„Информацията бе свобода. Сега е инструмент на робството“

ян. 23, 2024 | Срещи

„Информацията бе свобода. Сега е инструмент на робството“

23 януари 2024 | Срещи

Днешният ни гост никога няма да има за конкуренция изкуствения интелект. Защото е не само виртуоз на словото, но и толкова нестандартен ум, който няма как да бъде уподобен. Прочетете романа „Корабът на сирените“, изживейте някоя от многобройните му пиеси и ще се убедите.

Александър Секулов е драматург, поет, белетрист, превеждан и награждаван. Журналист с огромен опит и… създател на два музикални клуба в Пловдив. Автор извън всякакви клишета.

За словото като оръжие ще си поговорим. За „насилственото деформиране на обществените нагласи и негласната гражданска война, която продължаваме да водим“.

За революциите в дигиталните времена. За развитието на човека в технологичния свят и духовната леност. За интелигентния хумор и ръба на литературното благоприличие. За въглеродните и информационните емисии. Смислени думи по важни теми, които си заслужават да бъдат прочетени внимателно…


– Еволюира ли според вас човекът? И помагат ли за това технологиите?

– Физическото тяло на човека живее все по-охолно и все по-дълго. Ако се вгледаме европоцентрично, ще открием, че благата на високо цивилизационното и технологично развитие водят до демографски срив. Казано на едро, има все по-богати и здрави нации, които изчезват. Излиза, че

задоволството, ситостта, още по на едро – имането води до това да те няма.

Ставаш толкова самодоволен и самодостатъчен, че прекъсваш биологичната верига. Съвсем на едро казано – сам на себе си ставаш Бог. Макар че Бог е творец, нали? След като не искаш да оставяш поколение, излиза, че човек е станал по-голям и от Бога. Изчезването на процъфтяващи държави и цивилизации вследствие на доволството от себе си е най-сериозното доказателство, че Бог има чувство за хумор.

Виж, психическото, духовното тяло на човека се е смалило.

Бързината на живеене води до загуба на съзнание, като при излитане на ракета. Когато не живееш пред очите на Бога, когато ежедневно не отговаряш пред него, логично губиш ориентир. Бог е преди всичко координатна система. В нея има горе и долу, назад и напред. Добро и лошо. Ценно и безценно. За последните 250 години в Европа бавно тази координатна система се разруши. За да стигнем до мига, в който
социалните мрежи са доказателство за съществуване, чрез тях се осъществява Страшен съд над човека още в чистилището, може да се каже.

Социалните мрежи заменят координатната система на Господ с едноредово общество.

Без йерархия на ценности и знание. С нелепата, сляпа увереност, че човек може да не знае, защото знаят машините. Няма ли Господ, няма по какво да умножиш човека.

 

Александър Секулов

Премиера на „Корабът на сирените“ на Аполония

 

Според мен, макар да съм атеист, наистина много бързо изключихме от технологичната тематика и теологичната. И нуждата да помним, и бързите присъди на социалните мрежи… заради тези и други големи теми днес го има този сайт. А възможно ли е според Вас някакво измъкване от тази мисловна леност, която ни донесоха технологиите?

– Вижте,

технологиите се различават от човека по едно-единствено нещо: не могат да мързелуват.

Те са предназначени единствено да работят. Представете си гора, в която животните непрекъснато ловуват, дори да не са гладни. Не спят зимен сън, не дремят на припек, върху южни склонове. От сутрин до вечер ловуват. Убиват, ядат по малко, останалото го оставят. То е толкова много, че дори мравките, червеите и бръмбарите не смогват да оглозгат останките. Започва масово гниене на неизядена плът, докато гората пламне в зараза и всички измрат.

Същото ще се получи и с технологиите. Все повече, все по-бързи. Бързина, която не е съизмерима с човешкия лимит и издръжливост. Която, в края на краищата, го разгражда. Да се надяваме, че, все пак, електрическият кабел на машините е в ръката на човека и винаги може да го дръпне. Липсата на лимит за работа у машините е тяхната ахилесова пета.

 

Александър Секулов

 

– Уви, щепселът е все по-далеч от човека и може би сме обречени да се адаптираме към тази бързина, докато можем. Но тъй като сме на невесели теми… защо успешният хумор у нас почти винаги е първосигнален, кръчмарски, а не интелигентен, многопластов, както е в „Корабът на сирените“?

