„Изкуственият интелект никога няма да пише по-добре от Борис Христов“

ян. 17, 2025 | Срещи

„Изкуственият интелект никога няма да пише по-добре от Борис Христов“

17 януари 2025 | Срещи

Веселин Веселинов е тазгодишният победител в седмия национален литературен конкурс „Станка Пенчева“. И далеч не само, докато говорим, ми показва стена в дома си, пълна с поетични отличия.

Той завършва хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в Сливен, след което се насочва към разностранните полета на психологията в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по клинична психология, от 13 години работи като учител и училищен психолог, а вече и преподава на бакалаври и магистри в Нов български университет.

Какво е да си успешен поет днес? Кое те кара да продължаваш? Как изглежда бъдещето на поезията? Докога ще я има? Как тя може да вълнува повече хора, да ни помага да осмисляме големите теми на днешния ден?

Тематичната поредица от Дигитални истории:


 

– Ето че стихове, генерирани от изкуствен интелект, попаднаха в топ 10 на два поредни поетични конкурса у нас. Това е и поводът да те поканя – ти спечели съревнованието, в което направих експеримента си – „Станка Пенчева“. Какво мислиш за това, което се случи?

– Не знам дали съм най-точният човек, който да отговори, тъй като съм малко по-особен. Живея встрани от технологичните новости и достижения. Аз изобщо не съм запознат с тази материя, тя ми е

много далечна, чужда, срещам страхотни съпротиви към нея.

Имам солидно образование, но то е в една съвсем различна сфера. В работата си като психолог ежедневно се сблъсквам с проблемите на хора от плът и кръв. Подрастващите и техните родители споделят с мен за конфликти, съмнения, тревоги в семействата и съм прекалено фокусиран върху това, нямам време за злободневното на деня, част от което е и фактът, че генерирани с AI литературни произведения са сред първите 10 отличени в два конкурса със завиден авторитет и влияние в нашите среди.

Но пък се замислих, че можем да разгледаме темата през една алтернативна призма: често за литературните конкурси се злослови, че са предварително уговорени, че има нещо нагласено, че членовете на журито нарушават анонимността и наградите се раздават на някакъв различен принцип от този на таланта и заслугите. Ето че тези стихотворения не са на реален човек, когото журито да познава, да иска да поощри. Това са текстове, които са били прочетени непредубедено, харесани са по някаква причина и са успели да се преборят с работите на други хора, участващи в такива конкурси.

 

– Именно! И аз още веднъж се извинявам на журито, но няма друг безпристрастен начин да проверим колко добри са наистина генерираните стихове. Иначе читателят винаги е предубеден, малко или много…

– Да, но аз по-скоро го разглеждам като доказателство, че няма нещо, което е предварително нагласено.

Използвам предимно социалната мрежа Фейсбук, където се разгоряха дискусии – хора от литературните среди недоволстваха открито след „Веселин Ханчев“, а и покрай новината за намеса на ИИ в конкурса, който спечелих – „Станка Пенчева“ в Стралджа. Но знаеш ли какво ми прави впечатление? Те разглеждаха казуса само от своята си гледна точка и болка, че не са номинирани или спечелили, има такива хора, които всеки път се заричат да не изпращат повече творбите си в подобни конкурси, защото не са оценени. Разглеждат избора на генерирани с изкуствен интелект стихове като възможност за омаловажаване на журито или на тежестта на конкурса. На мен това не ми харесва. Пак казвам, аз стоя встрани от тези неща.

 

Веселин Веселинов

 

– Точно затова е важно и че се случва в два поредни конкурса, няма как да говорим за вина или погрешен избор на журито, става дума за сериозни имена от литературния свят. И всичко това, според мен, отваря безброй важни въпроси, свързани не само с поетичните конкурси, но и с поезията, с творчеството, с бъдещето ни като вид…

– Много хора очевидно се притесняват, страхуват се от развитието на изкуствения интелект. Ами, аз не го приемам по този начин, като някаква заплаха. Не смятам, че по някакъв начин работата ми би била застрашена от него. Говоря чисто професионално и финансово, не мисля, че това би могло да ме замести като специалист.

