Кой си ти? Този зад уж автентичния профил насреща? Стои ли човекът зад истинското си име, или се крие? Дали именно скриването е свободата, или обратното – тя идва тогава, когато винаги знаеш кой е насреща?

Първо бяхме анонимни по подразбиране, всеки можеше да се представи за sladka_macka22 или zelezniq55. После изведнъж се наложи като стандарт да стоим с истинската си личност зад хейта, който бълваме в социалните мрежи, а анонимната роля се оказа маргинална – за спам в коментарите на сайтове. Тогава се появиха и троловете с фалшивите профили, докато от същата страна на този спор се оказаха и хората, които не харесват онлайн ограниченията и също не обичат да показват имената си. Само че заради свободата.

Как извървяхме този път и какво се очертава напред? Къде минава днес разделителната линия и накъде се насочва? Дали повече хора ще се вливат в анонимните батальони или хегемоните ще направят така, че да си скрит онлайн да стане невъзможно?

 

Кой?

Днес дори да се казваш Илон Мъск и да си най-богатият човек, живял някога на Земята, не е проблем да споделяш каквото си искаш, понякога по целенасочено груб и инфантилен начин.

Тогава защо не излязохме завинаги на светло? Защо продължаваме често да слагаме само инициали, псевдоними, дори в социалните мрежи, призвани уж да ни представят такива, каквито сме? Защо образът на добрия стар Гай Фоукс остава евъргрийн в ролята на прикритие, нали уж в днешния свят вече нямаме нужда от маски?

Примерът с Мъск е много характерен. Той е възможно най-огромното доказателство, че дори когато източникът на дадена информация е безспорно доказан, когато е ясен и недвусмислен, това съвсем не е гаранция, че е адекватен в комуникацията онлайн. И все пак процесът е интересен в своето развитие, защото казва твърде много и за начина, по който общуваме онлайн.

В първите години на по-масовата мрежа въпросът за идентичността изобщо не стоеше. Тогава живеехме зад натурално плиткоумни никнеймове, може да ви го потвърди всеки, който помни какво е mIRC или е задавал при запознанство култовия въпрос от зората на онлайн комуникацията “a/s/l?”. Питахме се за възраст, пол и местонахождение, без изобщо да имаме илюзията, че ще получим достоверен отговор, просто като някакво начало на разговор в духа на обсъжданията между радиолюбители, „прародителите“ на онлайн чатващите.

 

 

Името на позата

После дойдоха романтичните времена на социалните мрежи. В ранния фейсбук човек влизаше, за да се обгради с офлайн приятелите си, да намери съученици, с които е изгубил връзка. Да си сравнят отговорите на куиз, да види кой къде е пътувал, кой се е сдобил с бебе и кой е сменил гаджето.

През 2011-а Ранди Зукърбърг, сестра на Марк и по онова време управляващ директор на Facebook, каза, че „анонимността от интернет трябва да изчезне“. Общо взето така и стана.

Дори дойде и кирилицата! Вече беше възможно и приятно да си напишеш името така, както искаш. И там имената по идея бях истински, такава беше идеята. Постепенно, с навлизането на останалите социални мрежи, нещата се разделиха. В по-„сериозните“ места като LinkedIn и днес е задължително да стоиш с истинското си име, ако искаш да те вземат насериозно.

В Twitter решенията са от два типа – или целенасочено пишеш зад името си, подобно на Мъск или Тръмп, или избираш провокативно име с идеята да се скриеш зад него. И това се превърна в известен проблем, свързан отново със споменатия най-богат човек на планетата. Когато той понечи да купи тази мрежа, се занизаха дълги спорове за това колко от профилите в нея са истински. Докато се оказа, че немалка част от съдържанието се генерира от роботи и се наложи да се правят доста компромиси, докато се стигне до прословутото влизане на милиардера с мивка под мишница в централата на компанията.

 

 

Тролове срещу елфи

Междувременно, ето че в доста по-неформалните Instagram, YouTube и TikTok името нито е норма, нито пречи. Потребителите, които искат да насочат погледите към себе си, акцентират върху това и понякога се превръщат в инфлуенсъри. Брандовете удобно се крият зад такъв тип профили, а немалко са и решенията, в които създателите на съдържание предпочитат да останат анонимни, така че акцентът да попадне именно върху това съдържание.

