Срещнали се режисьор, рапър, подкастър и журналист, програмист, писател. Разговор на разменени домакинства… и макар че сме само двама души (и, разбира се, още един чудесен подкастър), се оказа, че комбинациите от по три поприща имат още интересни нюанси.
Подкастът „2&200“ е класика в жанра, показва защо днес тази форма на разговор връща погледите и слуховете към споделените думи.
Продължаваме разговора за ценителите на Кустурица и/или Достоевски и/или Маркс. С Орлин Милчев, познат по-рано и като MC ATILA, способен да пробожда с думи и въпроси. Той е и режисьор, миналата година излезе дебютният му пълнометражен филм „Изкуството да падаш“. Гост с неочакван поглед към важните теми на днешния ден, преплетени с технологиите.
„Бич Божи“ отдавна не е един герой, а онова, което създадохме онлайн. Но какво се задава нататък?
– Разучихме ли се да ползваме езика като средство на изкуството?
– Интернет сякаш първо компресира езика до кратки фрази от по 100-ина символа, после още по-малко, а след това и цели разговори в чата, в които почти няма думи, а само съкращения.
Сега си общуваме с емотикони и гифчета. Не казвам, че е лошо. Нещо като египетски ренесанс от бъдещето.
снимки: Добрин Кашавелов
– Ама нали уж в началото беше словото?
– Образите всъщност са по-стари и естествени като комуникация,
езикът е сравнително ново изобретение. Вирус, може би. Реално мислим в образи, символи, не в текст.
Кормак Маккарти има хубаво есе по този повод – „Проблемът Кекуле“. Все пак ми се струва тъжно, че се отдалечаваме от умението да дефинираме мислите си по най-добрия и не просто ефективен, а грациозен начин. Литературата. Жив, пламтящ, приковаващ като фарове в тъмна улица език.
Един любим мой автор беше казал, че реално не сюжетите, а езикът е в сърцето на великите произведения в литературата. Всички истории вече са разказани, но как ще трепти словото, това променя всичко. Дано не съм прав, но ми се струва, че в ежедневието ни това разбиране за езика и текста изчезва, а без него сме си направо изгубени, слепи.
Да пишеш и говориш майсторски ще се превърне в рядък и изумяващ хората акт от други времена,
на който малцина се отдават. Нещо като виртуозите на цигулката или скулпторите, ваещи живот от мрамора. Някаква рядка и красива игра на стъклени перли. Ще видим.
снимки: Добрин Кашавелов
– Не знам, аз пък си мисля, че стилът никак не е достатъчен. Но пък е интересно, че от стила на описанието днес зависи колко добре ще се справи изкуственият интелект в дадена поставена задача. За изкуството ми се иска да поговорим, ти се докосваш до много различни негови форми. По-трудно ли е днес то да трогне, да разчувства?
– Няма дефицит на клипчета с маймунки, мили кучета и патенца във фийда ни. Трогват, поне нормалните хора. Това обаче не е изкуство. Хлапето на Чаплин трогва и днес, разчувства, но има толкова повече там. Пластове, палитра от отношения, сарказъм, топлина, самоирония, социален коментар… изобщо,
да трогне и разчувства е само малка част от потенциала на изкуството.
Не мисля, че е по-трудно. Но със сигурност искаме да е по-бързо. Да стане веднага. И да е ясно. Да няма объркване, въпроси, неясноти. Ако ще ме трогваш – трогвай категорично и патетично – ще хлипам. Ако ме разсмиваш – ударно и крайно, искам да падна от стола.
Отвикваме да даваме време на филм, книга, албум, картина. Да разгадаем. Да не търсим какво се иска от нас, а какво ни питат. Да се объркаме, за да се намерим.
снимки: Добрин Кашавелов
– Някога литературата е била и форма на протест, на социална критика, после тази роля има рапът. Днес има ли изкуство, което критикува, което може да променя?
– Литературата, изобразителното изкуство, киното, рокът, рапът – те могат да кажат какво си искат, това е смисълът. Когато са добри, критиката става през някакво лично и емоционално преживяване. През средства, които те потапят в друг свят и те оставят ти сам да мислиш и сравняваш. Артър Кларк и Станислав Лем веднага изкачат. Вонегът. Едуард Захариев. „Пинк Флойд“. Уорхол. Раким.
