Всеки човек се нуждае от чудеса. От малко суеверие, от мечти, а също и от живия контакт с останалите хора.

А как да се справим днес с недостига на всички тези неща? Ще успеем ли да научим на тях и изкуствения интелект? Във фолклора ли се крие разковничето?

Доц. д-р Вихра Баева от Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН е учен с пъстър опит, сериозен брой научни, а и популярни публикации (подробна визитка ще намерите тук). Една от големите теми на проучванията ѝ са чудесата, описвани във фолклора и устните разкази. Тя изследва и вярванията в митични същества като змейовете и самодивите.

Срещаме се точно на Еньовден в селската ѝ къща на по чаша чай от маточина, за да поговорим за всички тези дигитални и вечни теми.

---

 

– Днес голяма част от традициите „живеят“ в социалните мрежи. Това съхранява ли ги, или ги разрушава? Променя ли ги, допълва ли ги?

– Това е начин да съществуват и днес. Наистина, традициите имат съвременно битие, което допреди 20 години никой не би могъл да си представи, но ето че се случва. Фолклорът е изключително адаптивна система. Той винаги намира възможност да се възпроизвежда, независимо от условията и това го прави много жизнено явление. Да, това вече не е фолклорът, който се показва например по съборите за народно творчество, но е някакъв нов начин традицията да съществува.

В последно време все повече отбелязваме празничния календар във фейсбук. Днес например е Еньовден и слагаме снимки на билки, на еньовче.

Същевременно онлайн формата е лишена от живото присъствие. Много е характерно за фолклора хората да са заедно – един до друг, един срещу друг, да общуват непосредствено помежду си, а също и с природата. Сега общуването става по-стерилно и виртуално и това според мен го ограничава в доста аспекти.

 

 

– Но пък ни позволява онлайн да празнуваме Бъдни вечер в двата края на планетата.

– Особено по време на пандемията много се наблюдаваше това онлайн празнуване. Направихме един сборник – „Етнология и епидемии“ (тук), който излезе в началото на 2021-а, и в една от статиите ставаше дума точно за миграции и празнуване. Споменава се как по Великден майка и дъщеря си месят козунаците заедно чрез онлайн видео връзка. Да, това е една допълнителна възможност хората да се свързват.

 

– Като етнолог ти изследваш чудесата във фолклора. А има ли чудеса и в онлайн общуването?

– Да, има много модели, които са съществували отдавна, а сега се адаптират в нова среда. Например това, че във фейсбук се разпространяват снимки на чудотворни икони и който ги сподели на стената си, ще му се изпълнят молитвите и желанията. Това е

един от примерите, който показва, че виртуалният свят до голяма степен повтаря реалния.

Но пък е повече в една определена плоскост.

 

– Мемовете например също са фолклор. Но е интересно, че интуитивно не бихме се досетили за това, тази дума си остава с народните песни и традиции, някак от миналото.

– Даже според Института за български език е правилно да се наричат „мемета“. Специално правихме справка, докато подготвяхме този сборник. Обясниха ни, че „меме“ са картинките с надписи, а „мем“ е културологична категория.

Това наистина е нов, дигитален фолклор, който е близък до вица, само че битува в друга среда. Но вицовете днес също се разпространяват основно в интернет и колегите ми, които ги изследват, са установили, че все по-рядко хората си ги разказват наживо. Така че

новият фолклор съществува и дори използва механизмите на традиционния, само че се адаптира към сегашните условия.

Какво е общото? Например, те не са авторско творчество – както меметата, така и вицовете са анонимни. Освен това не са фиксирани, можеш да срещнеш много варианти на едно и също нещо с леки промени. Всеки, който го потребява и предава по веригата, може да измени каквото реши, така става съавтор, съучастник.

Много често тези форми изразяват такива стереотипи и нагласи, които не са индивидуални, а колективни и са част от общностната култура, която всеки от нас носи като представител на определен народ, район, селище. Това, което сме наследили по някакъв начин от културата, към която принадлежим.

 

 

– В някакъв момент, когато постигнем изкуствен интелект, който не се отличава от човешкия, мислиш ли, че той би се нуждаел от фолклор, от ритуали, от вярвания?

– Ако прилича на човешкия, вероятно да. Защото това е толкова човешко и се среща винаги, по всяко време. От това, което имаме като данни още за първите хора, та чак досега, в дигиталната епоха.

 

– В крайна сметка винаги, когато на някакво място има повече от един човек, се зараждат вярвания и колективно творчество.

– Дори и отделният човек може да си създаде някакви ритуали, образи, символи. Човекът винаги е продукт на някаква култура, той не е изникнал сам по себе си. Освен, може би, Маугли.

 

– А дали изкуственият интелект, който наподоби човека, ще бъде и суеверен? Защото това също е толкова типична човешка черта, колкото и да я отричаме, колкото и да бягаме към прагматичното…

– Това, което наричаме суеверие, всъщност е вярата, която не споделяме.

