„Забързаното ежедневие“ е клише, което повтаряме всеки ден.
Може би, защото е безусловно вярно. Все не стига времето, взеха да ги правят много кратки денонощията. Минутите се изнизват, не оставят време за спокойни мигове със семейството, с приятели, за книга, просто за замисляне или пълен релакс…
Как да е иначе? Днес в рамките на един ден можем да получим повече информация, отколкото само няколко поколения по-рано са възприемали за месеци, дори за цял живот.
На какво се дължи това постоянно усещане? Поколенията ли са различни, работата ли е повече? Или просто има нещо, което ни кара да се чувстваме под напрежение? Което все ни плаши, че изпускаме момента, дори когато няма никакво основание…

Спомняте ли си, не толкова отдавна бяхме затворени по домовете си, парковете бяха преградени от ленти, пътищата извън града – от пропускателни пунктове… После се появиха ваксините, щяха да ни спасят или да ни убият. Рекорден брой българи умираха, разделихме се на ваксъри и антиваксъри, а оттам тръгнаха и толкова други разделения…
Невероятно е устроен човешкият мозък, бързо забравя и се адаптира към новото, към лесното. Така обаче много от важните въпроси изчезват, изтикани от поредната „актуална“ тема, по която да се дърляме. Докато, междувременно, от много държави идват сигнали, че ковид се завръща…
Видяхме колко бързо ежедневието ни може да се преобърне наопаки. Колко сме крехки, като индивиди и като вид. И е време да потърсим поуките.
Възможно ли е скоро да има нова вълна на коронавируса или пък да се появи следващият микроорганизъм, способен да промени живота на цялата планета?
Научихме ли си уроците?
Колко адекватно се справихме с пандемията?
Можеше ли повече човешки животи да бъдат спасени?
Колко смъртоносен се оказа коронавирусът?
Прекалихме ли с мерките или напротив – трябваше те да бъдат по-строги?
Решение ли се оказаха ваксините?
По-подготвени ли сме за следващи епидемии?

Въпроси, чиито отговори са важни за всеки от нас.

Скролвате си фийда и вътре има гола снимка… на която сте вие, както майка ви е родила. Никога не сте се снимали така и все пак всичко е толкова реално?!
Това вече е напълно възможно да се случи и ето защо е важно да сме готови. И да си задаваме следващите въпроси: как си струва да променим отношението си към това, което виждаме? Така че да отговаря адекватно на действителността, до която ни доведоха технологиите.

Дори да си много жаден, няма как да пиеш от пожарникарския маркуч. Ако не вярвате, опитайте.
Същото е и с технологиите. Вкарваме ги безогледно във все повече области от ежедневието си, даваме им нови и нови роли, докато неочаквано се озоваваме приковани като Прометей за екраните.
Информационните технологии са огромна възможност. Дозата прави лекарството, но… каква е дозата? Отговора на този въпрос ще потърсим, заедно с още един – кога ще се появи и кой ще е Фройд на новото време? Човекът, който ще вникне в психологическите предизвикателства за хомо сапиенс в зенита на технологичната революция. Фройд, който ще премахне табутата и ще осмисли връзката между човека и информационните технологии.

„Който контролира миналото, контролира бъдещето“, пише в една книга, която се напреварваме да цитираме. Също и „който контролира настоящето, контролира миналото“.
Докато все повече делегираме паметта си на технологиите, животът ни ще става все по-лесен. Докато търсим времеубежището си в собствените си балони, това ще ни събира и дели.
Може ли обаче днешните технологии да променят историята? Да зачеркват и да преосмислят събития от миналото? Има ли как да впрегнем изкуствения интелект в помощ на по-обективния поглед към историята във всичките ѝ периоди? Защо именно миналото се оказва вечна тема за спорове онлайн?
Как технологиите от бъдещето променят миналото… и обратното?

Наистина ли бъдещето ще ни принуди да се откажем от месото? Или просто ще ядем месо, което обаче… е създадено, без да е убито животно? Дали технологиите ще ни позволят скоро да разберем повече за начина, по който виждат света най-добрите ни домашни приятели? Ще ни позволят да си говорим с тях…
Отношенията ни с останалите видове на планетата винаги са били по-многопластови, отколкото си даваме сметка. Най-интересни си остават връзките ни с най-близките ни „родственици“ – бозайниците и други брънки, издигнали се високо в хранителната верига. Едновременно ги одухотворяваме, правим ги част от ежедневието си… докато огромното мнозинство от обитателите на планетата не се отказва често да ги похапва.
Отношенията ни с другите видове на Земята са още една област, в която технологиите обещават впечатляващи новини, при това в обозримото бъдеще.