„Щастието е състояние, но не е цел. То е осъзнат избор.“
Атанас Симеонов се захваща със собствен бизнес неочаквано, в мътните дебри на 90-те с една история като роман (разказана свръхчовешки тук).
Днес той е успешен предприемач в много и неочаквани посоки. Постепенно към традиционните офлайн начинания добавя дигиталната сфера с платформата Ocean Investments, част от която са компанията за киберсигурност Amatas и софтуерната Resolute, моето доскорошно работно място като програмист.
На Дигитални истории са гостували инженери, писатели, дори свещеник и диригент. За първи път обаче тук е човек, превърнал предприемачеството в свое призвание, а чрез платформата Endeavor – и в средство, чрез което да променя средата край себе си.
Накъде би се насочил, ако трябваше да започне днес? Учи ли се предприемачеството, въпрос на късмет ли е, или на талант? Дали изкуственият интелект е добра посока за инвестиции? Дали това е областта, която ще позволи на страната ни да постигне сериозни успехи? Къде е щастието и защо много често липсва на милиардерите? Кога ще се научим да ценим здравето си и да се грижим за него?
– Ако днес трябваше да започнеш с предприемачество, накъде би се насочил?
– През годините доста съм мислил какво бих правил, ако имах избор. В предприемачеството обикновено започваш с някаква идея, после я модифицираш, условията се променят и ти се адаптираш към възможностите. Но, най-общо казано, бих се занимавал с производство на продукт – дигитален или физически. Важното е да създаваш нещо, независимо дали е софтуер, или маса.
– Сега обаче по някакъв начин е модерно да свързваме предприемачеството с дигиталния свят.
– Така е и това според мен никак не е окей. Дори разбирането, което се шири, че съществува само предприемаческата айти екосистема. Всъщност една екосистема не може да функционира самостоятелно и този сектор нямаше да го има, ако липсваха останалите. И когато мисля за това какво да развивам и как да развиваме българската екосистема, гледам да е балансирано. Напоследък много се говори на тема предприемачество и как се случват стартъпите, но стартъп е също една баничарница, един сладкарски цех.
Говоря със страшно много хора, които правят традиционен бизнес и според мен е проблем, че при тях не се говори достатъчно за това как да започнеш, как да растеш. Често се шегувам, че в един момент
ще имаме много айтита, много компютри, а няма да имаме салата на масата си,
защото няма да има кой да произведе доматите и да ни ги сервира.
Фокусът на нашата група е да има баланс – и физически, традиционен бизнес, и дигитален.
– Но, като че ли, за дигиталния свят не се „разказва“ достатъчно. Аз например научих какво е стартъп, след като се насочих към айти сектора.
– И аз тогава го научих. Преди това правех компании и не знаех, че са стартъпи.
Айти индустрията, предвид това, че е базирана на знанието, че се развива много бързо, че се изкарват страшно много пари в глобален мащаб в момента, позволява да се акумулира знание и да се използват всички съвременни начини за комуникация.
Навремето така беше с банките, преди това е било с индустриалците. Винаги има една водеща индустрия, която изкарва най-много пари и говори за добрите практики. Това, което винаги съм се опитвал, е
да „крада“ знание от всякакви индустрии и да прилагам наученото във всякакви индустрии.
Смятам, че ще е полезно за предприемаческата екосистема в България, ако се взимат добрите практики, в случая от айти индустрията, и се прилагат в традиционния бизнес. При всички положения те трябва да се адаптират, но моята практика показва, че е възможно и може да е много успешно.
Защо не се говори толкова?
У нас по важни теми почти не се говори, така или иначе, тази не е изключение.
– Защо е така? Имам чувството, че успехите, а и като цяло новините от айти сферата, не стигат до обществото. Обсъждаме и се караме дали да бутаме един паметник, а не това, че вече имаме компания с милиард долара пазарна оценка.
– Нещата в технологиите се случват по-бързо, отколкото човек може да се адаптира и това изисква време. Хората имат страхове, това е ново нещо. Освен това в България все още съществува масовата култура на отричане на богатите хора.
