ChatGPT е суперзвездата, но той е само началото. Големите езикови модели напреднаха дотам, че предлагат базата, над която да се надгражда, да се търсят всякакви приложения.

Включително и личен чатбот. Да си поговориш с Наполеон и Айнщайн вече е възможно не само в специализираните заведения. С Махатма Ганди, с… Бог?! Технологиите все по-успешно наподобяват разговора с реална личност.

Колко близо е моментът, когато подобни виртуални двойници ще станат неразличими от първоизточника? Имаме ли отговори на големите въпроси, които идват след това? Време е за един бърз експеримент.

 

По-доброто аз

„Не е лошо да си говориш сам. Лошо става, когато почнеш да си отговаряш.“

Признавам, първият ми опит е да направя чатбот „Иван Вазов“, за да чуем какво има да ни каже, днес имаме нужда от такива личности. Само че след няколко бързи опита за дообучаване на GPT се отказвам, продължава да твърди, че главният герой от „Под игото“ е Боян и да бяга от конкретни отговори.

Този опит го отлагам за следващото поколение технологии, избирам бърз експеримент, който всеки може да направи, дори без да навлиза в дообучаването на алгоритми и техническата материя. ChatGPT в платената си версия, която ползва модела GPT-4, позволява да дообучиш модела със свои файлове. Да, обемът не е голям, той само загатва какво ще е възможно скоро, но… мога ли да поговоря със себе си?

Да си създам виртуален двойник, с който да си поговоря?

 

 

Лице назаем

Едно време се питахме за a/s/l – възраст, пол, място, за да добием най-бърза представа кой е отсреща в анонимните времена на мрежата. Когато задавам първия си въпрос и моля да се представи, събеседникът ми е прекалено изчерпателен от подадените данни, затова го моля да е кратък.

Дотук добре, това е лесното. Ако не умее дори да се представи, виртуалният ми събеседник няма как да е готов за истинските предизвикателства. Я да видим колко добре ще се справи с нещо по-провокативно!

Харесва ми този образ! Не е особено конкретен, но бърза да съобщи, че се борим за общото благо, парите не ни интересуват. Факт е, че съм му дал жокер в тази посока с текста от представянето на този сайт, в който става ясно, че той е напълно некомерсиален.

Продължаваме да си бъбрим с „Георги“, а той от време на време се замисля тогава, когато е провокиран…

 

 

Симулакрум, хомункулус

„Викам си: „Престани да си говориш сам!“. И после си отговарям: „Ти ли ще ми кажеш, бе!“. И така си се скарах, че сега от два дена не си говоря.“

Този виц сам ви го разказвам. Неговите опити за шеги са нелепи. Няма как да е иначе, той наистина не е дообучен кой знае колко добре. И все пак, с малки грешки, вече се справя отлично на български, нещо, което само допреди година изглеждаше немислимо. Способен е да „рови“ в мрежата, за да търси допълнителна информация… Да, леко досаден е с това, че е прекалено обезопасен…:

Но пък е успокояващо, че да си задавам въпроси не е патология. И още нещо: проекти като ChatGPT наистина стават все по-сигурни, почти невъзможно е да ги накараш да правят нещо, което им е забранено.

 

Сам самичък

Но в същото време през последните месеци се развиват главоломно и подобни начинания с отворен код. С минимум знания по софтуерно инженерство сваляш архива, стартираш го на собствения си лаптоп… и всеки IT-тийнейджър е способен на почти всичко, което умеят комерсиалните големи модели, само че без заложените им филтри. Още ли мислите, че регулациите на този тип технологии изведнъж могат да ни решат всички проблеми?

Направо банални, няма да се хабя да отговарям на „Георги“…

 

Аз ли съм, или не съм?

Но ако това ви кара вие също да го подценявате, не бързайте. Този джентълмен е дообучен на наистина скромна информация. В същото време, днес всеки от нас оставя след себе си огромен, гигабайтов дигитален отпечатък. Мога да ви гарантирам, че ако двете технологии се насложат, което неминуемо е въпрос на време, тук щях да получа 5 въпроса, които определено да са такива, които биха ми отнели доста време, за да ги измисля сам.