Отдели се и друга форма за общуване – приложенията за директна комуникация от рода на Viber, WhatsApp, Telegram. Там човек обикновено е свързан към телефонния си номер, анонимността съвсем не е толкова важна или често срещана, просто защото идеята е пишейки, да знаеш и дори да си сигурен кой стои от другата страна.

Някъде там, по средата на тази история, се появиха и допълнителните възможности за верификация. Известните хора започнаха да се сдобиват с многобройни свои „двойници“ и социалните мрежи дадоха възможността чрез представяне на документи собственикът да получи видим знак, че това е истинският му профил.

Това даже известно време работеше сравнително добре. Днес също не е проблем за хората с наистина огромна натрупана база последователи, но е доста трудно да бъде ограничено, ако например името е по-често срещано. Как ще забраниш на някого да се нарече „Иван Иванов“, ако просто се казва така, независимо че някой уж по-известен от него носи същото име?

И наистина, ако се казваш Иван Иванов, вероятно имаш по-скромни шансове да станеш президент. Но пък си в безопасност, когато изкуственият интелект получи задачата да създава за теб компромати. Едно от предизвикателствата в генерирането на текст е именно това – ние, хората, винаги ще различим по контекста любимия ни актьор с това име на снимка или в текста на новина, докато алгоритъмът е почти неспособен да го направи.

 

Анонимници

Това, разбира се, не е основната причина, заради която днес в мрежата и най-вече в социалните платформи толкова „мирно“ съжителстват хора с имена и истински снимки и такива, които се крият по една или друга причина. Как и защо стигнахме дотам?

Какво се промени през последните години във фейсбук – най-голямата и стара социална мрежа, която днес изживява най-трудните си дни? И дали това не е показателно за тенденциите, които ни водят към следващия голям етап в развитието на световната мрежа?

Появиха се троловете. От една страна очевидно фалшивите профили, които използват свободно достъпни снимки и имат някаква търговска цел. Тях продължава да ги има, въпреки престорените усилия на администраторите да се правят, че се борят с тях. После обаче все повече започнаха да се срещат хора с откровено и целенасочено измислени имена. Именно те според мен са предвестници на голямата промяна.

Да, това явление не е нещо генерално ново, но в поле, където уж си свободен да общуваш директно, както би трябвало да бъде в социалните мрежи, идеята наистина се променя, когато от една страна стои човек с името си, а от друга – инициали, шеговит псевдоним или някаква игра на думи.

 

 

Тайфуни с нежни имена

По-рядко, но все пак, понякога става дума за мистификации, които са целенасочени. Дори в народното ни събрание вече няколко мандата има дама инфлуенсър, станала популярна с такъв шеговит псевдоним повече, отколкото със собственото си име.

Има и още нещо, особено след определена възраст, ако изгубиш достъпа до профила си… правиш нов и започваш да изпращаш покани. Така остават фантомни профили, които няма кой да изчисти, а същевременно винаги, когато получиш покана от същия човек, се чудиш дали няма нещо нередно.

Тук го има и въпросът, чийто отговор всеки дава сам – редно ли е да приемаш покани от човек, когото не познаваш? Или може, но само ако си сигурен, че е истински? Или ако имате много общи приятели, значи има нещо?

И все пак, все по-често, когато се появи анонимността, става дума за друго. За това, че хейтът, затварянето ни в балоните, токсичната и обезсмислена комуникация онлайн се натрупват във фрустрираща кавалкада от аргументи. Решението рядко е просто да си затвориш профила и причината е чисто серотонинова. Вече сме дотолкова свикнали да се заливаме със скролваната информация от любимия фийд, че не можем и да си представим как бихме се лишили от нея.

 

 

Безименния срещу средния

Оттук нататък първият вариант е мълчанието, то обаче зависи и от чертите на характера. В крайна сметка за какво са тези социални мрежи – не само да потребяваш съдържание, а и да го коментираш и обсъждаш, не е ли така?

И тук идват възможностите, които дава анонимността. Да се представиш за някой, който не си или просто да нахлупиш маската, която си измислиш по един или друг начин.

От едната страна е персоналният брандинг, от другата – умората. Ето – например при срещата ни със създателя на култовото онлайн начинание Squatting slavs in tracksuits, той държеше не само да не разкрива кой е, но дори от коя държава произлиза, въпреки че има милиони последователи.

Малко или повече, социалните мрежи винаги ще позволяват тази леко илюзорна анонимност, защото тя със сигурност им помага в основната роля, заради която съществуват – да ни улавят в мрежата си за колкото може по-дълго време.

