по който разказват, това са първичните записи, които остават у всеки човек завинаги и определят отношението му към езика.

 

– По какво си приличат писането и ваенето на глина?

– И за двете трябва майсторлък. И за двете това, което правиш, всъщност показва връзката ти с теб самия. За да изваеш един съд, ти не просто сядаш на колелото и го завърташ, има много дълъг процес, за да стигнеш дотам. Той е в пресяването на материала, в обработката, в месенето. В цялото това знание как да направиш от него добро парче глина, което после да изваеш.

Майсторлъкът не е само в момента на ваенето, не се проявява само върху колелото, а в целия път дотам. Същото е и с писането. Когато сядаш, ти не пишеш само тук и сега. Вадиш и пресъздаваш неща, които са се трупали с времето. Заради тях това, което ще излезе, наистина е въпрос на вътрешното ти съдържание. На душевността, която носиш, на знанието, на общата култура. И в двата случая човек показва преди всичко връзката със себе си и след това отношението си към света навън.

 

Виктория Бешлийска

снимки: Невена Рикова

 

– Свързват ли се с теб хора от чужбина, за да ти припомнят думи, които тук сме забравили?

– Да, те са ми сред любимите последователи. Хора, които живеят десетилетие и повече навън, отглеждат децата си и им говорят невероятно чист, хубав български език с всичките диалекти, които са си взели с куфара и са си отнесли оттам. И децата им знаят добре какво е да „кандисаш“ и какво да „кандърдисваш“.

Когато бях в Люксембург, на гости на българската културна общност, ми направи впечатление, че хората, които ме бяха поканили, използваха невероятен български… Това много ме стопли и си дадох сметка колко са ни важни хората зад граница. Защото

за езика, така или иначе, граници няма. И за духа няма граници.

Живеещите зад граница българи са много. И повечето от тях са в разцвета на силите си, в момента отглеждат деца. Тяхната отговорност е огромна. Ако успеят да запазят тези семенца и коренчета там, си мисля, че има надежда за нас като народ…

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият...

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„Правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, използваме страшно много съкращения. Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп. Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си…“
Днес използваме все по-опростена реч в ежедневието си, с лекота чуждиците заменят красиви български думи, а изкуственият интелект се справя с правописа на родния ни език по-добре от повечето хора в социалните мрежи. Вместо богатия български масово говорим и пишем на осакатен новговор, а обърнатата еволюция на езика ни си личи все повече по децата. Много от тях не са способни да разказват, да описват, не познават българския, дори в горните класове.
Как така днес езикът може да ни разделя, вместо да ни събира?
Празниците идват и за да засягаме важните теми, за да си говорим за големите проблеми, за които иначе не остава време в суматохата на злободневното. Именно това ще направим с днешната ни гостенка.
Доротея Николова преподава български език и литература. Има опит в журналистиката като политически репортер и в пиара. Участва в много съвместни инициативи с платформата за грамотност „Как се пише?“, сред които кампанията „Думи на годината“ и новото начинание – „Животът няма „аУтокорект“.

повече информация

Най-новите:

Евгений Замятин. Забравеният пророк

Евгений Замятин. Забравеният пророк

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

повече информация
„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
Share This