Дигиталната самота…
Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно… получава лайк.
Може би така звучи днес по-актуално вечният стих на Салваторе Куазимодо. В оригинала „пада вечерта“, ние обаче сме се събрали да обсъдим дали наистина социалните мрежи веднъж завинаги ни спасиха от самотата. Или ни заобиколиха с хора, които наричаме приятели, позволиха ни веднага да виждаме, когато на приятел му се е родило дете и да „харесваме“ това. Докато „харесваме“ в същото време секси снимка на инфлуенсър и хейтърски коментар срещу „тия, дето съсипаха държавата“…
Уж се заобикаляме с „приятели“ в още и още социални мрежи. И, прекалено често, си оставаме сами.
Кога уж толкова социалният онлайн свят ни кара да се чувстваме самотни? Растат ли наистина поколения, които ще загубят нормалния човешки контакт? Кога самотата се превръща в проблем?
И сам воинът е сам
Може би си спомняте ранния Фейсбук, беше толкова нелепо невинен и пълен с безсмислени глупости (и игри като „фермата“). Попълваш куиз и сравняваш как би го направил съседът ти по чин от втори клас, когото не си виждал оттогава… Да, по онова време основно добавяхме хора, които познаваме офлайн, първата социална мрежа надграждаше ежедневното общуване, позволи бързо да си комуникираме… Беше толкова удобно да се свързваме с приятелите, направо ни беше странна идеята да търсим нови. Дори не приемахме поканите на хора, които не познаваме.
Днес имаме хиляди „приятели“, огромна част от тях не сме виждали на живо, но пък знаем какъв цвят им е бельото, какво са закусвали и къде, какъв е днешният им мотивиращ цитат. Фейсбук все още ги нарича така, за Инстаграм и ТикТок са „последователи“, за ЛинкдИн – „връзки“. Идеята, така или иначе, е една и съща. Свързваш се с много хора, общувате си и ставате по-близки в някакъв смисъл. Нали това са социалните мрежи?
Разбира се, на практика не се случва нищо подобно. Социалните мрежи днес далеч не са социални, всички сме наясно с това. Много повече са мрежи. Те се стремят да ни уловят колкото може по-задълго, от това трупат печалба, от нашето внимание. Те са нещо съвсем различно и съвсем ново с всичките му плюсове и минуси. Начин да се информираме или да се изпокараме. Да се похвалим или да се посмеем грубо на нечий гръб с удачен мем.
Фейсбук и пустотата
Историята им е вече доста дълга и все така неочаквана, всички крачим по нея, но нямаме време да спрем и да я осмислим. Социалните мрежи свалиха по някакъв начин маските от времената на интернет 1.0. В началото бяха форумите, в ранния Фейсбук хората дойдоха с истинските си имена и снимките от кръщенето на детето. През първите години събрани от наистина близките си приятели, после неусетно нещата започнаха да се променят.
Социалните мрежи се нароиха, усъвършенстваха се в умението си да ни привличат вниманието. Скоро им стана ясно, че силата им не е в това просто да срещат приятели и да им помагат да си общуват, така бързо биха омръзнали. Те се превърнаха във фабрики за съдържание. По-точно е да го кръстим „задържание“, нещо, което да интригува, да привлича погледите, да провокира, да те кара да скролваш още и още.
Погълнаха ни уж създадените да ни улесняват балони на филтрите. Навлязоха знаменитостите, също уж толкова близки. А после дойде и пандемията. Вече две години безброй много хора, чиято професия го позволява, работят от вкъщи. Вече освен „приятели“ от Фейсбук, имаме и „колеги“ от Слак.
А къде по пътя остана мястото на истинските ни приятели? Всеки човек има нужда от общуване, подкрепа. От съмишленици, от хора, с които да изпие смислена бира, да води искрен разговор. Отчуждава ли ни, или ни събира мрежата днес така, както обещава?