– Моля ви! Във въпроса ви има хвалба чрез сравнение, което не води към истината. Българското чувство за хумор има възхитителни майстори,

то е някак особено елегично, че и трагично на моменти, но ведро и всепобеждаващо.

Дори не е редно да се притурям където и да е в списъка на Вазов, Захари Стоянов, Каравелов, Алеко Константинов, Смирненски, Вера Мутафчиева, Свобода Бъчварова, Елин Пелин, Станислав Стратиев, Радичков, та до Милен Русков, Биньо Иванов, Иван Методиев, Ани Илков, Константин Павлов, Бойко Ламбовски, Алек Попов… Почти няма голям български писател, в чието творчество, понякога много скрито, много драматично, да няма пълноводна ирония, че и сарказъм.

Историческата ни съдба е почва, върху която спасителното дръвче на иронията никне с необикновена сила.

Вечнозеленото дърво на българския ироничен поглед към света и себе си има неунищожими корени. Чрез нея удивително не само съумяваме да пазим равновесие в свят, който непрекъснато се накланя наляво-надясно, но и да удържаме живо светлото, жизнено начало у себе си като народ.

 

– Сещам се и аз за още поне дузина автори в света на литературата, но… някак си не и в този извън нея, в общественото пространство да кажем. В социалните мрежи… Интелигентният хумор е дефицитна стока. Ако бяхте от следващото поколение, бихте ли станал инфлуенсър?

– Аз съм от предишното поколение и поради тази причина вече бях. В продължение на 14 години водех ежедневна коментарна колонка „Под игото“ във вестник „Марица“. Написал съм над 4500 текста. Когато всички получиха право на широко огласено мнение след 2009 г. през социалните мрежи, реших, че няма да продължа с печатната колонка, защото формата й не ми позволяваше да публикувам снимка на обедите и вечерите си, както и такива на кучето си, което тогава нямах. А може би нямах, защото не можех да му публикувам снимката ежедневно. Ето, вече има социални мрежи и аз вече имам куче.

 

Александър Секулов

 

– Котките като че ли са по-успешни в инфлуенсърския свят… Ще може ли един ден изкуственият интелект да ни разсмива целенасочено?

– Изкуственият интелект има огромен недостатък – създаден е от естествения. Докато естественият е създаден от Господ. Има малка разлика, не мислите ли? Машината не може да се смее. Може да имитира смях, да се смее с чужд глас, но не може да се смее на себе си. Чувството за самоирония е божията намеса в нашата природа.

 

– Много ми харесаха думите на корицата на „Корабът на сирените“, че „балансирате по ръба на литературното благоприличие“. Къде минава този ръб? Пречи или помага литературното благоприличие?

– Литературното благоприличие много прилича на сиртаки. Залитнеш на една страна и не спираш, докато не се удариш челно я в стена, я в друг танцьор, които със същата сила те запращат в обратната посока. Същото е и с литературното благоприличие: ти си мислиш, че танцуваш, а непрекъснато те връщат обратно я с шут, я с потупване по рамото. Но винаги – със синини.

 

– Една от големите теми в романа са революциите, осмислени чрез доста нестандартен прочит. Възможна ли е революция във времето на социалните мрежи?

– Обстойният отговор на този въпрос предполага написването на книга. В разговора ни мога да предложа само някои мои бегли наблюдения и хипотези.

Първото напрежение идва от това дали положително или отрицателно приемаме думата „революция“. Накратко, определението е насилствена промяна. Промяна чрез насилие. Срещу това имаме думата еволюция. Промяна без насилие.

При революцията имаме удар с брадва по дървото на живота.

При еволюцията се образува нов кръг на растежа. Революцията е акт на насилие на определено малцинство над болшинството членове на обществото в името на идеала на това малцинство.

Тръгвайки по тази плоскост на разсъждения, стигаме до идеала за съвършената демокрация, където промените в едно общество се взимат с общо решение на болшинството. Историята на човечеството показва, че никоя държавна, пък дори и племенна структура, не може да съществува по този начин. Империите и държавите съществуват чрез диктат, облечен в различни униформи: императорски, религиозни, финансови, идеологически, военни. Така стигаме до въпроса: щом властта по дефиниция е диктат, не е ли насилствената промяна единствено възможната?