От друга страна, за мен няма драма, ако не съм отличен в някой конкурс.

Имам страшно много награди, някои от тях са по стените у дома. Но какво от това?

Мислещият човек винаги се съмнява в себе си. Аз изпращам това, което съм написал в различни конкурси като търся потвърждение, че не си губя времето, че не го правя напразно или любителски, а такава висока оценка на хора, които са с много опит, с много постижения в съответната област, затвърждава и малко успокоява естествената тревога на мислещия човек: „Абе, аз достатъчно добър ли съм? Справям ли се?“. Това е проверката.

Но, пак казвам, няма драма, ако някъде не съм отличен. И това ми се е случвало, но не бих тръгнал да търся има ли сред спечелилите стихотворение, генерирано през изкуствен интелект, или да търся недостатъците на останалите отличени публично.

Не, животът продължава. Малко по-отвисоко ли… Не знам, така ги виждам нещата.

 

– И ти прави чест, така би следвало да изглежда всяко състезание, независимо в спорта или изкуството. Само че не трябва ли да променим някак си правилата? Аз не знаех, че в първия конкурс участват генерирани стихове, иначе не бих повторил, но резултатът е налице. 2 от 2 участници с генерирани стихове стигат до топ 10. Оказва се не само, че алгоритъмът пише неразличимо, а и по-добре от голяма част от хората, които са участвали. Две независими журите оценяват. Това не е ли важен знак?

– Не знам какво означава „да пише по-добре“, защото всичко е страшно субективно. Ако аз един ден участвам в журиране на конкурс, на мен ще ми хареса едно, ако ти – на теб ще ти хареса друго, така че не мога да кажа, че пише по-добре.

Не съм чел тези стихотворения, те едва ли са класически стихове. Предполагам, че щом са генерирани с изкуствен интелект, са в бял стих…

 

– Един известен автор ми написа в коментар, че ще си решим проблемите, ако търсим класически стих. Не е така, за съжаление, не е толкова лесно. Това го казвам като човек, който познава темата професионално, при това от поне две професии.

– Тоест, той има възможност да генерира и класически стих, така ли?

 

– Дори в момента да не е така – а е напълно възможно, – лесно ще се научи да го прави. Иначе и аз като читател предпочитам класическите стихове, още могат да бъдат намерени и мои стихове онлайн, само класически са.

– Това разделение „класически или по-модерен стил“ отново ми звучи като „за или против изкуствения интелект“ – Павел Матев, Младен Исаев, Дамян Дамянов и Недялко Йорданов срещу „Литературен вестник“, Георги Господинов и поетите на ранната демокрация…

Всичко в нашето общество е полемизирано. Като почнеш от Левски и ЦСКА, София срещу провинция, гей парадът срещу християнското семейство. Ето, и в поезията класически срещу бял стих или за или против изкуствения интелект.

Според мен, за да съществува едно нещо, има причина.

Вероятно хората, които изпращат за определен конкурс, са направили проучване какви стихотворения, какви автори са печелили предишни години. Защото определено има конкурси, в които все още победителите са единствено и само автори на класически стихове. И обратното – в които изцяло се толерира онзи по-модерен стих, без пунктуация, без главни букви, в който може да се използва доста по-особена лексика, жаргон.

За да обобщя: не смятам, че някога изкуственият интелект би могъл да пише по-добре от Борис Христов, от Палми Ранчев, от Екатерина Йосифова.

 

ЕТЮДИ ОТ РОЗАРИУМА

Какво позорно ръкостискане –

разделяме се скромно, без скандали.

Централният фонтан се оцветява в керемидено

и възразява ни пресипнал.

По пръските му се промъква мъката –

ще вцепени прозявките на делничната скука,

ще екне с удар глух върху черковните камбани,

ще отрицае и амвона даже, и щастието.

Възможно ли е то изобщо,

когато във гърба си не усещам погледа ти,

а слънцето не приютява

с лъчи от желатин?!