Според мен голяма част от обществото не знае как да реагира на подобна новина, че имаме милиардна компания – дали тя е добра, дали е лоша, дали те са бандити и са откраднали нещо, какво точно правят, цялото неразбиране на това какво значи един стартъп да стане еднорог. Дори в екосистемата не се разбира какво значи това, че такъв тип явления оказват вълнови ефект върху цялата екосистема.
Още едно обяснение можем да открием в българската история – имаме над 40-годишно брутално прекъсване на всякаква бизнес и предприемаческата практика в България. Съвсем нормално е при започването наново на хората да им трябва време, за да я възприемат като нещо по-скоро позитивно. Въпрос на грамотност, на време, на правилна комуникация.
И за мен е много важен въпросът да си говорим. Аз съм новодошъл в тази индустрия от 7-8 години. Още нещо, което пречи, е, че се възприема за много секси и значимо да говориш на някакъв сложен език, с чуждици и съкращения, което не помага това да е разбираемо.
А понякога хората просто ги е страх да питат. В началото бях най-глупавият в стаята, признавах си го и питах. Нямах проблем да приема, че не знам. Когато подходиш по този начин, хората са склонни да споделят.
– Чел съм, че и Мъск подхожда по този начин – когато се захвана с ракетния бизнес например, е отишъл, казвайки, че не знае нищо, а после бързо е навлязъл в дълбочина.
– Според мен най-важното качество е не да знаеш всичко, това е невъзможно. Въпросът е колко бързо учиш и колко надълбоко стигаш.
Мъск е много добър пример, той влиза в няколко индустрии, от които нищо не разбира и после става най-разбиращият. Най-забавното е, че това не е сложно, подходът е ясен: четеш, питаш, учиш, учиш, учиш… Това е част от проблема – много хора не учат. Аз възприемам правенето на бизнес като част от учебен процес и ми е интересно да правя нови неща, за да се уча.
– Ти каза, че все повече трябва да си говорим, но напоследък като че ли ни е все по-трудно да го правим – между отделни класи, сектори, на чисто човешко ниво във фейсбук. Защо е така?
– Само и единствено защото се страхуваме.
– От какво толкова се боим?
– От толкова много неща. Ние, хората, сме много производителни в това да измисляме неща, от които да се страхуваме. Страхуваме се да не се изложим. Страхуваме се някой да не ни помисли за по-тъпи, отколкото смятаме, че сме. Страхуваме се да не ни обидят, да не ни наранят.
Според мен хората се отдалечават от това да бъдат добре, бягайки от страх. Страховете трябва да се предизвикват и да се лекуват.
– Скоро излезе статистика, според която повечето млади хора са убедени, че единственият шанс да преуспееш у нас е родителите ти да са богати. Как стигнахме дотам? Можем ли да променим този начин на мислене?
– Да, но ще отнеме време. Младите хора в момента са поколението на прехода, така наречения преход – не знам накъде прехождаме, но доста се разкрачихме, стана дългичко.
– Почти като при Моисей…
– Дали ще трябват 40 години… на път сме, вече минаха 33. Според мен това явление е изключително негативно за цялото ни общество и се дължи на факта, че
много от младите хора не четат и не мислят критично.
Много отдавна си бях направил статистика, извадих списъка на милиардерите в света и направих анализ колко от тях са наследствено богати, колко са завършили висше образование, какви са закономерностите. Оттогава списъкът се е увеличил доста, но тенденциите се запазват. Хората, които са се изградили сами, са силно преобладаващ процент, а образованието не е задължителното условие.
Ние често търсим оправдания. Защото така е по-лесно, казваш си: „Моите родители не са богати, значи и аз няма да стана. Ще чакам до следващото прераждане“. Не е така!
Успехът, независимо в какво негово измерение, се дължи на постоянство и на труд.
В България има същите, ако не и повече възможности да направиш успешен бизнес, както навсякъде по-света. Въпросът е да си предприемчив.