Сам сред чужди
Оказва се, обществото е на мнение, че се случва първото. През 2019 г. „Ню Йорк Таймс“ дава данни, че 86% от американците и британците смятат, че напредъкът на технологиите води до увеличаване на социалната изолация.
Може би от емоционалните примери до момента сте се подвели, че в останалите редове ще прочетете още за това колко са опасни социалните мрежи, как самотата се е превърната в пандемия, по-опасна от тази, която ни затвори в домовете. Светът обаче съвсем не е черно-бял. Социалните мрежи наистина не могат да са ни приятел, но често могат да са полезен инструмент. Тогава, когато не очакваме от тях чудеса, а гледаме по посоката им прагматично, осмислено. Когато познаваме рисковете.
Самотата е един от големите проблеми на човечеството, особено откакто го има технологичният свят. Да си „сам“ и да си „самотен“ са две сродни думи, но крайно противоречащи си по значение. Всъщност, както сполучливо е формулирано в едно от многобройните научни изследвания по темата – на психолога Едуард Бренън, усещането за самотност е като глада. Когато не са хронични, те напомнят на мозъка, че е време да вземе мерки и да промени нещо, така че да компенсира недостига. В единия случай – с храна, а в другия – с човешко общуване.
Самата истина
Когато обаче стане хронична, самотата ни руши. И не само духом, руши и тялото ни. Доказано е, че понижава възможностите на имунната ни система. Метаанализ на здравословните данни на 3 милиона души от 2015-а например показва, че самотата повишава риска от ранна смърт с цели 26%.
Факт е, че в днешните развити общества като цяло има много повече предпоставки за това хората да страдат от хронична самота. Вече не ни се налага да живеем на огромни споделени пространства. Много често човек се озовава на отдалечени от родния си дом места, където не познава никого. Преследването на кариера, многобройните интровертни забавления често ни оставят без време, което да отделяме на близките си.
Между 2010 и 2019 г. по данни на „Евростат“ процентът на пълнолетните, живеещи сами, се е увеличил с 18,7.
И, разбира се, после като фактор идва интернет и конкретно – социалните мрежи.
Сам съм си виновен
Ако се заровим, можем да попаднем на научни данни, които показват коренно различен ефект от всичко това. Разбира се, доминиращо е мнението, че онлайн комуникацията днес все повече задълбочава проблема. Но все пак го има и другото: според някои специалисти онлайн общуването дава възможност на по-срамежливите, на хората, които не срещат подходящи приятели в ежедневния си кръг, да намерят нови приятели.
Сигурно го има и това, факт е също, че през последните години расте сериозно броят на хората, които намират онлайн своя партньор в живота.
Изследване от 2016-а на Мичиганския университет показва, че методите за комуникация, включващи имейл, Фейсбук, Скайп, понижават нивата на самотност и депресивните симптоми. Нищо чудно да е така, със сигурност в първите си години добре работещите услуги за видеокомуникация бяха безценен шанс много по-лесно да си общуваме с роднините на другия край на света. Бабите от Родопите да виждат за първи път внучетата си в САЩ.
Чичо сам
И все пак, много по-често се случва обратното. С 1000 приятели повече, които имате във Фейсбук, не се чувствате по-малко самотни, а обратното.
Според изследвате сред 20 000 американци от 2019-а, спонсорирано от здравноосигурителната компания „Сигна“, самотата вече е на нивата на епидемия. 46% от хората казват, че се чувстват самотни често или постоянно. Само година по-рано процентът е бил 37.
Все още са малко данните от времената след началото на пандемията, но няма основание да се смята, че тя може да подобри нещо в тази посока. В Австралия, където мерките срещу вируса бяха особено строги, процентът на хората, чувстващи се по-самотни след началото на ковид, надминава 50, макар и според оценките на психолозите, без да има сериозни статистически данни.
Моят приятел слонът
Любопитен щрих е, че през 2017 г. Великобритания стана първата от по-развитите държави, която назначи специален министър, който да се бори със самотата. Да, в случая ставаше дума основно за мерки, с които да се помага на по-възрастните хора, които често прекарват сами и без приятели последните си десетилетия.