По пейките ме дебнат вестникарски страници,

но няма новини за сватбата ни,

балконите са като бръчки по лицето на квартала,

а шахтите – гробо̀ве,

в които мислено пропадам.

С трохите от насъщни спомени

ще храня гузно гълъбите в парка,

докато легна на ръба на езерото,

но нека стане тъмно.

Да ме загърне тюлът на звездите,

да замиришат тежко розите,

да ме напият с аромата си.

И да заспя дълбоко

в твоя град,

във който бях до вчера у дома,

където с разточителство

луната зрееше из пазвата ти

и ме мамеше.

Тук смятах да старея гордо,

подпрял целувки на чело̀то ти.

Уви,

ще се събудя с лакти, разцъфтели в кръв,

отслабили инстинкта ми тунел да прокопая

към толкова обикнати пространства, минали.

И не, не ще увисна на въжето на простора ти

подобно изтъняла риза!

С най-ра̀нен влак ще си отида

несвоевременно раним и беззащитен…

Помолих Веселин да ни се представи и чрез избрани свои стихотворения. Той избра тези две – едно класическо и едно модерно. Кликнете върху заглавието, за да прочетете стихотворението.

 

– И аз не мисля. Но все пак ето, мисля, че имаме повод да си говорим повече по тези теми. Това е, което аз искам, да водим разговора, не да се водим по поредното разделение, затова каня хора и от двете страни на всяко едно от тези разделения. Попитах и гостите на сайта какво мислят за изкуствения интелект? Харесва ли им, мислят ли, че ще ни доведе към по-добро? Трябва ли да го забраним? И се включиха 750 души, резултатите бяха доста поучителни.

Теб какво те кара да продължаваш да пишеш?

– Продължавам да пиша не специално заради наградите, или от позицията на фейсбук критикар, който се изказва от „високата трибуна“ на социалната мрежа: за или против Георги Господинов, за или против поредния победител, носител на Славейковата награда.

Не. Просто поезията е повод за много приятни, ключови срещи. Ето нещо, което е невъзможно да ни се даде от изкуствения интелект.

Благодарение на поезията аз съм се запознал с интересни хора, които няма къде да срещна по друг начин, разбираш ли?

Ще ти разкажа история, която илюстрира точно това. Основно пиша поезия, но преди години бях изпратил един разказ в конкурс на бургаската писателска общност. Спечелих, макар и не първата, а специалната награда.

Беше на 14 февруари 2020 г., там се запознах с редактора на моята книга – Роза Боянова, прочута бургаска поетеса, която ми връчи наградата, ето, създадохме контакт. И няколко години по-късно той ми беше много полезен, защото ми беше необходим редактор с опит, име в поезията. Сетих се за нея, предложих ѝ и тя се съгласи. И така, вече имам издадена стихосбирка, която спечели програма „Дебюти“ на Фонд „Култура“ преди няколко години и беше изцяло финансирана от тях.

 

Веселин Веселинов

„Помолих“ Midjourney да създаде илюстрации към стиховете, с които се представи гостът.

 

Излезе в началото на 2022 г. и също е отличена в литературен конкурс, говорим вече за книга, а не за едно до три произведения. Направих много приятни представяния в доста градове – София, Пловдив, Бургас, Стара Загора, Шумен, Айтос, Поморие, Боровец, представили сме я в Копривщица в рамките на Дебеляновите дни, отидох със стиховете си и до Македония. На тези места сме били заедно с рецензента на книгата – Татяна Йотова, тя свири на китара, имаме песни по някои мои стихове и се получава много добре.

Та, ето, поезията е една безкрайна възможност!

Изпращам стихотворения за конкурси до голяма степен заради това. Ето, в Стралджа, на конкурса „Станка Пенчева“, се запознах с акад. Иван Гранитски, който беше председател на журито, с Ники Комедвенска, която също като мен е от Сливен, но никога не сме се срещали преди. С поети от Казанлък, от Ямбол. Това са мигове, които са зареждащи. Разговори със съмишленици. Знаеш, в забързаното ежедневие, не ни остава време

да беседваме за литература, за неща, които все по-рядко намират място в нашия делник. Това ме мотивира да пиша, уважавам конструктивния диалог между творците.

