Днешният ни гост никога няма да има за конкуренция изкуствения интелект. Защото е не само виртуоз на словото, но и толкова нестандартен ум, който няма как да бъде уподобен. Прочетете романа „Корабът на сирените“, изживейте някоя от многобройните му пиеси и ще се убедите.

Александър Секулов е драматург, поет, белетрист, превеждан и награждаван. Журналист с огромен опит и… създател на два музикални клуба в Пловдив. Автор извън всякакви клишета.

За словото като оръжие ще си поговорим. За „насилственото деформиране на обществените нагласи и негласната гражданска война, която продължаваме да водим“.

За революциите в дигиталните времена. За развитието на човека в технологичния свят и духовната леност. За интелигентния хумор и ръба на литературното благоприличие. За въглеродните и информационните емисии. Смислени думи по важни теми, които си заслужават да бъдат прочетени внимателно…

---

– Еволюира ли според вас човекът? И помагат ли за това технологиите?

– Физическото тяло на човека живее все по-охолно и все по-дълго. Ако се вгледаме европоцентрично, ще открием, че благата на високо цивилизационното и технологично развитие водят до демографски срив. Казано на едро, има все по-богати и здрави нации, които изчезват. Излиза, че

задоволството, ситостта, още по на едро – имането води до това да те няма.

Ставаш толкова самодоволен и самодостатъчен, че прекъсваш биологичната верига. Съвсем на едро казано – сам на себе си ставаш Бог. Макар че Бог е творец, нали? След като не искаш да оставяш поколение, излиза, че човек е станал по-голям и от Бога. Изчезването на процъфтяващи държави и цивилизации вследствие на доволството от себе си е най-сериозното доказателство, че Бог има чувство за хумор.

Виж, психическото, духовното тяло на човека се е смалило.

Бързината на живеене води до загуба на съзнание, като при излитане на ракета. Когато не живееш пред очите на Бога, когато ежедневно не отговаряш пред него, логично губиш ориентир. Бог е преди всичко координатна система. В нея има горе и долу, назад и напред. Добро и лошо. Ценно и безценно. За последните 250 години в Европа бавно тази координатна система се разруши. За да стигнем до мига, в който
социалните мрежи са доказателство за съществуване, чрез тях се осъществява Страшен съд над човека още в чистилището, може да се каже.

Социалните мрежи заменят координатната система на Господ с едноредово общество.

Без йерархия на ценности и знание. С нелепата, сляпа увереност, че човек може да не знае, защото знаят машините. Няма ли Господ, няма по какво да умножиш човека.

 

 

– Според мен, макар да съм атеист, наистина много бързо изключихме от технологичната тематика и теологичната. И нуждата да помним, и бързите присъди на социалните мрежи… заради тези и други големи теми днес го има този сайт. А възможно ли е според Вас някакво измъкване от тази мисловна леност, която ни донесоха технологиите?

– Вижте,

технологиите се различават от човека по едно-единствено нещо: не могат да мързелуват.

Те са предназначени единствено да работят. Представете си гора, в която животните непрекъснато ловуват, дори да не са гладни. Не спят зимен сън, не дремят на припек, върху южни склонове. От сутрин до вечер ловуват. Убиват, ядат по малко, останалото го оставят. То е толкова много, че дори мравките, червеите и бръмбарите не смогват да оглозгат останките. Започва масово гниене на неизядена плът, докато гората пламне в зараза и всички измрат.

Същото ще се получи и с технологиите. Все повече, все по-бързи. Бързина, която не е съизмерима с човешкия лимит и издръжливост. Която, в края на краищата, го разгражда. Да се надяваме, че, все пак, електрическият кабел на машините е в ръката на човека и винаги може да го дръпне. Липсата на лимит за работа у машините е тяхната ахилесова пета.

 

 

– Уви, щепселът е все по-далеч от човека и може би сме обречени да се адаптираме към тази бързина, докато можем. Но тъй като сме на невесели теми… защо успешният хумор у нас почти винаги е първосигнален, кръчмарски, а не интелигентен, многопластов, както е в „Корабът на сирените“?

– Моля ви! Във въпроса ви има хвалба чрез сравнение, което не води към истината. Българското чувство за хумор има възхитителни майстори,

то е някак особено елегично, че и трагично на моменти, но ведро и всепобеждаващо.

