Проф. дфн Стоян Ставру е способен да се вглъби в материя, която най-често смятаме за скучна, за да я изпълни със смисъл, да разкаже достъпно и атрактивно, да намери неочакван поглед към теми, важни за всички ни.

„Предизвикай правото!“, призовава юристът в тематичния си сайт. Завършил право и психология, той има специално отношение към технологиите и много неочаквани амплоа. Дипломиран планински водач, учител по японските бойни изкуства джодо и айкидо, водещ на подкаста Vox Nihili, в който се чуват „шепоти от бъдещето“ и главен редактор на експертна правна система „Лексебра“.

Кога и как ще си разделим собствеността върху звездите? Обречени ли сме като цивилизация да бъдем водени от непрестанното желание да притежаваме? Защо изкуственият интелект е мощен инструмент, но същевременно и фантазия, която е обречена да не се претвори в реалност? Време ли е да включим алгоритмите във вечната битка на човека за справедливост?

– Технологиите променят много бързо и драстично отношенията между човека и природата, ти изследваш именно тях в доктората си. В каква посока най-вече се случва това?

– Има много вектори, но една от ключовите тенденции е засилване и умножаване на собствеността, на начините, по които притежаваме природа. Технологиите дават огромен инструментариум за това и засилват характерната ос „обект – субект“. Субектът е този, на който някак му е дадена възможност да управлява и притежава всички останали обекти.

В правото, а и в икономиката има една ключова фраза: „блага“. Това са обектите, които в крайна сметка са от интерес за нас, можем да ги ползваме или съхраняваме. Добре да имаме инструмент, чрез който да ги притежаваме, като изключваме достъпа на останалите. Притежаваме най-различни неща, първоначално са били материални – земя, движими вещи, коне, сечива, оръжия.

С времето обаче те стават все по-абстрактни. Появява се т.нар. интелектуална собственост и нейните обекти. И тук вече, с развитието на технологиите през последните 30 години,

т.нар. интелектуална собственост създава много повече обекти на притежание, отколкото вещи можем да намерим в материалния, в реалния свят.

Важно е дали тази собственост, която се оказва критична в отношението ни към природата, а и не само, може да послужи за намирането на някакъв баланс, който ще ни осигури устойчивост във времето. Защото се вижда, че начинът, по който ние притежаваме днес – т.нар. екстрактна или извличаща собственост, води до изтощаване на земята и унищожаване на екосистемите, които правят възможно собственото ни съществуване.

Денят, в който човечеството стига до изпълването на 100% от ресурсите на Земята, през последните години настъпва около юли.

На седмия месец ние вече сме изчерпали това, което природата е произвела в рамките на съответната календарна година и през следващите месеци живеем в дълг.

снимки: личен архив

– Защо това не се променя, въпреки че все повече говорим за устойчивост, че сме нанесли необратими щети на планетата?

– Промени има. Според мен проблемът е, че не се говори достатъчно за това, а въвежданите регулации често не се разбират. Те обикновено идват свише: от Европейския съюз или от указанията на други международни институции.

Ние не ги разбираме поради факта, че в по-периферни държави, каквато е и България, просто получаваме наготово някаква задача, която трябва да изпълним. Докато не участваме активно в нейното измисляне, в нейното разбиране, ние няма как да бъдем жизнеспособни при изпълнението ѝ.

Иначе има инструменти. Да речем, много ясен пример е превръщането на някои традиционно притежавани вещи в услуги, тъй наречените as a service (aaS). Колата може да бъде услуга, вместо да си купиш кола, взимаш, използваш и оставяш. По този начин споделяш ресурс, без да го притежаваш, без да изключваш останалите.

Много по-стара форма при недвижимите имоти са природните паркове, при които можем да видим „на живо“ т.нар. дефанзивна собственост. Идеята ѝ е да изключиш другите, но не за да я ползваш, т.е. да извличаш нещо от земята, а за да я съхраниш такава, каквато е. Да блокираш земята в нейното диво състояние, да ограничиш въздействието на човека върху нея.