Данните, изнесени тогава, бяха плашещи. Половината британци над 65 г. признават, че най-често компанията им се изчерпва с телевизора или домашното животно. Над 200 000 души не са си приказвали с нито един човек повече от месец. Около 85% от младите хора с различни увреждания се чувстват самотни.
Що се отнася до начина, по който се отнасяме към социалните мрежи: по данни на Global Web Index броят на хората, които влизат в тях, за да общуват с други хора, е намалял от 42% на 33% само от 2017 до 2020 г. Останалите ги отварят, за да потребяват съдържание.
Само още една игра
На първо място е логичната причина, че никой от нас… не е своят профил в мрежата. Дори ако се замислим само за Инстаграм: ами, повечето инфлуенсъри определено би ни било доста трудно да познаем, ако ги видим на живо. Онлайн се стремим да изглеждаме успешни, представителни, лустросани. Много рядко признаваме за трудности и проблеми.
Нека отново се насочим към звездите. Да, прекрасно, можеш да се чувстваш особено щастлив, че си добавил за приятел или следваш любимия си музикант, актьор и политик. Може да пускаш често коментари под снимките му, дори някой от тях да бъде харесан от профила, но… Какво от това? Прави ли те това наистина приятел? Дали въобще въпросната звезда подозира за съществуването ти?
И като стана дума за харесванията, тук идва тяхната печална страна. Всъщност, какъв е смисълът да слагате лайкче на нещо? Абсолютно никакъв. Тази система цели просто да задържа вниманието ни. Да ни създава някаква субективна, напълно измислена награда например за това, че сме казали смешна смешка или сме излезли добре на снимката си. Седим и броим лайковете, после снимката потъва, а ние сме получили малко от хормоналната наслада на безсмислената награда. После се будим нощем, за да видим колко са лайковете…
А това е все време, което би било по-смислено да превърнем в общуване. И което ни провокира да сме самотни, особено пък ако не получаваме очакваните лайкове.
Самсара
После идва и агресията. Отново заради балона на филтрите, а и заради естествения ход на комуникацията в мрежата, много бързо се обграждаме с хора, с които уж сме приятели, просто защото по някакъв въпрос мненията ни съвпадат. Надали с някого можеш да бъдеш приятел само защото той е от същия отбор като теб или гласува за същата партия. И все пак, онлайн често започвате да „се харесвате“ и обратното – да си изливате агресия срещу опонента или различно мислещия.
А всичко това идва на фона на новия начин, по който мозъкът ни обработва информацията. Заради свръхизобилието на различни източници, борещи се ожесточено за вниманието ни, ние все бързаме. Скролваме и скролваме. Не четем, а скимираме. Ако имаме да обсъдим нещо с познати, сме кратки, лаконични. Все бързащи и бързащи, само за да можем да бързаме още, малко като хамстерчето в колелото.
Така се оказва, че приятелствата ни днес са точно като тези, каквито си представяме, че биха били отношенията между роботи, казва Сара Песин, професор по философия от Университета в Денвър. „Фалшивата интимност на онлайн общуването унищожава възможността за истинска интимност и разрушава истинските приятелства в живота ни“, пише тя. „Препрограмирани от социалните медии до най-дълбоки невроемоционални нива, ние сме истински киборги, преминаващи към повърхностно, периферно общуване, свързано с конкретни, прагматични задачи. В свят, в който няма нещо подобно на вътрешна шега, на емпатия, на споделяне, на лична информация, няма как да съществува дълбоко приятелство“.
Здравей, как си, приятелю?
Както пише Аристотел, приятелството, базирано на удоволствие или полза, се формира лесно, но и лесно се разпада, защото тези връзки са крехки. На другия полюс е дълбокото приятелство, когато се интересуваш от някого заради самия него, без да имаш някаква изгода от това. Можеш да имаш малко подобни приятели в живота си, защото такива отношения изискват време, усилия, работа и от двете страни.
