Анонимен или трол. Кой се крие зад профила?

ное. 11, 2022 | Технологии

Анонимен или трол. Кой се крие зад профила?

11 ноември 2022 | Технологии

Кой си ти? Този зад уж автентичния профил насреща? Стои ли човекът зад истинското си име, или се крие? Дали именно скриването е свободата, или обратното – тя идва тогава, когато винаги знаеш кой е насреща?

Първо бяхме анонимни по подразбиране, всеки можеше да се представи за sladka_macka22 или zelezniq55. После изведнъж се наложи като стандарт да стоим с истинската си личност зад хейта, който бълваме в социалните мрежи, а анонимната роля се оказа маргинална – за спам в коментарите на сайтове. Тогава се появиха и троловете с фалшивите профили, докато от същата страна на този спор се оказаха и хората, които не харесват онлайн ограниченията и също не обичат да показват имената си. Само че заради свободата.

Как извървяхме този път и какво се очертава напред? Къде минава днес разделителната линия и накъде се насочва? Дали повече хора ще се вливат в анонимните батальони или хегемоните ще направят така, че да си скрит онлайн да стане невъзможно?

 

Кой?

Днес дори да се казваш Илон Мъск и да си най-богатият човек, живял някога на Земята, не е проблем да споделяш каквото си искаш, понякога по целенасочено груб и инфантилен начин.

Тогава защо не излязохме завинаги на светло? Защо продължаваме често да слагаме само инициали, псевдоними, дори в социалните мрежи, призвани уж да ни представят такива, каквито сме? Защо образът на добрия стар Гай Фоукс остава евъргрийн в ролята на прикритие, нали уж в днешния свят вече нямаме нужда от маски?

Примерът с Мъск е много характерен. Той е възможно най-огромното доказателство, че дори когато източникът на дадена информация е безспорно доказан, когато е ясен и недвусмислен, това съвсем не е гаранция, че е адекватен в комуникацията онлайн. И все пак процесът е интересен в своето развитие, защото казва твърде много и за начина, по който общуваме онлайн.

В първите години на по-масовата мрежа въпросът за идентичността изобщо не стоеше. Тогава живеехме зад натурално плиткоумни никнеймове, може да ви го потвърди всеки, който помни какво е mIRC или е задавал при запознанство култовия въпрос от зората на онлайн комуникацията “a/s/l?”. Питахме се за възраст, пол и местонахождение, без изобщо да имаме илюзията, че ще получим достоверен отговор, просто като някакво начало на разговор в духа на обсъжданията между радиолюбители, „прародителите“ на онлайн чатващите.

 

Анонимност

Снимка: tookapic, Pixabay

 

Името на позата

После дойдоха романтичните времена на социалните мрежи. В ранния фейсбук човек влизаше, за да се обгради с офлайн приятелите си, да намери съученици, с които е изгубил връзка. Да си сравнят отговорите на куиз, да види кой къде е пътувал, кой се е сдобил с бебе и кой е сменил гаджето.

През 2011-а Ранди Зукърбърг, сестра на Марк и по онова време управляващ директор на Facebook, каза, че „анонимността от интернет трябва да изчезне“. Общо взето така и стана.

Дори дойде и кирилицата! Вече беше възможно и приятно да си напишеш името така, както искаш. И там имената по идея бях истински, такава беше идеята. Постепенно, с навлизането на останалите социални мрежи, нещата се разделиха. В по-„сериозните“ места като LinkedIn и днес е задължително да стоиш с истинското си име, ако искаш да те вземат насериозно.

В Twitter решенията са от два типа – или целенасочено пишеш зад името си, подобно на Мъск или Тръмп, или избираш провокативно име с идеята да се скриеш зад него. И това се превърна в известен проблем, свързан отново със споменатия най-богат човек на планетата. Когато той понечи да купи тази мрежа, се занизаха дълги спорове за това колко от профилите в нея са истински. Докато се оказа, че немалка част от съдържанието се генерира от роботи и се наложи да се правят доста компромиси, докато се стигне до прословутото влизане на милиардера с мивка под мишница в централата на компанията.

 

Анонимност

Снимка: SplitShire, Pixabay

 

Тролове срещу елфи

Междувременно, ето че в доста по-неформалните Instagram, YouTube и TikTok името нито е норма, нито пречи. Потребителите, които искат да насочат погледите към себе си, акцентират върху това и понякога се превръщат в инфлуенсъри. Брандовете удобно се крият зад такъв тип профили, а немалко са и решенията, в които създателите на съдържание предпочитат да останат анонимни, така че акцентът да попадне именно върху това съдържание.