– Не стигаме ли до някакви мании с това притежание? Дотам да си купуваме парцели на Луната, да си разпределяме имена на звезди…

– Да,

ние сме такива същества – притежаващи, като че ли това е нашият модус за мислене на света.

Да го притежаваме по някакъв начин, да сложим ръка върху него и оттам нататък той да е (само) наш. И Русо е казал, че имаме достатъчно много глупаци да повярват на първия, който е казвал „това е мое“.

Собствеността върви с властта. Когато говорим за Луната, трябва първо някакъв суверен да стъпи там, някаква държава да установи власт. После идва завладяването, което е важно от вещноправна гледна точка. Това е първият момент, в който влизаш в досег до материята и можеш да изключиш останалите, защото си първи по време.

Тази игра сме я играли много пъти. При откриването на Америките е било същото. Сега технологичната летва е много по-висока, но в един момент ще бъде преодоляна.

Завладяването го има и при животните. Един вълк или едно куче маркира територията си по определен начин, като при това го прави, използвайки собствените си екскременти, т.е. неща, които тялото му изхвърля. Много е любопитно, че самите отпадъчни продукти от тялото могат да бъдат начин за маркиране на притежание.

То е в кръвта ни – да сме териториално властващи субекти.

– Може ли да се каже, че същото се случи с интернет? По идея беше демократична мрежа, в която всички са равни, а днес е машина за неравенства. Има 4 – 5 огромни субекта, които владеят по един или друг начин данни, рекламни пазари, профили. Дали сме и тук в някаква имперска фаза?

– Интернет е доста сложно нещо и малко или повече не се поддава на такова владение, което ни е познато във вещноправния смисъл на това понятие. Единствено сървърите са ахилесовата пета на този измислен свят. Ако стигна до тях, ще ги завладея и мога да правя каквото си искам, включително да разруша този свят. Те затова се дублират, има много инструменти, за да се ограничи тази материалност на интернет, но в крайна сметка говорим за кабели.

Това, за което говориш, е по-различно и е свързано с монополите. Те са малко по-абстрактна форма на притежание, без някакво физическо въздействие върху конкретен материален обект, но също са много характерни за икономиката ни. Неслучайно от настояването на Маркс и до ден днешен е съществувала някаква форма на антимонополно законодателство: регулации, които се опитват да предотвратят подобно съсредоточаване на икономическа мощ в един субект.

Европа е изключително внимателна, защото това наистина създава много големи изкривявания и голяма власт. Америка се опитва да се представи като по-гъвкава, като предлага по-голяма „свобода“. Но аз смятам, че Европа е една работилница за регулации и ние изнасяме основно регулации към всички части на света. Затова бих подкрепил един много по-разписан, дори на моменти сложен модел за регулиране на монополите. Но, да, монополът е една от мутациите на притежание и, да, прилага се и за интернет. Монополи има там, където има интерес и икономическият фактор е водещ.

– Но за обикновения потребител като мен подобни толкова разписани регулации не работят. Веднага давам примера с GDPR. Дали направи данните ни по-защитени? Уж най-прецизно разписаната регулация, която се е превърнала във формалност.

– Това отново е пример за регулация, останала просто „транспонирана“, свалена на местно ниво, без да бъда разбрана. Реално зад GDPR стои огромен залог! Информацията е друг обект на притежание – тя създава много големи въпроси за това как я притежаваме, коя информация е моя, лична и съответно никой не може да я притежава. Информацията е много сериозен абстрактен обект, който е въпрос на лична неприкосновеност.

GDPR се опитва да осигури защита: хем да има свобода на информацията, хем тази, която е лична, която е много по-тясно свързана с мен, да бъде защитена. Оттук нататък идва моментът за диалог. В България според мен този диалог изобщо не е започвал. Това неразбиране на залога пречи да се разбере същността. Съответно и да се предложат промени, защото всяка уредба е динамична регулация.