Дори не е редно да се притурям където и да е в списъка на Вазов, Захари Стоянов, Каравелов, Алеко Константинов, Смирненски, Вера Мутафчиева, Свобода Бъчварова, Елин Пелин, Станислав Стратиев, Радичков, та до Милен Русков, Биньо Иванов, Иван Методиев, Ани Илков, Константин Павлов, Бойко Ламбовски, Алек Попов… Почти няма голям български писател, в чието творчество, понякога много скрито, много драматично, да няма пълноводна ирония, че и сарказъм.

Историческата ни съдба е почва, върху която спасителното дръвче на иронията никне с необикновена сила.

Вечнозеленото дърво на българския ироничен поглед към света и себе си има неунищожими корени. Чрез нея удивително не само съумяваме да пазим равновесие в свят, който непрекъснато се накланя наляво-надясно, но и да удържаме живо светлото, жизнено начало у себе си като народ.

 

– Сещам се и аз за още поне дузина автори в света на литературата, но… някак си не и в този извън нея, в общественото пространство да кажем. В социалните мрежи… Интелигентният хумор е дефицитна стока. Ако бяхте от следващото поколение, бихте ли станал инфлуенсър?

– Аз съм от предишното поколение и поради тази причина вече бях. В продължение на 14 години водех ежедневна коментарна колонка „Под игото“ във вестник „Марица“. Написал съм над 4500 текста. Когато всички получиха право на широко огласено мнение след 2009 г. през социалните мрежи, реших, че няма да продължа с печатната колонка, защото формата й не ми позволяваше да публикувам снимка на обедите и вечерите си, както и такива на кучето си, което тогава нямах. А може би нямах, защото не можех да му публикувам снимката ежедневно. Ето, вече има социални мрежи и аз вече имам куче.

 

 

– Котките като че ли са по-успешни в инфлуенсърския свят… Ще може ли един ден изкуственият интелект да ни разсмива целенасочено?

– Изкуственият интелект има огромен недостатък – създаден е от естествения. Докато естественият е създаден от Господ. Има малка разлика, не мислите ли? Машината не може да се смее. Може да имитира смях, да се смее с чужд глас, но не може да се смее на себе си. Чувството за самоирония е божията намеса в нашата природа.

 

– Много ми харесаха думите на корицата на „Корабът на сирените“, че „балансирате по ръба на литературното благоприличие“. Къде минава този ръб? Пречи или помага литературното благоприличие?

– Литературното благоприличие много прилича на сиртаки. Залитнеш на една страна и не спираш, докато не се удариш челно я в стена, я в друг танцьор, които със същата сила те запращат в обратната посока. Същото е и с литературното благоприличие: ти си мислиш, че танцуваш, а непрекъснато те връщат обратно я с шут, я с потупване по рамото. Но винаги – със синини.

 

– Една от големите теми в романа са революциите, осмислени чрез доста нестандартен прочит. Възможна ли е революция във времето на социалните мрежи?

– Обстойният отговор на този въпрос предполага написването на книга. В разговора ни мога да предложа само някои мои бегли наблюдения и хипотези.

Първото напрежение идва от това дали положително или отрицателно приемаме думата „революция“. Накратко, определението е насилствена промяна. Промяна чрез насилие. Срещу това имаме думата еволюция. Промяна без насилие.

При революцията имаме удар с брадва по дървото на живота.

При еволюцията се образува нов кръг на растежа. Революцията е акт на насилие на определено малцинство над болшинството членове на обществото в името на идеала на това малцинство.

Тръгвайки по тази плоскост на разсъждения, стигаме до идеала за съвършената демокрация, където промените в едно общество се взимат с общо решение на болшинството. Историята на човечеството показва, че никоя държавна, пък дори и племенна структура, не може да съществува по този начин. Империите и държавите съществуват чрез диктат, облечен в различни униформи: императорски, религиозни, финансови, идеологически, военни. Така стигаме до въпроса: щом властта по дефиниция е диктат, не е ли насилствената промяна единствено възможната?

 

 

Тръгвайки пък в тази посока, стигаме до приемането на насилието не само като допустимо, но и желателно средство. До принасянето на жертви в името на общото благоденствие. До проливането на кръв, която да държи общия градеж, ако използваме великата легенда за вграждането на жертва в темела на българския градеж. И стигаме до въпроса на Достоевски:

заслужава ли си да построим кристалния дворец на човечеството, ако за това е необходимо да се пролее една детска сълза?

