„Всички истории вече са разказани. Но как ще трепти словото?“

фев. 6, 2024 | Срещи

„Всички истории вече са разказани. Но как ще трепти словото?“

6 февруари 2024 | Срещи

Срещнали се режисьор, рапър, подкастър и журналист, програмист, писател. Разговор на разменени домакинства… и макар че сме само двама души (и, разбира се, още един чудесен подкастър), се оказа, че комбинациите от по три поприща имат още интересни нюанси.

Подкастът „2&200“ е класика в жанра, показва защо днес тази форма на разговор връща погледите и слуховете към споделените думи.

 

Продължаваме разговора за ценителите на Кустурица и/или Достоевски и/или Маркс. С Орлин Милчев, познат по-рано и като MC ATILA, способен да пробожда с думи и въпроси. Той е и режисьор, миналата година излезе дебютният му пълнометражен филм „Изкуството да падаш“. Гост с неочакван поглед към важните теми на днешния ден, преплетени с технологиите.

„Бич Божи“ отдавна не е един герой, а онова, което създадохме онлайн. Но какво се задава нататък?


 

– Разучихме ли се да ползваме езика като средство на изкуството?

– Интернет сякаш първо компресира езика до кратки фрази от по 100-ина символа, после още по-малко, а след това и цели разговори в чата, в които почти няма думи, а само съкращения.

Сега си общуваме с емотикони и гифчета. Не казвам, че е лошо. Нещо като египетски ренесанс от бъдещето.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Ама нали уж в началото беше словото?

– Образите всъщност са по-стари и естествени като комуникация,

езикът е сравнително ново изобретение. Вирус, може би. Реално мислим в образи, символи, не в текст.

Кормак Маккарти има хубаво есе по този повод – „Проблемът Кекуле“. Все пак ми се струва тъжно, че се отдалечаваме от умението да дефинираме мислите си по най-добрия и не просто ефективен, а грациозен начин. Литературата. Жив, пламтящ, приковаващ като фарове в тъмна улица език.

Един любим мой автор беше казал, че реално не сюжетите, а езикът е в сърцето на великите произведения в литературата. Всички истории вече са разказани, но как ще трепти словото, това променя всичко. Дано не съм прав, но ми се струва, че в ежедневието ни това разбиране за езика и текста изчезва, а без него сме си направо изгубени, слепи.

Да пишеш и говориш майсторски ще се превърне в рядък и изумяващ хората акт от други времена,

на който малцина се отдават. Нещо като виртуозите на цигулката или скулпторите, ваещи живот от мрамора. Някаква рядка и красива игра на стъклени перли. Ще видим.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Не знам, аз пък си мисля, че стилът никак не е достатъчен. Но пък е интересно, че от стила на описанието днес зависи колко добре ще се справи изкуственият интелект в дадена поставена задача. За изкуството ми се иска да поговорим, ти се докосваш до много различни негови форми. По-трудно ли е днес то да трогне, да разчувства?

– Няма дефицит на клипчета с маймунки, мили кучета и патенца във фийда ни. Трогват, поне нормалните хора. Това обаче не е изкуство. Хлапето на Чаплин трогва и днес, разчувства, но има толкова повече там. Пластове, палитра от отношения, сарказъм, топлина, самоирония, социален коментар… изобщо,

да трогне и разчувства е само малка част от потенциала на изкуството.

Не мисля, че е по-трудно. Но със сигурност искаме да е по-бързо. Да стане веднага. И да е ясно. Да няма объркване, въпроси, неясноти. Ако ще ме трогваш – трогвай категорично и патетично – ще хлипам. Ако ме разсмиваш – ударно и крайно, искам да падна от стола.

Отвикваме да даваме време на филм, книга, албум, картина. Да разгадаем. Да не търсим какво се иска от нас, а какво ни питат. Да се объркаме, за да се намерим.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Някога литературата е била и форма на протест, на социална критика, после тази роля има рапът. Днес има ли изкуство, което критикува, което може да променя?

– Литературата, изобразителното изкуство, киното, рокът, рапът – те могат да кажат какво си искат, това е смисълът. Когато са добри, критиката става през някакво лично и емоционално преживяване. През средства, които те потапят в друг свят и те оставят ти сам да мислиш и сравняваш. Артър Кларк и Станислав Лем веднага изкачат. Вонегът. Едуард Захариев. „Пинк Флойд“. Уорхол. Раким.