 

Александър Секулов

снимка: Тея Нишков

 

Тръгвайки пък в тази посока, стигаме до приемането на насилието не само като допустимо, но и желателно средство. До принасянето на жертви в името на общото благоденствие. До проливането на кръв, която да държи общия градеж, ако използваме великата легенда за вграждането на жертва в темела на българския градеж. И стигаме до въпроса на Достоевски:

заслужава ли си да построим кристалния дворец на човечеството, ако за това е необходимо да се пролее една детска сълза?

А една капка кръв? Кръвта на цели обществени групи? В името на какво: на бързата обществена промяна? На непрестанния прогрес? Да не се окаже, че революциите са ненавременен опит да освободим неоформеното и неготово за свободата пиленце да излезе от черупката чрез удар с юмрук?

 

– По всичко личи, че не умеем по друг начин. Че дори да не се случва така, историята ни тласка…

– Второто напрежение идва от грубото ашладисване на термина „революция“ върху българското историческо стебло. Вече повече от сто години (определям смъртта на Вазов като начална точка на този опит за насилствено деформиране на обществените нагласи и начало на негласната гражданска война, която продължаваме да водим), се правят

систематични опити образът на революционера да бъде налаган като еталонен и доминиращ,

като висша форма на реализация на човека сред обществото. Опитите се правят от всевъзможни, често пъти абсолютно противоположни, политически и идеологически страни. Резултатът е, че в националното ни самосъзнание революционерът стана пример за подражание, а строителят – за отрицание. Все едно запазените градски центрове на София, Пловдив, Русе, Бургас, Варна, Велико Търново, Лом, Ямбол, Сливен са построени от революционери… Решихме да се кланяме на революционера със сатър, вместо на строителя с отвес. Че националната ни сграда ще се държи чрез кръвта на вградените и убитите, а не чрез пергел, молив и архитектурен план. Превърнахме революцията в джебчийско понятие. В съвършена форма за съществуване и социален просперитет на мързела и неумението да правиш нищо. Не мога да правя нищо, следователно съм революционер.

Третото напрежение идва от

добре използваната възможност социалните медии да действат като ефективна каторга.

Не те пращат в Сибир, а те затварят в илюзорната представа, че не си сам в човешката си изолираност. Вместо стоицизъм, социалните медии те душат с възглавницата на общите мисли. Създават утехата на общност, която на практика не съществува.

Вместо тужурките и червените ленти на ръката, сега социалните революционери се разхождат с различни етикетчета, знаменца и други отличителни знаци. По този начин стигаме до понятието „цветни революции“. Излиза, че революциите до този момент са били безцветни, що ли? И революции ли са били изобщо? Или социалните медии служат за намордник на истинските социални бунтове?

Изследвал съм всичко това и в романа „Господ слиза в Атина“, и „Корабът на сирените“, ако щете и в спектакъла „Народът на Вазов“.

Моето подозрение е, че в България не е имало никога революция, още по-малко успешна.

Моля да не се бърка това понятие с национално-освободителните борби! Слепването им също е форма на тежка манипулация.

И последното, четвърто напрежение, идва от специфичния български манталитет, който в никакъв случай не вярва на държавата си и винаги живее с едно наум, че всеки момент може да се наложи да оцелява без нея. Това второ, че и трето дъно на българската индивидуалност я е довела до особени, спасителни привички. Андрешко, разбира се, ще остави властта и държавата в блатото, защото властта и държавата са го оставили в блатото. Повторението понякога е единствената работеща формула на българското. Но властта и държавата не подозират, че на дъното на блатото има цял един народ със секири в ръка, научен да диша с векове през тръстикови стебла и да чака сгоден случай западен рицар, източен витяз или ориенталски ага да нагази в блатото. Тази характеристика на българския народ и го убива, и го спасява.

Убива го с безразличието към насилието върху него, защото не познава друго взаимоотношение с държавата,

но се и спасява чрез безразличието към държавата, защото се е научил да живее без нея.

