Кой си ти? Този зад уж автентичния профил насреща? Стои ли човекът зад истинското си име, или се крие? Дали анонимността е свободата, или обратното – тя идва тогава, когато винаги знаеш кой е насреща?
Първо бяхме анонимни по подразбиране, после се наложи като стандарт да стоим с истинската си личност зад хейта, който бълваме в социалните мрежи, а анонимната роля се оказа маргинална.
Как извървяхме този път и какво се очертава напред? Къде минава днес разделителната линия и накъде се насочва? Дали повече хора ще се вливат в анонимните батальони или хегемоните ще направят така, че да си прикрит онлайн да стане невъзможно?

Алгоритмите, оказва се, вече могат да предскажат кога и къде ще се случи престъпление. По този начин безброй животи може да бъдат съхранени. Човечеството да бъде принудено да се сбогува с тази изконна негова черна страна – престъпността.
Ами съдебната система? В Китай вече официално част от присъдите се определят от изкуствен интелект, чиито решения се оспорват само ако има сериозни доказателства. Значи ли това краят на съдебните грешки, юридическите хватки, несъвършенствата в тази област?
Ще оставим ли Джон Гришам без работа? Или ще се озовем в ужасната последна сцена на един знаменит роман – мъж и жена си приказват, когато зад тях един стоманен глас изрича: „Вие сте покойници“?
Ако всяко престъпление може да бъде предсказано или справедливо наказано, ще стане ли животът ни невероятно спокоен? Или ще се озовем в свръхконтролиран световен концлагер?

Дали някое от най-смислените събития в историята ни, безспорен еталон за които е Съединението, би могло да се случи във времената на социалните мрежи?
Дали наистина във времето, когато онлайн средата предопределя съзнанието ни дори повече от офлайн битието, си струва да повтаряме прословутото: „Съединението прави силата?“
6 септември, планирани са бунтове в много градове. Правителството на Източна Румелия трябва да бъде свалено с мирен преврат… обаче всичко се проваля. Новината попада в неправилната фейсбук група и се почва. „Тия нищо не знаят“ „Вие сте николайофили!“ „Слуги на падишаха“ „Vsi4ko mi e qsno“ „Позор!!!!“ „Ганя…“ „Лираджии“ „Жълтопаветници“ (хем ги няма още жълтите павета) „Аз може да не разбирам, ама…“ „Който мисли така, да ми се маха от приятелите“.

Знаете ли коя е столицата на Мадагаскар? На кого му пука, ако по някаква причина ви дотрябва, след 3 секунди вездесъщият гугъл ще ви каже всичко за нея.
Не толкова отдавна всички „носехме“ в главите си телефонните номера на близки и приятели.
Мрежата промени завинаги отношението ни към знанието. Съхраняването на факти вече не е приоритет за мозъка ни, умението да намериш каквото ти трябва бързо и адекватно днес е изместило това да знаеш.
Що за предизвикателства създава тази промяна? Защо след нея идват както сериозни възможности, така и многобройни рискове? Променя ли ни дори… като биологичен вид?

Въпросът в заглавието виждаме всеки ден. Но как да отговорим? Кои бисквитки да изберем и кои – не? Има ли значение решението ни и можем ли да го променим? Какви са тези прословути кукита?
GDPR. Всички сме го чували, вярвам, че това ще да е съкращение от латинска попръжня, а ако не е, си струва да го приемат в латинския при следващата му нова версия. Докато всеки миниатюрен сайт е принуден от законодателството да спазва буква по буква прословутия регламент, онези страници на гигантски компании, в които прекарваме часове всеки ден, ни го показват веднъж и дотам.
Как стигнахме дотук? Струва ли си да четем въпросите, които ни задава всеки сайт за бисквитките? Има ли по-смислени решения в тази посока?