Естетиката е важна, езикът, рисунъкът… и участието на зрителя. Иначе е пропаганда, някакъв бездушен социален коментар, който не би трябвало да се нарича „изкуство“. А нужда има, стига човек да знае наистина защо и за какво протестира. А, и да го направи красиво, да заиграе малко публиката.

Да променя изкуството според мен не може. Може да одухотворява в най-добрия случай, на персонално ниво.

Но на социално – по-скоро не.

То и не трябва, слава богу. То е изразител, не е съзидател на процеси. Хората са по-сложни и много, много трудно и бавно се променят. Но изкуството може да бъде едно хубаво моментно огледало на личност или общество. Може да бъде и каквото друго си иска…

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Дали пък наистина не може да променя? Не ми се ще да спра да вярвам в това, иначе малко други неща имат смисъл. Сигурен съм поне, че може да ни осмисля. Надали може да ни прави по-щастливи, поне само по себе си, а неотдавна излезе изследване, според което за пореден път в България излизаме като най-нещастни в ЕС. Какво ни пречи най-вече да сме щастливи днес?

– Представата за щастието като състояние, което, веднъж достигнато, е перманентно и всеобхватно. Изобщо

„щастие“ е такава странна дума, капан на езика.

Какво значи точно – удоволствие ли, или сигурност, или спокойствие, или приятно вълнение, или може би безкраен поток от ендорфин и серотонин, или някаква върховна задоволеност, вечно бездействие? Или вечно правене на твоето нещо, нонстоп новости? Или единият перфектен момент, разтегнат във вечността… Сякаш нито едно от тези не е напълно „щастие“. Ами ако е всички накуп? Няма как, защото те се изключват взаимно.

Объркана работа. Имаме желания, имаме мечти, после нови и дори по цял ден да се занимаваме само с продължаване на рода си и ядене на пасти, пак ще намерим начин да счупим нещо, само за да видим какво ще стане. Нещо такова пише Достоевски в „Записките от подземието“.

Другият огромен проблем е цялата „индустрия на щастието“, която ни залива с образи на вечна благина. Най-често остров, плаж, жена или мъж, коктейл… после „купи този дезодорант и направо си там!“. Поне така ще се чувстваш, обещават ни. А мозъкът ни гледа и не прави разлика.

Купува дезодорант, хубаво мирише, ама не е остров с мацка. И затова страда.

После купува нещо друго. Така си я караме.

„Кока-кола“ не продава захаросана вода, а идеята, че ти и семейството ти сте заедно и не се карате, а белобрадият с елените пътува усмихнат към вас. И той пие кола. И вместо „Охо-хо-хо!“, вика „Ко-ко-ко“, почти като „кококола“.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Като сбъдната мечта или като кошмар ти звучи свят, в който алгоритмите могат да създадат персонализиран филм за теб, от любимия ти режисьор, с любимите ти актьори?

– Кошмар. И то клаустрофобичен. В смисъл, затворен в представата за даден творец, неговите възможности или развитие, както и за дадено изкуство.

Любимите ми артисти са живи, динамични, променящи се.

Изкуството е моментна снимка на нечия реалност или фантазия. Алгоритъмът ще копира добре това, което вече има като оригинал, убеден съм. Но да създаде следващото произведение и то толкова комплексно като кино… може, но едва ли ще е добро.

Киното е вселена, в нея са всички изкуства, митология, социална проблематика на времето. Добрите режисьори разбират точно какво са направили чак накрая, толкова е сложно. Киното минава през много хора в процеса по създаването му, всеки със своята дълбочина, опит, усещане…

Не, не, няма как да стане, поне не още. Но бих гледал, за да видя. Бъдещето е любопитно.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– А как изглежда според теб бъдещето на начина, по който се „снабдяваме“ с информация?

– Плашещо. Някога спокойно сърчвахме, за да знаем. Сега трябва 10 пъти да проверим източник, фактчекинг, дабълчекинг и т.н. Да не говорим какви мощни сили произвеждат неуморно и целеустремено дезинформация с конкретна цел – от политически пропаганди до научни такива.