 

– Аз също. Точно тези разделения, изчезването на нюансите, невъзможността да обсъждаме пълноценно са сред причините да го има този сайт. А кои са най-големите ти поетични награди, тези, с които най-много се гордееш?

– Много се гордея с националната награда „Георги Давидов“ на община Шабла за морска поезия, която спечелих през лятото на 2023 г. за цикъл морски стихотворения. Печелил съм „Горчиво вино“ в Петрич, отличаван съм в „Биньо Иванов“, „Георги Черняков“, „В полите на Витоша“… „Яворовата награда“ в Поморие също ми е ценна. За тези се сещам сега, но са още много и различни.

 

– Наградите наистина са много и впечатляващи. И съжалявам, честно казано, като човек, който чете, че трябва да чуя за твоята поезия покрай нещо съвсем различно. Идеята на конкурсите е също да дават шанс на нов автор да стигне до повече хора, обаче не мисля, че се случва… Има ли как поетите да стигат до повече читатели, както е било едно време?

– Контекстът на времето е различен. Може би едно от малкото хубави неща преди 1989 г. е било по-различното отношение към културата.

Бях на един концерт на „Фамилия Тоника“ в НДК и от сцената разказваха как е имало задължителни песни, които трябвало да изпеят, една от тях е „Люлякови нощи“ по стихове на Павел Матев.

И пак стигаме до щекотлива тема. Приближените до властта или дисидентите? Но ето, това хубаво стихотворение – „Люлякови нощи“. Едва ли не са задължили изпълнителите да го превърнат в песен, а то остава и до днес. Аз го обичам именно заради тази популярна песен се е запечатало в съзнанието ми.

Но това вече няма как да се случи според мен, защото живеем в съвсем различни времена. Поезията все повече се превръща в бутиково изкуство, няма как моята да е достигнала до кой знае колко много хора.

Всъщност, не знам и дали искам. Мисля, че тези, които трябва, ще ме намерят. Рано или късно.

И няма проблем, може би защото не се препитавам от това.

 

– Какво би те накарало да спреш да пишеш?

– Никога не съм мислил по този въпрос. Като става дума за конкурсите, аз никога не сядам да пиша, защото има определена тема. Не, става случайно. Шофираш, някаква фраза ти се появява, след това я развиваш. Четеш нещо, историята ти харесва и ѝ даваш свой прочит през творчеството. Преживяваш нещо, минава време, в което го осмисляш и охудожествяваш. Никога не пиша на всяка цена, затова и не съм мислил какво би ме накарало да спра.

Може би смъртта. Но има и нещо друго. Графоманията е страшно явление.

 

– Особено днес, когато онлайн всеки може да получава лайкове за „евтини“ думи.

– Благодарение на социалните мрежи ставаме свидетели на какво ли не. И оценката в един литературен конкурс би могла донякъде да те успокои, че не спадаш към групата на графоманите. Макар че, може би, те пък имат нужда да излеят нещо?

Пиша, защото много чета. Ето това е.

Според мен пишещият човек трябва повече да чете и по-малко да пише. Това е популярна максима. Чрез някаква творческа амалгама се разбъркват много неща у мен, така, на базата на прочетеното и запечатаното, създавам нови, мои си неща.

Записвам си разни интересни думи от прозата, които според мен не са толкова употребявани и биха звучали интересно в поезия. Това за мен представлява някакъв тип удоволствие и отмора от дългите работни дни.

МОЯ ЧЕРНА ЧЕРЕШО

Моя черна черешо, наздраве!

Сякаш мигове – тия години –

профучават през къщната стряха,

ала аз все така те обичам.

Вечно свети там нощен прозорец:

ти ме чакаш по мръкнало даже,

че без мен да вечеряш не можеш!

