Да виждаш и да разпознаваш вече не е обективно умение и наука. Технологиите и хората вече не са способни да ни доказват кое произведение е човешко и кое – не, с достатъчна степен на убеденост, че да има смисъл. Тогава не е ли време да погледнем на гледането, на търсенето на истината, на проверката на факти… като на изкуство?
В една сумрачна зала неколцина млади лекари са се скупчили пред прожекционен екран. Но не, на него не се показват рентгенови снимки, нито лабораторни резултати, залата не е в болница или университет, а… в музей. Докторите разглеждат репродукции на картини от разни епохи – от Гоя, та до древноегипетски статуи.
Жената отпред им обяснява, че целта е да анализират какво виждат, сякаш е медицински случай. На екрана се появява хаотична мозайка от сиви, черни и бели „лепенки“. „Това е прочуто произведение на изкуството“, подсказва тя. Следва неловка тишина. „Испанско е, на един от най-известните художници на XX век…“ Накрая един от лекарите се престрашава: „Пикасо?“.
Оказва се прав – пред тях е „Герника“, емблематичната картина за ужасите на войната, която никой от присъстващите досега не е разпознал. Младите медици, потънали досега в учебници по биохимия и дежурства в болницата, изведнъж са изправени пред задача от съвсем различно естество – да търсят знаци, символи и истории, скрити в изкуството. Но защо им е нужно? Оказва се, че по неочакван начин това умение може да им помогне да откриват и анализират по-добре симптомите на своите пациенти.

Бихте ли предположили, че българските ИТ лидери четат „Хари Потър“ или пък Достоевски? Аз не бих, поне допреди седмица, когато ги попитах и се оказа, че е точно така.
Няма да се уморя да повтарям, че ти си това, което четеш. В навечерието на Деня на будителите изпратих на 30 забележителни за мен личности кратка покана – да препоръчат 3 свои любими книги на читателите на Дигитални истории. Постарах се палитрата от гости да е възможно най-пъстра – от хора на лидерски позиции до такива, познати като лектори; от работещи отвъд океана до чужденци, които секторът е довел в България; представители на най-пъстри технологии и на различни поколения.
Получих цели 20 отговора, като днес имам удоволствието да ви представя втората половина от отговори (първата е тук)! Отново ще отбележа, че не са групирани по определена логика, защото се оказаха прекалено пъстри и неочаквани, за да е възможно, предлагам ви ги в поредността, в която ги получих.
Приятно четене!

„Поезия, написана с помощта на изкуствен интелект“. Що е то? ИИ ли я пише сам? Дали зависи от заданието на човека? Или пък двамата намират начин да продължат заедно, така че да създадат нещо следващо, нещо различно? Така, както е било винаги до момента…
Вярвам, че си струва тeзи въпроси да си задават колкото може повече хора. И да потърсят своите отговори. Защото по-добрата версия на бъдещето минава само и единствено през този разговор.
Apollo ex Machina се казва конкурсът за поезия, генерирана с помощта на ИИ, организиран от Дигитални истории и издателство Scribens. Можете да се включите в него тук до 1 декември, правилата са максимално опростени.
Може ли така да се родят нови, различни, неочаквани, красиви стихове? От човека ли зависи, или от алгоритъма?

Няма как да не сте попадали на този модерен спор, вероятно имате и свое мнение:
След като изкуственият интелект създава резултати, неразличими от човешкото творчество, ще продължим ли да творим?
Иззема ли големият герой на днешния ден ролята на човека като автор, или е поредната брънка в дългата верига на историята, новият инструмент, който ще ражда следващите изкуства, жанрове и форми?
Добре дошли в света на Давид Саудер. За унгарския мултимедиен артист реалността е само отправна точка – животът се разгръща в безкрайното пространство на въображението, където технологиите са новата четка на художника, а абсурдното и красивото се срещат и допълват.