 

Александър Секулов

Премиера на „Корабът на сирените“ с участието на Бойко Василев

 

– Много интересен поглед… Определено би било любопитно да прерасне в книга. И все пак, понякога революциите за единствената форма на рестарт, на крачка напред… А докога ще има войни, те наистина ли са толкова неминуема страна от нуждите ни като вид?

– Според мен

човешкото създание е непрекъсната война на химични елементи и съединения.

Особено изразени в пубертета. И се надяваме, че тази самоходна химическа бомба е възможно да постигне мир с други самоходни бомби? Съмнявам се, но се надявам и искрено желая.

 

– По-слаба ли е днес силата на словото?

– По-силна. Повече хора са грамотни.

 

Александър Секулов

 

– Как си представяте бъдещето на начина, по който ще се снабдяваме с информация?

– В най-смелите си мечти се надявам, след като ограничим кравите да не изхвърлят вредни емисии,

да имаме глобален план за ограничаване и на информационните емисии.

Информацията бе свобода. Сега е инструмент на робството.

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация
„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

За 5-и път Дигитални истории се нареди сред големите победители в най-оспорвания и доказан журналистически конкурс у нас – Web Report, организиран за 7-а поредна година от Dir.bg. Отличието е...

повече информация
Доверявай, но проверявай онлайн!

Доверявай, но проверявай онлайн!

Ако не сте чували какво е „социално инженерство“ или „инженерия“, както казва, че е правилно да го наричаме днешният ни гост, сигурно си представяте сюжет като от „Франкенщайн“ – инженерът си прави...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„Правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, използваме страшно много съкращения. Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп. Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си…“
Днес използваме все по-опростена реч в ежедневието си, с лекота чуждиците заменят красиви български думи, а изкуственият интелект се справя с правописа на родния ни език по-добре от повечето хора в социалните мрежи. Вместо богатия български масово говорим и пишем на осакатен новговор, а обърнатата еволюция на езика ни си личи все повече по децата. Много от тях не са способни да разказват, да описват, не познават българския, дори в горните класове.
Как така днес езикът може да ни разделя, вместо да ни събира?
Празниците идват и за да засягаме важните теми, за да си говорим за големите проблеми, за които иначе не остава време в суматохата на злободневното. Именно това ще направим с днешната ни гостенка.
Доротея Николова преподава български език и литература. Има опит в журналистиката като политически репортер и в пиара. Участва в много съвместни инициативи с платформата за грамотност „Как се пише?“, сред които кампанията „Думи на годината“ и новото начинание – „Животът няма „аУтокорект“.

повече информация

Най-новите:

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

За 5-и път Дигитални истории се нареди сред големите победители в най-оспорвания и доказан журналистически конкурс у нас – Web Report, организиран за 7-ма поредна година от Dir.bg. Отличието е особено признание заради авторитетното жури, а и заради сериозната конкуренция – включиха се 230 журналистически материала.

„Дигитални истории“ е сред победителите във всяка от годините, откакто начинанието съществува. Наградата тази година е в категория „Истински истории“ за публикацията „Исус. Програмистът, дошъл от гетото“. Този път и втори материал бе сред трите номинирани – „Как да си генерираш инфлуенсър“ в категория „Технологии и иновации“.

повече информация
Доверявай, но проверявай онлайн!

Доверявай, но проверявай онлайн!

Ако не сте чували какво е „социално инженерство“ или „инженерия“, както казва, че е правилно да го наричаме днешният ни гост, сигурно си представяте сюжет като от „Франкенщайн“ – инженерът си прави човек… Или пък от конспиративните теории за контрол на масите.
Независимо дали сте го чували обаче, важно е все повече да си говорим по тази тема. Защото става дума за най-опасната и най-ефективната атака в дигиталния свят. Която не засяга компютри, мрежи, сървъри или програми, а най-слабото звено във веригата: човека.
„Днес пробивите в киберсигурността стават все по-често през социалната инженерия – метод, който използва манипулации и манипулативни техники, така че хората да бъдат измамени и така да бъде получен достъп до чувствителна информация“, казва специалистът по киберсигурност Пламен Цветанов.
Но кои са най-важните стъпки, за да се предпазим? Какви са най-големите рискове да подценим човек, от другата страна? Защо доверието онлайн трябва да бъде дефицитна стока? Темата е важна за всеки, дори да не си дава сметка…

повече информация
Share This