„Всички истории вече са разказани. Но как ще трепти словото?“

фев. 6, 2024 | Срещи

„Всички истории вече са разказани. Но как ще трепти словото?“

6 февруари 2024 | Срещи

Срещнали се режисьор, рапър, подкастър и журналист, програмист, писател. Разговор на разменени домакинства… и макар че сме само двама души (и, разбира се, още един чудесен подкастър), се оказа, че комбинациите от по три поприща имат още интересни нюанси.

Подкастът „2&200“ е класика в жанра, показва защо днес тази форма на разговор връща погледите и слуховете към споделените думи.

 

Продължаваме разговора за ценителите на Кустурица и/или Достоевски и/или Маркс. С Орлин Милчев, познат по-рано и като MC ATILA, способен да пробожда с думи и въпроси. Той е и режисьор, миналата година излезе дебютният му пълнометражен филм „Изкуството да падаш“. Гост с неочакван поглед към важните теми на днешния ден, преплетени с технологиите.

„Бич Божи“ отдавна не е един герой, а онова, което създадохме онлайн. Но какво се задава нататък?


 

– Разучихме ли се да ползваме езика като средство на изкуството?

– Интернет сякаш първо компресира езика до кратки фрази от по 100-ина символа, после още по-малко, а след това и цели разговори в чата, в които почти няма думи, а само съкращения.

Сега си общуваме с емотикони и гифчета. Не казвам, че е лошо. Нещо като египетски ренесанс от бъдещето.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Ама нали уж в началото беше словото?

– Образите всъщност са по-стари и естествени като комуникация,

езикът е сравнително ново изобретение. Вирус, може би. Реално мислим в образи, символи, не в текст.

Кормак Маккарти има хубаво есе по този повод – „Проблемът Кекуле“. Все пак ми се струва тъжно, че се отдалечаваме от умението да дефинираме мислите си по най-добрия и не просто ефективен, а грациозен начин. Литературата. Жив, пламтящ, приковаващ като фарове в тъмна улица език.

Един любим мой автор беше казал, че реално не сюжетите, а езикът е в сърцето на великите произведения в литературата. Всички истории вече са разказани, но как ще трепти словото, това променя всичко. Дано не съм прав, но ми се струва, че в ежедневието ни това разбиране за езика и текста изчезва, а без него сме си направо изгубени, слепи.

Да пишеш и говориш майсторски ще се превърне в рядък и изумяващ хората акт от други времена,

на който малцина се отдават. Нещо като виртуозите на цигулката или скулпторите, ваещи живот от мрамора. Някаква рядка и красива игра на стъклени перли. Ще видим.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Не знам, аз пък си мисля, че стилът никак не е достатъчен. Но пък е интересно, че от стила на описанието днес зависи колко добре ще се справи изкуственият интелект в дадена поставена задача. За изкуството ми се иска да поговорим, ти се докосваш до много различни негови форми. По-трудно ли е днес то да трогне, да разчувства?

– Няма дефицит на клипчета с маймунки, мили кучета и патенца във фийда ни. Трогват, поне нормалните хора. Това обаче не е изкуство. Хлапето на Чаплин трогва и днес, разчувства, но има толкова повече там. Пластове, палитра от отношения, сарказъм, топлина, самоирония, социален коментар… изобщо,

да трогне и разчувства е само малка част от потенциала на изкуството.

Не мисля, че е по-трудно. Но със сигурност искаме да е по-бързо. Да стане веднага. И да е ясно. Да няма объркване, въпроси, неясноти. Ако ще ме трогваш – трогвай категорично и патетично – ще хлипам. Ако ме разсмиваш – ударно и крайно, искам да падна от стола.

Отвикваме да даваме време на филм, книга, албум, картина. Да разгадаем. Да не търсим какво се иска от нас, а какво ни питат. Да се объркаме, за да се намерим.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Някога литературата е била и форма на протест, на социална критика, после тази роля има рапът. Днес има ли изкуство, което критикува, което може да променя?