Всичко това влияе напълно реално върху обществото.

Фалшиви новини се разнасят по профилите като гаден обрив след среща в скапан бар.

Хората си ги повтарят, после гласуват. Предстои масовото влизане на дийпфейк видеа. Да не говорим за приложение на изкуствения интелект в тази сфера. Интернет ще се обърка тотално. Но нямаме избор, освен просто да положим усилия да се информираме пълноценно.

Най-простият принцип: да кръстосваме източници, такива с репутация, колкото и малко да са останали.

 

– Това определено е една от големите ми теми и метафората с обрива… не искам да казвам, че „ме докосна“, но ми се струва много удачна. Според мен топката е в полето на медиите, които е време да намерят вдъхновение и идеи и при формите, които днес успяват да създават смислено съдържание. Интересни са ми примерите на Лекс Фридман и Джо Роган. Според теб журналистика ли са подкастите?

– Нашият не е. Просто разговор, с всички рискове да кажеш нещо много глупаво или сравнително умно от време на време. Журналистът пита, ние по-скоро си приказваме с госта или помежду си.

Има всякакви подкасти, това е съд, който всеки може да напълни със своето нещо. И ако е интересно или важно за още някого, ще се гледа. Нашата формула в „2&200“ от самото начало е да бъдем честни, да мислим на глас и да не се взимаме твърде на сериозно. Това е просто подкаст.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– При това, направен с емоция, лично отношение и смелост, все неща, които според мен помагат на този жанр. Но и аз мога да го потвърдя, след като имах късмета да съм гост и да поговорим, включително и доста отвъд зоната ми на комфорт. Там стана дума доста и за прословутите балони, ехо стаи, за проблемите, които те създават и според мен са в основата на големите разделения днес. Ще излезем ли някога от балоните си?

– Ами, те не са нищо ново или страшно. Групирането е еволюционен принцип, винаги го е имало. Няма нищо лошо да си с хора, с които имате общи разбирания за света, изкуство, политика, морал. Супер е, че интернет ни позволява лесно да намираме такива съмишленици.

Аз бях тийн, когато навлезе интернет и помня времето преди него. Адски е тъпо да се чувстваш сам и неразбран, да не знаеш къде са твоите хора. В този смисъл харесвам балоните и смятам, че човек генерално е добре да бъде сред хора от своя тип.

Препоръчвам обаче разходки в чуждите балони. Експедиции. Просто за да видиш дали няма там нещо за теб, което не познаваш или не знаеш. Това пак, както с информацията, е въпрос на съзнателно усилие. Да си кажеш: „Абе, тези там какво си говорят, я да ида да чуя или видя! Сигурно е по-тъпо от нашето, ама знае ли човек понякога“.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Кое може да ни помогне да започнем отново да си говорим за важните неща, вместо просто да се нахъсваме едни срещу други?

– На първо място да приемем, че има такова нещо като Факти и Обективна истина. Да отхвърлим релативизма – „всеки сам си преценя“, ми… не. Да спрем да твърдим, че когато мнението ни е лично, то не може да бъде оспорвано с аргументация и доводи от другата страно. Да не се крием зад думички като „патриотичен“, „народен“ и т.н., отдавна загубили историческия обединителен смисъл и придобили единствено политически такъв.

Тогава можем да си говорим спокойно, нормално, без емоции – стъпили върху бетонната плоскост на проверимите факти, а не „аз така си го чувствам“. И да решим кое е най-доброто за страната, бъдещето, живота и т.н. Кои са ни реалните проблеми – колко високо да боднем флага, или колко високо стига корупцията… примерно.

 

– Кои са най-добрите неща, които ни донесоха технологиите? И кои според теб са най-големите проблеми, които ни създадоха?

– За мен 90% добри неща. Достъпът до музика, кино, книги, събития и хора. Възможността аз самият да се изразявам по един куп начини и това, което правя, да достигне лесно да всеки, който се интересува. Каквото и да правя – музика, кино, подкаст, то няма как да не е обвързано с интернет и технологиите. И това е супер, защото иначе би било толкова по-трудно.

Лошите….Хм, поне за мен са разни глупави кавги, направо смешни. И малко повече стрес за разни неща, над които нямаш грам власт, а и нямат кой знае какво значение. Май е това.

