Тази Дигитална история започва с един блог, който първо се казва Words do Worlds. Виктория Бешлийска го създава, за да пише за пътешествия. Но навръх рождения си ден – 1 ноември, тя кани гостите си да ѝ споделят стара или диалектна дума и отговорите я карат да се замисли. Дават ѝ идеята да тръгне „По дирите на думите“. Така започва да събира красиви, стари български слова, да улавя в постовете си магията им.

Две години по-късно вече има богата колекция от думи и десетки хиляди последователи. Някак естествено се стига до романа ѝ „Глина“, в който на мелодичен, едновремешен български се разказва красива, стара история, свързана с прочутите някога майстори от Трънското село Бусинци. Книгата се превърна в литературно събитие. Половин година след излизането, „Глина“ вече има четири допечатки и не слиза от челните места в книжните класации.

Срещаме се с Виктория, за да поговорим за живота на думите, за ролята им в интернет. За трудния избор на думи и спасението, което те ни дават. За това как се раждат нови думи и къде отиват тези, които сме изоставили.

– През последната година драстична преминахме към онлайн комуникация… може ли тя да е топла и уютна?

– Може, да. Всичко зависи от думите, които слагаш в нея. Спомням си, че първият локдаун миналата година беше момент, когато изключително много комуникирах с приятелите си, със семейството, с колегите, с които бяхме останали затворени по домовете си. Това бяха моментите, в които най-много съм се смяла, най-много съм плакала. И всичко това дойде през технологиите, но и през думите.

Вярвам, че може да бъде топло и уютно, ако си го поставим за цел, или, ако ние самите сме носители на нещо такова. За съжаление, има страшно много агресия в социалните мрежи, много простащина. Аз, честно казано, страня от групи, в които тези неща се вихрят и са норма, защото смятам, че

грижата за себе си минава в голяма степен през езика.

Това, което мислиш, което казваш, по някакъв начин отразява теб и начина, по който се чувстваш. В същото време думите могат да предизвикат определени състояния. Грижата за езика е и грижа за себе си.

– Като че ли тази промяна се случва. Допреди 10 години всички пишехме на шльокавица, постепенно започваме да обръщаме внимание на правописа, някои даже се сещат за правилното членуване. Може би ще стигнем и до нюансите…

– Такива неща стават с малки стъпки и с хора, с които те свързват общи мисли.

снимки: Невена Рикова

– Дали сега езикът ни е по-шарен, или по-беден, в сравнение с преди дигиталното?

– Не е по-шарен. По-бързо се предава, по-бързо изпълнява функциите си да стигне до адресанта.

Той е много улеснен, но не мисля, че е по-шарен. Просто е по-удобен, по-функционален.

– Заедно с технологиите навлязоха и толкова много чуждици, което никога не се е случвало в такава степен…

– Струва ми се наистина, че степента е голяма, има някакъв тип заплаха езикът да обеднее и да влезем в руслото на „бързия“ език.

С който разчитаме, че ще бъдем разбрани от всички.

– …за сметка на нюансите.

– Именно. Това за мен е драматичното. Няма как да противодействаме на времето и на развитието на света, нито да направим отпор срещу технологиите. И не е необходимо, техническият прогрес е част от общия. Но ми се иска да не изпускаме баланса на везната и към това се стремя в моя блог. Наред с тези думи, да се отваряме и към онези, старите, които по някакъв начин ни свързват с нашия семеен, личен, родов корен. Оттам – със земята, мястото, на което сме.

Мисля, че просто трябва да разширяваме хоризонта си отвътре.

Без да спираме едното, да не забравяме другото и да се грижим за него.

– Ти си филолог по образование, а и по призвание. Според теб какъв език е българският?

– Много богат, език с много история и смятам, че в това е най-голямата му ценност. Тя идва от историята на българския народ като цяло, на земите ни, от досега с други народи, култури. Тези срещи са обогатили много езика ни и са му дали възможност не само да вземе от другите, но и да им придаде своите си значения. Много думи от турски, гръцки, албански, румънски сме взели наготово, но само в някои от техните значения. А после сме ги обогатили.

Такава дума е „нишан“, дошла е през турски от персийски и означава „знак, белег“. Но ако се разровиш по-надълбоко, на тази дума са ѝ придадени още много значения, дошли от нашите бит и култура, от нашите обичаи. Нишан оставя годеникът на годеницата си и обратното. В някои балкански говори това означава да дадеш някакъв предмет, който е своеобразно обещание. Подобни примери има страшно много, така че, ако трябва да го категоризирам с една дума, то тя би била „богат“.