Има много такива примери и смятам, че тук

големият дълг е на медиите, които се занимават с какви ли не глупости, неща без значение, но никога нямат системен, сериозен подход, изпреварващ събитията,

за дискусии на теми, по които наистина си заслужава да мислим, дълго време преди да ги приемем. Не сме свикнали да говорим, преди да се е случило нещо.

– Аз се опитвам да правя точно това – по темата за технологиите да създавам платформа, в която да се събират повече гледни точки. Но не е ли проблемът и в това, че правото се е откъснало от хората? Смятаме го за нещо далечно, абстрактно, крайно субективно…

– И успяваш да го правиш. Знаеш ли,

правото твърди, че може би е най-обективното нещо, което е измислено.

Съдията на теория трябва да е абсолютно независим. Има предвидени в закона основания за отвод на всеки съдия, който има определена връзка със страните или с предмета на делото и може да бъде недобросъвестен, тоест субективен. Независимо от безспорността на правилата за отвод на съдиите, аз смятам, че един съдия е добър, ако е субективно ангажиран към делата си. Обективността не винаги е гаранция за качествено съдебно решение и изобщо за качествено право.

Ето тук влизаме в темата за

изкуствения интелект, който може да предложи някаква фантазия за обективност – огромна, но силна фантазия.

Ако я постигне, смятам, че би било доста тъжно за правото. То претендира да е много обективно, но е добре да бъде здравословно субективно в момента, в който се прилага.

– В журналистиката дискусията е същата. Разпространено е мнението, че журналистът трябва да бъде обективен, абсолютно безпристрастен. Аз не мисля така, журналистиката по дефиниция трябва да е и лична, а оттам – и субективна. Спомена изкуствения интелект, мислиш ли, че тенденцията е все повече да стават неразличими естественото и изкуственото, да ги събираме?

– По-скоро тенденцията е да имитираме. Изкуственият интелект имитира много добре все повече неща, които си мислехме, че са само човешки и само ние можем да правим. Но това, което според мен не може да имитира, е нашият жизнен поток. Един феноменологичен подход няма как да бъде създаден от технологиите. Тук е големият въпрос за китайската стая – ако някой ми говори на китайски, дали той всъщност знае китайски? За мен това е типичен пример за изкуствен експеримент, който изпуска най-важното.

Ние сме живи биологични същества, изключително уязвими.

Буквално за няколко секунди може да приключи съществуването ни. Трябва да спим, да си почиваме. Когато ни заболи силно, спираме да мислим за високи технологии. Нашият режим на съществуване, който е свързан с въплътеността, ни прави особен тип същества, особен тип интелект.

Неслучайно се вижда, че ИИ най-трудно ще замени майсторите по строителните обекти, а тази уж най-висша форма на човешкост, каквато е интелектът, се оказва лесно усвоима. Например шаха: изведнъж вече никой не може да победи една програма.

Бих добавил емоциите, които са изцяло телесно преживяване. Колкото и да имитира каквато и да е емоция, един изкуствен интелект, ако няма тяло, изобщо не може да се доближи до нея. Макар че се говори за носители на изкуствен интелект, които да са биологични. Да видим

докъде ще стигнем в киборгизацията и това сливане на биологичното с металното, на въглеродното със силициевото.

В такъв тип разговори е добре да участват и психоаналитиците, защото Фройд, макар и преди сто години да не е имало такъв казус, може да обясни много. Изкуственият интелект е един огромен фантазъм на свръхаза, който има своите психологически обяснения и причини да съществува.

Той не е реалност, поне не такава, каквато ни се струва, каквато е една ябълка, а по-скоро е една наша много сериозна фантазия, която в момента мутира във всички посоки и виждаме на какво е способно човешкото въображение.

– Ако отпуснем тази фантазия в търсенето на справедливост, в какви посоки мислиш, че е добре да се доверим на технологиите? Когато става дума за право, правораздаване, битка с престъпността, справедливост…

– Има много неща, на които можем да се доверим на изкуствен интелект. Аз съм главен редактор на „Лексебра“ – експертна правна система за съдебна практика на Върховния касационен съд. Буквално всеки ден работя с колега, който е изкуствен интелект. Той е редактор и обработва в реално време всички около 80 до 100 решения, които излизат всеки ден.