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист и писател. Още за мен – тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Хайде да спрем да се подценяваме!“

„Хайде да спрем да се подценяваме!“

Как да сме по-щастливи като общество? Как да изведем на следващо ниво ИТ сектора в България?
Седнали двама програмисти да си говорят за счупения обществен разговор, за разделението, за пътя на успеха. Звучи като начало на виц, а се получи сериозно и замислящо интервю в подкаста на DEV.BG. Думите, които разменихме, ми се сториха толкова важни, че ще ви ги представя и тук.
Веско Колев е начело на Icanpreneur – стартъп, който помага на повече ИТ компании да създадат работещ продукт. Има богат опит в софтуерния свят и особено интересни наблюдения, с които ще се срещнем днес.
Защо и как е време отново да започнем не само да се слушаме, но и да си говорим, дори когато ни разделя актуалният спор на деня? Защо е изграждащо и осмислящо честото „настъпване на мотиката“ и си струва да се радваме, когато детето ни получи слаба оценка? Какво ни е нужно като общество, за да вървим заедно напред, и то в епохата на напредналия изкуствен интелект?

повече информация
„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

Защо е толкова важно да разберем умеем ли да различаваме детските рисунки от генерирани изображения? Как изглежда бъдещето на творчеството, на изкуството, на човека във времената, когато алгоритмите се оказват неразличими и дори по-добри автори от нас самите? На какво има смисъл да учим децата днес?
Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да проверят интуицията си! Резултатите от теста се очертават изключително интересни, ще поговорим за тях след края му – на 1 юли.
Експериментът е създаден заедно с днешната ни гостенка – Елица Станева-Бритън. Психолог, журналист, преподавател, в момента тя работи по докторската си дисертация в БАН, а темата е творчеството в ерата на изкуствения интелект. Дойде време да поговорим по всяка от тези теми.

повече информация
„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

Днешният гост няма нужда от представяне, дори първото му име е достатъчно, за да привлече внимание.
Китодар Тодоров е популярен артист, телевизионен водещ. Но също и герой от мемове, опитен геймър, който кани гости, за да играят онлайн, докато си говорят за живота…
Дали ще се получи забавен разговор? Или по-скоро ще ни даде поводи да се замислим…? За днешното ни място в света на технологиите, за компютърните игри като начин на живот. За трудния баланс и големите въпроси.
А как ли се раждат мемовете с Китодар, които забавляват всички ни и стават толкова популярни онлайн?
„Цялата ни съвременна цивилизация е построена на някакви машинки, от които сме зависими, и това е много тъпо. Един истински свободен човек не би трябвало да смята телефона за нещо изключително важно, нито компютъра. Това го губим с времето, защото усещането е, че ни дават всичко. Че технологиите ни дават свобода, а не е така. Напротив, те ни създават повече зависимости.“
Очаква ни неочакван разговор!

повече информация

Най-новите:

Колко изкара ИИ на матура?

Колко изкара ИИ на матура?

Какво ще стане, ако изпитаме на матурата по български език и литература три от най-мощните модели изкуствен интелект? Усилията им ще оценят двама опитни проверители на истинските зрелостни изпити. За да е състезанието още по-оспорвано и показателно, включваме двама реални зрелостници и мен, автора на тези редове.
Ще изкарат ли пълни шестици ChatGPT, Claude и Gemini, или ще се провалят с гръм и трясък?
Ще разпознаят ли учителите коя от работите е на изкуствен интелект и коя – на човек?
Кой ще получи най-високата и кой – най-ниската оценка?
Какво ще ни кажат резултатите и за най-показателния изпит в българското образование, и за напредъка на алгоритмите, и за големите въпроси, с които идват новите технологии?