– Попадал съм обаче на сравнения, да кажем с английския, че като лексика думите ни са доста по-малко, при това в пъти.

– В настоящия момент? Възможно е. Но мисля, че тук не е въпрос на това да броим думите, а значенията, това ми се струва по-адекватно. Нашите бит, народност и душевност много са придали на думите като значение.

Дали са им повече пространство, повече душа, повече живот под някаква форма.

Миналата седмица публикувах думата „палампỳк“, която означава „мак“ и така се използва в Плевенския край. Отдолу една дама ми написа около 30 думи за мак, които имаме в българския от различни краища. Една от тях е „божо око“, стори ми се страшно красиво.

– С какво си обясняваш големия интерес онлайн към старите думи?

– Хората се умориха от динамиката. Пренаситиха се от това непрекъснато живеене с чужди животи, което ни залива през социалните мрежи. Имам чувството, че

всички изпаднахме в едно водоравно,

а в същото време натискът и динамиката на ежедневието ни смазват. И ако не намерим някакви вътрешни островчета, на които да останем, за да можем да противостоим, много бързо стигаме до бърнаути, до битовизирането на нещата.

Обяснявам си този интерес с вътрешната нужда на всеки човек да се свърже с някакви неща от собственото си минало. Да се намери поне за малко в състоянието на безвремие, то е много церително и понякога всеки има нужда от него.

– Четох, че цялото начинание и при теб е започнало по този начин. В лош момент, когато не си знаела с какво да се захванеш, ти е дошла идеята за блога.

– Да, абсолютно. От второто ми майчинство изведнъж рязко се наложи да се върна на работа. Не ми се искаше, предпочитах още малко да остана вкъщи. В един

друг тип живеене, който не се измерва само с работата, с бързането и сноването

между хиляди неща. Тогава възникна нуждата да си направя мое място, където да знам, че ще мога да се спасявам от лудницата в ежедневието.

Голяма част от първите постове са създадени на път за работа, в градския транспорт, в това време, когато още никой не иска нищо от теб. Оставил си детето и преди да отидеш в офиса, имаш 30-40 минути, които да използваш за нещо свое.

снимки: Невена Рикова

– Някой може да влага дълбочина и смисъл в модерни думи, в технологични термини. Мислиш ли да добавиш и такива думи?

– Не, досега не съм го правила. Имам чувството, че съм дала обещание, че това ще е място за стари думи и няма да показвам нещо, което всички знаят или е ново.

Идеята на блога също е малко да отместим вътрешните си граници, да се обърнем и към диалектите. В последните десетилетия има едно низвергване на диалектите, някакъв срам откъде си, какъв си, как говориш. За мен диалектите са голямо богатство, те носят цвят, душа. Дават много силна легитимация и използването им не бива да се счита за нещо грозно и неправилно. Отвъд някакъв социален код, който трябва да следваме, разбира се, при делничен ритъм на работа, смятам, че е хубаво да си носим и да пазим диалектите.

Интересно ми е да споделям думи, които и сега се ползват в някакви диалекти, но са непознати за другата част от страната. Винаги, като кажеш как наричаш нещо в Северозападна България, някой ще се включи, за да каже как му казват в Бургас, в Русенско… Това също е повод за комуникация между хората, за търсене на прилики и разлики, каквито винаги има между нас.

– А има ли грозни думи?

– Има. Тези, с които искаш да обидиш, които насочваш към хората с цел да ги засегнеш.

– Не ги публикуваш?

– Не искам. Искам блогът да си остане едно топло островче, на което да отидеш, за да се заредиш по положителен начин, колкото и изтъркано да звучи. Да разпознаеш собствения си опит през нещо приятно.

– Колко думи си събрала до момента?

– В блога наближават 500. Иначе съм събрала хиляди като коментари, като списъци, които хората ми изпращат, като книги от различни краища на България. Някои настояват да издам речник. Но как се издава речник, трябва да има критерий? При блога критерият е само личен, минава през личната история. Замисляла съм се обаче за книга с думи, която да е тематична. Да кажем думите за всеки сезон, дума за всеки ден. Това са бъдещите ми идеи.