Как това се съотнася към дигиталната сфера? Лесно можем да си отговорим сами. От Аристотел нямаше да излезе особено успешен инфлуенсър.
Още от времената на същия Аристотел всяко застаряващо поколение излиза от сцената, мърморейки колко са пропаднали младите, как ще провалят всичко и човечеството го чакат много лоши дни. Трябва ли и ние да излизаме с присъда срещу идващите младежи, които вече ще израстват в задаващата се метавселена? Ще общуват още и още повече виртуално?
Поколението Z, родените след 1997 г., вече са израснали изцяло в света на интернет. На тях често им се възмущаваме, че не отлепят погледите от телефоните си. Че както родителите им са играли на двора на войници, така са го правили и те, само че пред екраните.
Приятно ми е!
Факт е, че немалко изследвания от различни краища не света сочат, че тези поколения страдат по-често от депресия и самота. В САЩ делът на младежите, които всеки ден се срещат с приятелите си, се е понижил с 40% за първите 15 години на века.
В Япония отдавна се говори за явлението „хикикомори“ – предимно млади хора, които напълно отказват да излизат от домовете си. Още преди ковид броят им беше поне половин милион.
Може и да нямаме много поводи за оптимизъм в тази посока, но зависи и от нас. Дали ще успеем да съхраним и покажем и на идващите поколения красотата на офлайн общуването, смисленото приятелство. На емоцията, на разговора лице в лице.
Факт е, че общуването онлайн има много особености, основната от която е, че никога не може да бъде пълноценно. Колкото и да напредва във виртуализацията, няма как средата да наподоби напълно естественото общуване.
Очи в очи
Това, разбира се, има и плюсове, и минуси. Вероятно и вие сте провели някои от най-смислените разговори в живота си в чат. Понякога е много по-лесно да се изразяваш писмено, да формулираш внимателно мислите си. Дори „да се скриеш“ от общуването лице в лице.
И все пак, по-голяма част от онлайн комуникацията е крайно непълноценна. Ако се насочим към днешната мода на непрестанните онлайн разговори по работа… много е потискащ фактът, че голяма част от хората така и не включват камерата. Замислете се и вие колко по-различен е диалогът, ако имате срещу себе си поне говорещото лице на събеседника с неговите емоции, отколкото ако просто чувате гласа му.
Да, първа точка от това, с което онлайн общуването е осакатено, са именно емоциите. Дори и с включена камера обаче, няма как да „четете“ езика на тялото на събеседника си. А комуникацията ни като човешки същества е много, много повече от просто изговаряне на думи. Има го всичко. Не на последно място е чисто физическото докосване. Ръкуването, потупването по рамото. Наздравицата, ако щете. Дълбоко в нас досегът, физическият контакт отприщва бури от емоции и биохимия. А в никакъв случай не бива да пропускаме дори мириса – хормоните, искаме или не, още ни влияят, поне докато сме изцяло биологични същества.
Обади се на приятел!
Социалните мрежи безспорно правят много хора по света самотни. Едно от решенията, които днес могат да се вземат в тази посока, е системата на дигиталния минимализъм. Какво ще стане, ако спрем закратко всички онези безбройни стимули от лайкове и месиджи, като изтрием от мобилния си телефон приложенията? След месец можем да се замислим кои наистина са ни липсвали заради някакъв практически смисъл, да върнем само тях. Повярвайте ми, нищо смислено не ви носи извибрирването в джоба, че още някой е харесал снимката ви. Само тревожност и, понякога, самота.
Социалните мрежи не са ни виновни, те си вършат работата. От нас зависи да ги използваме разумно. И да не забравяме красивата, чисто човешка страна на общуването. Да заменим понякога един час безсмислено скролване в Инстаграм със среща, или поне онлайн разговор с приятел. Защото и сам воинът е воин, но сам, без приятели, човек няма как да бъде щастлив. И под „приятели“ определено нямам предвид термина, който ползва Фейсбук.
Материалът е публикуван в списание InGlobo
Последно обновяване: 18.01.2022 г.