Искаш приказка да ти разкажа…

За морето узряло и наше

и за лятото, дето прева̀ля,

за момиче добро – Пепеляшка –

като нея не спря да раздаваш!

Мекотата на твоите ласки

зверовете ми как озаптява!

А сълзите – обилнотечащи –

с плътни устни, със дъх осребряваш.

И забравям суетни стремежи,

некрасивото също забравям.

Ти си радостен вкус за небцето,

за сърцето, което е рана.

Моя черна черешо, оставам!

Инатлѝв и стремителен – тук съм –

че главнята във огън не гасне,

любовта щом не е само думи…

Помолих Веселин да ни се представи и чрез избрани свои стихотворения. Той избра тези две – едно класическо и едно модерно. Кликнете върху заглавието, за да прочетете стихотворението.

– Работиш с ученици и студенти, аз също имам две малки деца. Имам чувството, че сега поезията им е много по-далечна. Например, в гимназията, за мен Дебелянов беше явление, което ми осмисляше живота.

– Разбира се, че им е безкрайно далечно.

Много често далечно им е дори писането на български език, допускат правописни, стилистични, пунктуационни грешки…

Със сигурност четенето и писането не са ценност за голяма част от тях. И може би са останали няколко гимназии в България, в които това е съхранено. Не мога да кажа, че забелязвам някакво по-специално отношение към литературата изобщо у повечето подрастващи.

При студентите също е особено, доста са различни от мен, когато съм бил на техните години.

В гимназията обожавах да чета Николай Лилиев и изобщо българските символисти: Емануил Попдимитров и Христо Ясенов, макар и не толкова популярни.

Беше ми приключение да откривам автори, които ги няма в христоматията или учебника.

И това също ми носеше едно особено чувство на радост от нещо, което съм открил, което не е толкова и масово.

Много обичам и сега да откривам съвременни български автори. И когато се получи, винаги е вълнуващо.

 

– Дай някои примери…

– Галин Никифоров е такъв, макар че името му като масов отзвук не може да се сравни с това на Захари Карабашлиев например.

Керана Ангелова пише и поезия, и проза – тя е сред бургаските автори, много особена, специфична, грабнала ме е. Здравка Евтимова, също разпознаваема и като име, и като лице, любопитен ми е романът „Четвъртък“, а любим разказ от нейните ми е „Време за косене“.

Въобще, аз съм съсредоточен върху българската литература. По-рядко чета световна класика. Може би, защото ми е много важен контекстът, а в българската литература откривам неща, които са ми по-близки като ежедневие. А и като психология, защото все пак с това се занимавам.

 

Веселин Веселинов

„Помолих“ Midjourney да създаде илюстрации към стиховете, с които се представи гостът.

 

– Аз също, неслучайно често ми гостуват български автори. Благодаря и за препоръките, и за разговора!

Тематичната поредица от Дигитални истории:

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Дигиталното може да почака, детството – не“

„Дигиталното може да почака, детството – не“

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids,...

повече информация
„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

Как ще изглежда утрешният ден? Защо се задава „епохата, в която предстои да преизобретяваме себе си“? Какво има смисъл да учат днешните деца, за да са готови за бъдещето? Кои професиите ще оцелеят?...

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

В какъв свят ще живеят децата ни? А как да ги срещнем с технологиите по най-добрия начин? Имам две хлапета и този сайт го има, защото тези въпроси не ми дават мира. Докато има още толкова важни...

повече информация
„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

Изкуственият интелект хвърля ръкавицата към хората на изкуството във все повече области. Докато мнозина смятат, че технологията е далеч от това да създава по-добре от хората, все по-често и рязко се...