– И аз бих се радвал да ги имам, ти наистина имаш усет за думите. Сега се замислих, че „блог“ е чудесен пример за дума, която на български е дошла без смисъл.

– Ами да. Ние можем да си измислим българска, но няма да е толкова лесна в комуникацията. Няма нужда от това, това са крайности.

– Къде отиват умрелите думи?

– В речниците. Част от тях си

остават скътани в предметите, за които са предназначени.

Други са заровени в падащите къщи в България. Трети просто потъват в архивите на музеите, в които не се сещаме да ходим.

– Но това не е необратимо. Ето, ивритът не е съществувал дълго време, той е изцяло възроден език. Хората могат да възкресят цял език от нищото. А какво остава за думите. Достатъчен е някой като теб, който силно го иска и ги възкресява…

– Със сигурност има път назад. Много се радвам, че в момента към Бусинци се стичат хора. Допреди половин година за това село знаеха основно трънчани и хора от по-старата генерация, които са чували за бусинската керамика. А сега, покрай книгата ми „Глина“, се пробуди интерес. Хората влизат в музея, обикалят околността. Моята цел беше да заведа 5 човека, а „заведох“ много повече. Така че има път назад и той минава през провеждането на знание, слово, дух.

снимки: Невена Рикова

– През думите, през историите…

– Да. Всеки може да бъде проводник на много неща, за да стигнат те до повече хора.

– Какъв се стремеше да е езикът на твоята книга?

– Да бъде топъл и домашен. Такъв, какъвто нося по наследство в семейството си и мисля, че хората също познават. Смятам, че това е една от основните функции на езика – да дава един вид убежище. Това е и ролята на литературата като цяло. Тя трябва винаги да те придвижва към другото, към по-доброто място. Там, където искаш да бъдеш, за да се разграничиш от това тук и сега. Всяка литература и всяко изкуство има тази цел – да ни превежда отвъд. И моето „отвъд“ винаги си го представям като топло и уютно място.

– Имаш две дъщери. Какво е важно, за да пробудим у децата любов към езика?

– Преди всичко, домовете ни да са пълни с книги. Когато ни зададат въпрос, да им покажем, че можем да отговорим и да потърсим отговора не само онлайн, да проверим в енциклопедия, в карта, в пътеводител.

Книгите са, според мен, това, което първо буди любов към езика.

И, разбира се, личният ни контакт с децата. Защото първите учители по език на всяко дете са родителите, бабите и дядовците. Какво те говорят, начинът, по който разказват, това са първичните записи, които остават у всеки човек завинаги и определят отношението му към езика.

– По какво си приличат писането и ваенето на глина?

– И за двете трябва майсторлък. И за двете това, което правиш, всъщност показва връзката ти с теб самия. За да изваеш един съд, ти не просто сядаш на колелото и го завърташ, има много дълъг процес, за да стигнеш дотам. Той е в пресяването на материала, в обработката, в месенето. В цялото това знание как да направиш от него добро парче глина, което после да изваеш.

Майсторлъкът не е само в момента на ваенето, не се проявява само върху колелото, а в целия път дотам. Същото е и с писането. Когато сядаш, ти не пишеш само тук и сега. Вадиш и пресъздаваш неща, които са се трупали с времето. Заради тях това, което ще излезе, наистина е въпрос на вътрешното ти съдържание. На душевността, която носиш, на знанието, на общата култура. И в двата случая човек показва преди всичко връзката със себе си и след това отношението си към света навън.

снимки: Невена Рикова

– Свързват ли се с теб хора от чужбина, за да ти припомнят думи, които тук сме забравили?

– Да, те са ми сред любимите последователи. Хора, които живеят десетилетие и повече навън, отглеждат децата си и им говорят невероятно чист, хубав български език с всичките диалекти, които са си взели с куфара и са си отнесли оттам. И децата им знаят добре какво е да „кандисаш“ и какво да „кандърдисваш“.

Когато бях в Люксембург, на гости на българската културна общност, ми направи впечатление, че хората, които ме бяха поканили, използваха невероятен български… Това много ме стопли и си дадох сметка колко са ни важни хората зад граница. Защото

за езика, така или иначе, граници няма. И за духа няма граници.

Живеещите зад граница българи са много. И повечето от тях са в разцвета на силите си, в момента отглеждат деца. Тяхната отговорност е огромна. Ако успеят да запазят тези семенца и коренчета там, си мисля, че има надежда за нас като народ…