повече информация
„Хайде да спрем да се подценяваме!“

„Хайде да спрем да се подценяваме!“

Как да сме по-щастливи като общество? Как да изведем на следващо ниво ИТ сектора в България?
Седнали двама програмисти да си говорят за счупения обществен разговор, за разделението, за пътя на успеха. Звучи като начало на виц, а се получи сериозно и замислящо интервю в подкаста на DEV.BG. Думите, които разменихме, ми се сториха толкова важни, че ще ви ги представя и тук.
Веско Колев е начело на Icanpreneur – стартъп, който помага на повече ИТ компании да създадат работещ продукт. Има богат опит в софтуерния свят и особено интересни наблюдения, с които ще се срещнем днес.
Защо и как е време отново да започнем не само да се слушаме, но и да си говорим, дори когато ни разделя актуалният спор на деня? Защо е изграждащо и осмислящо честото „настъпване на мотиката“ и си струва да се радваме, когато детето ни получи слаба оценка? Какво ни е нужно като общество, за да вървим заедно напред, и то в епохата на напредналия изкуствен интелект?

повече информация
Питър Тийл. Консервативният визионер

Питър Тийл. Консервативният визионер

Facebook, SpaceX, Airbnb, LinkedIn, PayPal, Ethereum. Революцията на OpenAI и ChatGPT, възходът на Доналд Тръмп и вездесъщия му (доскорошен) съюзник Илон Мъск.
Наистина ли има една личност, която събира всички тези явления? Нещо повече – не е преувеличено да се каже, че ако не беше днешният ни герой, надали някое от тях щеше да се претвори в реалност…
Питър Тийл си е спечелил името на пророк, на гуру. На големия визионер на технологичните времена. Докато в същото време има толкова противоречиви възгледи, които някак си остават встрани от големия медиен шум. Но това е типично за родения в Германия предприемач. Някои го приемат за сивия кардинал на Силициевата долина, други – за мъдрец, който може да покаже на всеки пътя към големия успех в технологичната епоха.
Мултимилиардер, той казва, че конкуренцията е измамно благо, а монополите са решението на бъдещето. Създава мащабна програма, за да помага на хора, избрали да изоставят образованието си, за да създадат собствен бизнес, което пък проправя пътя на следващото поколение технологични лидери.
Всичко това и още много е г-н Тийл. Време е да застане под светлината на прожекторите, защото със сигурност е един от хората, които вече са променили живота на всеки от нас. Нещо повече – от него се очаква да зависи все повече в турболентните технологични времена, в които живеем.

повече информация
„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

Защо е толкова важно да разберем умеем ли да различаваме детските рисунки от генерирани изображения? Как изглежда бъдещето на творчеството, на изкуството, на човека във времената, когато алгоритмите се оказват неразличими и дори по-добри автори от нас самите? На какво има смисъл да учим децата днес?
Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да проверят интуицията си! Резултатите от теста се очертават изключително интересни, ще поговорим за тях след края му – на 1 юли.
Експериментът е създаден заедно с днешната ни гостенка – Елица Станева-Бритън. Психолог, журналист, преподавател, в момента тя работи по докторската си дисертация в БАН, а темата е творчеството в ерата на изкуствения интелект. Дойде време да поговорим по всяка от тези теми.

повече информация
Какъв ще станеш, когато пораснеш?

Какъв ще станеш, когато пораснеш?

Какви искат да бъдат, когато пораснат, днешните хлапета? Навръх техния празник, време е за резултатите от една любопитна анкета.
Поредицата на Дигитални истории за срещата на децата с технологиите събра важни гледни точки по много теми. От 350 души, включили се в анкетата на сайта, 289 избраха да отговорят:
Какви искат да станат децата, когато пораснат?
„Инфлуенсър“ или „лекар“ – кой според вас ще се окаже най-срещаният отговор?
Как се променят мечтите на хлапетата?
Какво говори това за нас, възрастните, за технологиите, за духа на времето?

повече информация
Тест: Кой го нарисува – дете или ИИ?

Тест: Кой го нарисува – дете или ИИ?

Време е за неочакван, но важен тест. За експеримент, който поставя важни въпроси за бъдещето на творчеството, на човешкото, на образованието.
Предизвикайте себе си и своята интуиция! 15 картини, нарисувани от деца между 3 и 10 г., и 15 – генерирани от изкуствения интелект. Ако успеете да ги различите, очакват ви награди!
Отговорите се събират до 1 юли, анкетата не би ви отнела повече от 10 минути. За всяко от 30-те изображения е достатъчно да предположите дали е нарисувано от дете, или генерирано от ИИ, а също и да оцените техниката и въображението, вложени в първите 10. Можете да отговорите и само на част от въпросите. Анкетата е отворена и за деца!

повече информация
Share This