повече информация
:-) Усмихни се! Приказка за първия емотикон

🙂 Усмихни се! Приказка за първия емотикон

🙂 В началото даже си имаше и „нос“: 🙂 С идването на интернет текстът се преля в изображенията и обратното. И въпреки че всичко в онлайн света се променя главоломно, символът „първопроходник“...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Дигиталното може да почака, детството – не“

„Дигиталното може да почака, детството – не“

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids, която има мисията да помага на родителите в търсене на баланса.
Кога срещата с технологиите може да се превърне в проблем за децата? Как да намерим този толкова труден баланс? Как да срещаме децата с технологиите, без това да е за сметка на основни човешки умения, които ще им трябват в бъдеще? Ако усетим, че детето прекарва часове пред телефона или таблета, има ли път назад?
Време е за една прелюбопитна лична история и безброй ценни съвети за всеки дигитален родител. За всеки, което смята, че от време на време е важно децата да се озоват и офлайн.

повече информация
„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

Как ще изглежда утрешният ден? Защо се задава „епохата, в която предстои да преизобретяваме себе си“? Какво има смисъл да учат днешните деца, за да са готови за бъдещето? Кои професиите ще оцелеят? И как да намерим онези, все по-дефицитни умения, които си струва да им помагаме да развиват?
Доц. Мариана Тодорова е пионер на българската футурология в съвременния ѝ вид. Превърна се в традиция в началото на всяка година да ми гостува с прогнози, които недвусмислено се претворяват в реалност.
„Връщаме се към това най-изконно човешко качество за критично мислене, разсъждение и дебати.“
„Въпрос на време е повечето от задачите, които изпълняваме, да бъдат иззети от изкуствения интелект. Ще живеем в една перманентна промяна и в един момент няма да можем да наваксаме. Бихме могли да реагираме като човечество само чрез глобален политически консенсус, в който да решим, въпреки че технологията може да прави почти всичко, хората остават. Но подобна философия е много анти капитализма и се изисква или някакъв безкраен хуманизъм, или диктаторство, за да се наложи.“
Можем ли да сме готови за бъдещето?

повече информация
„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

Изкуственият интелект хвърля ръкавицата към хората на изкуството във все повече области. Докато мнозина смятат, че технологията е далеч от това да създава по-добре от хората, все по-често и рязко се оказва обратното. Къде тогава отиват творчеството, изкуството, въображението? Как да ценим пътя, след като резултатът е лесен? Живеем в изненадващ свят, в който трябва да си адаптивен, за да оцелееш.
Любомир Сергеев е фотограф, дигитален артист, режисьор и продуцент с 30-годишен опит в областта на рекламата. Работил е на 5 континента, живял е в Лондон и Ню Йорк. Носител на дълъг списък от награди, сред които е „Victoria“, считана за най-престижна в света на фотографията. 12 години подред е в световната селекция „200 най-добри дигитални артисти“.

повече информация

Най-новите:

„Дигиталното може да почака, детството – не“

„Дигиталното може да почака, детството – не“

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids, която има мисията да помага на родителите в търсене на баланса.
Кога срещата с технологиите може да се превърне в проблем за децата? Как да намерим този толкова труден баланс? Как да срещаме децата с технологиите, без това да е за сметка на основни човешки умения, които ще им трябват в бъдеще? Ако усетим, че детето прекарва часове пред телефона или таблета, има ли път назад?
Време е за една прелюбопитна лична история и безброй ценни съвети за всеки дигитален родител. За всеки, което смята, че от време на време е важно децата да се озоват и офлайн.

повече информация
„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

Как ще изглежда утрешният ден? Защо се задава „епохата, в която предстои да преизобретяваме себе си“? Какво има смисъл да учат днешните деца, за да са готови за бъдещето? Кои професиите ще оцелеят? И как да намерим онези, все по-дефицитни умения, които си струва да им помагаме да развиват?
Доц. Мариана Тодорова е пионер на българската футурология в съвременния ѝ вид. Превърна се в традиция в началото на всяка година да ми гостува с прогнози, които недвусмислено се претворяват в реалност.
„Връщаме се към това най-изконно човешко качество за критично мислене, разсъждение и дебати.“
„Въпрос на време е повечето от задачите, които изпълняваме, да бъдат иззети от изкуствения интелект. Ще живеем в една перманентна промяна и в един момент няма да можем да наваксаме. Бихме могли да реагираме като човечество само чрез глобален политически консенсус, в който да решим, въпреки че технологията може да прави почти всичко, хората остават. Но подобна философия е много анти капитализма и се изисква или някакъв безкраен хуманизъм, или диктаторство, за да се наложи.“
Можем ли да сме готови за бъдещето?