На специализиран език използваме термина „вярвания“, защото думата „суеверие“ вече съдържа оценка. Някой вярва в нещо, но не е прав. Докато всъщност нямаме гаранция, че определени вярвания за този човек не са валидни, това е нашата външна оценка. И ако не всичко може да се обясни със законите на физиката, не значи, че то не съществува, или поне не съществува в светогледа на определени хора и общности.

Мисля, че ще продължи да ги има тези вярвания, тези, както ги наричаме, суеверия, защото те са част от очовечаването на света. Човек има нужда да живее в свят, който прилича на неговото мислене, който е някак си по-уютен, обясним, който може да бъде разбран с нашите човешки мерки.

 

 

– И в който има чудеса.

– Да, това също е част от човешкото, тази надежда, че в най-тежкия момент нещо ще се случи, ще бъдеш спасен. Ще дойде някой свише и ще ти помогне. Дълги години съм се занимавала с тази тема и съм говорила със страшно много хора.

Факт е, че ако ти вярваш, това наистина ти се случва.

По един или друг начин. Въпрос на избор е.

 

– За да си добър фолклорист, трябва ли да вярваш в нещата, които описваш? Или обратното, да си дистанциран и безпристрастен?

– Опитвам се да избегна тази опозиция – вярвам / не вярвам, и просто да гледам нещата такива, каквито ги виждат събеседниците ми. Не да съдя

хората, които са се излекували с помощта на чудотворна икона или пък са виждали змейове, самодиви. Приемам, че това е техният свят, просто го наблюдавам и го проучвам.

Този свят за мен е интересен и очарователен.

 

 

– По-трудно ли оцеляват такива явления в днешните времена? Имаме достъп до невероятна информация, уж всички сме доста по-свързани с науката.

– Не. Просто официалният дискурс не допуска този тип разкази и този тип знание, но то продължава да се разпространява. Моята докторантка Стефана Минчева – Йорова направи дисертация за самодивите и когато беше обсъждането, една от моите колеги, много уважаван преподавател в Пловдивския университет, разказа как веднъж сама е виждала самодиви.

Това е човек с докторска степен. Специалист, който се занимава с наука и същевременно може да види този „невидим“, недоказуем, ненаучен аспект на света.

 

– Преди време писах за вярванията в едни духчета – здравичките, и всеки от изследователите фолклористи казваше, че ги е виждал, чувал, а ставаше дума за хора с много сериозна научна кариера.

– Явно не става дума за недостатъчна образованост. Особено през социализма това беше мантрата – понеже първобитните хора не разбирали законите на природата, си съчинявали някакви божества, за да си обяснят природните явления. Нещата всъщност са доста по-сложни.

 

– Сега обаче същото идва от социалните мрежи, ако кажеш нещо обратно на признатото, на официалното, ставаш своеобразен аутсайдер. Има някакъв мейнстрийм, догма, зад която стои неразбирането към различното мнение. А като бонус – и хейтът.

– Характерно за постмодерното общество е разрояването на истините. Кое е мейнстрийм вече? Това е един от въпросите, които остават открити.

 

 

– От 30 години слушам някой да казва, че имаме последен шанс да съхраним традициите, да запишем какво си разказват бабите в селата. И досега все има някакви баби, които имат традиции за съхраняване. Ще го има ли фолклора, докато го има и човека?

– Така си мисля, макар че самият фолклор се променя. Преди 30 години е бил различен, а преди 150, когато е започнало неговото записване и събиране, е бил съвсем друг. Но го има. Той е някаква наша човешка потребност, която ни е присъща. Както нуждата от някаква сакралност, божественост, връзка с нещо по-голямо от нас, която всеки носи под един или друг начин, така и тази необходимост от свързване в общност чрез традиции, чрез някакви форми на култура, мисля, че е иманентно присъща. Да, трябва да пазим това, което сме научили от бабите и дядовците си, но същевременно

можем да сме спокойни, че фолклор винаги ще има.

Въпросът е, че в съвременността някои форми на фолклор вече доста се сближават с кича и вървят в посока на ерзац, който лично на мен не ми допада. Даже понякога силно ме дразни, но, от друга страна, изследователят в мен се опитва да запази спокойствие и да каже: „Нещата са такива, каквито са. Хората вероятно имат нужда от тези неща, колкото и да изглеждат неадекватни, еклектични, кичозни, сладникави, измислени или фейк. За някого е нещо смислено, въздейства му. Кои сме ние, че да съдим?“.

 

– Има го обаче и комерсиалното, доста хора печелят от това. И описвайки традициите по свой начин, могат да ги превърнат в норма. Например след поколение всеки да има в дома си книга с описания на традициите, която няма нищо общо с истинския фолклор.

– Фолклорът следва свои закони. Да, можем да се опитваме да просвещаваме, особено да показваме на младите хора това, което според нас е стойностно и смислено. Това, което можем да направим, е да оставим онова, което сме видели, регистрирали и изследвали.

Просто да го оставим някъде там и ако някой има нужда от него, да посегне и да го вземе.

 

 

– Може ли българският фолклор да бъде представен в масовата култура? Няколко много смислени проекта така и не постигнаха кой знае какъв успех. Докато в световен план това е тенденция – толкова много сериали например са вдъхновени от скандинавската митология.