А една капка кръв? Кръвта на цели обществени групи? В името на какво: на бързата обществена промяна? На непрестанния прогрес? Да не се окаже, че революциите са ненавременен опит да освободим неоформеното и неготово за свободата пиленце да излезе от черупката чрез удар с юмрук?

 

– По всичко личи, че не умеем по друг начин. Че дори да не се случва така, историята ни тласка…

– Второто напрежение идва от грубото ашладисване на термина „революция“ върху българското историческо стебло. Вече повече от сто години (определям смъртта на Вазов като начална точка на този опит за насилствено деформиране на обществените нагласи и начало на негласната гражданска война, която продължаваме да водим), се правят

систематични опити образът на революционера да бъде налаган като еталонен и доминиращ,

като висша форма на реализация на човека сред обществото. Опитите се правят от всевъзможни, често пъти абсолютно противоположни, политически и идеологически страни. Резултатът е, че в националното ни самосъзнание революционерът стана пример за подражание, а строителят – за отрицание. Все едно запазените градски центрове на София, Пловдив, Русе, Бургас, Варна, Велико Търново, Лом, Ямбол, Сливен са построени от революционери… Решихме да се кланяме на революционера със сатър, вместо на строителя с отвес. Че националната ни сграда ще се държи чрез кръвта на вградените и убитите, а не чрез пергел, молив и архитектурен план. Превърнахме революцията в джебчийско понятие. В съвършена форма за съществуване и социален просперитет на мързела и неумението да правиш нищо. Не мога да правя нищо, следователно съм революционер.

Третото напрежение идва от

добре използваната възможност социалните медии да действат като ефективна каторга.

Не те пращат в Сибир, а те затварят в илюзорната представа, че не си сам в човешката си изолираност. Вместо стоицизъм, социалните медии те душат с възглавницата на общите мисли. Създават утехата на общност, която на практика не съществува.

Вместо тужурките и червените ленти на ръката, сега социалните революционери се разхождат с различни етикетчета, знаменца и други отличителни знаци. По този начин стигаме до понятието „цветни революции“. Излиза, че революциите до този момент са били безцветни, що ли? И революции ли са били изобщо? Или социалните медии служат за намордник на истинските социални бунтове?

Изследвал съм всичко това и в романа „Господ слиза в Атина“, и „Корабът на сирените“, ако щете и в спектакъла „Народът на Вазов“.

Моето подозрение е, че в България не е имало никога революция, още по-малко успешна.

Моля да не се бърка това понятие с национално-освободителните борби! Слепването им също е форма на тежка манипулация.

И последното, четвърто напрежение, идва от специфичния български манталитет, който в никакъв случай не вярва на държавата си и винаги живее с едно наум, че всеки момент може да се наложи да оцелява без нея. Това второ, че и трето дъно на българската индивидуалност я е довела до особени, спасителни привички. Андрешко, разбира се, ще остави властта и държавата в блатото, защото властта и държавата са го оставили в блатото. Повторението понякога е единствената работеща формула на българското. Но властта и държавата не подозират, че на дъното на блатото има цял един народ със секири в ръка, научен да диша с векове през тръстикови стебла и да чака сгоден случай западен рицар, източен витяз или ориенталски ага да нагази в блатото. Тази характеристика на българския народ и го убива, и го спасява.

Убива го с безразличието към насилието върху него, защото не познава друго взаимоотношение с държавата,

но се и спасява чрез безразличието към държавата, защото се е научил да живее без нея.

 

 

– Много интересен поглед… Определено би било любопитно да прерасне в книга. И все пак, понякога революциите за единствената форма на рестарт, на крачка напред… А докога ще има войни, те наистина ли са толкова неминуема страна от нуждите ни като вид?

– Според мен

човешкото създание е непрекъсната война на химични елементи и съединения.

Особено изразени в пубертета. И се надяваме, че тази самоходна химическа бомба е възможно да постигне мир с други самоходни бомби? Съмнявам се, но се надявам и искрено желая.

 

– По-слаба ли е днес силата на словото?

– По-силна. Повече хора са грамотни.

 

 

– Как си представяте бъдещето на начина, по който ще се снабдяваме с информация?

– В най-смелите си мечти се надявам, след като ограничим кравите да не изхвърлят вредни емисии,

да имаме глобален план за ограничаване и на информационните емисии.

Информацията бе свобода. Сега е инструмент на робството.