Няма нация, в която всички да правят бизнес и не е това целта. Но примерите са много важни, а в България имаме такива и преди 1944 г., и сега.
– Кои са любимите ти примери – и от двата периода?
– Преди 1944 г. един от тях е Буров. Също и индустриалецът Пенчо Семов от Габрово, който създава една от най-големите за времето си текстилни фабрики, а е известен и с благотворителната си дейност.
За сегашните предприемачи имам много примери – и от физическия, и от дигиталния свят. Безспорно дигиталните шампиони са моите приятели от „Телерик“, които са емблематични за нашата реалност. Те не само че правят първата голяма сделка за времето си, а създават екосистемата.
С Endeavor Global направихме едно изследване на българската екосистема по тяхна методика. Там си личи визуално, в чиста математика, приносът на „Телерик“. Техни кадри създават над 300 стартъпа, отделно финансират компании.
Това за мен е пример как трябва да се правят нещата. Създаваш перфектна компания със страхотна култура. Излизаш от нея, но след това реинвестираш всичко в България, развиваш следващо поколение предприемачи и учиш хората. Отделно правиш фонд, който развива екосистемата.
Друг любим пример ми е Максим Митков от „Макском“, най-големият производител на колела в България, втори по-големина в Европа. Човек, за който не се говори по медиите, симпатичен, спокоен. Има 100 млн. евро оборот, производствена компания, няколко хиляди служители.
Такива начинания с времето и с насищането ще променят средата в България.
– Казваш, че повечето милиардери са нещастни хора. Защо?
– Познавам няколко милиардери, но и доста милионери, които не правят изключение. Защото
превръщат парите, състезанието, придобиването на материални неща в цел и единствен смисъл на живота си.
Когато човек го направи, независимо дали за милиони, или за хиляди, той става роб на парите. Парите не бива да са ти господар. Трябва да са ти слуга – да ги използваш, за да се случват добри неща.
Те са инструмент. Всичко, което правим с тях, трябва да е средство за нещо по-смислено, по-голямо. Когато нарушиш баланса и загубиш себе си в преследването на пари, е трудно да бъдеш щастлив.
– А кое е важно, за да си щастлив?
– Това е въпрос за трилион долара. Скоро имахме събитие с Мария Лалева и умишлено я предизвиках, защото знаех какво ще каже: „Няма такова нещо като щастие. Всичко е път“. Аз по-скоро смятам, че
щастието е състояние, но не цел.
То е избор, и то осъзнат. Човек не може да го постигне, ако не е развил определено ниво на самосъзнание, на осъзнаване, на възприятие за света. Да има чувство за благодарност, за достатъчност.
Ние, хората, се опитваме да разбираме сложните неща, а всъщност не разбираме простите. Когато ценим именно тях, можем да бъдем щастливи.
Щастието се възприема като една ухилена реалност, леко инфантилна – да си в добро настроение и другите да не разбират защо. Не е това. То е, когато си в хармония със себе си, независимо какво се случва.
Всичко е в главите ни, в това как ние възприемаме нещата.
– Задължителен компонент от щастието е здравето, казваш, че тази тема е твоя голяма кауза. Проблемът е огромен, българите сме тотално незаинтересовани от здравето си, не полагаме грижи, не ходим на профилактични прегледи. Защо се стигна дотук? Може ли да обърнем тенденцията?
– Здравето е фундамент. Продължавам да повтарям тази грозна статистика, че
в България умират 120 000 души на година. При положение, че няма война! И това става тихомълком, никой нищо не предприема.
Според мен е много трудно да бъдеш щастлив, ако не си здрав – това е фундамент. А задължителното условие, за да си здрав, е да се ограмотяваш по темата, да си осъзнат и да предприемаш действия.
Свикнали сме, че държавата се грижи за всичко, от всеки временен лидер очакваме, че трябва да реши проблемите – от пенсиите на бабите до всички заболявания на всеки човек.
Всъщност, отговорността за здравето е персонална. Ако обичаш децата и близките си, искаш да си с тях и да си давате взаимно, няма ли да положиш някакво усилие за това да имаш повече време на тази Земя?