Отдели се и друга форма за общуване – приложенията за директна комуникация от рода на Viber, WhatsApp, Telegram. Там човек обикновено е свързан към телефонния си номер, анонимността съвсем не е толкова важна или често срещана, просто защото идеята е пишейки, да знаеш и дори да си сигурен кой стои от другата страна.

Някъде там, по средата на тази история, се появиха и допълнителните възможности за верификация. Известните хора започнаха да се сдобиват с многобройни свои „двойници“ и социалните мрежи дадоха възможността чрез представяне на документи собственикът да получи видим знак, че това е истинският му профил.

Това даже известно време работеше сравнително добре. Днес също не е проблем за хората с наистина огромна натрупана база последователи, но е доста трудно да бъде ограничено, ако например името е по-често срещано. Как ще забраниш на някого да се нарече „Иван Иванов“, ако просто се казва така, независимо че някой уж по-известен от него носи същото име?

И наистина, ако се казваш Иван Иванов, вероятно имаш по-скромни шансове да станеш президент. Но пък си в безопасност, когато изкуственият интелект получи задачата да създава за теб компромати. Едно от предизвикателствата в генерирането на текст е именно това – ние, хората, винаги ще различим по контекста любимия ни актьор с това име на снимка или в текста на новина, докато алгоритъмът е почти неспособен да го направи.

 

Анонимници

Това, разбира се, не е основната причина, заради която днес в мрежата и най-вече в социалните платформи толкова „мирно“ съжителстват хора с имена и истински снимки и такива, които се крият по една или друга причина. Как и защо стигнахме дотам?

Какво се промени през последните години във фейсбук – най-голямата и стара социална мрежа, която днес изживява най-трудните си дни? И дали това не е показателно за тенденциите, които ни водят към следващия голям етап в развитието на световната мрежа?

Появиха се троловете. От една страна очевидно фалшивите профили, които използват свободно достъпни снимки и имат някаква търговска цел. Тях продължава да ги има, въпреки престорените усилия на администраторите да се правят, че се борят с тях. После обаче все повече започнаха да се срещат хора с откровено и целенасочено измислени имена. Именно те според мен са предвестници на голямата промяна.

Да, това явление не е нещо генерално ново, но в поле, където уж си свободен да общуваш директно, както би трябвало да бъде в социалните мрежи, идеята наистина се променя, когато от една страна стои човек с името си, а от друга – инициали, шеговит псевдоним или някаква игра на думи.

 

Анонимност

Снимка: Kris, Pixabay

 

Тайфуни с нежни имена

По-рядко, но все пак, понякога става дума за мистификации, които са целенасочени. Дори в народното ни събрание вече няколко мандата има дама инфлуенсър, станала популярна с такъв шеговит псевдоним повече, отколкото със собственото си име.

Има и още нещо, особено след определена възраст, ако изгубиш достъпа до профила си… правиш нов и започваш да изпращаш покани. Така остават фантомни профили, които няма кой да изчисти, а същевременно винаги, когато получиш покана от същия човек, се чудиш дали няма нещо нередно.

Тук го има и въпросът, чийто отговор всеки дава сам – редно ли е да приемаш покани от човек, когото не познаваш? Или може, но само ако си сигурен, че е истински? Или ако имате много общи приятели, значи има нещо?

И все пак, все по-често, когато се появи анонимността, става дума за друго. За това, че хейтът, затварянето ни в балоните, токсичната и обезсмислена комуникация онлайн се натрупват във фрустрираща кавалкада от аргументи. Решението рядко е просто да си затвориш профила и причината е чисто серотонинова. Вече сме дотолкова свикнали да се заливаме със скролваната информация от любимия фийд, че не можем и да си представим как бихме се лишили от нея.

 

Анонимност

Снимка: Felipe Parucker

 

Безименния срещу средния

Оттук нататък първият вариант е мълчанието, то обаче зависи и от чертите на характера. В крайна сметка за какво са тези социални мрежи – не само да потребяваш съдържание, а и да го коментираш и обсъждаш, не е ли така?

И тук идват възможностите, които дава анонимността. Да се представиш за някой, който не си или просто да нахлупиш маската, която си измислиш по един или друг начин.

От едната страна е персоналният брандинг, от другата – умората. Ето – например при срещата ни със създателя на култовото онлайн начинание Squatting slavs in tracksuits, той държеше не само да не разкрива кой е, но дори от коя държава произлиза, въпреки че има милиони последователи.