Нещо повече – със задаващата се още по-съвършена виртуализация и плахо пристъпващата напред метавселена, с Web 3.0 и децентрализираните му приложения, анонимността отново, много вероятно, ще се завърне в позицията си на норма.

В TikTok например малко по малко се връщаме към началната точка, няма такова значение кой е публикувал клипа, комуникацията е тъпа, първосигнална, но някак по-честна и не толкова натоварваща с хейт.

 

 

Именник на българските ханове

Преди година научно изследване на Университета в Йорк показа, че постоянните псевдоними (тези, които имахме едно време във форумите например) създават много по-здравословна среда за онлайн комуникация. Встрани остават личните нападки, стереотипите, а и самите хора са по-склонни да приемат чуждото мнение.

Ето как като че ли малко по малко се връщаме към началото. Анонимността се превръща в спасителния пояс на комуникацията и в своеобразен опит за амнистия на искреността, на пълноценното общуване онлайн.

Разбира се, тази анонимност остава на повърхността. Маската бързо се оказва фалшива, доколкото тя не е в състояние да върне наистина свободата. Защото и зад нея потребителят продължава да е открит и незащитен чрез данните си. Заради популярното, но не докрай масово осмислено пророчество на симпатичния и мъдър Джарон Лание, че когато нещо е безплатно онлайн, стоката си ти.

Лета, реката на забравата, окъпваш се вътре и после нямаш помен от това, което те е правело човек. Механизмът е спасителен и същевременно е най-тъжното нещо, което може да въплъти един мит.

Да си наистина анонимен днес е почти невъзможно онлайн. Да, браузърът позволява да отвориш уж анонимен прозорец, който да не пази историята ти… но както веднага го казва и самият браузър, това оставя видими всички неща, случили се по време на сесията. Ако се логнете в профила си в дадена социална мрежа или търсачка, тя отново ще трупа данни за всяко ваше „движение“.

 

В името на народа

Анонимността онлайн днес вероятно е възможна, но изисква наистина сериозни, целенасочени и упорити усилия, които не са по силите на редовия потребител. Минава се през браузъри, които не събират информация, криптирана комуникация, през отказ от социалните платформи, през vpn мрежи, които да крият данните от реалното местонахождение, откъдето влизате в мрежата. При това никога нямаш гаранция, че се справяш докрай пълноценно, което е още една стъпка към параноята.

Трябва наистина много силно да желаеш прикритието, да положиш сериозни усилия, да учиш, да внимаваш, но… на кого е нужно това? Толкова е удобно да се наслаждаваш на благата, които дава животът онлайн, без да се впускаш в чак такива размисли.

Така хората, които държат на пълна анонимност онлайн, са своеобразни отшелници. Трябва да имаш много сериозна мотивация, за да положиш всичките усилия. Всяка от програмите, които ползваме ежедневно – от операционната система, през браузъра, месинджъра, имейл провайдера ни, търсачката на информация, малко или повече живее от нашите данни. Това е пазарният модел, на който работи.

Някъде отвъд границата на вманиаченото търсене на анонимност идва една доста по-мрачна страна на интернет, прословутият даркнет, светът на престъпленията онлайн. Но за тъмната част на мрежата скоро ще поговорим по-сериозно.

 

 

А ти кой си, къде си?

Размислите за проблемите на онлайн комуникацията безспорно са важни. Но анонимността не е най-убедителното решение на всички тях, а по-скоро бягство. Защото промяната идва от хора, които стоят зад нея с лицата си. Като някои от героите, чиито дигитални истории сме разказвали – Джарон Лание, Ели Парайзър, Кал Нюпорт.

По-смислената, демократична и нормална комуникация онлайн е напълно възможна, за нея няма технологични пречки. Пречките до момента са изцяло от човешки и волеви характер. Рано или късно ще дойде и нейното време, просто защото нуждата от подобна промяна ще поведе все повече хора… стига да не е късно. Стига дотогава да не сме скъсили предела на вниманието си до едно изречение и да не сме се превърнали в нелицеприятни представители на вида Homo Facebucus. Тогава и от анонимността няма да има смисъл…

Да живее Гай Фоукс!… по един или друг начин. Дано по-често се сещаме за маската му, но да я ползваме като символ. За сметка на това да стоим зад промяната и желанието за нея с лицата си.