– Литературата, изобразителното изкуство, киното, рокът, рапът – те могат да кажат какво си искат, това е смисълът. Когато са добри, критиката става през някакво лично и емоционално преживяване. През средства, които те потапят в друг свят и те оставят ти сам да мислиш и сравняваш. Артър Кларк и Станислав Лем веднага изкачат. Вонегът. Едуард Захариев. „Пинк Флойд“. Уорхол. Раким.

Естетиката е важна, езикът, рисунъкът… и участието на зрителя. Иначе е пропаганда, някакъв бездушен социален коментар, който не би трябвало да се нарича „изкуство“. А нужда има, стига човек да знае наистина защо и за какво протестира. А, и да го направи красиво, да заиграе малко публиката.

Да променя изкуството според мен не може. Може да одухотворява в най-добрия случай, на персонално ниво.

Но на социално – по-скоро не.

То и не трябва, слава богу. То е изразител, не е съзидател на процеси. Хората са по-сложни и много, много трудно и бавно се променят. Но изкуството може да бъде едно хубаво моментно огледало на личност или общество. Може да бъде и каквото друго си иска…

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Дали пък наистина не може да променя? Не ми се ще да спра да вярвам в това, иначе малко други неща имат смисъл. Сигурен съм поне, че може да ни осмисля. Надали може да ни прави по-щастливи, поне само по себе си, а неотдавна излезе изследване, според което за пореден път в България излизаме като най-нещастни в ЕС. Какво ни пречи най-вече да сме щастливи днес?

– Представата за щастието като състояние, което, веднъж достигнато, е перманентно и всеобхватно. Изобщо

„щастие“ е такава странна дума, капан на езика.

Какво значи точно – удоволствие ли, или сигурност, или спокойствие, или приятно вълнение, или може би безкраен поток от ендорфин и серотонин, или някаква върховна задоволеност, вечно бездействие? Или вечно правене на твоето нещо, нонстоп новости? Или единият перфектен момент, разтегнат във вечността… Сякаш нито едно от тези не е напълно „щастие“. Ами ако е всички накуп? Няма как, защото те се изключват взаимно.

Объркана работа. Имаме желания, имаме мечти, после нови и дори по цял ден да се занимаваме само с продължаване на рода си и ядене на пасти, пак ще намерим начин да счупим нещо, само за да видим какво ще стане. Нещо такова пише Достоевски в „Записките от подземието“.

Другият огромен проблем е цялата „индустрия на щастието“, която ни залива с образи на вечна благина. Най-често остров, плаж, жена или мъж, коктейл… после „купи този дезодорант и направо си там!“. Поне така ще се чувстваш, обещават ни. А мозъкът ни гледа и не прави разлика.

Купува дезодорант, хубаво мирише, ама не е остров с мацка. И затова страда.

После купува нещо друго. Така си я караме.

„Кока-кола“ не продава захаросана вода, а идеята, че ти и семейството ти сте заедно и не се карате, а белобрадият с елените пътува усмихнат към вас. И той пие кола. И вместо „Охо-хо-хо!“, вика „Ко-ко-ко“, почти като „кококола“.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Като сбъдната мечта или като кошмар ти звучи свят, в който алгоритмите могат да създадат персонализиран филм за теб, от любимия ти режисьор, с любимите ти актьори?

– Кошмар. И то клаустрофобичен. В смисъл, затворен в представата за даден творец, неговите възможности или развитие, както и за дадено изкуство.

Любимите ми артисти са живи, динамични, променящи се.

Изкуството е моментна снимка на нечия реалност или фантазия. Алгоритъмът ще копира добре това, което вече има като оригинал, убеден съм. Но да създаде следващото произведение и то толкова комплексно като кино… може, но едва ли ще е добро.

Киното е вселена, в нея са всички изкуства, митология, социална проблематика на времето. Добрите режисьори разбират точно какво са направили чак накрая, толкова е сложно. Киното минава през много хора в процеса по създаването му, всеки със своята дълбочина, опит, усещане…

Не, не, няма как да стане, поне не още. Но бих гледал, за да видя. Бъдещето е любопитно.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– А как изглежда според теб бъдещето на начина, по който се „снабдяваме“ с информация?