– Може би не е толкова масово, но напоследък е модерно да се пишат романи на фолклорна основа. Сред тях има и добри попадения, освен печално известните. А наскоро консултирах едни младежи, които пък правят настолна игра, основана на елементи от фолклора – „Дяволският мост“.

Има ги, просто може би, това че като численост българите не сме толкова много, ограничава тенденцията. Освен това връщането ни към фолклора датира отскоро, само отпреди 10-15 години.

 

– С какво българският фолклор най-силно се отличава в сравнение с околните народи, с които в крайна сметка имаме обща история и доста си приличаме?

– Трудно е да се посочи едно нещо, но ние сме много специфична смесица – от една страна славянското наследство, от друга – тракийското, а също балканското, което ни свързва с околните ни народи, и, разбира се, османското. Ние сме много интересна амалгама и на малка територия имаме богато разнообразие от традиции, текстове, песни, приказки, легенди, предания. Нашият фолклор е много богат и защото сме имали шанса да се запази през 5-вековното османско владичество. Смятаме го за национална травма, но по отношение на фолклора то се е оказало изключително благотворно.

Не е имало силни институции като църква и училище, които да просвещават. Да обясняват, че няма караконджоли и че е грешно да играят кукерите, защото това са някакви бесове.

Хората са си правели ритуалите и са пеели песните си необезпокоявани и в крайна сметка те са достигнали до нас в огромното си разнообразие и богатство. При голяма част от европейските народи това го няма, благодарение на стечението на историческите обстоятелства много отдавна е било изтрито от тези институционални агенти.

 

– Еньовден се свързва с лековитостта на билките. Коя е билката, която би изцерила съвременния човек от неговата вглъбеност в технологиите?

– Според легендата има 77 и половина болести и 77 билки. За всяка болка си има билка, само за тази половин болка няма и точно нея човек продължава да си я носи. Може би технологиите са в тази група на половината болка, за която няма лек.

От друга страна мисля, че събирането на билки и изобщо близостта до природата, до земята ни помага за това. Така се свързваме с естествените ритми, които днес много ни липсват, особено на хората в големия град, които живеем сред асфалт и бетон и почти не виждаме зеленина. Нашите предци са били дълбоко свързани с природата и традиционната култура, нейният ритъм е вплетен в природните ритми. Човек живее със сезоните, с деня и нощта, с природния календар, а ние сме се откъснали от това.

 

 

– На много места честват този празник по някакъв начин. С какво са различни обичаите при нас?

– Еньовден е близо до лятното слънцестоене, което се празнува навсякъде. Слънцето е било обожествявано до късно, дори се допуска, че Христос е по някакъв начин във връзка с бога Слънце, понеже се ражда около деня на зимното слънцестоене.

Слънцето е наистина много важно, затова масово се чества по най-различни начини. Може би билките са донякъде наша специфика, тази представа, че

в росата, която поръсва билките, се оглежда слънцето и по този начин силата му прониква в магическите треви и ги зарежда с особена енергия.

Точно тогава силата им е най-голяма и затова трябва да се берат по изгрев на този ден, когато Слънцето е в силата си и излъчва най-мощната си енергия. Освен това има песни за Еньо като особен персонаж, който доста се отличава от св. Йоан Кръстител именно по посоката на слънчево божество.

Има го и този сюжет за момичето, което е отвлечено на Еньовден от Слънцето. То спуска отгоре люлки и грабва най-хубавата мома от селото, за да стане слънчева невеста.

 

---

Вихра Баева е изследовател и автор в областта на фолклористиката, етнологията и културната антропология.

Тя е доктор по фолклористика и доцент в секция „Антропология на словесните традиции“ при Института за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН. Автор е на монографиите „Разкази за чудеса: локална традиция и личен опит” (2001; 2013) и „Нишката на живота: между коланчето за рожба и Богородичния пояс” (2012), както и на научнопопулярните издания „Голяма книга на българските празници и обичаи“ (2019) и „Голяма книга. Предания и легенди от България“ (2021) в съавторство в Веселка Тончева. Съставител и редактор (заедно с Я. Отченашек) на „Речник на термините от словесния фолклор. България” (2013); отговорен редактор на сборника с фолклорни текстове „Змей. Змеица. Ламя и хала” (2016).; съставител и редактор заедно с Ангелина Илиева на сборник с научни статии „Етнология и епидемии. Социокултурни измерения на пандемията от COVID-19“ (2021).

Автор на над 50 статии и студии у нас и в чужбина, публикувани на български, английски, немски, сръбски, чешки, словашки. Чела е лекции в Пловдивския и Софийския университет, както и в университетите в Краков, Лодз, Палермо, Прага, Братислава. Консултант на анимационния проект „Златната ябълка“ на студио „Змей“ и на романа „Приказка за долната земя“ на Ирена Първанова, както и на разработвания в момента проект за настолна игра „Дяволския мост“ на Yellow Madhouse.

Публикувала е научнопопулярни текстове в „24 часа“, „Списание 8“, сайта на Радио „България“, „Литературен вестник“ и др. Гостувала е в множество радио- и ТВ предавания, както и в интернет медии.