Естетиката е важна, езикът, рисунъкът… и участието на зрителя. Иначе е пропаганда, някакъв бездушен социален коментар, който не би трябвало да се нарича „изкуство“. А нужда има, стига човек да знае наистина защо и за какво протестира. А, и да го направи красиво, да заиграе малко публиката.
Да променя изкуството според мен не може. Може да одухотворява в най-добрия случай, на персонално ниво.
Но на социално – по-скоро не.
То и не трябва, слава богу. То е изразител, не е съзидател на процеси. Хората са по-сложни и много, много трудно и бавно се променят. Но изкуството може да бъде едно хубаво моментно огледало на личност или общество. Може да бъде и каквото друго си иска…
снимки: Добрин Кашавелов
– Дали пък наистина не може да променя? Не ми се ще да спра да вярвам в това, иначе малко други неща имат смисъл. Сигурен съм поне, че може да ни осмисля. Надали може да ни прави по-щастливи, поне само по себе си, а неотдавна излезе изследване, според което за пореден път в България излизаме като най-нещастни в ЕС. Какво ни пречи най-вече да сме щастливи днес?
– Представата за щастието като състояние, което, веднъж достигнато, е перманентно и всеобхватно. Изобщо
„щастие“ е такава странна дума, капан на езика.
Какво значи точно – удоволствие ли, или сигурност, или спокойствие, или приятно вълнение, или може би безкраен поток от ендорфин и серотонин, или някаква върховна задоволеност, вечно бездействие? Или вечно правене на твоето нещо, нонстоп новости? Или единият перфектен момент, разтегнат във вечността… Сякаш нито едно от тези не е напълно „щастие“. Ами ако е всички накуп? Няма как, защото те се изключват взаимно.
Объркана работа. Имаме желания, имаме мечти, после нови и дори по цял ден да се занимаваме само с продължаване на рода си и ядене на пасти, пак ще намерим начин да счупим нещо, само за да видим какво ще стане. Нещо такова пише Достоевски в „Записките от подземието“.
Другият огромен проблем е цялата „индустрия на щастието“, която ни залива с образи на вечна благина. Най-често остров, плаж, жена или мъж, коктейл… после „купи този дезодорант и направо си там!“. Поне така ще се чувстваш, обещават ни. А мозъкът ни гледа и не прави разлика.
Купува дезодорант, хубаво мирише, ама не е остров с мацка. И затова страда.
После купува нещо друго. Така си я караме.
„Кока-кола“ не продава захаросана вода, а идеята, че ти и семейството ти сте заедно и не се карате, а белобрадият с елените пътува усмихнат към вас. И той пие кола. И вместо „Охо-хо-хо!“, вика „Ко-ко-ко“, почти като „кококола“.
снимки: Добрин Кашавелов
– Като сбъдната мечта или като кошмар ти звучи свят, в който алгоритмите могат да създадат персонализиран филм за теб, от любимия ти режисьор, с любимите ти актьори?
– Кошмар. И то клаустрофобичен. В смисъл, затворен в представата за даден творец, неговите възможности или развитие, както и за дадено изкуство.
Любимите ми артисти са живи, динамични, променящи се.
Изкуството е моментна снимка на нечия реалност или фантазия. Алгоритъмът ще копира добре това, което вече има като оригинал, убеден съм. Но да създаде следващото произведение и то толкова комплексно като кино… може, но едва ли ще е добро.
Киното е вселена, в нея са всички изкуства, митология, социална проблематика на времето. Добрите режисьори разбират точно какво са направили чак накрая, толкова е сложно. Киното минава през много хора в процеса по създаването му, всеки със своята дълбочина, опит, усещане…
Не, не, няма как да стане, поне не още. Но бих гледал, за да видя. Бъдещето е любопитно.
снимки: Добрин Кашавелов
– А как изглежда според теб бъдещето на начина, по който се „снабдяваме“ с информация?
– Плашещо. Някога спокойно сърчвахме, за да знаем. Сега трябва 10 пъти да проверим източник, фактчекинг, дабълчекинг и т.н. Да не говорим какви мощни сили произвеждат неуморно и целеустремено дезинформация с конкретна цел – от политически пропаганди до научни такива.
Всичко това влияе напълно реално върху обществото.