повече информация
Таралежите се раждат без ИИ

Таралежите се раждат без ИИ

В какъв свят ще живеят днешните деца?
Какво има смисъл да учат днес и кое би било загуба на време, усилия и пари?
Кога и как да ги срещнем с технологиите така, че да им помогнем да се опознаят, без някой да пострада?
А кога да ги „запознаем“ с изкуствения интелект?
Ще потърся отговорите на тези и други важни въпроси, свързани с децата и технологиите. Започва дълга поредица от детски Дигитални истории.
Ето защо според мен е жизненоважно да навлезем по-дълбоко в тези огромни теми:

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

В какъв свят ще живеят децата ни? А как да ги срещнем с технологиите по най-добрия начин?
Имам две хлапета и този сайт го има, защото тези въпроси не ми дават мира. Докато има още толкова важни въпроси, на които е време да намерим отговор.
Нека ги обсъдим, а после да потърсим отговорите. Нека заедно нарисуваме картината на днешното дигитално родителство и погледа му към бъдещето.
Анкетата е насочена към родителите на деца от 0 до 11 години (а и към баби, дядовци, хора, които имат отношение към децата). Темите на тийнейжърите също са изключително важни, и за тях ще дойде моментът.
Анкетата е анонимна, можете да отговорите на въпросите, които си изберете. Можете да се включите и в жребий за награди – подбрани книги и фланелки с логото на Дигитални истории. Отговорите се събират до 28 февруари, а в началото на март очаквайте резултатите.
С тази анкета започва поредицата от важни Дигитални истории за децата и технологиите. Ще поговорим за майчинството и бащинството днес, за промените в образованието, за професиите на бъдещето. Поканил съм забележителни гости, от които всеки родител (включително и аз) има много какво да научи.
Благодаря от сърце за всяко попълване, за всяко споделяне!

повече информация
„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

Изкуственият интелект хвърля ръкавицата към хората на изкуството във все повече области. Докато мнозина смятат, че технологията е далеч от това да създава по-добре от хората, все по-често и рязко се оказва обратното. Къде тогава отиват творчеството, изкуството, въображението? Как да ценим пътя, след като резултатът е лесен? Живеем в изненадващ свят, в който трябва да си адаптивен, за да оцелееш.
Любомир Сергеев е фотограф, дигитален артист, режисьор и продуцент с 30-годишен опит в областта на рекламата. Работил е на 5 континента, живял е в Лондон и Ню Йорк. Носител на дълъг списък от награди, сред които е „Victoria“, считана за най-престижна в света на фотографията. 12 години подред е в световната селекция „200 най-добри дигитални артисти“.

повече информация
:-) Усмихни се! Приказка за първия емотикон

🙂 Усмихни се! Приказка за първия емотикон

С идването на интернет текстът се преля в изображенията и обратното. И въпреки че всичко в онлайн света се променя главоломно, символът „първопроходник“ оцелява до днес.
Усмивката, която всички използваме ежедневно, „нарисувана“ само с 2 или 3 знака, е може би най-разпознаваемият знак на онлайн епохата. Модите, технологичните поколения, социалните мрежи идват и си отиват, докато „смайли“-то си остава, вечно и разпознаваемо.
Знаете ли кой е „баща“ му? Колкото и да е странно, комбинацията от знаци си има конкретен „изобретател“ и още един „кръстник“, който му помага да скочи в интернет. Графичният дизайнер Харви Бел печели за начинанието си – стилизирано смеещо се лице, „цели“ 45 долара. Той никога не е претендирал за авторски права, вместо това десетилетия по-късно създава фондация, която набира средства за деца в нужда, чийто символ, разбира се, е усмивката.
Усмихнете се на живота! Време е за една лъчезарна дигитална история.

повече информация
Share This