Малко или повече, социалните мрежи винаги ще позволяват тази леко илюзорна анонимност, защото тя със сигурност им помага в основната роля, заради която съществуват – да ни улавят в мрежата си за колкото може по-дълго време.

Нещо повече – със задаващата се още по-съвършена виртуализация и плахо пристъпващата напред метавселена, с Web 3.0 и децентрализираните му приложения, анонимността отново, много вероятно, ще се завърне в позицията си на норма.

В TikTok например малко по малко се връщаме към началната точка, няма такова значение кой е публикувал клипа, комуникацията е тъпа, първосигнална, но някак по-честна и не толкова натоварваща с хейт.

 

Анонимност

Снимка: Connor Danylenko

 

Именник на българските ханове

Преди година научно изследване на Университета в Йорк показа, че постоянните псевдоними (тези, които имахме едно време във форумите например) създават много по-здравословна среда за онлайн комуникация. Встрани остават личните нападки, стереотипите, а и самите хора са по-склонни да приемат чуждото мнение.

Ето как като че ли малко по малко се връщаме към началото. Анонимността се превръща в спасителния пояс на комуникацията и в своеобразен опит за амнистия на искреността, на пълноценното общуване онлайн.

Разбира се, тази анонимност остава на повърхността. Маската бързо се оказва фалшива, доколкото тя не е в състояние да върне наистина свободата. Защото и зад нея потребителят продължава да е открит и незащитен чрез данните си. Заради популярното, но не докрай масово осмислено пророчество на симпатичния и мъдър Джарон Лание, че когато нещо е безплатно онлайн, стоката си ти.

Лета, реката на забравата, окъпваш се вътре и после нямаш помен от това, което те е правело човек. Механизмът е спасителен и същевременно е най-тъжното нещо, което може да въплъти един мит.

Да си наистина анонимен днес е почти невъзможно онлайн. Да, браузърът позволява да отвориш уж анонимен прозорец, който да не пази историята ти… но както веднага го казва и самият браузър, това оставя видими всички неща, случили се по време на сесията. Ако се логнете в профила си в дадена социална мрежа или търсачка, тя отново ще трупа данни за всяко ваше „движение“.

 

В името на народа

Анонимността онлайн днес вероятно е възможна, но изисква наистина сериозни, целенасочени и упорити усилия, които не са по силите на редовия потребител. Минава се през браузъри, които не събират информация, криптирана комуникация, през отказ от социалните платформи, през vpn мрежи, които да крият данните от реалното местонахождение, откъдето влизате в мрежата. При това никога нямаш гаранция, че се справяш докрай пълноценно, което е още една стъпка към параноята.

Трябва наистина много силно да желаеш прикритието, да положиш сериозни усилия, да учиш, да внимаваш, но… на кого е нужно това? Толкова е удобно да се наслаждаваш на благата, които дава животът онлайн, без да се впускаш в чак такива размисли.

Така хората, които държат на пълна анонимност онлайн, са своеобразни отшелници. Трябва да имаш много сериозна мотивация, за да положиш всичките усилия. Всяка от програмите, които ползваме ежедневно – от операционната система, през браузъра, месинджъра, имейл провайдера ни, търсачката на информация, малко или повече живее от нашите данни. Това е пазарният модел, на който работи.

Някъде отвъд границата на вманиаченото търсене на анонимност идва една доста по-мрачна страна на интернет, прословутият даркнет, светът на престъпленията онлайн. Но за тъмната част на мрежата скоро ще поговорим по-сериозно.

 

Анонимност

Снимка: Madeinitaly, Pixabay

 

А ти кой си, къде си?

Размислите за проблемите на онлайн комуникацията безспорно са важни. Но анонимността не е най-убедителното решение на всички тях, а по-скоро бягство. Защото промяната идва от хора, които стоят зад нея с лицата си. Като някои от героите, чиито дигитални истории сме разказвали – Джарон Лание, Ели Парайзър, Кал Нюпорт.

По-смислената, демократична и нормална комуникация онлайн е напълно възможна, за нея няма технологични пречки. Пречките до момента са изцяло от човешки и волеви характер. Рано или късно ще дойде и нейното време, просто защото нуждата от подобна промяна ще поведе все повече хора… стига да не е късно. Стига дотогава да не сме скъсили предела на вниманието си до едно изречение и да не сме се превърнали в нелицеприятни представители на вида Homo Facebucus. Тогава и от анонимността няма да има смисъл…

Да живее Гай Фоукс!… по един или друг начин. Дано по-често се сещаме за маската му, но да я ползваме като символ. За сметка на това да стоим зад промяната и желанието за нея с лицата си.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории дойде от 6-ото издание на журналистическия конкурс Web Report. През последните години надпреварата се утвърди като водещ и най-реномиран журналистически...