Такива решения са от порядъка на 5 до 20 страници, ако човек вършеше тази работа, трябваше буквално да чете през цялото си работно време. Ето какво огромно количество текст произвежда само един съд в не толкова голяма държава.

Моят колега е обучен на базата на 10 000 мои резюмета – подчертал съм най-важните според мен пасажи и съм дал маркери за какво се отнасят те. Сега той прави същото изключително успешно. В началото внимавах много повече, минавах и останалите решения, за да съм сигурен, че няма пропуски. После се убедих, че системата се справя почти без грешка.

Докато го обучавах и маркирах решенията, това ми струваше по 6 часа на ден. Всеки ден в продължение на близо 20 месеца. В момента, в резултат от взаимодействието ми с този изкуствен интелект, ми трябват между 40 и 50 минути, за да се запозная в детайл с всичко най-важно за деня.

Сега обучаваме изкуствения интелект да отговаря на въпроси – нещо като ChatGPT, обаче, да го наречем, ChatВКС.

В българската правна система касационно обжалване по граждански и търговски се допуска в повечето случаи по формулиран въпрос. Много често ти се налага, за да заинтригува съда, да действаш малко като журналист. Трябва да можеш да формулираш въпроса по най-добрия начин, така че да заинтригува специализиралите се в съответните области състави на съда. За да развиеш такава чувствителност, трябва да познаваш много добре цялата система от съдебни актове. Това изкуственият интелект го прави по най-добрия начин.

Още един пример: с помощта на ИИ може да се търсят т.нар. странни решения. Има по даден въпрос някаква практика и в един момент се появява решение, което очевидно ѝ противоречи. Така се появяват прецеденти, които променят правото. Те са критично важни, защото от тях зависи как ще се развият много дела на други инстанции. И нямаш друг начин да го намериш, заровено в милиони символи съдебна практика. Досега се случваше с колективните усилия на много стажанти и помощници.

ИИ е изключително полезен за такива масови, огромни като количество и време задачи. И с една супервизия от човек може да направи чудеса.

– Парадигмата в много области вече изглежда така – че ролята на човека минава към възложител и контрольор в задачите, които да решават алгоритмите. Но закъсняваме ли според теб с регулациите в тази област?

– Регулациите със сигурност предполагат, че трябва да познаваш обекта си. Затова трябва да регулираме на етапи тези части от процеса, които разбираме. В момента обаче има такива, които не разбираме напълно и може би никога няма да разберем. Което означава, че трябва да регулираме по различен начин. Ако нещо е твърде опасно, правото обикновено го забранява в началото. Живеем в доста по-либерален свят, където конкурентността предполага по-голяма свобода.

Според мен по-скоро не закъсняваме с регулациите. Виждаме хора, които са навътре в този процес и паническата им реакция беше „Регулирайте ни, защото иначе става страшно“. Може би трябва да го обяснят по-добре, може би този диалог трябва да бъде по-интензивен. Но никак не е лесна работа да регулираш и трябва да има механизми за корекция.

Смятам, че трябва да започнем с най-големите рискове. Така работят регулациите: появява се нещо ново, виждат се десетте най-големи риска и те се забраняват, останалите приложения са разрешени. Докато за забранените се мисли дали да не отпадне забраната, например като се въведе някаква форма на лицензиране.

Сега актът за ИИ на Европейския съюз разграничава технологиите точно по този начин – за съответните рискове и на базата на тях въвежда правила.

Иска ми се да не сме закъснели, но според мен наистина е добре да говорим за това, да тестваме, да въвеждаме и да променяме вече въведените регулации, без да ги превръщаме в същата суха материя, какъвто е GDPG резултатът в България. Защото има голям риск отново да превърнем в бюрокрация нещо, което не разбираме.