– Плашещо. Някога спокойно сърчвахме, за да знаем. Сега трябва 10 пъти да проверим източник, фактчекинг, дабълчекинг и т.н. Да не говорим какви мощни сили произвеждат неуморно и целеустремено дезинформация с конкретна цел – от политически пропаганди до научни такива.

Всичко това влияе напълно реално върху обществото.

Фалшиви новини се разнасят по профилите като гаден обрив след среща в скапан бар.

Хората си ги повтарят, после гласуват. Предстои масовото влизане на дийпфейк видеа. Да не говорим за приложение на изкуствения интелект в тази сфера. Интернет ще се обърка тотално. Но нямаме избор, освен просто да положим усилия да се информираме пълноценно.

Най-простият принцип: да кръстосваме източници, такива с репутация, колкото и малко да са останали.

 

– Това определено е една от големите ми теми и метафората с обрива… не искам да казвам, че „ме докосна“, но ми се струва много удачна. Според мен топката е в полето на медиите, които е време да намерят вдъхновение и идеи и при формите, които днес успяват да създават смислено съдържание. Интересни са ми примерите на Лекс Фридман и Джо Роган. Според теб журналистика ли са подкастите?

– Нашият не е. Просто разговор, с всички рискове да кажеш нещо много глупаво или сравнително умно от време на време. Журналистът пита, ние по-скоро си приказваме с госта или помежду си.

Има всякакви подкасти, това е съд, който всеки може да напълни със своето нещо. И ако е интересно или важно за още някого, ще се гледа. Нашата формула в „2&200“ от самото начало е да бъдем честни, да мислим на глас и да не се взимаме твърде на сериозно. Това е просто подкаст.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– При това, направен с емоция, лично отношение и смелост, все неща, които според мен помагат на този жанр. Но и аз мога да го потвърдя, след като имах късмета да съм гост и да поговорим, включително и доста отвъд зоната ми на комфорт. Там стана дума доста и за прословутите балони, ехо стаи, за проблемите, които те създават и според мен са в основата на големите разделения днес. Ще излезем ли някога от балоните си?

– Ами, те не са нищо ново или страшно. Групирането е еволюционен принцип, винаги го е имало. Няма нищо лошо да си с хора, с които имате общи разбирания за света, изкуство, политика, морал. Супер е, че интернет ни позволява лесно да намираме такива съмишленици.

Аз бях тийн, когато навлезе интернет и помня времето преди него. Адски е тъпо да се чувстваш сам и неразбран, да не знаеш къде са твоите хора. В този смисъл харесвам балоните и смятам, че човек генерално е добре да бъде сред хора от своя тип.

Препоръчвам обаче разходки в чуждите балони. Експедиции. Просто за да видиш дали няма там нещо за теб, което не познаваш или не знаеш. Това пак, както с информацията, е въпрос на съзнателно усилие. Да си кажеш: „Абе, тези там какво си говорят, я да ида да чуя или видя! Сигурно е по-тъпо от нашето, ама знае ли човек понякога“.

 

Орлин Милчев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Кое може да ни помогне да започнем отново да си говорим за важните неща, вместо просто да се нахъсваме едни срещу други?

– На първо място да приемем, че има такова нещо като Факти и Обективна истина. Да отхвърлим релативизма – „всеки сам си преценя“, ми… не. Да спрем да твърдим, че когато мнението ни е лично, то не може да бъде оспорвано с аргументация и доводи от другата страно. Да не се крием зад думички като „патриотичен“, „народен“ и т.н., отдавна загубили историческия обединителен смисъл и придобили единствено политически такъв.

Тогава можем да си говорим спокойно, нормално, без емоции – стъпили върху бетонната плоскост на проверимите факти, а не „аз така си го чувствам“. И да решим кое е най-доброто за страната, бъдещето, живота и т.н. Кои са ни реалните проблеми – колко високо да боднем флага, или колко високо стига корупцията… примерно.