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

На 10-ия ден Брандън създаде JavaScript…

На 10-ия ден Брандън създаде JavaScript…

Знаете, един митичен персонаж за седмица създаде света. Брандън Айк за малко повече време – 10 дни, създаде друг нов свят, в който всички живеем… JavaScript. Една технология, която промени ежедневието ни, след като позволи да се създават сложни приложения онлайн. Да отворим браузъра, да се насочим към любимата страница и тя да е способна на чудеса.
Ето поучителната приказка за това как човек, почти случайно попаднал в епицентъра на събитията, може да изгради нещо огромно. Как в технологично динамичните времена съдбата бързо променя избраниците си и с едно нейно мигване от герой можеш да се превърнеш в аутсайдер.
Кой ли е този Брандън Айк? Защо и той, подобно на други компютърни легенди, днес не се радва на особена слава? Как се ражда JavaScript и защо, уж толкова подобен на другите, именно този език успя да промени революционно начина, по който ползваме компютрите?
console.log(„Започваме!“);

повече информация
Универсален базов доход. Време ли е да ни дават пари, без да работим?

Универсален базов доход. Време ли е да ни дават пари, без да работим?

По всичко личи, технологиите ще ни освободят доста време, но как ще се промени обществото? Какво представлява прословутият универсален базов доход? Кои са големите аргументи за и против идеята всеки да получава гарантирани пари? Или пък решението на новите предизвикателства може да се окаже 4-дневната работна седмица?
Изкуственият интелект има силата да промени ежедневието на всички ни. Днес се разделяме в крайни мнения за това колко е напреднала технологията. И все пак, надали има спор, че тя вече има потенциала да обърне с главата надолу почти всички индустрии и поприща.
Дали ще вземе хляба на мнозина от нас? Сигурно е, че има силата да ни отмени в поредната порция задачи, вземайки на своя страна много нови дейности. Появяват се и нови роли, както е било винаги, но какво ще правим ако темпото, с което това се случва, изостане? Ще успеят ли и как обществата в развитите страни да реагират на новото предизвикателство?
Идва 1 май, празникът на труда. Трудът със сигурност е нещо, за което си струва да се замисляме по-често, особено по нашите ширини, където винаги сме имали малко по-философски поглед към темата. Дотолкова, че и труда празнуваме с ден почивка…

повече информация
Технологиите вече четат мисли. Идва ли краят на свободата?

Технологиите вече четат мисли. Идва ли краят на свободата?

Технологиите вече позволяват мозъчните сигнали да се „превеждат“ в четими данни, първите пробиви са налице. Улисани в напредъка на изкуствения интелект и прословутия GPT, може да пропуснем една огромна стъпка, що се отнася до естествения. На нея обръща внимание проф. Нита Фарахани, учен и юрист с огромен опит.
„Днес вече има компании, които са способни да декодират мозъчните вълни“, каза тя на световния форум в Давос в началото на годината.
Готови ли сме за момента, когато някой ще чете мислите ни? Ще доведе ли това до тотален контрол, или ще направи живота ни по-удобен и смислен?

повече информация

Най-новите:

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

„Май нихилизмът е заложен в генома ни?“

Ивайло Кунев разказва вдъхновяващи истории от българското минало по магичен начин… Тогава как ли стигнахме до думите в заглавието?
Лидерите, хората, които умеят да променят света, да водят, да градят, да убеждават. Именно те са голямата тема на днешния ни гост, който повече от десетилетие разработва и води програми по лидерство.
Ивайло има впечатляващ мениджърски и предприемачески опит, минаващ през десетилетията. Като в същото време умее да разказва – историите му за силните личности привличат огромен брой почитатели. Автор е на книгата „Лидерите: забравените истории на България“.
Лидерството. Тази тема е толкова тежка по нашите ширини, а и като цяло във времената, в които живеем. Затова е време да потърсим трудните отговори.
Струва ли си да съберем историите на политиците, на предприемачите и на… хановете? Защо ни е трудно да формираме политически елит и да имаме автентични лидери като нация? Какво би написал Толкин, ако беше българин? Как българската история може да се превърне в лично приключение и да дава вдъхновяващи примери, които да ни помагат да сбъдваме мечтите си?