Фалшиви новини се разнасят по профилите като гаден обрив след среща в скапан бар.
Хората си ги повтарят, после гласуват. Предстои масовото влизане на дийпфейк видеа. Да не говорим за приложение на изкуствения интелект в тази сфера. Интернет ще се обърка тотално. Но нямаме избор, освен просто да положим усилия да се информираме пълноценно.
Най-простият принцип: да кръстосваме източници, такива с репутация, колкото и малко да са останали.
– Това определено е една от големите ми теми и метафората с обрива… не искам да казвам, че „ме докосна“, но ми се струва много удачна. Според мен топката е в полето на медиите, които е време да намерят вдъхновение и идеи и при формите, които днес успяват да създават смислено съдържание. Интересни са ми примерите на Лекс Фридман и Джо Роган. Според теб журналистика ли са подкастите?
– Нашият не е. Просто разговор, с всички рискове да кажеш нещо много глупаво или сравнително умно от време на време. Журналистът пита, ние по-скоро си приказваме с госта или помежду си.
Има всякакви подкасти, това е съд, който всеки може да напълни със своето нещо. И ако е интересно или важно за още някого, ще се гледа. Нашата формула в „2&200“ от самото начало е да бъдем честни, да мислим на глас и да не се взимаме твърде на сериозно. Това е просто подкаст.
снимки: Добрин Кашавелов
– При това, направен с емоция, лично отношение и смелост, все неща, които според мен помагат на този жанр. Но и аз мога да го потвърдя, след като имах късмета да съм гост и да поговорим, включително и доста отвъд зоната ми на комфорт. Там стана дума доста и за прословутите балони, ехо стаи, за проблемите, които те създават и според мен са в основата на големите разделения днес. Ще излезем ли някога от балоните си?
– Ами, те не са нищо ново или страшно. Групирането е еволюционен принцип, винаги го е имало. Няма нищо лошо да си с хора, с които имате общи разбирания за света, изкуство, политика, морал. Супер е, че интернет ни позволява лесно да намираме такива съмишленици.
Аз бях тийн, когато навлезе интернет и помня времето преди него. Адски е тъпо да се чувстваш сам и неразбран, да не знаеш къде са твоите хора. В този смисъл харесвам балоните и смятам, че човек генерално е добре да бъде сред хора от своя тип.
Препоръчвам обаче разходки в чуждите балони. Експедиции. Просто за да видиш дали няма там нещо за теб, което не познаваш или не знаеш. Това пак, както с информацията, е въпрос на съзнателно усилие. Да си кажеш: „Абе, тези там какво си говорят, я да ида да чуя или видя! Сигурно е по-тъпо от нашето, ама знае ли човек понякога“.
снимки: Добрин Кашавелов
– Кое може да ни помогне да започнем отново да си говорим за важните неща, вместо просто да се нахъсваме едни срещу други?
– На първо място да приемем, че има такова нещо като Факти и Обективна истина. Да отхвърлим релативизма – „всеки сам си преценя“, ми… не. Да спрем да твърдим, че когато мнението ни е лично, то не може да бъде оспорвано с аргументация и доводи от другата страно. Да не се крием зад думички като „патриотичен“, „народен“ и т.н., отдавна загубили историческия обединителен смисъл и придобили единствено политически такъв.
Тогава можем да си говорим спокойно, нормално, без емоции – стъпили върху бетонната плоскост на проверимите факти, а не „аз така си го чувствам“. И да решим кое е най-доброто за страната, бъдещето, живота и т.н. Кои са ни реалните проблеми – колко високо да боднем флага, или колко високо стига корупцията… примерно.
– Кои са най-добрите неща, които ни донесоха технологиите? И кои според теб са най-големите проблеми, които ни създадоха?
– За мен 90% добри неща. Достъпът до музика, кино, книги, събития и хора. Възможността аз самият да се изразявам по един куп начини и това, което правя, да достигне лесно да всеки, който се интересува. Каквото и да правя – музика, кино, подкаст, то няма как да не е обвързано с интернет и технологиите. И това е супер, защото иначе би било толкова по-трудно.
Лошите….Хм, поне за мен са разни глупави кавги, направо смешни. И малко повече стрес за разни неща, над които нямаш грам власт, а и нямат кой знае какво значение. Май е това.