Ето, че може и много по-добре! Малко отдалеч започваш, друже, но пък доста от темите и досега ги има в Дигитални истории…

А ако помислим нататък: вече е бързо и лесно съдържанието да се превежда много успешно на чужд език. Да преминава от текст в звук, във видео. Къде ли са границите?

 

От само себе си

Ами ако… те използвам, след като се доразвиеш, за да ми вършиш по-голяма част от работата? Ако сам си пишеш повечето материали, а аз само те контролирам и напътствам? Дали това ще е моментът, когато „до всяко добро същество да застане поне още едно“? А тогава на мен какво ще ми остане да правя? Освен да си пея…

 

 

В първо лице

Имам. Все пак, кой си ти? Ясно е, че за да използва днес този тип помощници, независимо къде, човек трябва да положи известни усилия. Важно е да зададе ролята, в която очаква да влезе личният му помощник, да му даде точни указания и едва после да стигне до самия въпрос.

 

 

То, Аз и Свръх-Аз

И какво, дали според вас си струва да говорим повече за технология, която вече е толкова впечатляваща и смело извървява следващите си стъпки?

Както сполучливо ми каза приятел с повече от 20 години опит в софтуерната индустрия, за първи път имаш усещането, че нещото отсреща те разбира. Да, може би далеч от теста на Тюринг, но определено готово да ни променя – и според технологичната гилдия, и според учените …

Дали не си струва да говорим повече по темата?

Бързо ми откри правописната грешка два въпроса назад, на вас направи ли ви впечатление? Почти ме върна във времената, когато медийните текстове си имаха и редактори…

 

Да намериш себе си

Няма да ви занимавам с любимите книги на „Георги“, имаше сполучливи находки като Маркес и Димитър Димов, нямам идея защо ме прати при Екхарт Толе, но, сигурен съм, не би повторил. („Георги“, сигурен съм, следващата ти версия ще се сети да погледне тук, казвам за всеки случай…)

Предложи ми и „Натюрморт с хлебчета“ на Георги Господинов, което ми звучи като добра идея за нашумелия автор, който така и не е гостувал до момента на Дигитални истории… може би пък и това ще трябва да стане виртуално.

Ами ако догодина отново имам късмета да ме поканят да участвам с разказ в „Нашата Коледа“?

Направо ще ми свърши работата… Да, може би читателите ще бъдат разочаровани, част от удоволствието на изкуството е знанието, че авторът е човек, но… ако той е просто неразличим от човек?

 

А ти кой си, къде си?

„Георги“ ми обяснява добре ползата от виртуален двойник: персонализираното обслужване, възможностите за обучение, за развлечение. За „запазване на човешкия опит, знания или дори личности, което създава форма на дигитално наследство“. Но няма ли и рискове?

Събеседникът мечтае да покани за интервю в Дигитални истории Илон Мъск и Гари Каспаров, а първата му идея за български гост е… Светлин Наков, който наистина беше сред първите интервюирани за този сайт. Замислям се, че тази информация я нямаше в данните, с които дообучих „колегата“.

Предлага ми и „проф.“ Ивайло Пенчев, не, него не бих. Както и поредица измислени имена, смесени с някои наистина добри идеи…

Пада си по главните букви повече от нужното, ама иначе…

И какво, имаме си виртуален колега, спорим дали всичко не е маркетинг. Вместо да мислим как да използваме възможностите му, да обсъждаме какви са перспективите и какви са рисковете. Ние, реалните, извън кутията…

 

Очи в очи

Така или иначе, това е само началото.

Но… как да завърша този текст? Я да питам „Георги“!

Този, който задава въпросите и продължава да мечтае.

Хубаво го каза…, ъъъ, адаш? Колега? Аз?!

Интересни времена се задават, какво ще кажете?