повече информация
Геният, който два пъти отрови света

Геният, който два пъти отрови света

Технологиите променят живота ни главоломно, а техните създатели – изобретателите, програмистите, са героите на днешния ден… Поне обикновено е така, докато не се окаже, че дадената иновация, която светът е посрещнал с невероятен ентусиазъм, е смъртоносно опасна.
И все пак, има един изобретател, който дълги години се носи на вълната на славата, тачен като гений, докато междувременно… създава не една, а две технологии, които впоследствие се оказва, че са стрували човешки животи. Щетите, които те са нанесли, засягат цялата планета и ще продължат да са тук дори за следващите поколения.
Историята на Томас Миджли-младши си струва да си припомняме всеки път, когато се зарадваме на поредния огромен пробив, свързан с изкуствения интелект или каквато и да било друга технология. Защото е показателна за това колко е важно да преценим рисковете, преди да полетим на крилете на ентусиазма. Колко е важно да мислим и обсъждаме големите въпроси, които ни поставят технологиите и за които все нямаме време…

повече информация
Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории от конкурса Web Report!

Впечатляващо признание за Дигитални истории дойде от 6-ото издание на журналистическия конкурс Web Report. През последните години надпреварата се утвърди като водещ и най-реномиран журналистически конкурс у нас.
Тази година Георги Караманев и Дигитални истории заслужиха наградата в категория „Изкуство и култура“ за  експеримента „Понякога ще идвам…“ Как ИИ нарисува 10 класически стиха?“. В 6-те категории на конкурса се включиха 185 журналисти. 
Наградата е особено признание и защото Дигитални истории е сред победителите за трета поредна година!

повече информация
Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

Д-р Райчев, който даде Koprivshtitsa на Google

„Хора като него трябва да са лицето на България. Точно хората, измислящи неща, които човек не може да си представи“ казва за днешния ни гост проф. Мартин Вечев.
Д-р Веселин Райчев е единственият българин, чиято докторска дисертация попада в световния топ 3 на годината за всички сфери на информатиката. При това с нея той създава цяло ново направление, което днес изживява бум – концепцията изкуственият интелект да пише компютърен код.
Той създава стартъпа DeepCode, използващ машинно самообучение, за да прави компютърните програми по-сигурни. Компанията е придобита от Snyk, а нашият гост остава начело на ИИ направлението в нея.
Кариерата му започва в Google, благодарение на него и днес Google Maps препоръчва пътя ни чрез алгоритми с български имена. През последните години е канен за професор в МИТ, Станфорд и други реномирани университети. Той обаче избира професионално да се свърже с българския проект ИНСАИТ, който има силата да промени цялата екосистема на нашата айти индустрия.
Какво ли мисли изследователят за последните големи новини от света на изкуствения интелект? Помага или пречи големият шум по темата и кои са важните решения, които е време да вземем? Защо дори отдалеч той не спира да се вълнува от случващото се у нас и какъв според него е пътят към по-доброто развитие на страната ни? Кое го кара да изостави впечатляващата кариера в Google, за да продължи в света на науката?

повече информация
Баща и син. Щафетата на живота

Баща и син. Щафетата на живота

Баща и порасналият му син, хванати за ръце. Зад тях е онова, което ги определя, а пред тях – обективът с безпощадната си прямота. Важните снимки нямат нужда от думи.
Тази Дигитална история е толкова голяма, колкото живота. Защото ни връща към най-естествения цикъл, дава ни проницателния си поглед към смисъла.
Фотографът Валерий Пощаров има двама синове – на 12 и 9 години. Една сутрин ги води към училище и се замисля как неусетно ще дойде моментът, когато те вече няма да искат да ги държи за ръка.
Така се ражда идеята да улавя в обектива си бащи и порасналите им синове, заобиколени от онази среда, която ги представя най-добре. Резултатът: снимки, които не просто разказват истории, а рисуват вселени…

повече информация
„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Не чуждиците подкопават устоите на езика“

„Как се пише?“ е сайт, който си извоюва огромно значение за живота онлайн. Създателката му Павлина Върбанова на доброволни начала дава практични съвети за правописа, граматиката и пунктуацията с всичките им нюанси.
Разговорът с нея „Как се пише?“ „Незнам“ продължава да бъде най-четената дигитална история.
В навечерието на 24 май се срещаме, за да продължим. Ще поговорим за думите, които ни изграждат, и за отношението ни към тях.
За празника, за понякога фалшивата помпозност, която го съпровожда, и за честното ни отношение към езика. За това как думите са огледало на самите нас и на живота. За думите, които превръщаме в оръжия, и за технологиите, които им дават огромни сили да рушат.

повече информация
Share This