 

– Кои са най-добрите неща, които ни донесоха технологиите? И кои според теб са най-големите проблеми, които ни създадоха?

– За мен 90% добри неща. Достъпът до музика, кино, книги, събития и хора. Възможността аз самият да се изразявам по един куп начини и това, което правя, да достигне лесно да всеки, който се интересува. Каквото и да правя – музика, кино, подкаст, то няма как да не е обвързано с интернет и технологиите. И това е супер, защото иначе би било толкова по-трудно.

Лошите….Хм, поне за мен са разни глупави кавги, направо смешни. И малко повече стрес за разни неща, над които нямаш грам власт, а и нямат кой знае какво значение. Май е това.

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация
„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

За 5-и път Дигитални истории се нареди сред големите победители в най-оспорвания и доказан журналистически конкурс у нас – Web Report, организиран за 7-а поредна година от Dir.bg. Отличието е...

повече информация
Доверявай, но проверявай онлайн!

Доверявай, но проверявай онлайн!

Ако не сте чували какво е „социално инженерство“ или „инженерия“, както казва, че е правилно да го наричаме днешният ни гост, сигурно си представяте сюжет като от „Франкенщайн“ – инженерът си прави...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„Правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, използваме страшно много съкращения. Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп. Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си…“
Днес използваме все по-опростена реч в ежедневието си, с лекота чуждиците заменят красиви български думи, а изкуственият интелект се справя с правописа на родния ни език по-добре от повечето хора в социалните мрежи. Вместо богатия български масово говорим и пишем на осакатен новговор, а обърнатата еволюция на езика ни си личи все повече по децата. Много от тях не са способни да разказват, да описват, не познават българския, дори в горните класове.
Как така днес езикът може да ни разделя, вместо да ни събира?
Празниците идват и за да засягаме важните теми, за да си говорим за големите проблеми, за които иначе не остава време в суматохата на злободневното. Именно това ще направим с днешната ни гостенка.
Доротея Николова преподава български език и литература. Има опит в журналистиката като политически репортер и в пиара. Участва в много съвместни инициативи с платформата за грамотност „Как се пише?“, сред които кампанията „Думи на годината“ и новото начинание – „Животът няма „аУтокорект“.

повече информация

Най-новите:

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

За 5-и път Дигитални истории се нареди сред големите победители в най-оспорвания и доказан журналистически конкурс у нас – Web Report, организиран за 7-ма поредна година от Dir.bg. Отличието е особено признание заради авторитетното жури, а и заради сериозната конкуренция – включиха се 230 журналистически материала.

„Дигитални истории“ е сред победителите във всяка от годините, откакто начинанието съществува. Наградата тази година е в категория „Истински истории“ за публикацията „Исус. Програмистът, дошъл от гетото“. Този път и втори материал бе сред трите номинирани – „Как да си генерираш инфлуенсър“ в категория „Технологии и иновации“.

повече информация
Доверявай, но проверявай онлайн!

Доверявай, но проверявай онлайн!

Ако не сте чували какво е „социално инженерство“ или „инженерия“, както казва, че е правилно да го наричаме днешният ни гост, сигурно си представяте сюжет като от „Франкенщайн“ – инженерът си прави човек… Или пък от конспиративните теории за контрол на масите.
Независимо дали сте го чували обаче, важно е все повече да си говорим по тази тема. Защото става дума за най-опасната и най-ефективната атака в дигиталния свят. Която не засяга компютри, мрежи, сървъри или програми, а най-слабото звено във веригата: човека.
„Днес пробивите в киберсигурността стават все по-често през социалната инженерия – метод, който използва манипулации и манипулативни техники, така че хората да бъдат измамени и така да бъде получен достъп до чувствителна информация“, казва специалистът по киберсигурност Пламен Цветанов.
Но кои са най-важните стъпки, за да се предпазим? Какви са най-големите рискове да подценим човек, от другата страна? Защо доверието онлайн трябва да бъде дефицитна стока? Темата е важна за всеки, дори да не си дава сметка…

повече информация
Share This