Хората нямат тази гледна точка, възприемат живота си като решение на някакво правителство или като неизбежна съдба.
Съдбата има, може би не е много избежна, но е от огромно значение какви глупости правиш. Ние сме шампиони по тютюнопушенето, по алкохол на глава от населението в глобален мащаб. Ако види човек цялата тази статистика, е живо чудо, че само 120 хиляди души умират, явно сме доста издръжливи.
Аз силно вярвам в превенцията, която минава през ограмотяване и през говорене.
Понеже си говорихме за щастието, в различни класации сме в топ 1 или 2 на света като най-нещастна нация през последните години. Това е нещо, което много ми се иска да променим. Защото това е въпрос на самовъзприемане, за мен трябва първо да се работи върху начина на мислене на хората, да започнат да се грижат за здравето си, което вече става перпетуум мобиле и ще задвижи всичко останало.
– Всички тези неща, за които говорихме до момента, минават през ограмотяване, образование и медии. Мисля, че имаме нужда от нов тип медии, които са адекватни на времето, а все още ги нямаме. Мислиш ли, че скоро ще се появи работещ модел?
– Медиите са класически пример на преход между традиционен и стар бизнес модел. Смятам, че се появяват нови решения, ти си медия, подкастите са много сериозна медия за новото поколение, фейсбук е медия, макар че не е най-добрият пример. В чужбина има успешни примери на медии със собствен фокус, които разчитат на това, че има хора, които ще платят, за да получават качествена, истинска информация.
В България това, което вярвам, че трябва да се случи и имаме историческа традиция в тази посока, е будителско-възрожденска организация с нематериална цел.
Няма безплатни неща, но е много важно съдържанието.
Рано или късно ще успеят тези медии, които заложат на истината.
– Нека за финал се върнем в света на технологиите. Какво мислиш за големия шум напоследък, що се отнася до изкуствения интелект, до прословутия ChatGPT?
– Новото нещо в момента е работещ интерфейс, една технология, която не е нова, но превръща вече съществуващото в използваемо и видимо за масовата публика. Това според мен е дългоочаквана голяма промяна. С новите технологии винаги е така – знаеш, че нещо ще се получи, знаеш, че това е посоката, но как точно ще стане, никой не знае.
– Мислиш ли, че можем да използваме този шанс и чрез института INSAIT да се превърнем в регионален лидер, каквато е целта на проф. Вечев?
– Има възможности за нашата екосистема, но тези неща наистина не се получават случайно. Това ми харесва в думата „екосистема“ – нямаш изведнъж ябълка, както при триизмерното принтиране. Първо трябва да намериш правилната почва, да засееш, да поливаш, да облагородиш, да се грижиш за дръвчетата, докато стигнеш до ябълката. Пътят е дълъг, но според мен това е правилната посока. Айти бизнесът е много широко понятие, но изкуственият интелект се намира много високо. Не можеш да го развиваш, без да имаш хора с много сериозни научни познания.
Голяма новина е, че имаме българин, който развива будителска дейност и решава да прави трудното нещо, да пренесе знанието, което има в чужбина, обратно в България. Всъщност,
всички хубави неща преди 100 години са се случили точно така
– някакви хора са отишли във Виена, в Париж, в Лондон, в тогавашните центрове на знание и практика, след което са се върнали и са прилагали наученото тук.
INSAIT е един от много малкото примери, когато всички подкрепиха идеята – правителството, чужди големи компании и българската екосистема.
Нещата, които се случват всеки ден, все повече показват, че
това не е мечта, а е план и той работи въпреки всичко.
За щастие, Мартин е българин, не се отказва лесно и не му правят впечатление неприятните неща от средата, не го отказват.
Дали изкуственият интелект ще промени света и България? Със сигурност, това е технология с много голяма мощ. Надявам се ние, хората, да успеем да я използваме и овладеем в наш плюс, а не да я изтървем и да ни затрие. Бъдещето ще покаже…